Винс Флин
Лиценз за убиване (50)

48.

Венеция, Италия

Новината за възкръсването на Рап мина по медиите, без да привлече голямо внимание. Първо я пуснаха в новинарската лента — онзи дразнещ поток от думи, който течеше в долната част на екрана на новинарските денонощни канали. Разузнавателните служби не си го признаваха, но те черпеха голяма част от необходимата им информация именно от новинарските канали. Хората, чиято задача беше да следят тези канали, веднага се стреснаха и си отбелязаха, че Мич Рап е жив. Телефоните веднага загряха, между секретните централи, пресичайки границите за минути, полетяха електронни писма. Международната разузнавателна общност се състоеше от рицари на плаща и кинжала, аналитици и агенти, които имаха нещо общо — професията им беше уникална. Задачата на всяка от организациите беше да събира и да разпространява информация не само в собствената си държава, но и сред съюзниците. Рап беше легенда в техния свят, почитан и уважаван еднакво от приятели и от врагове. Той беше един от малцината, започнали кариерата си като редови оперативни офицери и издигнали се до върха на йерархията.

Вестта за смъртта му беше приета със смесени чувства. Някои смятаха кончината му за неизбежна — никой не можеше така открито да води война срещу религиозни фанатици и да остане невредим. Онези, които бяха идеологически опоненти на доктрината и методите на Рап, а те бяха малцина, посрещнаха смъртта му с радост. Повечето обаче бяха натъжени. Той беше един от тях и неговата гибел служеше да им напомни колко опасна професия са си избрали. Случилото се имаше и допълнителен аспект, който подобно на гузната им съвест измъчваше повечето от тях. Жената на Рап беше загинала, а в техния занаят съществуваше неписано правило, че членовете на семейството са табу и не бива да се пипат. Който и да беше вдигнал мерника на Рап, беше отишъл твърде далеч. Така че, когато се разбра, че той е още жив, повечето от тези мъже и жени на невидимия фронт тайно, а някои от тях и не толкова тайно, изразиха надежда Рап рано или късно да накара убийците да си платят.

Като бивш офицер от ЩАЗИ и настоящ шпионин на свободна практика Ерих Абел продължаваше да поддържа връзки със старото братство и в интерес на истината остана твърде изненадан да чуе, че Рап още е жив. Денят му беше започнал обещаващо. Той беше направил още една дълга разходка, този път през квартала „Кастело“. По пътя се спря в Кампо Санта Мария Формоза, за да закуси, а после продължи по тесните улички. Откри две малки галерии, в които имаше интересни неща. Те бяха достатъчно отдалечени от главния път, което означаваше, че ще съумее да се спазари за добра цена. Вече планираше как да похарчи парите си. Щеше да си купи малка вила в Южна Франция и да запази имота си в Цюрих. Имотът му във Виена щеше да бъде обявен за продан, а офисът му закрит. Във Виена имаше прекалено много саудитци, а беше време окончателно да скъса с тях. Бизнесът с тези хора беше печеливш, но той не можеше вече да се довери на Рашид. Този луд беше повел джихад с неверниците и би жертвал всекиго за каузата освен себе си.

Абел обаче беше взел това решение, преди да разбере, че Рап е жив. Тъкмо се връщаше към хотела в късния следобед след поредната обиколка на художествени галерии, когато си включи телефона, за да провери съобщенията. По съображения за сигурност и за да не го безпокоят, държеше телефона изключен и го пускаше само няколко пъти дневно. Веднага разбра, че нещо се е случило, когато на екрана се изписа, че има единайсет непрослушани съобщения и шестнайсет писма на електронната поща. Първите четири бяха от секретарката му във Виена, която му изреждаше хората, които са го търсили — почти всичките бяха саудитци. Петото съобщение беше от Саид Ахмед Абдула и то не беше никак благозвучно. С неговия силен акцент на английски той настояваше работата да бъде свършена докрай или да му върне двайсет и двата милиона долара. Явно този човек не си спомняше как Абел го беше предупредил, че половината от парите не се връщат. Шестото обаждане беше от личния секретар на принц Мухамад бен Рашид, а след него и от още няколко души. С писмата положението беше горе-долу същото. Когато Абел се качи в мансардата си, макар и с нежелание, най-накрая стигна до извода, че Рап наистина е жив. Не разбираше как е оцелял, но не го и интересуваше. Реалността беше следната — Рап беше жив и здрав, а светът на Абел беше тотално помрачен.

