Метаданни
Данни
- Серия
- Камъните на Силата (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Last Sword of Power, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Илиева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Гемел. Камъните на силата. Том I
Призрачният крал
Последният Меч на Силата
Английска, първо издание
Превод: Милена Илиева
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2001 г.
ИК „Бард“ ООД, 2001 г.
ISBN: 954-585-209-7
История
- —Добавяне
Глава 17
Кулата се издигаше като черна гробница над еднообразния пейзаж на Бездната, огромна с четири зъбера, с порта във формата на демонска паст, обточена със зъби от тъмен метал.
Наоколо й обикаляха огромни хрътки, някои големи колкото телета, но от армията на Молох нямаше и следа.
— Не ми харесва видът на тази порта — каза Викторин. Беше застанал до Кормак в центъра на призрачната им войска.
— И с право — каза Гороиен. — Зъбите се затварят и смазват всичко.
— Има ли механизъм, който ги управлява? — попита Кормак.
— Има — каза Медлин. — Молох е използвал конструкция, подобна на онази, която построих за него във Вавилон. Зад портата има десетки колела и лостове.
— В такъв случай неколцина от нас трябва да се изкачат по стената — каза Кормак.
— Не — рече Гороиен, — не е необходимо да се катерите по нея. — После вдигна ръка, извика нещо на език, непознат за британците, и зверовете около нея отвориха път на група високи мъже с бледа кожа и тъмни криле на раменете. — Те ще ви пренесат до бойниците.
— Дали знаят, че сме тук, как мислите? — прошепна един от британците.
— Знаят — отговори Гороиен.
— Тогава да не губим повече време — каза Кормак.
Гороиен отметна глава назад и от гърлото й изригна пронизителен, смразяващ вой. Хрътките й скочиха напред и се понесоха през тъмната равнина. В отговор подобен вой долетя и откъм кулата и само след миг зверовете на Молох се втурнаха да ги пресрещнат.
— Ако не успееш да задържиш портата отворена, сме загубени — каза Гороиен на Кормак. Принцът кимна.
Крилати същества със студени очи застанаха зад всеки от британците и ги обхванаха през гърдите с дългите си ръце. Тъмните крила се разпериха и Кормак усети как провисва в ръцете на съществото, когато то се издигна във въздуха. Зави му се свят, крилете плющяха в ушите му като тътен на наближаваща буря. Закръжиха високо над кулата и Кормак видя Верните на Молох да заемат местата си по бойниците. Стрели литнаха нагоре към него, а после западаха в дъга към земята — крилатото същество се бе издигнало над обсега им. Отново и отново крилатият се спускаше надолу, а после се издигаше при поредния рой от стрели. Кормак се огледа и видя, че и другите същества използват същата тактика.
После без предупреждение те се стрелнаха едновременно надолу и Кормак чу виковете на неколцина от британците.
Кулата растеше стремглаво пред очите им. Лъкометците по бойниците пуснаха последните си стрели, но не уцелиха никого и се пръснаха кой накъдето види, когато връхлитащите същества разпериха криле и замахаха трескаво с тях, за да убият скоростта. Кормак усети как ръцете около него отпускат захвата си, макар да беше на цели десет стъпки над бойниците. Стегна се, сви колене и се приземи леко, като моментално изтегли меча си от ножницата. Останалите британци вече скачаха до него, миг по-късно до тях се озова и Гилгамеш в тъмните си доспехи.
Крилатите носачи се оттеглиха и за няколко секунди по бойците не помръдваше нищо. После, осъзнали малобройността на атакуващите, Верните нападнаха. С яростен вик Гилгамеш скочи да ги пресрещне и мечовете му засвяткаха бясно, отваряйки просека в редиците им. Кормак и британците се втурнаха да му помогнат и битката започна. Нямаше ранени и мъртви, които да затрудняват движенията на бойците. Всеки, получил смъртоносна рана, падаше… и изчезваше. Нямаше кръв, нито писъци на агония, нито разпилени вътрешности, върху които да се подхлъзнеш и паднеш.
