Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (20)

Глава 18

Прасамак, Галчмай, Кормак и Галад чакаха в подножието на възвишението, защото кралят беше тръгнал към билото му малко след като се бе събудил и се бе изгубил от очите им. Лаита им бе казала да чакат завръщането му и вече два часа мъжете седяха под яркото слънце, гощавайки се с вино и хляб. Беше дошъл и Северин Албин — стоеше встрани от тях и се взираше на югоизток.

— Къде е той? — внезапно попита Галчмай и се изправи.

— Успокой се — каза Прасамак.

— Върна се от мъртвите, а ето че пак го загубихме. Как искаш да съм спокоен? Нали го знам какъв е. Каквото и да прави в момента, то е свързано с огромен риск.

Малко преди здрач, Лаита дойде при тях и каза на Кормак:

— Той иска да идеш при него.

— Сам?

— Да. Двамата с теб ще си поговорим по-късно.

Кормак тръгна нагоре по извиващата се пътека. Не знаеше какво да каже, когато стигне до края й. Утер му беше баща, но той го познаваше единствено като безумното, изтерзано същество, което беше спасил от бездната. Дали щеше да го прегърне? Надяваше се, че няма.

Стигна до върха и видя Утер да седи в пълно бойно снаряжение край кръглата кула. Големият меч лежеше на земята до него. Кралят вдигна очи и се изправи, а сърцето на Кормак заби по-бързо, защото човекът пред него не беше прекършена сянка, а Кървавия крал, и силата го обгръщаше като плащ. Очите му бяха сини и студени като зимен вятър, стойката — на роден боец.

— Какво искаш от мен, Кормак? — попита той.

— Само онова, което си ми давал винаги — каза Кормак. — Нищо.

— Не знаех за теб, момче.

— Но щеше да знаеш, ако не беше принудил майка ми да избяга от пещерата.

— Миналото е мъртво — уморено каза Утер. — С майка ти се събрахме отново.

— Радвам се за вас.

— Защо рискува живота си, за да ме спасиш?

Кормак се изсмя.

— Не го направих заради теб, Утер. Търсех жената, която обичам. Но ти беше там и изглежда, съм чул повика на кръвта. Не знам. Но не искам нищо нито от теб, нито от кралството ти — доколкото е останало нещо от него. Искам единствено Андюин и след като я намеря, нито ще ме видиш, нито ще ме чуеш повече.

— Тежки думи, сине. Но няма да оспорвам присъдата ти. Познавам грешките си и никой човек не може да направи болката по-слаба… или по-силна. Бих се радвал, ако прекараш известно време с мен, за да те опозная и гордост да изпълни сърцето ми. Но ако избереш друг път, така да е. Бих искал да си стиснем ръцете, като мъж с мъж, и да ти благодаря. Съгласен ли си?

— За мен ще бъде чест — каза младият мъж.

 

 

Кормак се спусна по склона. Вече му беше по-леко.

Следващите, които кралят извика, бяха Галчмай и Прасамак, а след тях по склона се изкачи и Северин Албин, поклони се на краля и каза малко недоволно:

— Смятах, че ще ми се даде възможност да се порадвам на старостта си в мир.

— Тогава е трябвало да откажеш, когато са те призовали — отговори му кралят.

Албин сви рамене и каза:

— Животът без вас беше скучен.

Утер кимна и двамата си стиснаха усмихнато ръце.

— Де да можех да разчитам на повече хора така, както разчитам на теб — каза кралят.

— А сега какво ще правим, Утер? Разполагам само с триста старци. Последните вестоносци казват, че готите наброяват повече от дванадесет хиляди. Ще ги атакуваме ли? Или ще изчакаме?

— Ще идем при тях с меч и огън.

— Добре. Това ще ни спечели славна страница в историята.

— Ще дойдеш ли с мен и този път?

— Защо не? За никъде не бързам.

— Тогава подготви хората си, защото ще пътуваме така, както вече сме го правили.

— Тогава бяхме почти пет хиляди, кралю. И бяхме млади и безразсъдни.

— Мислиш, че дванайсет хиляди готи могат да се мерят с легендарния Девети? — каза Утер и се ухили.

— Мисля, че трябваше да си остана в Калцария.

— Няма да сме сами, приятелю. Пътувах далеч и ти гарантирам, че денят ще е пълен с изненади.

— В това не се и съмнявам, господарю. Освен това не съм глупак — знам къде е трябвало да идете и съм изненадан, че са ви пуснали да си тръгнете жив.

Утер се засмя.

— Животът е игра, Албин, и трябва да се отнасяме към него като към игра. — Усмивката му избледня, а веселието в очите му угасна. — Но дадох обещания, за които други хора може да съжаляват.

Албин сви рамене.

