Винс Флин
Лиценз за убиване (26)

24.

Вашингтон, окръг Колумбия

Офисите на администрацията на директора на Националното разузнаване бяха временни поради няколко причини. Като повечето нови отдели във Вашингтон, и този тепърва се развиваше. Което на бюрократичен език означаваше, че се разраства. Първоначално планът беше за персонал от двайсет и пет души, които да подпомагат дейността на директора. Идеята беше организацията да функционира като филтър между различните разузнавателни служби и президента, да координира и да улеснява процеса. Само за шест месеца апаратът на директора удвои числеността си, после се утрои и накрая броят отново се удвои. При последното преброяване чиновниците бяха двеста, но постоянно се увеличаваха. По същество това беше нова бюрократична машина, която се разрастваше по размер и обхват с всеки ден и с всеки ден ставаше все по-неефективна. И бързо се превръщаше в онова, от което създателите й се бояха. Докато новата служба стъпеше на краката си, охраната на директора беше поета от Сикрет Сървис. Което беше добре за Рап. Той имаше приятели в Сикрет Сървис, готови да му услужат при първа възможност. Рап се обади на Джак Уорч, специалния агент, отговарящ за охраната на президента, и го попита дали знае кой ръководи охраната на Марк Рос. Агентът му каза. Сикрет Сървис бяха малка група. Мич му обясни какво иска и президентският бодигард номер едно разбра. Познаваше Рап достатъчно добре, за да не му задава въпроси.

Рап паркира на половин пресечка от Белия дом. Стигна пеша до сградата и влезе през главния вход, където показа удостоверението си на униформен служител от Сикрет Сървис. Каза, че иска да разговаря с агент Травис Смол, и отиде във фоайето да почака. Застана до голямо растение в саксия, с гръб към стената, надявайки се да не се набива на очи. Искаше да си го върне за миналата седмица.

Не му се наложи да чака дълго. Травис Смол изглеждаше внушително, като футболен играч от „Вашингтонските магьосници“. Рап харесваше отбора повече, когато се казваше „Куршумите“. По-честно беше. И по-представително за града с най-много убийства в Америка.

Смол беше висок почти два метра и тежеше поне сто и трийсет килограма. Сигурно навремето беше играл футбол, баскетбол, а може би и двете. Коленете му без съмнение бяха претърпели сериозни травми. Имаше черна къса коса и тъмна кожа. Рап предположи, че е на около четирийсет години. Агентът огледа фоайето, докато приближаваше. За да се изправиш срещу здравеняк като този, трябваше да си много смел или луд. Смол беше от хората, каквито предпочитаха в Сикрет Сървис. Обгради президента с половин дузина като него, и той ще е в пълна безопасност.

Едрият агент се приближи и протегна ръка.

— Мич… аз съм Травис Смол. За мен е чест да се запознаем.

Рап се здрависа. Дланта му буквално потъна в лапата на Смол.

— За мен също, Травис.

— Не, говоря сериозно. — Смол се усмихна и показа идеални бели зъби. — Бях в охраната на президента, когато нападнаха Белия дом. Бях във вечерната смяна и затова не участвах непосредствено в събитията.

Смол говореше за терористичната атака срещу Белия дом. Тогава президентът вероятно щеше да умре, ако не беше Рап.

— Съжалявам за случилото се. Сигурно си изгубил някои от най-близките си приятели.

— Да. — Агентът замълча за миг. — Но щях да загубя повече приятели, ако ти не беше жертвал живота си.

Мич не си падаше много по приказките, затова само кимна няколко пъти и се огледа. Приличаше на джудже в сравнение с този великан.

— И как ти се струва работата с Рос?

Смол го изгледа и внимателно подбра думите си:

— Стремя се да не изказвам мнението си за хората, които трябва да охранявам.

Рап се ухили.

— Глупости.

Агентът премести тежестта си от единия крак на другия.

— Може би е малко труден за обслужване.

— Бас държа. Не ми прилича на човек, който би се държал добре с помощниците си.

