Винс Флин
Лиценз за убиване (68)

66.

Рияд, Саудитска Арабия

Първата му реакция беше, че си играят с тях, че им подхвърлят дезинформация, за да ги накарат да се впуснат в диво преследване, в което да изгубят време и сили. Освен това не искаше да повярва, че убийците на жена му могат да притежават и някакво благородство. В противоречие с това обаче налице бяха пет милиона долара на негова сметка. Според Кенеди имаше също така и прочувствена изповед, извинение и молба, написани от жената, която беше видял да повръща на пътя край неговата къща. През годините Рап беше видял много, беше преживял какви ли не изпитания, но случилото се го объркваше. Нямаше логика. Ако разполагаше с време, щеше да се опита да разгадае ребуса. Щеше да анализира известните факти, да провери тези, в които не беше сигурен, и накрая да реши кое е уловка и кое не е. Щеше да разкрие истинските намерения и да прецени дали убиецът или убийците не са му устроили капан. Той каза на Кенеди да нареди на Дюмонд да изпразни всичките сметки на Абел и да държи под око банките. Колкото и предпазлив да беше този тип и където и да се криеше, щом разбереше, че единайсетте му милиона долара са се изпарили, щеше да поиска обяснение. В същото време обаче трябваше да се съсредоточи върху срещата между баща и син.

Рап пристигна в столицата Рияд тъкмо когато отекна призивът на ходжата за обедната молитва. Движението отначало намаля, а после колите напълно изчезнаха. Затвориха всички магазини и изпразниха улиците. Чрез свой източник в Рияд Кенеди му беше потвърдила, че бащата в момента се намира там, където той очакваше. Саид Ахмед Абдула беше последовател на крайно радикалната ислямска секта, наречена уахабизъм. Той беше построил безброй джамии, сиропиталища и религиозни училища — ръководени от мюсюлмански духовници, изпълнени с омраза към Запада. Много саудитци спазват строгите порядки на тяхната вяра, докато са в кралството, но щом напуснат страната, се отдават на забранените удоволствия — хазарт, алкохол, понякога наркотици и най-вече секс. Не и Саид Ахмед Абдула обаче. Той беше различен. Той беше набожен мюсюлманин. Не само се молеше на Аллах по пет пъти на ден, както повеляваше Коранът, но винаги го правеше в джамия. С изключение на Иша, нощната молитва, която произнасяше, преди да си легне.

Да управляваш корпорация за милиарди долари не беше лесно. Работата беше изпълнена с много напрежение и за да може да се отпусне и в същото време да не прекъсва връзката с вярата, той си беше построил джамии направо срещу дома и офиса си. В доклад на йорданското разузнаване се съобщаваше, че той провежда Фаджр, молитвата преди изгрев-слънце, и Магриб, молитвата след залез-слънце, в джамията близо до дома си. Зухр, или обедната молитва, се провеждаше в джамията до офиса му. Същото се отнасяше и за Аср, късната следобедна молитва. Йорданците държаха Саид под око от доста време. Освен че строеше джамии, училища и домове за сираци, той също така обичаше да дарява солидни суми пари на „Хизбула“, „Хамас“ и няколко други палестински терористични организации, чийто специалитет бяха самоубийствените бомбени атентати. На йорданците никак не им харесваше, че някои саудитци наливат масло в огъня, който те се опитваха да изгасят от десетилетия. Затова правеха всичко възможно, за да разберат кой е замесен, след което любезно предоставяха информацията на съчувстващия им саудитски крал и на американското правителство.

Атентаторите-самоубийци и терористите бяха голямо зло, но до известна степен Рап ги уважаваше заради смелостта им да се жертват в името на тяхната кауза. Хората като Саид обаче, които си седяха в кабинетите на спокойствие и раздаваха пари на фанатиците — те бяха истинските злодеи и заслужаваха наказание. Те много добре разбираха къде отиват парите им. Прекрасно съзнаваха, че финансират камикадзета, които ще се качат на някой автобус и ще избият десетки невинни мъже, жени и деца. Нещо по-лошо, те се гордееха, че участват в подобно пъклено дело. Бяха горди и заслепени от налудничавото убеждение, че помагат да се изпълни волята на Аллах.

