Винс Флин
Лиценз за убиване (37)

35.

Държавен департамент на САЩ

Кенеди стоеше в ъгъла на изложбената зала „Джон Куинси Адамс“, докато двама заместник-министри от Държавния департамент се опитваха да я убедят в необходимостта от нов подход към Северна Корея. Те знаеха, че ако директорът на ЦРУ подкрепи техния шеф, президентът със сигурност ще промени външнополитическия курс. Но на това не му беше писано да се случи. Тя учтиво ги слушаше, макар и да не беше съгласна с нито една тяхна дума. Севернокорейският водач беше психически нестабилен и нищо, което двамата дипломати предлагаха, не можеше да промени медицинската му диагноза. Едностранните преговори бяха само начин за протакане и за задоволяване на егото на севернокорейския премиер. Китай, Япония и Южна Корея също трябваше да присъстват на масата на преговорите. В края на краищата те граничеха със Северна Корея. Кенеди се изкушаваше да сподели с дипломатите, че тайно е съветвала президента по този въпрос. Крайно време беше на Китай да се постави ултиматум: или ще озапти Северна Корея, или Съединените щати ще помогнат на Япония в разработването на ядрена оръжейна програма. Тя беше убедена, че перспективата за ядрена Япония ще накара Китай и Северна Корея да коленичат. Но имаше и такива, които по понятни причини не бяха съгласни с нея. Китай можеше да се противопостави, като заплаши, че ще нападне Тайван. Тогава нещата много бързо щяха да излязат от контрол.

Но да говори с тези два „гълъба“ на подобна тема беше най-малкото глупаво. Тя ги остави да твърдят, че не било толкова лошо да се съгласят с Ким Чен Ир на едностранни преговори. В края на краищата винаги можеха да се върнат към шестстранните преговори, ако тези не дадяха резултат. Настоящият разговор напълно обясняваше колебанието й дали да присъства на приема на саудитския външен министър. Общуването с хора от другите министерства често включваше въвличането в дискусии с диаметрално противоположни мнения. Тя огледа залата за новия си шеф. Идеята Кенеди да дойде тук беше негова. Един вид демонстрация на неговите правомощия. Дори и самият държавен секретар да я беше поканил, пак щеше да подходи с резерви. Но Рос направо й беше заповядал да дойде, и то с доста убедителен тон. Каза й, сякаш й правеше длъжностна характеристика, че трябва да наблегне на укрепването на взаимоотношенията със съюзниците. Тя преглътна критиката и прехапа устна, но в същото време си спомни за предупреждението на Рап, че Рос е идиот.

Дали той не искаше да я накаже заради Рап? Тя с нищо не беше показала, че знае за конфронтацията им, но Рос вероятно предполагаше, че подчиненият й й е разказал за инцидента. Започналите напълно прилично работни взаимоотношения сега й се струваха не чак толкова позитивни. Дали впечатленията й бяха повлияни от Рап, или това беше суровата действителност, тя не можеше да прецени, но вече се съмняваше дали Рос е най-подходящият за този пост.

Мислеше да вземе и Рап на приема като наказание за поведението му, но той пак успя да се измъкне. Влезе в кабинета й накуцвайки и й каза, че ще оперират коляното му на другата сутрин. Тя го попита сериозна ли е травмата, на което той само сви рамене и промърмори нещо. Разбра от разговора само, че ще се върне на работа след два дена. Процедурата не й се стори много сложна, но го поразпита още. Оказа се, че тази операция не е окончателно, а само временно решение. Лекарят му казал, че до пет години ще трябва да му сменят цялата колянна става. Кенеди реагира доста спокойно на тази новина. Дори почувства известно облекчение, че той най-накрая ще се укроти. С малко повече късмет тя щеше да го накара да седне зад бюрото и да го задържи при себе си.

Рос влезе в залата, сякаш беше самия президент. Отзад плътно го следваха неизменният Джонатан Гордън, две негови сътруднички, които Кенеди познаваше само бегло, и четирима огромни агенти от Сикрет Сървис. Тя погледна в другия край на залата, към държавния секретар Бърг. С него нямаше нито един член на охраната му. В края на краищата това беше една от най-сигурните сгради във Вашингтон. Нямаше друга причина освен перченето да се движи ограден от телохранителите си. Застанала в ъгъла, Кенеди продължи да слуша двамата дипломати от Държавния департамент. Не бързаше да говори с Рос и го изчака той да дойде при нея. Директорът на Националното разузнаване се здрависваше с присъстващите и потупваше някои от тях по гърба. Кенеди се развесели, когато прочете по устните на един от сенаторите въпроса, зададен на Рос: „Какво правиш тук?“

Много уместен въпрос, каза си. Погледна си часовника. Беше й наредил да дойде навреме, а самият той пристигна с трийсетминутно закъснение.

