Винс Флин
Лиценз за убиване (20)

18.

Вашингтон, окръг Колумбия

Движението не беше натоварено, но въпреки това Рап караше бързо. Беше малко след шест сутринта и щяха да стигнат навреме, но Ана нямаше да му направи забележка да намали скоростта. Винаги когато имаше възможност, Мич с удоволствие караше Ана на работа. Половинчасовият път по свободната магистрала беше чудесен начин да прекарат известно време заедно. Освен това и двамата бяха в една посока. Мич караше бързо, като непрекъснато проверяваше огледалата. Оглеждаше лицата на подминаваните шофьори и се опитваше да определи маршрута им. Всичко това се беше превърнало в негова втора природа, затвърдено от годините, прекарани във враждебна среда.

Ана преглеждаше „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“. Професията й изискваше много четене. Като кореспондент от Белия дом тя трябваше да е в час с всичко, което се случваше на Пенсилвания Авеню 1600, както и да е наясно какви са плановете на опозицията на президента. Трябваше да се следят много неща, а тайната на повечето телевизионни журналисти във Вашингтон беше, че те разчитаха до голяма степен на репортерите от печата да им свършат работата. „Поуст“ и „Таймс“ бяха задължителният минимум от информация. Да прочетат и двата вестника, да обобщят написаното и да излъчат в ефира всичко, свързано със скандала, който в момента назряваше или беше избухнал в Белия дом. На теория, ако останеше време и ако успееха да интервюират някого от Белия дом, можеха да му зададат и няколко допълнителни въпроса. На практика обаче стратегията за „реагиране по дадена информация“ и ограничението във времето предполагаха в повечето случаи журналистите просто да обобщят написаното и да го повторят в ефира. И докато съпругът й караше като банков обирджия, който бяга от ченгетата, тя се опитваше да се изолира от всичко извън техния брониран семеен седан.

Изработеното по поръчка сребристо ауди А8 тежеше с около трийсет процента повече от серийния заводски модел. Допълнителното тегло се дължеше почти изцяло на бронираните панели от кевлар по вратите, пода и тавана на автомобила. Освен това аудито беше снабдено с куршумоустойчиви стъкла и гуми, които дори и пробити, позволяваха на колата да продължи да се движи. Двойният слой кевлар правеше колата по-тежка с шестстотин килограма. Седанът притежаваше достатъчно конски сили, за да компенсира допълнителната тежест. Единствената видима разлика беше в километража и разхода на гориво.

— В „Поуст“ има хубава статия за шефа ти — каза тя, без да вдига очи. — Трябва да я прочетеш.

Рап се навъси, а в същото време ускори и се премести в другата лента.

— За кого говориш?

— За Рос… новия директор на Националното разузнаване.

— Не бих го нарекъл мой шеф.

Ана хвърли око към скоростомера и устоя на желанието си да погледне на пътя пред тях. Движеха се по магистрала №50. Тя не знаеше дали ограничението в скоростта е осемдесет, деветдесет или сто и пет километра в час, но със сигурност не беше позволено да карат със сто и трийсет, колкото показваше скоростомерът. Такъв беше животът с Мич Рап. Отне й известно време, но постепенно свикна с неговите странности. Сега просто се облягаше назад, доверяваше му се и запазваше спокойствие.

— Според статията той ти е шеф — отвърна тя.

Рап не се беше замислял по този въпрос, но сигурно ако беше погледнал някоя от онези безсмислени графики, които от време на време попадаха на бюрото му, щеше да излезе, че Рос наистина му е началник.

— Той е обикновен бюрократ, скъпа. Поредният пласт бумащина на върха на обърнатата пирамида.

Тя го погледна с изумителните си зелени очи и се усмихна.

— А ти си Атлас, на чиито плещи се крепи светът. Така ли, скъпи?

Тя го погали по врата. Мич не трепна. Трябваха му много месеци да се научи да й се доверява. Като куче, което бяха били често, той мразеше да го докосват.

— Защо се държиш така? — Това беше новият му хитър подход към нея — да се прави на беззащитна жертва. — Нали сме в един екип?

Тя потри врата му.

— Така е, скъпи. Просто ми харесва да те дразня. Срещна ли се вече с него?

— С кого?

— С Рос.

Рап се държеше параноично по много обясними причини, но се стремеше да не смесва личния си живот с професионалния. Понякога обаче любопитната му женичка обичаше да размива границата между двете. Той я погледна, за да прецени дали тя знае повече, отколкото показва.

— Срещал съм се с него няколко пъти.

— И?

— Какво и?

— Какви са ти впечатленията от него?

— Не знам. — Рап неубедително сви рамене.

— Надушвам ли разногласие в йерархията? — Тя започна да си играе с една къдрица.

— По-спокойно, Лоис Лейн.