Рап стисна силно волана и влезе в добре поддържания бизнес район. Сълзите му отдавна бяха пресъхнали и заместени от нажежен до бяло гняв, благодарение на който оставаше концентриран и не се отклоняваше от целта на мисията си. За повечето хора търсенето на възмездие за смъртта на жена ти беше разбираемо, но неприемливо. Представата да отнемеш чужд живот, независимо колко е виновен човекът, се смяташе за грях и престъпление от мнозина. За Рап обаче не беше така. За него това щеше да е поредната му служебна задача, само че с известен личен елемент. През последните петнайсетина години беше убил доста хора. За малцина от тях изпитваше жал, повечето презираше до дъното на душата си. Те се бяха хванали като удавници за сламка за тяхната извратена и тесногръда версия на исляма, докато светът ги смяташе за побъркани. Вярваха в святото дело и благородството на атентаторите-самоубийци, които безмилостно убиваха малки деца.

Винаги правеше всичко възможно, за да не пострадат невинни, но днес за пръв път щеше да изневери на този принцип. Хора като Саид винаги пътуваха с братовчеди и племенници, секретари, прислужници и приятели. Колко и кои от тях бяха пряко виновни за смъртта на жена му Рап не знаеше, но много вероятно беше повечето от тях, ако не и всички, да са съучастници, тъй като са знаели за плана. Това беше ли достатъчно, за да ги екзекутира? Този въпрос го мъчеше от известно време. В края на краищата споменатите мъже бяха негови врагове. Всички те бяха уахабити, които непрекъснато призоваваха към джихад и приветстваха обезглавяването на цивилни служители в Ирак. Мъже, които държаха жените си заключени у дома. Мъже, които вероятно бяха посрещнали с възторг и смъртта на Ана. Само като си помисли, че са се зарадвали на гибелта на жена му, забрави всякакво състрадание.

Намали скоростта и зави надясно. Микробусът беше единственото превозно средство по улицата. Зовът за молитва се чуваше надалеч. Рап видя някакъв човек да се приближава към него. Беше с бяла кърпа на главата, прикрепена от семпло черно въже, облечен беше в бяла носия, куфия. Мъжът беше с черна брада и носеше слънчеви очила. Изглежда, бързаше, на няколко пъти погледна назад дали някой не го следи. При други обстоятелства подобно подозрително поведение би привлякло вниманието на Рап, но в случая беше лесно да се досети защо бързаше този човек. Страхуваше се да не го хване религиозната полиция и да не го бичуват задето не е отишъл да се моли.

Рап забави, когато стигна до следващото кръстовище. Джамията и седалището на „Абдула Телекомюникейшънс“ се открояваха сред останалите сгради най-вече с размерите и местоположението си. Офисната сграда представляваше бетонен блок. Джамията обаче беше богато украсена с орнаменти. Досега не беше виждал такава. Четирите кули-минарета ограждаха масивен златен купол на върха на основната сграда. Предположи, че златото е истинско. Отпред, в единия ъгъл на сградата, забеляза охранителна камера, която покриваше зоната около главната врата. Той се насочи направо натам и после зави наляво. Обиколи наоколо и спря на място, което не се следеше от камера. Освен това то се намираше в сянка и от него се виждаше джамията. Изгаси двигателя и отиде отзад да провери Уахид. Изправи го да седне и го подпря на стената на микробуса. Свали превръзката от очите му и го попита на арабски как се чувства. Той му отговори, че е жаден. Рап му даде малко вода.

— По-добре ли си? — попита го после.

Уахид кимна.

— Ще можеш ли да вървиш?

— Не знам.