Рос си проправи път до държавния секретар Бърг и я целуна по бузата. След няколко минути забеляза Кенеди и й махна.

Тя се извини пред двамата си събеседници и тръгна към него.

— Госпожо Бърг — Кенеди протегна ръка, — как сте?

— Благодаря, добре, Айрини, а ти?

— Не се оплаквам, благодаря.

Кенеди и държавният секретар често защитаваха противоположни мнения по фундаментални въпроси, но поддържаха добри делови взаимоотношения.

— Не очаквах да те видя тук — каза Рос, правейки се на много забавен.

— Помислих си, че ако не дойда, ще разваля цялото парти — не му остана длъжна Кенеди и се усмихна резервирано.

— Радвам се, че дойде — бързо се намеси държавният секретар. Тя многозначително стисна ръката на Кенеди и одобрително й кимна.

Айрини много добре разбра какво имаше предвид Бърг. Саудитците имаха навика да карат жените да се чувстват неудобно. За арабите от по-старата генерация мястото на жената беше вкъщи, при децата. Неприлично беше да поглеждаш жена в очите или да се обръщаш директно към нея. Това водеше до някои неловки ситуации, когато натоварени с голяма власт жени като Бърг и Кенеди попаднеха на едно място с мъжка саудитска делегация. Но Кенеди виждаше, че нещата значително са се подобрили. Следващото поколение саудитци — образованите в европейски и американски университети — бяха много по-толерантни към жените, поне когато се срещаха с членове на чуждестранни правителства. Но в родината им разделението между половете все още беше закон.

До Бърг се приближи неин сътрудник и я информира, че е пристигнал саудитският министър на външните работи. Тя се извини и изостави Рос и Кенеди, за да посрещне официално госта. Рос хвана Айрини за лакътя и й посочи другия край на залата. Двамата си пробиха път през тълпата, неотлъчно придружавани от бодигардовете на Рос. На нея тази демонстрация на сила й се струваше доста смешна и си отдъхна, когато най-накрая Рос даде на шефа на екипа заповед „свободно“.

Директорът на Националното разузнаване застана с гръб към залата. Джонатан Гордън се появи ненадейно и застана до господаря си. Рос приглади синьо-сребристата си раирана вратовръзка с длан и заканително сложи ръце на хълбоците си. Погледна я, леко наклони глава настрани, сякаш искаше да каже нещо.

Кенеди много добре разбираше какво си е наумил и започна първа:

— Марк, ако става дума за това, което се е случило между теб и Мич…

— Не казвай нищо повече — прекъсна я той. — Случаят е забравен.

Тя хвърли поглед към Гордън, чиято физиономия говореше точно за противното.

— Просто искам да разбереш, че аз не работя така — каза на Рос. — Ако някой от хората ми има проблем с теб, той трябва първо да дойде при мен и да ми го съобщи. Мич действа през главата ми и на мен това не ми е приятно.

Рос помисли върху чутото.

— Знам, че Мич доста пъти е жертвал живота си за тази страна, но много хора се тревожат, че е станал напълно неконтролируем. Само въпрос на време е да извърши нещо, което тотално да компрометира цялото Управление. Никой от нас не иска да се стига дотам.

— Така е.

— Тогава ти предлагам да го държиш по-изкъсо.

Кенеди кимна. Не можеше да му каже, че във Вашингтон не са малко онези, които биха дали мило и драго Рап да бъде пуснат накъдето му видят очите.

— А и този Коулман. Аз не съм вчерашен. Той предвещава неприятности.

Кенеди замълча.

— Ще се старая — продължи Рос — да не се бъркам в ежедневната работа на Управлението. Имам ти голямо доверие, а и досега се справяш прекрасно. Но се притеснявам, че си затваряш очите пред безобразията на Рап. Вече разговарях с президента и той споделя моята загриженост.

Тя нищо не каза, но стомахът й се сви.

— Решихме да го държим под око. Ако Рап не се научи да се подчинява на заповеди и да уважава по-висшестоящите в йерархията, ще се наложи да направим някои промени — каза Рос.

— Говорил си с президента за това? — Кенеди искаше да си изясни добре този въпрос. Един от класическите похвати в задкулисните политически игри във Вашингтон беше да се блъфира с името на президента.

— Да, и той призна, че от известно време е доста загрижен.

