Винс Флин
Лиценз за убиване (48)

46.

Окръг Феърфакс, Вирджиния

Принц Мухамад бен Рашид приключи сутрешната си молитва и се качи на горния етаж, за да посрещне гостите. Слънцето грееше ярко, въздухът беше малко студен за неговия вкус, но дори и в момента да валеше сняг, това едва ли щеше да повлияе на прекрасното му настроение. Мич Рап беше мъртъв и друго нямаше значение. Рашид беше прекарал предния ден в гледане на телевизия и по-точно в проследяването на тази история по Ем Ес Ен Би Си. През целия ден разни набедени експерти дискутираха дали експлозията е била нещастен случай или не. Вечерта местните власти проведоха пресконференция, на която обявиха изводите си. В резултат на изтичане на бензин и последвалата експлозия на пропан бяха загинали съпругът и съпругата. Неколцина от експертите, бивши правителствени служители, отказваха да повярват в, както те ги наричаха, „прибързаните заключения“. Твърдяха, че има начин подобна експлозия да се предизвика нарочно и да се направи така, че да изглежда като нелепа случайност. Дебатите продължиха и през нощта главно между привържениците на теориите на конспирацията, които не вярваха в нито една дума на правителството. От едната страна бяха бивши членове на специалните части, които обвиняваха местните власти, че не знаят какво говорят, а от другата — репортерите, които се придържаха към официалната версия. Рашид се изкуши да се обади на Абел и да го поздрави, но сметна за неразумно подобно действие при положение, че най-вероятно американците подслушват разговорите му. Неговият стар приятел Саид Ахмед Абдула обаче му беше позвънил. Между възхвалите към Аллах и хленченето по сина му Абдула многократно благодари на Рашид. Принцът, уплашен, че Абдула говори прекалено непредпазливо по телефона, го предупреди да си държи езика зад зъбите и му каза, че ще продължат разговора, когато се върне в кралството.

Успехът на операцията накара Рашид да се замисли. Дали не беше твърде прибързано да премахва германеца? За него не беше характерно да подлага на съмнения заповедите си. Той се възхищаваше на хитрите и решителните личности. Тези две черти бяха най-важни за неговата кауза. Ако отменеше заповедта си, това можеше да се възприеме като слабост и нерешителност — черти, които не се приемаха добре от арабите. Но все пак германецът беше изпълнил успешно и експедитивно задачата си, макар че Рашид очакваше той да се провали. И беше инсценирал убийството така, че да изглежда като нещастен случай. Може би все пак беше по-добре да го остави жив? В края на краищата той му беше полезен.

Рашид слезе по стълбите. Под черната му роба със златно везмо се подаваха лъскавите кафяви ботуши за езда. На главата си беше сложил черна куфия със златен ширит. Черната му брадичка и мустаци бяха поддържани идеално. Изглеждаше впечатляващо. Беше планирал да поязди и нямаше намерение да изневерява на арабската си кръв само защото се намираше в Америка. Долу го чакаха строени слуги в бели туники и черни панталони. Личният секретар на Рашид, облечен в бяла роба и куфия, пристъпи напред със сведен поглед.

— Принц Мухамад, полковник Таиб ви чака в библиотеката. Искате ли да ви донеса кафе?

— Да. — Рашид мина покрай редицата от прислужници и продължи по дългия коридор и оттам към облицованата с дъб библиотека. По рафтовете бяха подредени стари томове с кожена подвързия, а по стените висяха окачени скъпи маслени картини, които придаваха на помещението типично английски стил. Рашид си каза, че ще трябва да отправи оплакване до своя полубрат задето тук няма нито една картина, която да възхвалява Арабия. Подобен пропуск беше непростим. Може би трябваше да купи няколко платна и да ги изпрати като подарък. Трябваше да действа много внимателно, за да държи необходимите му хора на своя страна.

Полковник Таиб беше с черен костюм, синя риза и вратовръзка. Всеки друг на негово място щеше да бъде разкритикуван от принца, че нарушава обичаите. Но Таиб имаше важна задача и беше по-добре да не привлича вниманието към себе си. Полковникът се поклони и го поздрави с необичайно енергичен тон:

— Добро утро, принц Мухамад.

Рашид се усмихна.

— Да, добро е.

Таиб не можа да сдържи радостта си и се ухили насреща му.

Двамата безмълвно споделиха радостта си от смъртта на Рап. Слугите влязоха тихо и им сервираха поднос с арабско кафе и поднос със сладки. Те наляха кафе на Рашид и полковника и излязоха.

Рашид отпи от кафето и с огромно удовлетворение каза:

— Най-накрая премахнахме американеца от пътя ни.