— Не… не е точно така. Той се държи любезно. Помни имената ни. Пита ни за децата и такива неща, но е политик. — Това беше разговор между един въоръжен мъж с друг въоръжен мъж. Дори на моменти се разбираха и само с погледи.

— Задава въпроси, но не се вслушва в отговорите.

— Да, вечно е в движение. Той се занимава с по-големи и важни държавни дела. Според мен той е бивш сенатор, който иска да стане президент. Сенаторите рядко стават президенти. Пътят към Овалния кабинет минава през губернаторския или вицепрезидентския пост. Рос е знаел, че трябва или да се кандидатира за губернатор на щата Ню Джърси, или да влезе в президентския кабинет и оттам да продължи с амбициите си за вицепрезидентското кресло. Сенаторите не са склонни да се връщат у дома и да се кандидатират за губернатори. Свързано е с повече работа и с национална неизвестност… Освен ако щатът не е Ню Йорк или Калифорния. Но определено не и Ню Джърси. Затова приема назначението от президента и преди да е изкарал и една година на поста, ще гледа да се премести в Държавния департамент или Министерството на отбраната. Автобиографията му дотогава ще е впечатляваща и от неговата партия лесно ще го номинират за кандидат за вицепрезидент. Мамка му… дори може да се кандидатира направо за президент.

Казаното имаше смисъл.

— Ами нисичкият, дето работи за него?

— Джонатан Гордън.

— Да, същият.

— Той е особен случай. Рос има малко сприхав характер, но гледа да не го показва много. Просто избухва пред Гордън и стоварва гнева си върху него. С това свършва всичко. Гордън е свикнал да го търпи и от време на време може да му каже, че това или онова не е много добра идея.

— Значи Рос е сприхав?

Смол кимна.

— Много. Но никога не се изпуска пред хората. Винаги е зад затворени врати.

— Къде е той сега?

— Горе в кабинета си с Гордън.

— Добре, да вървим тогава.

Двамата прекосиха фоайето. Смол му направи знак първо да мине през металния детектор. И при двамата се задейства алармата, но те не й обърнаха внимание. Качиха се в асансьора и тръгнаха нагоре.

— Искаш ли един съвет от мен? — каза Рап.

— Разбира се.

— На Рос няма да му хареса, че съм дошъл без предупреждение.

— Мислих за това.

— Кажи му истината. Кажи му, че Уорч те е извикал и ти е съобщил, че имам да обсъдя нещо много важно с директора. Искам всичко да мине колкото се може по-тихо. Ако Рос не е доволен, може да се обади на Джак. Джак и президентът са много близки и на него няма да му се случи нищо. А ако Рос реши да стигне чак до президента, аз с удоволствие ще си поговоря с него.

— Става.

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Двама мъже, малко по-ниски от Смол, стояха на пост отдясно. Той им кимна, а и те вече бяха предупредени за пристигането им. Смол поведе посетителя през приемната и после към чакалнята на кабинета, където на бюра с телефони седяха две секретарки и пишеха на компютри. Агентът набързо се представи на едната от тях, а Рап продължи направо към вратата. По-възрастната се надигна.

— Извинете, но директорът има среща.

— Няма значение — отвърна Рап, без да се обръща. Той чу как Смол й обясни, че Рап е от ЦРУ. — Ние сме стари приятели — добави и отвори вратата. Влезе в кабинета и бързо затвори след себе си.

Директор Рос седеше начело на овална конферентна маса, разположена вляво от Рап и срещу масивно дъбово бюро. Кабинетът не беше много голям. Може би една пета от този на Кенеди. Не блестеше с лукс. Мич беше сигурен, че това направо изкарва от нерви директора на Националното разузнаване.

Рос леко извъртя главата си към него със застинало изражение на лицето и свъси вежди. Беше с бяла риза с френски ръкавели и червена вратовръзка. Изглеждаше много властен и важен. Другите трима души на масата бяха с костюми.

Рап моментално се приближи до масата.

— Не ставайте. — Нарочно употреби същите думи като Рос преди няколко дни, когато прекъсна срещата им в кабинета на Кенеди. — Просто минавах наблизо и реших да се отбия.

