Винс Флин
Лиценз за убиване (72)

70.

Никой не мръдна от мястото си. Рос остана прав като статуя пред президента. Бузите му бяха зачервени, а ръцете — стиснати силно в юмруци. Той мигна неколкократно, сякаш не искаше да приеме насериозно заплахата на Айрини.

— Ама тя ме заплаши! Не може да го прави.

Всички присъстващи в кабинета имаха дипломи по право. Такава беше конюнктурата в политиката. Главният прокурор Стоукс обаче беше единственият, влизал в съдебна зала. Той поклати глава и отвърна:

— Тя просто изказа мнение на какво би бил способен Рап. Това не беше заплаха.

Рос не беше очаквал подобна реакция от своя съюзник и приятел. Той се обърна към президента:

— Не мога да работя повече заедно с нея. Трябва да направим нещо.

— Седни, Марк. — Президентът погледна в очите най-скорошния член на кабинета. Болестта провокираше Хейс по-често към размисъл. Неговата предишна склонност на всяка цена да бъде победител в спора беше останала в миналото. Сегашната си тактика намираше за много по-продуктивна. Хейс седеше и слушаше. Оставяше водените от егото си съветници да се изтощят. През последните четирийсет и осем часа той беше стигнал до извода, че Рос не е подходящ за поста, но ако го смени с друг, ще изпадне в много по-трудно положение. Човек като Рос не би си тръгнал тихо и спокойно. Той щеше да залее медиите със секретна информация. Щеше да си постави за главна цел да унищожи Кенеди. Тя не го заслужаваше, а Хейс не искаше и да й губи времето заради подобни глупости. Нейната работа беше много по-важна. Време беше да обуздае егоизма и да напомни на всички кой е техният началник.

Той се покашля и заговори:

— Искам да бъда разбран пределно ясно за едно нещо. Ако не беше Мич Рап, този град щеше да бъде унищожен от ядрена експлозия още преди шест месеца. Което съответно означава, че никой от тук присъстващите нямаше да остане жив. — Замълча, за да погледне всеки един в очите. — Неимоверните усилия, които той положи, за да спре пъкления заговор на терористите… — Поклати глава. — Нямате представа какво трябваше да направи той, но нека само да кажем, че не беше никак приятно. Всички ние дължим живота си на него, а това никак не е малко.

— Знам, но…

Президентът вдигна ръка и скастри Рос:

— Не ме прекъсвай. Всички ние сме или избрани, или назначени. Значи не сме за вечни времена на поста си. Срокът на членовете на кабинета е средно три години. Президентите и вицепрезидентите изкарват четири, а ако имаме късмет — най-много осем. Хората като Кенеди или Рап, те са посветили целия си живот на войната срещу тероризма. Те се бореха с това зло още преди ние да сме разбрали, че сме във война. — Направи пауза и сплете длани върху коляното си. — Смятам, че те най-малкото заслужават нашата подкрепа.

— Но, Боб, нещата не са толкова прости — възрази Рос. — В случая са застрашени взаимоотношенията с нашите съюзници. Не можем да позволим на един служител на ЦРУ да взривява и да гърми безразборно.

— Не можем ли? — попита го предизвикателно Хейс.

— Не, разбира се! — отвърна ужасено Рос.

Президентът го изгледа и бавно кимна. Стисна устни и каза:

— Знаеш ли какво си мисля… Мисля си, че ние сме Съединените американски щати и е крайно време да започнем да се държим като такива.

Тримата членове на кабинета отправиха погледите си към него, тъй като не знаеха какво да кажат. Вицепрезидентът знаеше, че в подобни случаи е по-добре да си замълчиш.

— Ако саудитците искат да правят проблем от това, те ще изгубят. Марк, обади се на принц Рашид и му кажи, че съм много разочарован. Можеш да му предадеш и едно към едно думите на Айрини. Ако тя намери доказателства, че Рашид е знаел, че приятелят му е дал двайсет милиона за главата на един от моите най-ценни специалисти по антитероризъм, аз собственоръчно ще дам санкцията си за неговото ликвидиране.

— Господин президент — намеси се неловко държавният секретар, — той е член на кралското семейство. Кралят няма да остане доволен.

— Кралят го мрази. Той си дава сметка, че Рашид най-много от всичко би искал да заеме трона му и да промени политиката на страната. Аз лично ще се обадя на краля и ще обсъдя с него ситуацията. Мога да ви гарантирам, че утре всичко ще е забравено.

Хейс стана и закопча сакото си. Останалите също станаха. Рос малко по-бавно от другите. Президентът забеляза на пръв поглед незначителния жест.

— Марк, някакъв проблем ли имаш?

— Не, сър — отвърна той.

— Добре, а, Беа — президентът се обърна към държавния секретар, — като говориш с швейцарския външен министър, предай му моите благодарности за оказаната помощ и сътрудничество. Ако продължи да упорства, кажи му, че лично ще се погрижа да накарам всеки един милиардер да изтегли авоарите си от швейцарските банки.

Държавният секретар преглътна тежко и кимна.

Президентът отиде до бюрото и провери графика си. После вдигна глава. Никой не беше мръднал от мястото си. Той вдигна слушалката на защитения срещу подслушване телефон и добави:

— А сега, моля да ме извините, трябва да се обадя на краля.