— Хайде разкажи ми — настоя тя. — Статията е написана така, че едва ли не всички го харесват — и републиканците, и демократите.

— И ти вярваш на всичко, написано във вестника?

— Докато не намеря оборващи доказателства… да. — Тя се обърна леко настрани, за да е с лице към него. — Да не би да се ядосваш, защото не дадоха новия пост на Айрини?

— Не. — Той се намръщи. — Айрини си е добре и на сегашното място. Тя държи хората далеч от мен и се грижи да получавам всичко необходимо. Освен това… тепърва ще видим до каква степен новият пост е само прах в очите.

Ана повдигна вежда.

— Айрини ще може ли да държи Рос далеч от теб?

Той се усмихна.

— Не е зле за една говореща глава. Гордея се с теб.

Минаха покрай Националната ботаническа градина и влязоха в централната част на града. Ана леко го подръпна за косата.

— Защо изобщо се омъжих за теб?

Рап продължи да следи пътя.

— Защото имаш проблем с контрола и защото обичаш предизвикателствата. Аз съм твоят връх Еверест, който искаш да покориш. — Той се усмихна и лукаво погледна жена си. — Хм, звучи ми приятно. Би ли искала да ме покориш довечера?

— Не и след тези думи.

— Скъпа, мисля, че любовта ни е страхотно нещо и когато аз изпитвам любов към теб, очаквам подобно отношение. Нали знаеш… и аз имам чувства.

— Ти си невероятен — засмя се тя. — Вярно, че не съм безгрешна, но да твърдиш, че имам проблеми с контрола, е все едно Доналд Тръмп да каже на някого, че е егоист.

— Скъпа — обърна се той към нея с по-мек тон — имай предвид, че всеки коментар, който не е положителен, е само вик за помощ. — Потупа я по коляното. — Когато си готова да говориш, аз съм на твое разположение.

Ана беше израснала с трима братя. Извъртя се и го удари с юмрук в рамото.

Рап прихна да се смее.

— Съпружески тормоз… помощ!

Тя го удари още два пъти и се накани да го удари за четвърти път, когато си спомни, че се държеше така, когато като малка си играеше с братята си. За бога, та сега беше минала трийсетте.

— Ох… Мичъл, защо ли те оставям да ми се качваш на главата?

Той не спираше да се смее.

— Защото ме обичаш.

— Кълна се, понякога си мисля, че съм се омъжила за дете. — Тя се облегна назад и скръсти ръце.

Той продължи да се смее и сложи ръка на бедрото й.

— Извинявай, мила. — Въпреки тези думи възнамеряваше да я поизмъчва още малко. Плъзна ръката до коляното й, където тя имаше страшен гъдел, и я накара да подскочи.

Тя го плесна по ръката два пъти и после заби нокти в пръстите му. Накрая съпругът й се предаде и беше неин ред да се засмее. След десетина секунди тя се изправи и отметна косата си зад рамото.

— Ще те пипна, да знаеш.

— Убеден съм.

Тъкмо когато си отдъхна, че я е накарал да сменят темата, Ана каза:

— И не си мисли, че номерът ти е минал.

— Кой номер?

— Понеже не искаше да говорим за новия ти шеф, ти смени темата. Ще ми кажеш ли защо не го харесваш или ще трябва цял ден да звъня по телефона и да питам други хора защо според тях не го харесваш?

— Ето виждаш ли… отново започваш.

Наближаваха Белия дом.

— Намали скоростта и не сменяй темата. Знаеш, че ако не ми отговориш честно, ще запаля телефоните.

Той знаеше, че Ана говори сериозно.

— Добре, изнудвачка такава. Нямам определени впечатления от този човек. Не го познавам достатъчно добре, но има някои неща.

— Като например?

— Мисля, че създава проблеми на един мой познат. — Рап имаше предвид Коулман и неприятностите му с данъчните.

— Как така?

Той я погледна в очите.

— Ще разбера повече до края на деня… поне се надявам.

Паркираха до северозападното КПП на пресечка от Белия дом.

Тя впи смарагдовозелените си очи в неговите.

— Ще ми разказваш довечера.

— Веднага щом ме покориш.

— Може би.

Той се наведе и я целуна.

— Обичам те, скъпа.

— И аз те обичам. — Ана слезе от колата и за сбогуване му махна и му се усмихна като истинска телевизионна звезда.

Рап свали стъклото.

— Пази се.

— Непременно. Ти също. — Тя махна на униформения служител от Сикрет Сървис, застанал зад зеленикавия брониран плексиглас. Трябваше да покаже пропуска си.

Рап се загледа в стройната фигура на жена си. Тя се обърна още веднъж и му се усмихна. Той й помаха и превключи на скорост. Потегли усмихнат. Отношенията им навлизаха в по-задълбочен стадий, и честно казано, той никога не се беше чувствал по-щастлив.