Директорът се изправи. Той беше от онези, които обичаха да говорят със събеседниците си очи в очи. На лицето му се появи лека усмивка, но беше ясно, че е подразнен от неканения гост.

Рап сграбчи здраво ръката му с престорен ентусиазъм. Вместо да погледне Рос в очите, той се обърна към Гордън и се подпря с другата си ръка на рамото на човека, седнал пред него. Беше решил да имитира нахлуването на Рос в кабинета на Кенеди.

— Джонатан… радвам се да те видя отново. — Пусна ръката на Рос и погледна към останалите двама, които не познаваше. Преди да се представи, нещо на масата привлече вниманието му. Спря се и се вгледа в увеличената едрозърнеста черно-бяла фотография. Кръвното му веднага се вдигна. Никой не помръдна.

— Вие май сте се побъркали. — Протегна се и взе снимката.

На нея беше заснет един склад. Рап беше ходил там много пъти. Пред сградата беше паркиран голям форд екскържън, а до него стоеше русокос мъж. Мъжът беше Скот Коулман. Рап почервеня от гняв. Мъжът, седнал пред него, започна бързо да събира нещата от масата. Той го хвана здраво за рамото.

— Не пипайте нищо. — Върна фотографията на масата. Пусна мъжа, хвана облегалката с две ръце и го отмести заедно със стола от масата. Тези хора бяха анонимни. Чисто и просто помагачи. Те не бяха виновни. Като се обърна към другия непознат, Рап каза:

— Вие двамата бихте ли ни извинили за минута?

Мъжете станаха и излязоха мълчаливо. Масивната врата се затвори с глух звук. Гордън остана седнал и в интерес на истината успя да запази самообладание. За разлика от директор Рос.

— И какво, по дяволите, си мислиш, че правиш в момента? — ядосано извика.

— Прекратявам стажа ти на този пост, преди да си навършил и един месец. — Рап не си направи труда изобщо да го погледне. Прерови листовете от масата. Военната биография на Коулман от Пентагона, неговите лични и фирмени приходи от последната година и една малка папка, която, изглежда, беше съставена от следенето през последните няколко дни. Рап я вдигна високо.

— Ти да не си си изгубил ума? — Погледна Рос в очите и устоя на желанието да го плесне по лицето с папката.

Директорът се разтрепери от гняв.

— Веднага изчезвай от кабинета ми! — И му посочи към вратата.

Рап грабна пръста на Рос все едно улавя муха във въздуха. Натисна показалеца му в обратната посока и го принуди да седне на стола. Хората като Рос винаги се шокираха от първия физически контакт. Повечето от тях никога не бяха участвали в истински бой или пък го бяха правили много отдавна.

— Що за психопат си ти? — попита го Мич. — Имаш сто хиляди души, пръснати в не знам колко агенции и служби. Работата ти е да накараш тези служби и агенции да работят заедно. А не да провеждаш частни операции или да разследваш хора. Това, че не ти е харесало как се държи Скот Коулман, не означава, че трябва да започнеш да ровиш за компромати срещу него.

Лицето на Рос се изкриви от гняв.

— Ще се обадя на президента. Вече стигна прекалено далеч. Нямаш никакво право да нахлуваш в кабинета ми по този начин.

Рап извади мобилния си телефон.

— Да му се обадим още сега. Имам личния му номер. Ти дори не знаеше, че има личен номер, нали? — Изражението на Рос го издаде. — Ще му разкажем колко добре се справяш с управлението на отделните агенции. Ще му кажем как си се обадил на твоя лакей от данъчната служба и си му наредил да извърши ревизия на Скот Коулман… когото президентът също познава и между другото харесва. Ветеран с не една и две бойни награди. Президентът ще побеснее. И понеже отворихме дума, защо не се обадим и на приятелчетата ти в Капитолия и да им кажем как злоупотребяваш с дадената ти власт и шпионираш частни лица? — Размаха папката пред лицето на директора. — Защото това е именно шпиониране на частно лице, честен гражданин, лицемер такъв! И ти дванайсет години в Сената опищя медиите с оплакванията си от ЦРУ. Заставаше пред камерите и твърдеше, че не можем да шпионираме американски граждани… били те заподозрени в тероризъм или не.