— Каквото и да сте направили, с вас съм. Но пък аз съм стар и готов за спокоен живот. В Калцария имам един слуга мошеник, който отправя горещи молитви за смъртта ми. Ще ми се да го разочаровам.

— Може би ще успееш.

Галад бе последният привикан. Слънцето вече залязваше, когато той застана пред краля.

— Променил си се, Урсус. Искаш ли да ти върна старото лице?

— Не, милорд. Това би объркало Леки, а и на мен Галад ми харесва.

— Открил си меча. Как мога да ти се отплатя?

Галад се усмихна.

— Не търся отплата.

— Като говорим за мечове, забелязах, че вече не носиш оръжие — каза Утер.

— Така е. И повече никой не ще ме види въоръжен. Надявах се да си намеря някоя малка ферма и да отглеждам коне. С Леки. Но… — Той разпери ръце.

— Не се отказвай от тази надежда, Галад. Все още не е свършено с нас.

— Откъде ще наберете армия?

— Ела с мен и ще разбереш.

— Няма да съм ви от полза. Повече никога няма да бъда воин.

— И все пак ела. Сестрите ще се грижат за Леки.

— Загубих вкуса си към кръвопролития и смърт. Не питая омраза към готите, нито искам да гледам как ги избиват.

— Имам нужда от теб, Галад. А меча си остави тук, друг ще заеме мястото му, когато моментът настъпи.

— Говорили сте с Пендарик?

— Не е нужно. Аз съм кралят и знам какво предстои.

 

 

И после на билото дойде Лаита и двамата застанаха, хванати за ръце, загледани в Спящите исполини, които се къпеха под лъчите на ярката луна.

— Кажи ми, че ще се върнеш — помоли го тя.

— Ще се върна.

— Използва ли меча, за да видиш силите на Вотан?

— Да, и видях бъдещето. Не всичко е лошо, макар да ни предстоят трудности. Каквото и да се случи утре, с кралството е свършено. Борихме се упорито, за да го опазим — като свещица в разгара на буря. Но никоя свещ не гори вечно.

— Тъжен ли си?

— Малко. Защото отдадох живота си на Британия. Но мъжете, които ще дойдат след мен, са силни мъже, добри мъже, грижовни мъже. Земята ще ги приеме, защото те ще я обичат. Никой няма да тъгува дълго за моето кралство, защото други ще дойдат на неговото място.

— А ти, Утер? Къде ще идеш ти?

— Аз ще бъда с теб. Завинаги.

— О, боже! Ти смяташ да…

— Не говори — прошепна той и докосна устните й с пръст. — Утре ще се върна на Острова. Ти ще стоиш на този хълм и ще видиш лодката ми. И от този миг насетне нищо не ще ни раздели, та ако ще би светът да потъне в пламъци и звездите да изчезнат от спомените.

— Ще те чакам — каза тя и се опита да се усмихне…

Но сълзите все пак потекоха…

 

 

Вотан яздеше начело на армията си — десет хиляди бойци, непознали поражение, откакто той бе слязъл сред тях. Саксонците бяха дезертирали под прикритието на нощта, но той вече нямаше нужда от тях. Напред го чакаше Големият кръг при Сорвиодунум, а Вотан още помнеше дните на издигането му и тайнството, заключено в него.

— Идвам за теб, Пендарик — прошепна той на вятъра и радостно вълнение го обля на вълни.

Армията бавно се придвижваше през равнината.

Внезапно ярка светлина изригна от кръга и Вотан дръпна юздите на коня си. Слънчевите лъчи се отразиха в лъскавата повърхност на доспехите и той видя неколкостотин римски войници да заемат позиция покрай каменната окръжност. После един висок мъж излезе от кръга и застана пред готите. На главата му имаше тежък крилат шлем, а в ръката си държеше Меча на Кунобелин.

Вотан смуши коня си и препусна напред.

— Ти се оказа по-силен, отколкото те мислех — каза той. — Моите поздравления за бягството ти. — Светлите му очи пробягаха изучаващо по воините. — Винаги съм мислил, че при обсада нищо не може да надвие опита и силата на ветераните. Но това… Това е направо комично.

— Погледни надясно, самонадеян кучи сине — каза Утер, вдигна Меча на Кунобелин и посочи на север. Бяла светкавица изскочи откъм най-високия хълм и въздухът наоколо й затрептя. Сякаш от нищото се появи Гемин Като, повел легиона си. Зад стройните британски редици се заизсипваха хиляди бриганти, яхнали бойни колесници.

— И наляво — каза кралят и Вотан се извърна на седлото си.

Още веднъж въздухът потрепна и се разцепи, пропускайки тридесет хиляди саксонски бойци, предвождани от брадатия Аста. Мъже със сурови очи и секири с дълги дръжки стояха безмълвно и чакаха заповедта, която да отприщи отмъщението им.

