Метаданни
Данни
- Серия
- Камъните на Силата (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ghost King, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Илиева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Гемел. Камъните на силата. Том I
Призрачният крал
Последният Меч на Силата
Английска, първо издание
Превод: Милена Илиева
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2001 г.
ИК „Бард“ ООД, 2001 г.
ISBN: 954-585-209-7
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Призрачният крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Призрачният крал | |
The Ghost King | |
Автор | Дейвид Гемел |
---|---|
Оригинален език | английски |
Жанр | фентъзи |
Вид | роман |
Поредица | „Камъните на силата“ |
Предходна | „Вълк в сянка“ |
Следваща | „Последният меч на силата“ |
Призрачният крал (на английски: The Ghost King) е роман от поредицата на фентъзи-писателя Дейвид Гемел „Камъните на силата“. Книгата предшества романа „Последният меч на силата“, а действието се развива преди това в останалите романи от цикъла. Жанрът на произведението е историческо фентъзи. При изграждането на историята, описана в книгата са използвани както реални исторически събития така и легенди от митологията.
Действието в книгата започва с описание на момчето Туро, на което му предстои да стане велик владетел на Британия. Неговия баща – краля бива убит и враговете на краля се опитват да убият и Туро, който е единствен наследник на трона. В неговите приключения му помага един от най-великите войни, безсмъртният магьосник Кулаин лах Фера, дължащ способностите си на чудодейните свойства на Сипстраси – Камъните на Силата. Туро е принуден да се изправи срещу злата Кралица – Вещица (бивша съпруга на Кулаин, търсеща отмъщение), и да я победи.
Глава 3
Елдаред, крал на бригантите, господар на Северната стена, седеше мълчаливо и изслушваше докладите на ловците си. Синовете му, Сел и Морет, седяха зад него с пълното съзнание, че настроението на баща им се влошава с всяка изминала секунда, въпреки привидното му спокойствие.
Елдаред беше на петдесет и една и истински ветеран в тъмните интриги. Преди двайсет години бе преминал на противниковата страна, като бе подкрепил младия римлянин Аврелий Максим в борбата му за трона и бе предал собствения си брат Касиок. Оттогава властта му беше нараснала и съюзът с Максим му бе донесъл огромно богатство, но амбициите му бяха твърде големи, за да се задоволи с управлението на Високите земи. През последните пет години той постепенно бе засилвал подкрепата си за воюващите местни племена и бе укрепил властта си сред бритите на юг. За да падне тронът, трябваше само Аврелий и слабоватият му син да умрат. След това едно изненадващо нападение над Еборакум щеше да му осигури непревземаема позиция.
Но сега този зашеметяващ в своята простота план се беше провалил заради една нищо и никаква човешка грешка. Трима от хората на краля бяха избягали, а момчето, Туро, се беше скрило някъде в планината. Лицето на краля оставаше спокойно, а присвитите му очи не издаваха и частица от тревогата му. Само по себе си момчето не беше пречка, защото по всичко личеше, че е безгръбначно и лишено от сила. Успееше ли обаче да се добере до Керлин, Луций Аквила, хитрият генерал на Максим, щеше да го използва като марионетка, за да си осигури подкрепа срещу Елдаред. Освен това, ако дори един от избягалите войници оцелееше достатъчно дълго, за да предупреди Аквила, нападението срещу Еборакум щеше да стане два пъти по-рисковано.
Елдаред освободи ловците си и обърна поглед към по-големия си син, Сел, воин с ястребови очи, току-що навършил двайсет години.
— Някакви предложения? — подкани го кралят и Сел се усмихна.
— Не се нуждаеш от мен, за да назова очевидното, татко.
— Не. Но искам да ми покажеш, че разбираш очевидното.
Сел сведе глава в поклон.
— За момента момчето не е от първостепенна важност. Скрило се е на някое затънтено местенце в земите ни и винаги можем да се оправим с него. Първо трябва да открием тримата, които избягаха, и най-вече римлянина Викторин. Аврелий го беше набелязал за бъдещ командир и смятам, че именно той е спрял останалите да не се върнат да търсят краля.
— Добре казано, момче. Но какво предлагаш да направим?
— Предлагам да съсредоточим усилията си на югозапад. Викторин ще пресече стената при Норчестър и после ще се отправи на изток и на юг към Еборакум.
— Защо да минава по дългия път? — попита Морет. — Така би рискувал повече.
Очите на Сел примижаха презрително, но гласът му остана неутрален.
— Викторин не е глупав, братко. Знае, че ще изпратим хора на югоизток, и по този начин ще спечели време. Трябва да използваме Гороиен.
Морет се изкашля и се размърда неспокойно. Елдаред не каза нищо.
— Какъв друг избор имаме, татко? — продължи Сел.