Както винаги, Викторин се биеше хладнокръвно и целенасочено, без да пропуска нищо. Остана удивен от вещината, с която се сражаваше Гилгамеш, но знаеше, че това е знак за изключително майсторство в близкия бой — способността да си отвориш пространство, в което да мислиш и да се движиш. Рамо до рамо с него Кормак сечеше и пронизваше като обезумял, страстта и безразсъдството му постигаха същия резултат като премерените движения на Гилгамеш и воините падаха пред него като листа под напора на есенна буря. Педя по педя Верните бяха принудени да отстъпят назад по тясната стена.
На равнината под тях призрачната орда бе стигнала до портата — зъбите й се затвориха с трясък. Гороиен още веднъж изпрати в полет крилатите зверове, които се нахвърлиха върху защитниците по бойниците, кръжаха и се спускаха, и разсичаха със студените си кинжали незащитените гърла на враговете.
Кормак уби поредния си противник, после скочи на парапета и хукна по стената над призрачната сган, която чакаше на сто стъпки отдолу. Един защитник замахна към него с меча си, но той прескочи острието и се олюля на самия ръб. След миг възстанови равновесието си и продължи да тича напред и се изкатери до кулата. Там бяха заели позиция двама бойци, и двамата с лъкове. Кормак се хвърли встрани и стрелите изсвистяха покрай него. Лъкометците захвърлиха лъковете си, извадиха къси криви мечове и се хвърлиха едновременно срещу него. Той отби първата атака и закла първия мъж, но вторият го ритна лошо и го отхвърли на каменния под. Мечът излетя от ръката му. Кормак отчаяно се опита да се надигне, но острието на кривия меч се опря във врата му.
— Готов ли си да срещнеш смъртта? — прошепна мъжът.
В следващия миг един нож се заби в гърлото на воина и той се стопи във въздуха, а Гилгамеш скочи леко до Кормак и извика:
— Глупак!
Кормак взе меча си и се огледа. Към портата водеше стълбище и той се затича надолу по него. Стигна до някаква стая и, както бе казал Медлин, вътре беше пълно със зъбчати колела и лостове. Трима мъже седяха край механизма. Гилгамеш докосна Кормак по рамото и без да каже нищо, мина напред. Мъжете го видяха, изтеглиха мечовете си…
… и умряха.
— Много си добър — каза Кормак.
— Точно от това имах нужда — отвърна Гилгамеш. — Похвала от един селяк! Как се управлява този механизъм?
Кормак заоглежда зъбчатите колела, търсейки очевидното, и го откри.
— Бих казал, че оттук — рече той и посочи една тъмна ръчка, която стърчеше от най-малкото колело. Хвана я с две ръце и започна да я върти отдясно наляво.
— Откъде знаеш, че това е правилната посока? — попита Гилгамеш.
— Защото не може да се завърти в другата — каза Кормак и се усмихна. — Това не ти ли говори нещо?
Гилгамеш изсумтя и изтича към втората врата.
— Щом видят, че портата се отваря, ще се струпат тук като мухи върху рана.
Още докато говореше, откъм стълбището се чу трополене на множество крака. Кормак въртеше ръчката колкото може по-бързо, мускулите му се издуваха и напрягаха до скъсване. Вратата се отвори с трясък и няколко мъже нахлуха в помещението. Гилгамеш ги повали бързо, но все повече и повече напираха през вратата и той се видя принуден да отстъпи.
Най-накрая ръчката се завъртя до откат. Кормак грабна един захвърлен меч, пъхна го в механизма и го натика между зъбците на две от големите колела. После се втурна да помогне на обкръжения Гилгамеш и с общи усилия двамата удържаха вълната връхлитащи бойци.
Откъм портата долу долетя дрънченето от сблъскващи се мечове. Верните се биеха отчаяно, усетили, че краят им наближава. На стълбището зад тях се появиха призрачни зверове и битката приключи.