Рап извади нож и сряза пластмасовите белезници на глезените на Уахид. Каза му да раздвижи краката си и го попита дали иска още шоколад. Той кимна. Мич извади ново блокче и го пъхна в завързаните му ръце.

— Паркирали сме до офиса на баща ти. — Забеляза, че Уахид се изненада. — Баща ти не знае, че ще има размяна. Разбираш ли?

Арабинът кимна.

— Отвън има човек, който ще те държи на прицел през цялото време. Ако направиш нещо глупаво, ще те застреля. Не искаме да се стига дотам, ясно ли е?

— Да.

Рап погледна часовника си. В действителност нямаше никакъв човек с пистолет, но Уахид щеше да си мисли точно обратното.

— Готов ли си да тръгнеш?

— Да.

Рап сряза и белезниците на китките му, след което добави:

— Знаеш, че и аз ще те убия, затова не бъди глупак.

С ножа в едната ръка, той се престори, че оправя робата на Уахид, а всъщност опипа нещо на елечето му. След като се увери, че е там, отвори задната врата. Джамията щеше да започне да се изпразва след няколко минути. Помогна на Уахид да слезе от микробуса. Със слънчеви очила, тъмна кожа и черна брада Мич минаваше за местен. Позволи на Уахид да поседи двайсет секунди. Не му даде очила, защото искаше Саид да познае сина си. Хвана го под мишница и му помогна да се изправи на крака. Уахид пристъпи и залитна. Рап бързо го подхвана, за да не падне на асфалта. Изправи го и го подпря на микробуса.

— Прави малки крачки — каза му, избута го и затвори вратите на микробуса.

Уахид се оттласна с ръка от колата и тръгна към джамията, докато той го придържаше здраво. Изминаха няколко метра и се спряха под едно палмово дърво.

— Помни… не прави нищо глупаво.

Очите на Уахид бавно свикваха със светлината.

— Защо постъпваш с мен така?

— Да кажем, че кралят харесва бащата ти и точка по въпроса.

Уахид се усмихна, горд, че освобождаването му е било подпомогнато не от кого да е, а от самия крал на Саудитска Арабия. Новината сякаш му даде необходимата енергия да върви. Стигнаха до ъгъла на сградата. Камерата беше точно над тях. Рап не се притесняваше. Уахид се изправи без чужда помощ. Погледна през улицата към красивата джамия, която баща му беше построил, и се развълнува. Разплака се, но Рап го прекъсна:

— Хайде. Ще имаш време да плачеш по-късно. Не оплесквай нещата точно сега.

Помогна му да заобиколят сградата. Точно отпред имаше фонтан, ограден от каменни пейки. Ако Уахид не беше в състояние да остане изправен, Рап щеше да го остави на пейката и да изчака баща му да дойде при него. Двамата стояха в продължение на минута до фонтана. Рап извади бутилка с вода и даде на саудитеца да пие.

— Как се чувстваш?

— По-добре. — Той примигна няколко пъти срещу яркото саудитско слънце.

Предната врата на джамията се отвори и отвътре излязоха двама мъже.

— Малко остана — каза му Рап. — Ти стой тук и не мърдай. Разбра ли?

— Да.

— Ако се опиташ да пресечеш улицата, ще бъдеш застрелян. Разбра ли?

— Да.

Стори му се, че погледът на Уахид е разсеян като на наркоман.

— Повтори: какво ще се случи с теб, ако пресечеш улицата?

— Ще бъда застрелян.

— Точно така. — От джамията излязоха още няколко мъже. Пулсът на Рап се ускори. Той носеше в себе си деветмилиметров глок със заглушител, с два резервни пълнителя, общо четирийсет и девет патрона, и ножа. Уахид се олюля и Рап го хвана за ръката. — Искаш ли да седнеш?

— Не, добре съм. — Саудитецът се разкрачи широко за по-добра опора.