Погледна Рос в очите. Дали беше споменал на президента и причината за избухването на Мич? Едва ли. Президентът най-вероятно не знаеше нищо за разследването срещу Скот Коулман и неговата компания. Скот Коулман — човекът, командвал „Тюлен-6“ и награден със Сребърна звезда и Военноморски кръст. Мъжът, който след оттеглянето си от флота беше провел десетки тайни операции, за много от които дори президентът нямаше право да дава разрешението си.

Докато Рап избухваше бързо, Кенеди беше много сдържана. Тя не одобряваше случилото се. Ядосваше се, че Рос се бърка в толкова деликатни работи и дори я смути признанието му, че е занимал президента с това. Но въпреки всичко запази пълно спокойствие.

Кимна леко на Рос и отвърна.

— Ще поговоря пак с него. — „И с президента“ — каза си.

— Добре. — Той застана от едната й страна, а Гордън от другата.

— Сигурно се чудиш защо те повиках на приема.

— Мина ми подобна мисъл.

— Ключът са саудитците.

Кенеди се обърна към другия край, където ставаше посрещането. Външният министър и неговият многоброен антураж току-що бяха влезли в залата. На нея й беше направило впечатление, че Рос обича да произнася фрази от рода на „ключът са саудитците“. Целта му беше да го попиташ защо, за да може после да те посвети в своята мъдрост. Кенеди, професионален разузнавач от старата школа, умееше много добре да си държи устата затворена и да слуша.

— Не те ли вълнува защо те са ключът?

Тя говореше арабски. Беше прекарала по-голямата част от младостта си в Близкия изток и познаваше саудитската култура — много повече, отколкото Рос можеше да си представи. Любопитно й беше да разбере накъде бие Рос.

— Защо те са ключът и към какво са ключът?

— Много добро уточнение. Те са ключът към разрешението на цялата тази бъркотия.

— Коя бъркотия? — попита Гордън нетърпеливо.

— Цялата бъркотия… Близкият изток, тероризмът, разпространението на радикалния ислям. Те държат ключа към разрешението. Ако успеем да ги накараме да ни се доверят… да видят, че не им желаем злото, значително по-лесно ще предпазим нашата страна от терористични атаки, отколкото само чрез сила.

Изведнъж се изпълни с надежда. Не че Рос ще предложи някакво реалистично решение, а че тя ще може да се запознае с начина му на мислене.

— И какво трябва да направим?

— Проблемът не е в хора като външния министър или краля. Те ни харесват и ни разбират. Знаят, че нямаме намерение да завладяваме страната и културата им. Проблемът е в индивиди като принц Мухамад бен Рашид.

Кенеди забеляза министъра на ислямските работи. Стоеше точно зад външния министър. Напоследък той беше смекчил риториката си, но Кенеди не му вярваше.

— Добре ли го познаваш? — попита я Рос.

Тя можеше да напише реферат за този човек. В момента обаче повече я интересуваше какво мислеше шефът й за Рашид.

— В общи линии. Как предлагаш да подходим към него?

— Пътят към мира минава през техните религиозни водачи, с които той е доста близък. Той е ключът. Лично го поканих да участва в тази делегация. Казах му, че искам да започнем честен и открит диалог за това как нашите велики нации могат да се опознаят по-добре.

Кенеди кимна. Подобни приказки подхождаха повече на служител от Държавния департамент, но не и на директор на Националното разузнаване. От него се очакваше много внимателно да подбира думите си, да събира разузнавателна информация. Не беше негова работа да обсъжда държавната политика с който и да било чужд гражданин, а какво оставаше за човек, заподозрян в подкрепа и финансиране на терористи. Кенеди разбираше необходимостта от взаимодействие със съюзниците. Тя не по-малко искаше да опознае по-добре принц Мухамад бен Рашид, но не и по начина, предложен от Рос. Айрини искаше да го опознае така, както профайлърите от ФБР изучават почерка на серийните убийци.

Този човек беше непоправим фанатик и ако Рос още не го беше разбрал, толкова по-зле за него. В края на краищата той беше главен съветник на президента по въпросите на разузнаването и международния тероризъм. Ако между нея и шефа й съществуваха по-приятелски отношения, тя щеше по-подробно да му обясни защо не може да се вярва на Мухамад бен Рашид, но при сегашните обстоятелства това щеше да е само загуба на време. Рос категорично щеше да откаже да признае, че планът му не е добър и нямаше изобщо да я слуша. По-добре беше да се увери сам след разговора с принца. А същевременно Кенеди трябваше да се погрижи той да не издаде нищо важно на саудитеца и да не развали крехкия баланс, който Вашингтон се стремеше да поддържа във връзките си с Рияд.