Кормак разбута съществата и слезе надолу към портата. В крепостта цареше хаос. Той зърна Гороиен да се бие отчаяно срещу трима бойци, хукна натам и разцепи с меча си черепа на мъжа вляво от нея. Гороиен заби единия си меч в стомаха на втория си противник, като в същото време парира замаха на третия. Кормак го уби, разпаряйки корема му.
Верните отстъпваха навсякъде. Викторин и осемте оцелели британци се втурнаха към Кормак.
— Кралят! — извика Викторин. — Трябва да го намерим.
В мислите на Кормак бе имало място единствено за Андюин, но сега той кимна и групата им си запробива път към централната кула. Озоваха се в някаква дълга зала. Мъже и жени тичаха като обезумели и отчаяно търсеха място, където да се скрият. Една жена изтича към Кормак и го стисна за ръката. Той се отърси, но после позна Рианон и викна:
— Какво правиш тук?
— Вотан ме прати тук — изхълца тя. — Моля те, помогни ми!
— Виждала ли си Андюин?
— Не. Един от стражите каза, че Вотан я върнал в истинския свят.
— Върнал я? Не разбирам.
— Това е нещо, което обещава на своите Верни. Има си начин да ги връща към живот.
Сърцето на Кормак се сви и в гърдите му се издигна яростен гняв. Какво още трябваше да направи? Беше прекосил границите на смъртта само за да разбере, че съдбата отново го е изиграла.
— Кралят! — настойчиво му припомни Викторин.
— Води ни към тъмницата! — нареди Кормак на Рианон и русата девойка кимна и тръгна към едно широко стълбище от другата страна на залата. Последваха я и продължиха по тесен, осветен от факли призрачен тунел.
Внезапно нечия ръка с животински нокти се стрелна от сенките и стисна Рианон за врата. Чу се зловещо изпукване и момичето изчезна. Кормак се хвърли напред. Звяр с вълча глава излезе на светлото и яростно изрева. Кормак заби меча си дълбоко в корема му и той се стопи в мрака.
Вратите на всички килии по протежение на тунела бяха отворени, с изключение на последната. Кормак вдигна резето й и я отвори широко. Пред погледа му се разкри потресаваща гледка — човек, покрит от главата до петите с плъхове, които разкъсваха плътта му. Кормак вдигна меча си и разсече оковите, които го приковаваха към стената. Тялото се строполи на пода, а плъховете се разбягаха пред нахлулите в килията британци. Плътта по тялото на мъжа заздравя моментално, но очите му бяха празни, а по увисналата му челюст се точеше слюнка.
— Разумът му си е отишъл — каза Кормак.
— И кой би го обвинил? — изсъска Викторин, докато нежно изправяше мъжа на крака.
— Не знам — промълви Утер. — Не знам.
— Вече сте сред приятели, господарю — прошепна Викторин. — Сред приятели.
— Не знам.
Те бавно го поведоха през тунела и нагоре към тронната зала. Там седеше Гороиен. Гилгамеш стоеше прав до нея. Залата беше претъпкана с призрачни зверове, които отстъпиха да направят път на малката група британци и голия мъж в средата им.
Гороиен стана от трона, бавно се приближи до Утер и се взря в празните му очи.
— Имаше време, когато бих била щастлива да го видя такъв — каза тя, — но не и сега. Той беше велик човек и достоен противник. Когато бях малка, баща ми обичаше да казва: „Моля се боговете да ни дават силни врагове. Защото единствено те подхранват собствената ни сила.“ Утер беше най-силният възможен враг. — Обърна се към Кормак и видя болката в очите му. — А твоето момиче?
— Вотан… Молох… я е отвел в истинския свят.
— Значи трябва да се върнеш там, Кормак.
Той се засмя, но в смеха му нямаше веселие. После разпери ръце.
— И как да го направя?
— Не знам как смяташ да го направиш, но трябва да го направиш бързо — каза тя и посочи дясната му ръка. Там се бе вкопала тъмна сянка, кръгла и полупрозрачна.
— Какво е това? — попита той.