— Да, най-накрая — съгласи се Таиб.

— Разбра ли нещо повече?

— Не, но очаквам вие да разберете, когато пристигне директор Рос.

— Да, но ще трябва да внимавам. Не трябва да ме вижда толкова развълнуван.

— Вие никога не сте развълнуван, принце мой, и освен това, аз ви казах, че Рос и Рап не се понасяха.

Рашид си спомни. Двамата се били спречкали наскоро. Но все пак добре беше да внимава да не издаде радостта си.

— Какво откри за нашия германски приятел?

— Съжалявам, нищо. Той не отговаря на телефоните си, а секретарката му не иска да ни каже къде е.

„Дали не е дошъл в Америка да проследи отблизо ликвидирането на Рап?“ — запита се Рашид.

— Поставили сме под наблюдение офиса и апартамента му във Виена — продължи полковникът. — Рано или късно ще се покаже и ви уверявам, че тогава ще се погрижим за него.

Принцът отиде до големите стъклени врати, водещи към двора на конюшнята. Един великолепен черен арабски жребец с лъскав косъм беше изведен в двора.

— Полковник, не мислите ли, че решението да премахна германеца е прибързано?

Таиб имаше атлетично телосложение, широки рамене и мускулести крака. Беше висок метър и осемдесет и не приличаше на голям мислител. В действителност той беше изключителен тактик, когато ставаше дума за провеждането на подобни операции. Самият той обясняваше умението си да наблюдава бойното поле и правилно да оценява ситуацията с годините, прекарани като защитник в националния отбор по футбол на Саудитска Арабия. Разбира се, той беше ревностен уахабит — задължително условие да влезе в приближения кръг на принца.

— Не съм в положението да ви съдя, принц Мухамад.

Рашид продължи да гледа през прозореца. Усмихна се. Най-много от всичко ценеше лоялността и подчинението.

— Нека днес да направим изключение.

Таиб отвърна:

— Не бих се доверил на германеца, но той се оказа доста полезен за нас.

— Защо не би му се доверил?

— Не знам.

— Защото е чужденец ли?

— Вероятно.

Принцът кимна.

— И аз поради същата причина никога не съм му имал пълно доверие, но той се представи отлично.

— Вярно е. Може пък да погледнем на проблема по друг начин.

Рашид се обърна.

— Слушам те.

— Разполагаме ли с друг човек, който да върши за нас същите неща като германеца?

Принцът поклати глава. Вече беше мислил по този въпрос.

— Не.

— Решението да го ликвидираме беше продиктувано от необходимостта да заличим следите си. Изглежда обаче, че той е свършил толкова добра работа, та не е необходимо да се притесняваме за това.

Рашид насочи погледа си към другия край на помещението, от което се излизаше направо в предния двор на имението. Към сградата приближаваше колона от черни коли. Беше директор Рос. Той отдаваше голямо значение на срещата им.

— Остави германеца да живее засега — каза Рашид.

Таиб прие заповедта с лек поклон.

— Рос пристигна. Няма да е лошо да се скриеш.

Таиб напусна помещението и няколко минути по-късно прислугата въведе директор Рос в библиотеката. Беше със сини джинси, каубойски ботуши, фланелена риза и джинсово яке. На принца му се стори, че американецът твърде много се вживяваше в образа на каубой-мъжкар. Но облеклото му беше нищо в сравнение с другата демонстрация на власт — беше довел със себе си четирима от хората си. Рашид погледна към Рос и се намръщи пред спътниците му. Не го подразниха американците, а личният му секретар, който беше въвел четиримата. Той правилно изтълкува погледа му и деликатно изведе охраната навън.

Рос накрая разбра, че е дошъл на среща с кралска особа и че принцът не обича компанията на по-нисшестоящи от него. И за да прикрие гафа, той реши да продължи с програмата си, сякаш нищо не се е случило:

— Принц Мухамад, не мога да изразя благодарността си, задето отделихте от времето си. Много държах да се видим.

— Аз също. И ви благодаря за поканата. Иначе нямаше да се включа в делегацията.

— Напразно. Вие винаги сте желан в Америка.

Рашид искаше да му каже, че и той е винаги желан в Саудитска Арабия, но в интерес на истината не беше.

— Много сте любезен.

— Само искам да подчертая, принц Рашид, че не подценявам значението и важността ви за Саудитска Арабия… Кралят може да е сърцето на страната ви, но вие сте душата. — Рос остана доволен от себе си. Беше репетирал тази реплика, докато не постигна съвършенство в драматизма.