— Избор? — озъби се Морет. — Още едно мъртво бригантско бебе за тази отвратителна жена!
— А колко бригантски мъже ще паднат мъртви пред стените на Еборакум, ако не използваме вещицата? — отвърна Сел. — Ако бях сигурен, че това ще ни гарантира победата, бих позволил на Гороиен да принесе и сто бебета в жертва.
— Морет има известно основание — тихо каза Елдаред. — Играта е на живот и смърт, така че предпочитам да имам власт над събитията. Нейните магии може и да ни дават предимство, но на каква цена? Струва ми се, че тя играе своя собствена игра. — Облегна се назад и подпря брадичка на свитата си в юмрук ръка. — Ще дадем на хората си още два дни да хванат бегълците. Ако се провалят, ще призовем Гороиен. Колкото до момчето… може и да лежи мъртво в някоя пряспа. Но все пак изпрати Алантрик да огледа високите места.
— На него това няма да му хареса — каза Морет. — Кралският поборник изпратен да търси някакво си избягало момченце?
— Неговите предпочитания зависят от мен — както и твоите — каза Елдаред. — През пролетта Алантрик ще има достатъчно възможности да покаже бойните си умения.
— Ами мечът? — попита Морет.
В очите на Елдаред проблеснаха светкавици, а лицето му потъмня.
— Не говори за него! Никога!
Викторин седеше до тесния прозорец в странноприемницата и се взираше в останките от стената на Антоний, издигната далеч на север от огромните укрепления на Адриан и простираща се от бряг до бряг на повече от четиридесет мили. Беше издигната от торф върху каменни основи и докато я гледаше разсеяно, младият римлянин я вида в нова светлина — като материално доказателство за падението на Римската империя. Преди триста години три легиона бяха патрулирали из този район, а на всяка римска миля се бе издигало укрепление. Сега тук патрулираше единствено вятърът, земята бе почти обезлюдена, с изключение на отдалечени селища като Норчестър, намиращи се край все още използваните търговски пътища. Той отпи от ейла си и погледна крадешком към другия край на стаята, където Галчмай и Карадок седяха заедно, току отвъд шестимата бриганти. Тримата бяха на път вече от девет дни. Бяха успели да купят провизии и нови дрехи от един гръцки търговец по пътя южно оттук. Сега Викторин беше облечен като изкупчия — с дълга вълнена роба и къс, прилепнал кожен жакет. През рамото му висеше кожена чанта, съдържаща стило, пергамент и писмо от Публий Аристархос, което го назоваваше като Варий Сенека, изкупчия от Еборакум.
Съдържателят на странноприемницата, застаряващ британски римлянин, седна на пейката до Викторин и попита:
— За колко време ще ми доставят стоката, ако я поръчам по тебе?
— Ще бъде тук през втората седмица на пролетта — отговори Викторин, без за миг да забравя за шестимата бриганти, седнали близо до него. — Разбира се, зависи от какво имате нужда — продължи той. — Беше лоша година за виното в Галия и запасите не са изобилни.
— Не съм им умрял за галското вино, но виж, сол наистина ми трябва — каза човекът. — По нашите хълмове имаме добър улов, но без сол не мога да запазя много месо. Та кажи ми, колко иска твоят търговец за солта?
Викторин си пое дълбоко дъх — не беше никакъв изкупчия и нищо не разбираше от тези неща.
— Колко ти взимат напоследък? — попита той.
— Шест сестерции на фунт. Пет, ако купя целия товар и после го препродам на племената.
— Цената се качи — каза Викторин. — Боя се, че не мога да се състезавам с цената, която спомена.
— И колко можеш да предложиш?
— Шест и половина. Но ако можеш да подсигуриш поръчки от околните села, ще ти направя отстъпка. Една на всеки десет продадени торби ще ти бъде безплатна.
— Не знам как имате безочието да продавате на такива цени, не е като да сме във война. Търговските пътища са си съвсем сигурни.
— Много провинциално гледаш на нещата, приятелю. Повечето от търговските пътища в територията на бригантите може и да са отворени, но на юг се води война, и това намалява печалбите ни.
Един висок бригантски воин с дълбок белег на бузата стана от масата, приближи се до тях и каза:
— Не съм те виждал преди.
— А трябва ли да си ме виждал? — отвърна Викторин. — Често ли пътуваш до Еборакум?
— Повече приличаш на войник, отколкото на изкупчия.
— Така припечелвам доста повече сол, приятелю, и то при много по-малък риск.
— Сам ли пътуваш?
— Нали виждаш? Но пък нося малко пари, а и не са много ония, дето ще нападнат изкупчия. По-скоро биха почакали, докато си свърша работата, и после да нападнат фургоните с поръчаните стоки.