— Това е черната монета. Втвърди ли се, няма път назад.
Медлин чакаше в личните покои на Молох с тънък кинжал в ръка. Сияние проблесна над обкичения със сребърна корона череп и човешки силует се сгъсти във въздуха. В мига, в който силуетът се втвърди, Медлин пристъпи зад него и замахна с кинжала към гърба му. С изумителна скорост мъжът се извъртя и силните му пръсти се сключиха около китката на Медлин.
— За малко, Медлин — просъска Вотан, изви ръката му — кинжалът издрънча на пода — и блъсна белобрадия чародей встрани. После отиде до вратата, надникна в коридора и я затвори.
— И така — каза той, — дойде краят на една империя. Моите поздравления, чародею!
— Убий ме! — извика умолително Медлин. — Не мога да търпя повече.
Вотан се засмя.
— Закъде си се разбързал? Ти ме прати тук преди две хиляди години, а сега е твой ред да се радваш на чудните наслади, които предлага Бездната — храна без вкус, жени без любов, вино без радост. А дойдат ли ти в повече, винаги можеш да сложиш край на собствения си живот.
— Върни ме. Ще ти служа.
— Това вече ми го обеща. Каза, че е възможно Кормак да знае къде е мечът. Но той не знае.
— Все още мога да го намеря. Спасиха краля, а той ми има доверие.
— Едва ли е останало много от твоя крал, освен ако не съм подценил твърде много таланта на приятелчетата, които оставих при него да му правят компания.
— Умолявам те, Молох…
— Сбогом, Медлин. Ще предам поздравите ти на Пендарик.
Вотан потрепна и се стопи. Медлин остана загледан в обточения със сребро череп, после го взе и тръгна към залата.
Там коленичи пред Гороиен.
— Това, кралице моя, е дар, по-ценен от цял един свят. Това е духът близнак на онзи, който Молох притежава в истинския живот. С негова помощ можете да отворите проход към горния свят и да върнете себе си — и други — в плът.
Гороиен взе черепа, после го подхвърли на Гилгамеш и каза:
— Унищожи го!
— Но, майко!
— Изпълнявай!
— Не! — изкрещя Медлин, когато Гилгамеш удари черепа в каменния под и го разби на стотици парченца. Блестящата сребърна гривна се търкулна, Медлин се хвърли след нея, но внезапно от кръга се заиздига дим и след миг гривната изчезна. Чародеят падна на колене и извика: — Защо?
— Защото всичко свърши, Медлин — каза тя. — Живяхме хиляди години, а какво постигнахме? Поведохме човечеството по път, изтъкан от безумия. Не желая живот. Не искам повече титли. Кралицата вещица е мъртва и ще си остане мъртва. — Тя се приближи до Гилгамеш и сложи ръце на раменете му. — Дошло е време за сбогуване, мили мой. Реших да тръгна по пътя и да видя къде ще ме заведе. Към теб имам само още една, последна молба.
— Ще направя всичко, което пожелаеш.
— Погрижи се Кормак и кралят да прекосят тъмната река.
— Добре.
— Сбогом, Гилгамеш.
— Сбогом, майко. — Той се наведе и я целуна по челото, после слезе от подиума и застана пред Кормак. — Кажи сбогом на приятелите си. Отиваш си у дома, селяко.
— Ще тръгнем с теб — каза Викторин.
— Не — обърна се към него Кормак и стисна ръката му във воинския поздрав. — На вас ви предстои друго пътуване. И дано боговете ви бъдат с вас.
Викторин се поклони и отиде при Медлин.
— Ела с нас — каза му той. — Може би Албейн е прав… и раят наистина съществува.
— Не! — викна Медлин и отстъпи назад. — Аз ще се върна в света. Ще се върна! — После се обърна, прекоси със залитане тронната зала и затича към Бездната навън.
Кормак се поклони на Гороиен.
— Благодаря ви, милейди. Повече от това не бих могъл да кажа.
Тя не му отговори и Кормак се обърна към краля, хвана го за ръката и го поведе след високата, натежала от доспехи фигура на Гилгамеш.