Рашид се изуми. За пръв път американец го ласкаеше, а не го напътстваше и не се държеше надменно с него. Макар и да беше напълно съгласен с Рос, досега не беше споделял това с никого. Когато беше сам обаче, не минаваше и ден, в който той да не се олицетвори като душата и основите на саудитския народ. Може пък оценките за новия директор на Националното разузнаване да не бяха съвсем верни.

Слугите отново влязоха с прясно кафе и сладки, като отнесоха предишните, макар и да не бяха докоснати. Рашид направи знак на Рос да седне. Слугите тихо наляха две чаши с кафе и също толкова тихо се изнизаха от стаята.

Принцът повдигна робата си и седна на канапето точно срещу американеца. Рос си сложи сметана и захар в кафето и отпи от него.

— О, вие, арабите правите най-доброто кафе в света.

Рашид се усмихна, но си помисли: „Вярно е, но вие разваляте вкуса, като сипвате сметана и захар.“ Обаче каза само:

— Благодаря.

— Позволете да бъда искрен с вас, принц Мухамад.

— Разбира се. — Той се облегна назад.

— Единайсети септември беше нещастно събитие и за двете ни страни. Прибързани оценки и решения последваха трагедията… Някои от тези решения бяха, меко казано, погрешни и несправедливи.

Рашид не беше много приказлив, а когато общуваше с чуждестранни величия, беше направо безмълвен.

— Решението на моето правителство да настоява за свалянето ви като вътрешен министър също беше погрешно — продължи Рос. — За което искам да ви се извиня.

Арабинът отново беше сварен неподготвен. Отношенията му с американското правителство бяха толкова обтегнати след славните героични актове срещу тях, извършени на единайсети септември. Дори и в най-оптимистичните му мечти на него не би му хрумнало, че янките ще искат да поднесат извиненията си. Той бавно отпи от черното кафе и каза:

— Думите ви са много трогателни, директор Рос.

— Според мен те са доста закъснели и аз го казах на президента.

Рашид остана спокоен, но си каза: „Какво ли е намислил този американец?“ Колкото и праведен да беше принцът, той не се заблуждаваше, че едва ли е заслужил извиненията на янките.

— За да се сдобрят страните ни, трябва да разберем и да уважаваме различията на другия… особено когато става дума за религията — продължи Рос.

Рашид кимна и продължи да слуша как събеседникът му развива тезата за саудитско-американското приятелство. Този човек завладяваше с поведението и речта си. Харизматичен оратор, който беше на „ти“ с майсторството на красноречието. Принцът се сети, че Рос е бил сенатор, а на политиците изобщо не можеше да се вярва. След няколко секунди напълно в тона на разговора каза на Рос онова, което американецът желаеше да чуе. А именно, че Америка е най-верният и най-важният съюзник на Саудитска Арабия и че двете държави трябва да продължат да се борят с тероризма. Рос предложи някои идеи, повечето от които бяха банални, но спомена и нещо, което отново шокира Рашид. Той му каза, че според него Америка трябва в едногодишен срок да изтегли всичките си военни части от Кралството. Принцът искрено се развълнува и в този миг слугите съобщиха, че закуската е готова. Докато двамата мъже вървяха от библиотеката към трапезарията, Рашид хвана ръката на Рос с думите:

— Вие сте добър съюзник. Много вярно сте схванали как трябва да се борим с тези терористи. Никой от вашето правителство, с когото съм се срещал досега, не го е разбрал толкова точно.

Рос се впусна да обяснява надълго и нашироко това, което току-що беше изложил на принца. Когато седнаха на масата, Рашид беше толкова доволен и приятно изненадан, че реши да остане още един ден в Америка, за да опознае по-добре директора на Националното разузнаване. На масата говорещият пак беше предимно Рос. Той хвалеше храната, обслужването и робите на принца. Почти бяха привършили с яденето, когато Рашид погледна в очите събеседника си и изрече:

— Съжалявам за трагедията, която е сполетяла господин Рап.

Предварително си беше наумил да спомене за това по две причини. Първата — защото се надяваше да разбере повече подробности, и втората — за да отхвърли всякакви подозрения срещу себе си, като се престори на опечален от смъртта на Рап. След като поднесе съболезнованията си, той забеляза, че изражението на Рос се промени. Всъщност лицето му се изкриви така, все едно беше вкусил горчив грейпфрут. И тъй като усети, че нещо му убягва, той го попита:

— Какво има?

Рос се поколеба. Хапна от сьомгата, а после бавно избърса със салфетката устата си. Вдигна очи към принца, хвърли салфетката на масата и отвърна:

— Ще ви разкрия една малка тайна. Така или иначе скоро ще научите. Мич Рап не е мъртъв.