Мъжът кимна, но острите му сини очи не се отместиха от младия римлянин. Най-накрая му обърна гръб и се върна при другарите си. Викторин поднови разговора си със съдържателя, като от време на време поглеждаше разтревожено в бригантите. По едно време войникът с белега се обърна към Карадок и Галчмай.
— Откъде сте? — попита той.
— От юг — каза Карадок.
— Белг, нали?
Карадок кимна.
— Правилно си помислих, че ми мирише на риба! — Останалите бриганти се изхилиха и Карадок почервеня, но все пак отмести поглед от войника. — Веднъж спах с една от вашите — продължи Белязания. — Взимаше по меден петак. Приличаше на тебе, сигурно е била майка ти.
Галчмай сграбчи ръката на Карадок, който посегна към меча си.
— Наистина може да е била майка му — тихо вметна той. — Доколкото си спомням, тя си падаше по животните.
Бригантът се надигна от пейката.
— Не е умно да обиждаш хората, когато си толкова далеч от вкъщи.
— Въпрос на възпитание — каза Галчмай и бавно се изправи. — Учили са ме винаги да затварям устата на джавкащите кучета.
Стоманени остриета излязоха със съскащ звук от ножниците. Галчмай преобърна масата и скочи вдясно, изваждайки в движение гладиуса си. Карадок мина вляво с насочен напред меч.
— Шестима срещу двама — каза Галчмай и се ухили. — Съвсем по бригантски!
— Целта на битката е да спечелиш — каза Белязания. Очите му святкаха, лицето му беше почервеняло. Карадок посегна с лявата си ръка към колана и извади тежък кинжал. Бригантите тъкмо напрягаха мускули за атаката, когато ръката на Карадок се стрелна напред и кинжалът се заби в гърлото на Белязания, току под каишката, която придържаше бронзовия му шлем. Той изхърка и се срина на пода, а Карадок и Галчмай се хвърлиха срещу останалите като сечаха и мушкаха където сварят.
Викторин изпсува, издърпа гладиуса си изпод робата и скочи да им помогне — заби острието дълбоко в гърба на един нисък набит войник. Странноприемницата се изпълни със звуците на битката — стомана о стомана, стомана в плът. Само след няколко секунди всичко свърши. Викторин видя сметката на двама от мъжете, същото направи и Галчмай. Карадок довърши собствения си противник, а после тежко седна на пода. Викторин коленичи до него и се втренчи объркано в меча, който стърчеше от корема му.
— Май ми видя сметката — каза Карадок и изскърца със зъби от болка.
— Боя се, че е така — тихо се съгласи Викторин.
— По-добре ме оставете тук. Има доста неща, за които да помисля.
Викторин кимна и каза:
— Ти беше добър приятел.
— Ти също… като за римлянин!
Галчмай клекна до тях.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Можеш да се грижиш за жена ми, Гал. Пак е бременна. Можеш да… — Искрицата в очите му изгасна и последният дъх излезе шумно от гърлото му.
Галчмай изпсува, после попита:
— Мислиш ли, че се бяха сетили кои сме?
— Може би — отвърна Викторин. — Но по-вероятно е било поредната проява на естествената британска склонност към междуплеменна ненавист. Хайде, по-добре да хващаме пътя.
— Колко остава до Стената на Адриан?
— Много — освен ако боговете не ни се усмихнат.
Докато пресичаха настлания с камъни вътрешен двор, Сел се изхили на мрачната физиономия на брат си.
— Не трябваше да споменаваш за меча.
— Давай, злорадствай, Сел. Но аз го видях с очите си. Когато той хвърли меча, една ръка се подаде от водата и го завлече към дъното.
— Да, братко. Ръката мъжка ли беше?
— Подигравките ти не ме притесняват. И други двама видяха ръката, дори ти да не си я видял.
— По онова време бях доста зает — все някой трябваше да довърши римското копеле — сопна му се Сел.
— С удар във врата, който, както забелязах, дойде изотзад. Дори обезоръжен, на теб не ти стигна куражът да го убиеш лице в лице.
— Ти ли ще ми говориш за кураж? — Сел се ухили злобно и спря пред дъбовите врати. — Къде беше ти? Не ти нанесе последния удар.
— Реших, че осемнайсет срещу един е достатъчно добро съотношение дори за теб, Сел.
— Нещастна овца такава! Блей си колкото искаш. Не те чух да спориш, когато татко ни уведоми за плана си.
— Това, което направихме, е позорно. Няма чест в такова убийство. А и боговете са ми свидетели, че той умря достойно. Дори ти трябва да го признаеш.
— Значи е имал избор, така ли мислиш? Дори и един плъх ще се бори за живота си, ако е изправен до стената.