Папката беше разделена на части със специални разделители. Първата част съдържаше записи от телефонно подслушване. Рап отвори и прегледа записите.

— Имаш ли разрешение на съдията за подслушването? Не знаех, че си имал и правомощия да разследваш и да следиш. И в медиите определено не знаят за новите ти правомощия. Сигурен съм, че ще ти посветят челните страници, когато научат. Ще те омаскарят и ще те заклеймят като некадърник, преди да си имал възможността да проведеш каквито и да било реформи.

Рос продължи да негодува и изкрещя:

— Настоявам да ми кажете какво сте замислили вие двамата, и то още сега! Никой от вас не е частно лице, вие сте мои подчинени!

Този път Мич не се сдържа. Гневът му надделя. Папката беше дебела около два сантиметра. Той плесна с нея Рос от лявата страна на главата и развали идеалната му прическа. Сграбчи го за ризата.

— Чуй ме, идиот, аз не съм ти подчинен. Подчинен съм пряко на президента. Работата ми е да залавям терористи и последното, което искам, е някой като теб да ми се бърка. Някой, който няма понятие срещу какво сме изправени, да наднича зад рамото ми и да ми казва какво да правя. — Пусна шокирания Рос и го бутна обратно на стола му. После отстъпи крачка назад. — Не си мисли, че не знам каква е играта ти. Това е мостът ти към по-високите постове. Такъв е планът ти, нали? Искаш да станеш президент.

Рос беше прекалено бесен, за да отговори. Рап погледна към Гордън, който все още запазваше хладнокръвие.

— Чух, че си бил разумен тип. Вкарай малко ум в главата му, защото, кълна се… Няма да го направя президент, но му обещавам, че това ще е последната държавна длъжност в кариерата му.

Взе всички папки и ги пъхна под мишница. Без да обръща внимание на Рос, каза на Гордън:

— До обяд наредете на данъчните да се разкарат или ще се видим с двама ви в Овалния кабинет. И ви обещавам, че случилото се сега ще ви се стори като пикник.

Гордън само кимна.

Рап си излезе с папките и затръшна вратата.

Гордън изчака няколко секунди и после си отдъхна. Бавно поклати глава и погледна към шефа си.

— Казах ти…

— Не го повтаряй непрекъснато — сряза го той. — Вярно, беше лоша идея. Вярно, каза ми, че с Рап е по-добре да не се спречквам. Знам! Знам! Знам! — Скочи от стола си, отиде до бюрото и погледна през прозореца. След кратка пауза добави: — Мисля, че трябва да говоря с президента.

— Да не си се побъркал? Не чу ли какво каза той? Това беше самият Мич Рап. Професията му е да убива хора. Прониква в терористични организации. Бог знае колко тайни операции е провел. С президента е на ти. Избий си го от главата. Избий си и Коулман от главата. Имаме си достатъчно друга работа.

Гордън знаеше как се чувства в момента шефът му. Знаеше колко голямо беше самочувствието му. И колко трудно му беше доброволно да отстъпи при подобен инцидент.

— Не си струва, Марк. Не можеш да сториш нищо. Някой ден ще станеш президент и тогава ще можеш да правиш каквото си поискаш. Но в момента е по-добре да отстъпим.

Рос изскърца със зъби и продължи да гледа към Белия дом. Никога не го бяха унижавали така през живота му. Пет пари не даваше кой е Мич Рап. Той можеше да се справи с когото си иска в този град. Рос си наложи да овладее гнева си. Ще се прегрупира и ще отвърне на удара. Следващия път ще внимава повече. Ще наеме по-добри хора. Колкото и да не искаше да си го признае, Гордън беше прав. Съветът му беше уместен. Поне засега. Но при първа възможност Рос щеше да смачка Мич Рап и да накара този неандерталец скъпо да си плати. Той трябваше да си знае мястото, да коленичи в краката на избраните политици и държавници. Рос кимна и се усмихна. Ще се реваншира. Не, повече от това. Когато дойде времето, направо ще унищожи Мич Рап.