В едно от съобщенията си Абдула заявяваше, че работата трябва да се довърши. Абел помисли върху подобна възможност. Да нападнеш Рап, когато той не очаква, беше едно, а сега, след като вече беше нащрек, беше съвсем друго и напълно изключено. Дори преди до него да достигне пагубната вест, Абел знаеше, че не може да има доверие на принц Рашид. Затова и в момента се намираше във Венеция, отседнал в петзвезден хотел под фалшива самоличност, и затова плащаше за всичко в брой. Сега, след като работата беше оплескана, Рашид ще иска да му затвори устата. Абел започна да прибира багажа в куфара си и да размишлява за колко време саудитците ще надушат следите му. Тяхното разузнаване работеше добре вътре в Кралството, но зад граница бяха мудни. Рашид трябваше да наеме човек като самия Абел, което щеше да отнеме време.

Абел затвори куфара. Отиде до големия прозорец точно когато поредният круизен кораб минаваше по Канале ди Сан Марко. Безчет редици от безлични хора се бяха наредили на палубите да снимат с фотоапаратите, да ръкомахат и да гледат. Корабът беше огромен. Хрумна му, че на такъв лайнер е много лесно да изчезне. Щеше да се смеси с тълпите от туристи, събрани от цял свят. Разведен мъж, който се е записал на екскурзията, за да забрави за неуспешния си брак. Беше използвал тази легенда и преди и дори и в момента се подвизаваше като такъв. С това извинение беше платил за стаята в брой. Беше обяснил на управителя на хотела, че преживява тежък развод и е решил по-скоро да обиколи Европа, без да се лишава от нищо, отколкото да даде на бившата си жена и цент. Нейните адвокати обаче били по петите му и за да се скрие от тях, трябвало да спазва известна дискретност.

Абел се вторачи за минута в телефона и го включи. Набра номера на личната си секретарка и зачака. След осмото позвъняване се включи гласовата поща. „Грета, Ерих е. Помниш ли онова, за което говорихме? Е, реших да удължа почивката си. Ако ти се наложи да ме потърсиш, знаеш как да ме намериш. Чао.“ „Да удължа почивката си“ си беше предупреждение. Тя не трябваше да ходи в офиса, докато не й съобщи, че е безопасно да се върне на работа. През това време щяха да й изплатят наведнъж заплатите за шест месеца. Тя щеше да предположи, че му се е случило нещо, и да си потърси друга работа.

Абел бързо провери електронната си поща и реши да изпрати съобщение. Извади адреса на убийците и се зае с писането. „Вие се провалихте. Довършете работата или ми върнете парите.“ Не си направи труда да посочи име накрая.

Написа на хартия кратка бележка и я пъхна в плик заедно с хиляда евро. Грабна куфара си и тръгна към асансьора. На рецепцията каза, че иска да види управителя. Миг по-късно се появи и Нико. Той хвърли поглед към куфара и изненадан попита:

— Толкова скоро ни напускате?

Абел намести очилата си и тихо отвърна:

— Боя са, че адвокатите са ме надушили. — Подаде плика на управителя и добави: — След няколко седмици ще се опитам да се върна. Оставих ви номера си плюс щедър хонорар в благодарност за вашето разбиране.

Мъжът притисна плика към гърдите си.

— О, много сте любезен.

Абел се доближи до него.

— Обадете ми се, ако някой дойде да ме търси.

Управителят му намигна.

— Непременно.

Абел избута черния куфар на колелца през вратата на хотела и се огледа за водни таксита. Пиколото му се притече на помощ и той му даде тлъст бакшиш.

— Летище „Марко Поло“ — каза на шофьора.

Седна на една от дългите, покрити с винил седалки и отново взе да размишлява как да действа. Щеше да отиде до летището, но нямаше да се качи на самолет. От терминала щеше да вземе друго такси до пристанището, където щеше да си купи билет за един от онези плаващи градове. Там щеше да направи всичко възможно да се слее с тълпата.