Излизащите от джамията вече заприличаха на поток. Рап беше виждал баща му само на снимка, но дори и да се беше срещал лично, това едва ли щеше да му помогне. С всичките тия чаршафи на главите, бели роби, бради и слънчеви очила беше много трудно да разпознаеш когото и да било. Поради същата причина не се тревожеше за охранителната камера. Както предполагаше обаче, бащата се движеше с многоброен антураж. За него отвориха и двете врати и той излезе от джамията с по един мъж от двете му страни и цяла процесия след него. Уахид изведнъж се напрегна. Рап се обърна да види дали не е познал някого от тълпата. Така беше.

— Стой спокойно — каза му. — Когато прекоси наполовина улицата, аз ще се отдалеча. Това ще е сигнал за хората ми да пуснат заложника. Ако направиш и една крачка в друга посока, ще получиш куршум.

— Какъв заложник? — попита Уахид, който се обърка от внезапния обрат.

Нямаше никакъв заложник, но Рап целеше да отвлече вниманието му. Процеди:

— Нали не очакваш да те предам, без да получа нещо в замяна?

Бащата поговори с неколцина от хората и тръгна да пресича улицата. Следваха го поне десетина мъже. Рап застана нащрек. Ако Саид продължеше по права линия, той щеше да мине на метър и половина отдясно. Провери Уахид за последно.

— И помни: никакви резки движения. Когато стигне до тротоара, можеш да се приближиш към него. Но нито секунда по-рано. — Бащата беше пресякъл улицата наполовина. Рап отстъпи настрани и каза: — Късмет.

А на себе си тихо промърмори: „Дано на теб и баща ти да ви хареса в Ада.“

Саид вървеше бавно. Той мина покрай Уахид, но нищо не привлече вниманието му. Рап извади от джоба си детонатор с дистанционно действие. Хвърли бърз поглед към пулта и натисна първия бутон отляво. На малкото екранче светнаха няколко чертички, което означаваше, че сигналът е добър. Най-трудното при взривяването на дистанционна бомба беше закарването й до целта. Затова беше чакал до последния момент.

Планът беше прост. Уахид и баща му щяха да умрат като терористите, които спонсорираха. Всичко необходимо чакаше Рап, когато той кацна в Катар. Бежово тактическо елече, блокчета пластичен експлозив C-4 с дължина десет сантиметра, сачми от лагери, фитил и детонатор с дистанционно задействане. Парчетата пластичен експлозив бяха със залепваща се страна. Тактическото елече имаше ленти велкро отстрани и отпред. Отпред на гърдите имаше голям джоб, предназначен за керамична плоча, която да защитава сърцето по време на бой. Рап отряза три блокчета C-4 — две за долните джобове и едно за джоба на гърдите. Отлепи лентата на блокчето и натика в тестообразното вещество сачмите. Така приготвените парчета напъха в джобовете и ги свърза с жици и с кордата-фитил. Уахид щеше да се превърне в ходеща противопехотна мина.

След като отброи десет крачки, Рап погледна назад. Бащата тъкмо стъпваше на тротоара. Мич продължи да се отдалечава от тях. За няколко секунди погледна напред, след което отново извърна глава. Уахид беше разперил ръце, а баща му стоеше като вцепенен при вида на възкръсналия си син. Уахид се затича и двамата се прегърнаха. Рап беше стигнал почти до ъгъла на сградата. Видя бащата и сина за част от секундата и си спомни за жена си. После се обърна с гръб към улицата. Охранителната камера се намираше на метър-два пред него, точно над главата му.

Вървеше с наведена глава. Погледна детонатора в дясната си ръка, вдигна лявата си ръка и показа среден пръст точно в обектива на камерата. В следващия миг натисна бутона и саудитската столица беше разтърсена от мощна и разрушителна експлозия. Той не се спря нито за миг, нито си направи труда да погледне назад. Вече мислеше как ще открие Ерих Абел и как ще го убие.