До самия край на дългото им пътуване Гилгамеш не каза и дума. Очите му бяха унесени, мислите — незнайни. Страховете на Кормак растяха заедно с монетата, която ставаше все по-тъмна и твърда върху ръката му.
Накрая стигнаха до реката и видяха лодката да чака край порутения кей. Звярът в нея видя Кормак и се изправи, мрачен триумф гореше в кървясалите му очи.
Гилгамеш скочи в лодката с изваден меч. Подобие на усмивка се изписа на лицето на звяра и той разпери ръце, като откри гърдите си. Мечът се заби в тях и съществото изчезна. Кормак помогна на краля да се качи в лодката, после се настани до Гилгамеш.
— Лодкарят защо не се би с теб?
Гилгамеш махна шлема си и го хвърли във водата. После свали доспехите си и също ги метна през борда. Хвана веслото и подкара лодката към другия бряг.
Стигнаха и Кормак отново помогна на краля, този път да слезе от лодката. Отпред ги чакаше входът на пещерата. Кормак се обърна и попита:
— Ще дойдеш ли с нас?
Гилгамеш тихо се засмя.
— Да дойда с вас? Лодкарят не може да изостави лодката си.
— Не разбирам.
— Един ден и това ще стане, селяко. Винаги трябва да има лодкар. Но ние с теб пак ще се срещнем.
После се обърна и подкара лодката към сенките.
Кормак хвана краля за ръка и го поведе нагоре към пещерата. Високо над тях светлинката все така потрепваше като далечен лагерен огън.
Кормак се събуди, мъчен от разяждаща болка в гърба и болезнена празнота в стомаха. Изпъшка и чу нечий женски глас да възкликва:
— Слава на Бога!
Лежеше върху нещо твърдо. Опита се да помръдне, но крайниците му бяха вдървени и тежки. Едно женско лице се появи над него — лице на възрастна жена с топли очи, която му се усмихна.
— Лежи си спокойно, младежо.
Кормак не я послуша и се насили да седне. Тя го придържаше за ръката и заразтрива гърба му, когато се оплака от силната болка. До него лежеше Кървавия крал в пълни бойни доспехи. Червената му коса беше порасла и корените се белееха.
— Жив ли е? — попита Кормак и посегна към ръката на краля.
— Жив е — каза тя. — Успокой се.
— Да се успокоя? Та ние идваме от ада, жено!
Вратата се отвори и една фигура в бяло прекрачи през прага. Очите на Кормак светнаха, когато видя, че това е жената от пещерата на Сол Инвиктус, майката, която бе изоставила детето си.
Неговата майка.
Заляха го противоречиви чувства и всяко едно се бореше за надмощие — гняв, изумление, обич, тъга. Лицето й още беше красиво, а в очите й блестяха сълзи. Тя протегна ръце към него и той я прегърна, подчинявайки се на мълчаливата й молба.
— Моят син — прошепна тя. — Моят син.
— Върнах го — каза Кормак. — Но още не се е събудил.
Тя се отдръпна нежно от прегръдката му и вдигна ръка да го погали по бузата.
— Трябва да поговорим. Имам толкова много да ти казвам… и да ти обясня.
— Не е нужно да ми обясняваш нищо. Знам какво се е случило в пещерата… и преди това. Съжалявам, че животът ти е донесъл толкова много болка.
— Животът не ни носи нищо — каза тя. — Ние сами избираме пътя си и ако се провалим, вината си е само наша. Но все пак има толкова неща, за които съжалявам. Не те видях как растеш, не споделих с теб чудесата на света.
Той се усмихна.
— Аз въпреки това ги видях.
Утер тихо простена и Лаита се обърна към него, но Кормак я хвана за ръката и каза:
— Има нещо, което трябва да знаеш. Разумът му си е отишъл. Изтезавали се го по начини, за които не искам дори да си спомням.
Очите на краля се отвориха и Лаита застана до него. Сълзи преляха, застичаха се една подир друга и попиха в косата при слепоочията му.