Сел сложи край на разговора, като обърна гръб на брат си и влезе в слабо осветената казарма да потърси Алантрик. Морет пресече двора и се върна в покоите си, където го чакаше младата му съпруга Алифа. Беше тъмнокоса, с големи, леко дръпнати очи, и страстта на Морет към нея растеше с всеки ден. Не беше искал да се жени за саксонското момиче и беше спорил с баща си до среднощ. Но накрая се беше предал, както и бе знаел, че ще стане, и годежът бе тайно одобрен. Беше се качил на кораб и бе плавал покрай брега чак до земите, които напоследък наричаха Южна Саксония, за да се срещне с невястата си.
Баща й го бе посрещнал при едно заливче близо до гората Андерида и го заведе в голямата зала, за да види бъдещата си съпруга. Сърцето му бе тежало от лоши предчувствия до мига, в който тя бе влязла в залата… а тогава едва не бе спряло да бие. Как бе възможно варварско животно като Хенгист да даде живот на такава красавица? Когато се приближи, той се поклони ниско — прецедент във вековната традиция. Дори да бе изненадана, тя не го показа. Понечи да падне на колене, но Морет я спря и прошепна:
— Никога не ще ти се налага да коленичиш пред мен.
И беше удържал думата си, факт, който бе изненадал Алифа, особено след презрителните думи на баща й за подлото семейство, в което й предстоеше да влезе.
— Не се страхувай — беше й казал той. — След няколко сезона аз ще съм влязъл в крепостта Деистър с армията си и тогава ще ти намерим достоен съпруг.
Сега обаче Алифа не беше толкова сигурна, че иска баща й да връхлети от юг и да я отведе у дома. Съпругът й не беше нито силен, нито слаб, но беше нежен, обичаше я и събуждаше у нея чувство, не много по-различно от любовта. Когато влезе в стаята, лицето му се промени пред очите й — от обичайната си тъга до една почти младежка радост. Той я сграбчи и я завъртя във въздуха.
Тя го прегърна през широките рамене и го целуна лекичко.
— Липсваше ми — каза той.
— Лъжец! Нямаше те по-малко от час.
— Вярно е, кълна се.
— Как мина при баща ти?
Той сви рамене и я пусна, лицето му отново стана тъжно и замислено.
— Не разбирам ламтежа му за власт. А и брат ми е същият — ако не и по-лош. Знаеш ли, Аврелий Максим беше добър върховен крал.
— Баща ми винаги говореше с уважение за него.
— И въпреки това си затвори очите пред убийството му.
Тя го дръпна към пейката под прозореца и седна до него, обляна от слънчевите лъчи.
— Върховният крал също би си затворил очите пред убийството на Хенгист, макар да не се съмнявам, че и той е уважавал баща ми. Никога не е имало крал с чисти ръце, Морет. Ти си прекалено чувствителен. — Той се усмихна широко и изведнъж й се стори толкова млад, че тя обхвана лицето му в шепи и го целуна по бузите, прокарвайки пръсти през дългата му руса коса. — Ти ми даде щастие. Моля се на Один да бъдеш възнаграден за това.
— Ти си достатъчна награда за всеки мъж.
— Сега казваш така, млади ми принце, но какво ще стане, когато красотата ми увехне?
— Попитай ме след двайсет години. Или след трийсет. Или след четирийсет. Или след сто!
Лицето й стана сериозно.
— Не си пожелавай полета на времето, Морет, любов моя. Никой не знае какво ни е приготвило бъдещето.
— Шшт. Не гледай толкова тъжно. Чакат ни само хубави неща, обещавам ти.
Алифа придърпа главата му на гърдите си и го загали по косата, а небесносините й очи се впериха на юг. Видя трима ездачи, всеки вдигнал пред себе си отрязана глава. Приближиха се — яздеха през небесата към прозореца, до който седеше — и небето потъмня, светкавица раздра въздуха зад тях. Не можеше да види лицата им, нито би погледнала към главите, които носеха. Затвори вътрешното си зрение за тях и чу горчивия им смях — пратениците на Один, Гарваните на бурята, които й се присмиваха и вещаеха погром.
Никога не беше изпитвала обич към баща си и затова никога не се бе вълнувала от победите и пораженията му. Но сега се разкъсваше вътрешно. Семейството на Морет беше свързано с Хенгист и следователно беше редно да му желае успех. Но веднъж успял, баща й щеше да се обърне срещу Елдаред и да унищожи него и целия му род. Елдаред имаше достатъчно опит в интригите и това едва ли му беше убягнало, следователно и той залагаше на същата тактика. И какво бъдеще чакаше тогава дъщерята на Хенгист?
— Не мисли за утрешния ден, Морет. Радвай се на днешния, защото той е единственото, което всеки от нас притежава наистина.