— Къде ти отиде усмивката? — попита Кървавия крал.

Готите, превъзхождани шест към едно, се сгъстиха в огромен кръг от щитове и Вотан сви рамене.

— Мислиш, че си победил? Нима вярваш, че това са всички мъже, които мога да призова?

После свали шлема си и Утер видя сияние да си пробива път изпод кожата на челото му, пулсираща червена светлина, която грееше като скрита корона.

Небето над тях потъмня и в облаците се появи демонична армия от създания с хищни нокти, които кръжаха и се гмуркаха, дращейки по някаква невидима преграда.

Без предупреждение конят на Вотан се изправи на задните си крака, люспи покриха хълбоците му, главата му се издължи в клин и от ноздрите му изригна огън. Още преди звярът да е стъпил на земята, Утер вдигна меча си и отрази пламъците, които опърлиха тревата пред нозете му. Острието потъна със съсък в люспестия врат и съществото се срина на земята. Вотан скочи навреме и в ръцете му изникна меч.

— Така трябва да бъде — каза той. — Двама крале, които решават съдбините на цял свят!

Мечовете им се сблъскаха. Вотан беше воин с изключителна сила и самочувствие, непобеден в двубой след възкресението си. Но Утер също притежаваше огромна сила и бе имал за учител Кулаин лах Фера, най-великия воин на всички времена. Двубоят беше равностоен, мечовете им съскаха и пееха, а мъжете наоколо се дивяха на умението им. Времето нямаше значение, защото и двамата бяха неподвластни на умората. Не се забелязваше и намек за превъзходство. Единствено демоните се мятаха в усилията си да разбият невидимата преграда — бойците от двете армии чакаха мълчаливо изхода от двубоя.

Острието на Утер отвори рана в хълбока на Вотан, но яростният ответен удар сряза плътта по бедрото на краля. Вече и двамата кървяха от множество рани и темпът на битката се уталожи. Утер залитна, когато мечът на Вотан го прободе в ребрата. За миг в очите на Вотан проблесна триумф, но кралят се дръпна назад и великият меч на Кунобелин се изви във висока, стремителна дъга. Мечът на Вотан се бе заклещил в тялото на Утер и Вотан можа само да изкрещи, когато мечът на краля се спусна към черепа му, разсече короната от сипстраси и раздроби костта на обагрени в алено късчета.

Готският крал залитна и посегна към силата на сипстраси, но Утер се хвърли към врага си и мечът му промуши корема на Вотан и сряза сърцето му. Вотан падна, тялото му се загърчи — и с един-единствен удар Утер му отсече главата. Но гривната от сипстраси все още светеше в черепа и преградата в небето поддаваше. Утер се опита да вдигне меча, но силите го напускаха.

Нечия сянка падна върху него, докато се свличаше на колене в тревата.

— Дайте ми меча си, кралю — промълви Галад.

Утер го пусна и се строполи до врага си, а Галад вдигна оръжието високо над главата си.

— Назад! — извика той — и се изви невиждан вятър, облаците се скупчиха един върху друг и светкавица разцепи небесата. Лъч светлина изригна от меча и раздра потъмнялото небе.

Демоните изчезнаха.

Високо в небесния свод изгря ярка светлина, като сребърна монета с опашка от огън. Галад видя как камъкът, вграден в дръжката на меча, примигна и избледня. Това беше кометата, за която бе споменал Пендарик, бродещата звезда, която можеше да извлича магията на сипстраси… и в този миг Галад разбра какво трябва да си пожелае.

— Вземи я цялата! — изкрещя той. — Цялата!

Небето се раздра като завеса и кометата сякаш се изду. Все по-близо и по-близо идваше тя, огромна и кръгла като чука на боговете, който се спуска, за да разруши света. Мъже се хвърляха на земята, прикривайки главите си с ръце. Галад усещаше как притеглянето на кометата извлича силата от меча, изтегля магията от камъка и изпива живота от тялото му. Силите го напускаха, ръцете му изтъняваха все повече, коленете му се подгънаха и той падна, но продължи да стиска меча високо над главата си.

Така внезапно, както се бе появила, кометата изчезна от небесния свод и тишина натежа над бойното поле. Кормак и Прасамак изтичаха при краля, без да погледнат немощния старец, който лежеше на тревата, стиснал в мършавата си ръка Меча на Кунобелин.

Откъм Големия кръг изригна сияние и Пендарик пристъпи на билото. Коленичи до Галад, допря един камък до челото му и младостта отново нахлу във вените на рицаря.

— Ти откри думите на силата — каза Пендарик.

— Отиде ли си злото?