— Не знам — каза той.
Тя го погали по страните.
— Не е нужно да знаеш, любими. Аз съм тук. Лаита е тук.
Очите му бавно се затвориха и той отново заспа.
Кормак усети студено течение да облизва гърба му и чу звука от приближаващи се стъпки. Погледна през рамо и видя млад рицар с късо подстригана руса коса и двама стари мъже. Единият беше висок, дългата му бяла коса беше сплетена според обичая на южните племена. Другият беше кльощав и куцаше. Тримата спряха и се поклониха на Кормак.
— Добре дошъл — каза мъжът със сплетената коса. — Аз съм Галчмай, а това са Прасамак и Урсус, който нарича себе си Галад.
— Аз съм Кормак Демонсон.
Прасамак поклати глава.
— Ти си син на Утер, върховен крал на Британия и наша надежда за бъдещето.
— Не ме обличайте в доспехите на вашите надежди — каза той. — Когато приключим с всичко това, аз ще се върна в Каледоните. Тук няма нищо за мен.
— Но ти си роден да бъдеш крал — каза Галчмай — и си единственият наследник на трона.
Кормак се усмихна.
— Роден съм в пещера и съм отгледан от еднорък саксонец, който знаеше за благородството повече от всички, които познавам. Струва ми се, че един крал се нуждае от определени умения, при това не само по време на война. Аз не притежавам тези качества, и нещо повече — не искам да ги притежавам. Нямам желание да управлявам живота на другите. Не желая да бъда наследник на Кървавия крал. Убивал съм хора и демони, пращал съм души в мрака и прекосих Бездната. Това ми е достатъчно.
Галчмай понечи да възрази, но Прасамак вдигна ръка.
— Винаги отстоявай своето, принц Кормак. Спомена за Бездната. Разкажи ни за краля.
— Върнах го и дано това ви помогне.
— Какво искаш да кажеш? — сопна му се Галчмай.
— Разумът му…
— Достатъчно! — прекъсна го Лаита. — Кралят ще се върне. Ти, Кормак, си го видял в момент на слабост, в какъвто той не би искал да бъде видян от никого. Но не го познаваш така добре, както го познавам аз — той е човек с желязна воля. Вървете си, всички. Кормак, наредих да ти приготвят къща. Там ще намериш храна, Галад ще те заведе. Не се пресилвай — раните ти заздравяват добре, но тялото ти все още е слабо. А сега си вървете.
През следващите няколко часа Лаита седя до краля, като галеше косата му или го държеше за ръката. Влязоха жени да запалят свещите, но тя не ги забеляза и вперила поглед в умореното от грижи лице и сивеещата коса на Утер, отново видя момчето Туро, което бе избягало в планината, за да се спаси от предателите, убили баща му. Беше чувствително момче, което не знаеше нито как да запали огън, нито как да върти меча. В онези далечни дни на невинност той беше мил, добър и грижовен.
Но светът го беше променил, беше извлякъл наяве стоманата и огъня, давайки живот на Кървавия крал. Беше го научил да се бие и да убива, и на нещо още по-лошо — да мрази.
Каква глупачка беше била! Онзи млад мъж я беше обичал с цялата си страст, а тя го бе отблъснала заради една детска мечта. Ако имаше правото и силата да промени нещо в живота си, то това би било онази нощ, когато младият Утер бе дошъл при нея и двамата се бяха любили под светлика на двете луни. Чувствата й бяха литнали нависоко и тялото й се бе изпълнило с живот, както никога преди. Докато кръвта бушуваше във вените й и тялото й трепереше в екстаза на мига, тя бе прошепнала името на Кулаин. Този шепот бе литнал към сърцето на Утер като стрела от лед и беше заседнал там завинаги. Но въпреки това — макар тогава да не го знаеше — не мисълта за Кулаин я бе издигнала до онези шеметни висини, а любовта й към Утер.
А тя я бе унищожила. Не, осъзна тя, не унищожила, а променила… беше я покварила с отровата на ревността.
