Винс Флин
Лиценз за убиване (78)

76.

Цюрих, Швейцария

Абел слезе от влака, покрил устата си с кърпичка. Благодари на бога за създаването на Европейския съюз. Отдавна беше отминало времето на митниците и имиграционния контрол, разположени на всяко гранично КПП и на всяко летище или пристанище. Сега всички бяха едно голямо щастливо семейство и европейските граждани можеха свободно да влизат от една страна в друга. Това беше добре дошло за него. Той беше взел влака от Венеция за Милано, където пренощува в един обикновен хотел близо до гарата. Вечеря сам в малко кафене. Вече не можеше да си позволи скъпо вино, храна и хотели. Ако Рашид не му пратеше парите до обяд, целият му къртовски труд и цялата игра с многото хитри ходове щяха да са отишли напразно.

На сутринта взе първия експрес в северна посока. За щастие този беше много по-комфортен от стария и мръсен влак на италианските държавни железници, с който беше пътувал от Венеция до Милано. Спряха единствено в Киасо и после пресякоха границата. Влакът продължи на север през красивия пейзаж. Почти цялата сутрин се движиха в планината, а после излязоха на равното и се насочиха право към Цюрих. Абел изчете пет вестника, за да се информира за смъртта на Саид. Всичките статии бяха бедни на факти. Още беше твърде рано да се каже със сигурност какво се е случило, но той беше сигурен, че е бил Рап.

Влакът пристигна в Цюрих няколко минути преди дванайсет на обяд. Очилата му бяха в джоба, когато мина покрай конзолата на охранителната камера, закрил с кърпичка лицето си. Абел забързано теглеше куфара си на колелца. Но не отиде направо на паркинга за таксита. Пресече улицата и тръгна на юг, по Банхофщрасе, към езерото. Познаваше добре Цюрих, както и всеки по-голям град в света. Имаше тук апартамент, който ползваше и като офис. Но нямаше намерение да стъпва в него.

Само след десет минути ходене пеша се озова в центъра на един от най-престижните и скъпи търговски райони. Зави на изток и се качи на един от ниските мостове над река Лимат. Намери празна пейка на източния бряг, седна и включи електронния си секретар. Докато чакаше екранът да оживее, погледна към сивото небе. Без никакви облаци, само сива пелена. От реката го лъхна студен вятър и Абел вдигна яката на шлифера си.

Екранът накрая светна и миниатюрният вграден високоговорител извести с кратка мелодия, че устройството е готово за работа. Абел занатиска клавишите. Влезе в уебсайта на банката, набра номера на сметката си и мина през три поредни проверки за сигурност, докато накрая на екрана се показа финансовият му баланс. Той се замисли, намръщи се и изруга. Сумата на сметката му беше един милион долара, не единайсет.

Стана, обиколи няколко пъти пейката, седна отново и написа инструкции до банковия си чиновник. Нареди му да прехвърли парите от сметката. Заедно с инструкциите изпрати и необходимите пароли, след което затвори сайта. Обади се в офиса на Рашид. Принцът не беше в кабинета си, но очакваше обаждането. Секретарят му даде номер, на който да го потърси. Запита се дали това не е капан. Реши да звънне от уличен автомат. Половин пресечка по-нататък намери телефон и пъхна в него фонокартата си, след което набра номера. От другата страна на линията вдигна непознат мъж.

— Искам да говоря с принц Мухамад веднага.

— Мога ли да попитам кой го търси?

— Просто ме свържете с него — сопна се Абел. Той се огледа наоколо и започна да отброява секундите.

— Ерих? — отговори принцът. — Къде си?

— Във Виена — излъга той. — Ти къде си?

— В Южна Испания.

Абел поклати глава. Рашид обичаше да говори за Испания и как някой ден тя отново ще бъде мюсюлманска.

— Току-що си проверих сметката. Не достигат десет милиона.

— Имам лоша новина за теб. Американците вече знаят, че си работил за Саид.

— Лъжеш.

— Не, не лъжа.

— Кой ти каза?

— Директорът на Националното разузнаване… Рос.

— Не ти вярвам. — Помъчи се гласът му да не го издаде, въпреки че главата му щеше да се пръсне от внезапно обзелата го болка.

— Вярно е. Дори мен ако питаш, Виена не е много подходящо място за теб в момента. Ела в Саудитска Арабия и аз ще те защитя.

„Ела в Саудитска Арабия и аз ще те очистя“ — каза си Абел.

— Как американците са разбрали за мен? Едва ли им е казал Саид.

— Убийците, които си наел, са се разприказвали.

— Хванали ли са ги? — Не вярваше на ушите си.

— Не, не знам да са ги хванали. Разбрах само, че ЦРУ се е свързало с банките, които ти и Саид сте използвали. Директорът Кенеди лично е заминала за Цюрих и се е срещнала с банкерите. Саид не е взел парите ти. От ЦРУ са ги взели.

— Не ми пука. Сделката ни още е в сила. Единайсет милиона долара. Дължиш ми десет.

— Да, така е и ще си ги получиш. На всеки шест месеца ще ти превеждам по един милион.

— Тогава ще ти трябват пет години.

— Точно така, а през това време ще спя спокойно при мисълта, че си заинтересован да не ме предадеш.

— Не! Вчера сключихме друга сделка.

— Често се налага да се променят условията на сделките. Ела в Гранада. Ще изпратя моя самолет. Ще обсъдим заедно твоите условия.

Абел свали слушалката от ухото си и се удари с нея няколко пъти по челото. В момента не беше в позицията да се пазари.

— След шест месеца, смятано от днес, искам един милион долара да бъдат преведени на сметката ми или ще разкажа на американците всичко за теб. Не само за Рап, а всичко. И в случай, че си решил да изпратиш за мен оная горила Таиб, знай, че съм си направил известна застраховка.

— Каква застраховка?

— Качил съм всичко на кодиран диск и съм го дал на адвокат — излъга той. — Ако не му се обадя до уреченото число на всеки месец, той е инструктиран да изпрати диска във ФБР. Искам си парите на всеки шест месеца, Рашид, и ако само мерна Таиб или някой от хората ти, ще се свържа лично с Мич Рап. — Тресна слушалката и нервно се завъртя. Взе си куфара и продължи по улицата. Още не беше уредил подробностите с адвоката, но щеше да го направи при първа възможност. Не можеше да вини Рашид, задето се беше отметнал от уговореното. И той на негово място би постъпил по същия начин. Но Абел въпреки всичко му нямаше доверие и затова реши да премине към план Б. Беше малко рисковано, но по-добре беше да го направи още сега. Американците със сигурност рано или късно щяха да разберат за планинската му хижа. Той беше оставил новия си мерцедес в отделна гаражна клетка, преди да тръгне за Венеция. Щеше да го вземе, да профучи през границите до хижата си и да изпразни сейфа, в който имаше над петстотин хиляди долара в брой, оръжия, няколко комплекта документи за самоличност, както и доста важни досиета.