— Айрини — Рос погледна към принц Мухамад, — в известен смисъл той е най-влиятелната личност в Саудитска Арабия.

— Допускам, че си прав — неохотно се съгласи тя. — За жалост — промърмори.

Рос беше твърде погълнат от церемонията, за да чуе малкия й коментар, но Джонатан Гордън се усмихна. Кенеди се обърна към него:

— Принц Мухамад не ми прилича на човек, който може да се промени.

Рос ги остави и отиде да поздрави някого.

— Той е заклет уахабит. Думата „промяна“ не фигурира в техния речник — добави Кенеди.

— Това му казвам и аз, но той си мисли, че може да омае всекиго с харизмата си.

Това й беше познато. Най-добрите политици разсъждаваха така. Те искрено вярваха в способността си да убеждават. Тези мъже и жени никога не излизаха от кампании. Във всеки бар, кафене, магазин, където се отбиваха, на всяко игрище за голф и на всяко мероприятие за набиране на средства, което организираха, те се здрависваха, усмихваха се, запомняха много имена и се опитваха да убедят хората, че са добри и че са най-подходящите кандидати. Тези мъже и жени бяха ненадминати в политиката. Готови бяха да правят компромиси и отстъпки, да бъдат гъвкави, за да ги смятат за разумни. На международната сцена обаче те бързо изгряваха и залязваха, потъваха в забрава. Невил Чембърлейн, британският министър-председател в навечерието на Втората световна война, беше най-красноречивият пример за това. Той се беше срещнал с Хитлер, дори го беше разсмял. И беше заключил, че е свестен човек въпреки всичките категорични доказателства за противното, добити от британското разузнаване. Хитлер беше сметнал Чембърлейн за глупак и го беше водил за носа през цялото време — при окупацията на Австрия, нахлуването в Полша, та чак до нападението и превземането на Франция. Някак си фюрерът беше устоял на неустоимия му чар.

След единайсети септември Кенеди си беше имала работа с принц Мухамад. Шефът на резидентурата на ЦРУ в Рияд и неговите британски, френски, германски, израелски и йордански колеги бяха стигнали до един и същи извод. Макар и да не можеха да докажат, че Рашид е финансирал „Ал Кайда“ и други терористични организации, те знаеха, че е дал над двайсет милиона долара за благотворителни организации, тясно свързани с екстремистите. Всички бяха единодушни, че Мухамад изпитва прекалено топли чувства към радикалните ислямисти в Саудитска Арабия, за да ръководи разузнавателните служби на кралството. Лидерите на Америка, Великобритания, Франция и Германия склониха краля да премести своя полубрат на друг министерски пост. Официалната саудитска позиция гласеше, че Мухамад се е примирил с преместването, но от неофициални източници Кенеди беше научила, че не си е тръгнал без бой.

Рос си проправяше път из залата. Принц Мухамад беше решил да пропусне церемонията по посрещането — драстично нарушение на протокола, което нямаше да остане незабелязано. Вместо това се насочи направо към Рос, който още се намираше в центъра на залата. Двамата си стиснаха ръцете — Рос по-ентусиазирано от принца. Бяха горе-долу с един ръст, малко над метър и осемдесет. Рос беше със скъп костюм, ушит по поръчка, а принц Мухамад — с роба, а на главата имаше куфия, украсена с орнаменти. Кенеди с интерес наблюдаваше сцената. Принцът избухна в силен смях. Идеално белите му зъби контрастираха с черната козя брадичка. Принцът потупа събеседника си по рамото и продължи да се усмихва топло. Погледът му се плъзна из залата и за миг се спря на Кенеди.

— Май не си развълнувана много от идването му — каза Гордън.

— Развълнувана? — Тя продължи да наблюдава двамата. — Едва ли в ЦРУ има човек, който би се развълнувал от срещата си с принц Мухамад.

— Не му ли вярваш?

„Що за въпрос?“ — каза си тя.

— Работата ни не е да вярваме, Джонатан, а да шпионираме. — Прекрасно си даваше сметка, че каквото кажеше, щеше да бъде дословно предадено на Рос. Затова подбра следващите си думи много внимателно: — Принц Мухамад не ни е съюзник. Той изцяло подкрепя „Ал Кайда“. Не го забравяй и винаги го помни, колкото и проамерикански да се държи той по време на посещението си. — Погледна го в очите. — Ако шефът не иска да си съсипе политическата кариера, съветвам го да не се сближава много с принц Мухамад.