По-късно Кулаин я бе поразил със същата стрела — една нощ, докато спяха сгушени в една хижа близо до кралския дворец в Камулодунум. Бе помръднал в съня си и тя го бе целунала.
— Тук ли си, любов моя? — бе прошепнал сънено той.
— Тук съм — каза му тя.
— Никога не ме оставяй, Гороиен.
О, как я бе заболяло тогава! Как й се бе искало да го удари, да издере с нокти красивото му лице. И не беше ли именно този миг, който, години по-късно в Ретия, й бе дал силата да го отблъсне, да го прогони от себе си? Не беше ли именно тази стрела от шепот причината да се държи така жестоко с него на възвишението?
Утер се размърда до нея. Очите му се отвориха и той заповтаря все същите две думи.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита тя, но очите му се взираха в нищото и тя разбра, че не може да я чуе. Стъпки прозвучаха зад нея и сянката на Галад падна върху лицето на краля.
— Кормак заспа — каза той. — Може ли да постоя при вас?
— Да. Леки добре ли е?
— Добре е, милейди. Прекара следобеда с две от вашите жени — рисуваше незнайни същества на един плосък камък. Сега спи до Кормак. Кралят по-добре ли е?
— Непрекъснато повтаря: „Не знам“. Кое е това нещо, което не знае?
— Измъчвали са го, за да им каже къде е мечът, но според мен той просто не знае къде е. Ако е знаел, щеше да им каже.
— И все пак трябва да знае — каза тя. — Нали той го е скрил някъде.
— Видях насън последната му битка. Той метна меча високо във въздуха и извика едно име.
— Какво име?
— Вашето, милейди.
— Моето? Тогава къде е мечът?
— Много мислих за това — каза той. — И смятам, че може да съм открил отговора. Утер не може да е изпратил меча при вас, защото ви е мислел за мъртва. Когато ми се яви Пендарик, говореше странно и аз реших, че ми задава гатанки, но всъщност думите му са били повече от ясни. Говореше за доброто и злото и аз реших, че има предвид Вотан. Каза, че трябвало да открия истинския враг и тогава съм щял да знам как да се бия с него.
— И кой е истинският враг?
— Омразата. Когато видях готите да опустошават саксонското село, аз ги мразех с цялото си сърце. И ми се стори нещо съвсем незначително, че намерих Леки и я взех с мен. Но като я доведох тук, й дадох възможност да се срещне с вас, а както сама ми казахте снощи, това ви е помогнало да погледнете на света без горчивина. И сега, както и трябва да бъде, вие сте заедно с мъжа, когото обичате. И това е ключът.
— Сега ти говориш с гатанките на Пендарик.
— Не, милейди. Утер не е пратил меча при мъртвата Лаита. Пратил го е при своята любов, като е мислил, че никога няма да пристигне там и следователно никой враг не ще го открие.
— За какво говориш?
— Мечът чака, милейди. Не би дошъл при Моргана от Острова, а само при жената, която обича Утер.
Кралицата си пое дълбоко дъх и вдигна ръка с разтворени пръсти. Ярка светлина грейна около тях и окъпа залата с пламъци. Галад заслони очи пред нарастващия светлик, който заструи през прозорците и вратата и нагоре през един отвор в покрива, устремявайки се право към облаците в дебел стълб златна светлина.
Прасамак видя сиянието през вратата на къщата си и чу виковете на сестрите, които се бяха сбрали пред кръглата зала. Изкуцука навън в нощта и видя как залата пулсира с лъчи от огън. Уплашен за живота на краля, той тръгна към светлината, прикрил очите си с ръка. Галчмай и Кормак го настигнаха.
На издигнатата пътека мъжете от Девети стояха застинали в безмълвно страхопочитание, докато светлината се разпростираше, окъпвайки Кристалния остров в злато.
Петдесет мили по-нататък, във Виндокладия, готите също наблюдаваха чудото, дори самият Вотан излезе от шатрата си и се загледа в ярката светлина озарила небето.