— Вече няма и един сипстраси на вашата планета. Може би само на дъното на морето, но не и там, където хората биха могли да го намерят и за хиляда години. Ти успя, Галад. Сложи край на магията.

— Но ти все още имаш камък.

— Аз идвам от Фера, приятелю. Кометата не мина оттам.

— Кралят! — възкликна Галад и понечи да стане.

— Чакай. Нека силата ти се върне.

Пендарик се приближи към мястото, където лежеше Утер. Раните на краля бяха тежки и кръв бликаше от прореза на хълбока му. Прасамак правеше всичко по силите си да спре кръвоизлива. Галчмай и Северин Албин бяха клекнали до него. Кормак стоеше до тях.

Пендарик коленичи до краля и понечи да допре камъка до хълбока му.

— Не! — прошепна Утер. — Всичко свършва тук. Доведи ми предводителите на готите и саксонците, Прасамак. Побързай!

— Мога да те спася, Утер — каза Пендарик.

— И защо? — Кръв се стичаше по брадата на краля и смъртна бледност лазеше по страните му. — Не мога да бъда нещо по-малко от това, което съм. Не мога да живея във ферма. Обичам я, Пендарик. Винаги съм я обичал. Но не бих могъл да се превърна в обикновен човек. Разбираш ли? Ако остана, то ще е за да се боря срещу саксонците и бригантите и ютите — да опазя свещицата още малко преди да угасне.

— Знам — тъжно каза Пендарик.

Прасамак се върна с един висок светлокос гот, който коленичи пред краля.

— Как се казваш?

— Аларик — отговори мъжът.

— Искаш ли хората ти да живеят, Аларик?

— Разбира се — отговори воинът.

— Тогава ще предадете оръжията си и ви обещавам, че ще ви бъде разрешено да се върнете на корабите си.

— И защо ще го правиш?

— Защото ми омръзнаха кръвопролитията и смъртта. Ти решаваш, Аларик — да живеете или да умрете. Но трябва да решиш сега.

— Ще живеем.

— Добър избор. Северин, погрижи се заповедта да бъде изпълнена. Никакви убийства повече. Къде е Аста?

— Тук съм, кралю — рече Аста и клекна до умиращия владетел.

— Ще спазя обещанието, което ти дадох вчера. Давам ти земята на Южна Саксония да я управляваш и пазиш. Тези тук са свидетели на волята ми.

— Не като васал?

— Не. Като крал, който отговаря единствено пред собствения си народ.

— Приемам. Но това може и да не сложи край на войните между моя и твоя народ.

— Никой човек не може да сложи сам край на войните — каза Утер. — Погрижи се готите да стигнат до корабите си.

— Това заповед ли е, кралю?

— Това е молба, каквато един крал може да отправи към друг.

— В такъв случай съм съгласен. Но би трябвало някой да се погрижи за раните ти.

Утер вдигна окървавената си ръка и Аста я пое в ръкостискането на бойците — китка до китка. После се изправи и се върна при хората си.

— Отнесете ме на острова — каза Утер. — Там има един човек, който ме чака.

С цялата нежност, на която бяха способни, мъжете край него го вдигнаха, занесоха го в Големия кръг и го положиха върху олтара. Пендарик застана наблизо, а кралят извика на Кормак да се приближи.

— Не ни остана време да се опознаем, сине. Но не ме запомняй с горчивина. Всички хора допускат грешки и повечето си плащат за тях.

— Няма горчивина у мен, Утер. Само гордост… и съжаление.

Кралят се усмихна.

— Галад — прошепна той с угасващ глас.

— Тук съм, кралю.

— Когато тръгнем, ще видиш една лодка. Пренеси ме в нея и ме откарай на острова. Там ще ме чака една жена, която знае, че я излъгах. Кажи й, че последните ми мисли са били за нея. — Утер се отпусна назад върху камъка.

Пендарик бързо пристъпи напред с вдигната ръка и Галад и кралят изчезнаха.

Прасамак изкрещя мъката си към небето и закуцука нанякъде. Галчмай стоеше със сухи очи и застинало лице.

— Той ще се върне. Знам, че ще се върне… когато нуждата ни е преголяма.

Никой не каза нищо друго. После Северин Албин сложи ръка на рамото на Галчмай.

— Не познавам вашите келтски поверия — каза той, — но вярвам, че има място за хора като Утер и че той няма да умре.

Галчмай понечи да му отговори, но сълзите най-после го надвиха. Той кимна вдървено, отиде до олтара и впери поглед в небето.

Кормак стоеше до тях с натежало сърце. Не беше познавал Утер отблизо, но беше кръв от неговата кръв и го изпълваше гордост. Обърна се и видя една млада жена да тича през полето. Косата й се вееше след нея.

— Андюин! — извика той. — Андюин!

И тя го чу.