Заслепена от блясъка, Лаита протегна ръката си колкото можа и усети как пръстите й се сключват около дръжката на големия меч. Издърпа го бавно надолу и светликът угасна. На прага Прасамак и Галчмай паднаха на колене.
— Изпратил го е при своята любима — прошепна Лаита и сълзи потекоха по бузите й, докато полагаше меча до тялото на краля и свиваше пръстите му около дръжката. — Взех меча, а сега трябва да потърся мъжа — каза тя. — Постой с мен, Галад.
Главата й се отпусна, очите й се затвориха и духът й литна към един роден в сън пейзаж с високи дървета и горди планински върхове. Но брега на едно езеро седеше младо момче с руса коса и нежно лице.
— Туро — извика го тя и младежът вдигна глава и се усмихна.
— Надявах се, че ще дойдеш — каза той. — Тук е толкова красиво! Никога няма да напусна това място.
Лаита седна до него и хвана ръката му.
— Обичам те — каза тя. — Винаги съм те обичала.
— Никой не може да дойде тук. Няма да им позволя.
— И на какво се надяваш? — попита тя.
— Не искам да ставам крал. Просто искам да си бъдем двамата.
— Искаш ли да поплуваме? — предложи тя.
— Да — каза той, стана и съблече туниката си. После изтича гол към водата и се гмурна, а тя стана и дрехата й се плъзна надолу през раменете. Тялото й беше младо и тя се загледа в отражението си във водната повърхност. Нямаше бръчки, годините на болка и разочарование още не бяха вдълбали следите си върху девствената й красота.
Водата беше студена и тя заплува към Туро, който се бе отпуснал по гръб, вперил поглед в невъзможно синьото небе.
— Ще останеш ли завинаги тук с мен? — попита той и се изправи в плитката вода.
— Стига да ме искаш.
— Искам те. Повече от всичко друго.
— Тогава ще остана.
Прецапаха до брега и седнаха под горещите лъчи на слънцето. Той посегна да докосне рамото й и тя се сгуши до него, после пръстите му се плъзнаха надолу по извивката на гърдите й. Лицето му се изчерви. Тя се сгуши още по-близо, ръката й се приплъзна зад врата му и го притегли. После вдигна лице и го целуна нежно, леко. Ръката му вече бродеше свободно по тялото й. Той я бутна по гръб на тревата и легна отгоре й, тя обви с крака хълбоците му и той с лекота влезе в нея.
Лаита се носеше по вълните на насладата и скоро усети как ритъмът им става по-бърз и по-висок.
— Туро! Туро! Туро! — простена тя. Зацелува го по устата и бузите — по брадата, която растеше там. Ръцете й се спуснаха по широкия гръб на мъжа върху нея и загалиха изпънатите мускули и безбройните белези.
— Утер!
— Тук съм — каза той, целуна я нежно и легна до нея. — Ти ме намери.
— Прости ми — каза тя.
— Не ме карай да се срамувам — отвърна той. — Отнасях се с теб пренебрежително и те тласнах в прегръдките на Кулаин. И за всичките ти страдания съжалявам дълбоко.
— Все пак прощаваш ли ми? — попита тя.
— Да. Ти си моя съпруга. И те обичам — така, както съм те обичал винаги.
— Все още ли искаш да останеш?
Той се усмихна тъжно.
— Какво става там, в света?
— Армията на Вотан наближава Сорвиодунум, а мечът е у мен.
— У теб? — изуми се той. — Значи това не е сън? Ти си жива?
— Жива съм и те чакам.
— Разкажи ми всичко, отначало докрай.
И тя му разказа съвсем простичко как Кулаин е спасил тялото му и как собственият му син е прекосил ада, за да спаси душата му. Разказа му и за всичките победи на готите, за кръвопролитията, а накрая и за Девети легион, който отново се бе сбрал под знамената си.
— Значи съм останал без армия?
— Да.
— Но имам меча… и жена си и сина си.
— Да.
— Това е повече от достатъчно. Заведи ме у дома.