Метаданни
Данни
- Серия
- Камъните на Силата (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ghost King, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Илиева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Гемел. Камъните на силата. Том I
Призрачният крал
Последният Меч на Силата
Английска, първо издание
Превод: Милена Илиева
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2001 г.
ИК „Бард“ ООД, 2001 г.
ISBN: 954-585-209-7
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Призрачният крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Призрачният крал | |
The Ghost King | |
Автор | Дейвид Гемел |
---|---|
Оригинален език | английски |
Жанр | фентъзи |
Вид | роман |
Поредица | „Камъните на силата“ |
Предходна | „Вълк в сянка“ |
Следваща | „Последният меч на силата“ |
Призрачният крал (на английски: The Ghost King) е роман от поредицата на фентъзи-писателя Дейвид Гемел „Камъните на силата“. Книгата предшества романа „Последният меч на силата“, а действието се развива преди това в останалите романи от цикъла. Жанрът на произведението е историческо фентъзи. При изграждането на историята, описана в книгата са използвани както реални исторически събития така и легенди от митологията.
Действието в книгата започва с описание на момчето Туро, на което му предстои да стане велик владетел на Британия. Неговия баща – краля бива убит и враговете на краля се опитват да убият и Туро, който е единствен наследник на трона. В неговите приключения му помага един от най-великите войни, безсмъртният магьосник Кулаин лах Фера, дължащ способностите си на чудодейните свойства на Сипстраси – Камъните на Силата. Туро е принуден да се изправи срещу злата Кралица – Вещица (бивша съпруга на Кулаин, търсеща отмъщение), и да я победи.
Глава 5
Туро гледаше сериозния Кулаин и за пръв път в живота си усети как в гърдите му се надига омраза. Баща му беше мъртъв, собственият му живот беше съсипан, а на всичкото отгоре трябваше да разчита на милостта на този странен планинец. Той стана от пода до огъня и каза:
— Ще отработя престоя си въпреки твоята подлост. Но след това си тръгвам.
— Нямам подобни опасения, млади принце — каза Кулаин, съблече коженото си палто и пристъпи към огъня. — До сутринта по-ниските места ще бъдат отрязани и снегът ще натрупа десет стъпки. Боя се, че ще трябва да изтърпим компанията ти още поне два месеца.
— Лъжеш!
— Това рядко е вярно — тихо отговори Кулаин, коленичи и протегна ръце към пламъците. — И определено не е в дадения случай. Все пак, погледни го откъм добрата му страна, Туро. Няма да ти се налага да ме виждаш често — няколко лесни задачи и после ще се радваш на компанията на Лаита. Освен това ти няма как да си тръгнеш, но пък и враговете ти няма да могат да се доберат до теб. През пролетта пътуването ти до дома няма да е толкова опасно. Може дори да понаучиш нещо.
— От теб няма какво да науча. Не са ми притрябвали знанията ти.
Кулаин сви рамене.
— Както искаш. Уморен съм. Вече не съм млад. Може ли да положа старите си кокали на леглото ти, Гиан?
— Разбира се — каза Лаита. Туро забеляза погледа в очите й и си пожела и той да може да вдъхнови подобен отклик. Обичта й към Кулаин се пропиваше във всяка нейна дума и движение и Туро се учуди защо не го е разбрал досега. Почувства се като натрапник и сърцето му се сви. И защо горското момиче да не обичаше този мъж, висок и силен като дъб, зрял и могъщ? Туро обърна гръб на обичта в очите й и се приближи до прозореца на отсрещната стена. Кепенците бяха затворени, за да спират вятъра, и той почна да ги разглежда — бяха напаснати толкова плътно, че не се усещаше никакво течение. Когато се обърна, Кулаин и Лаита се бяха оттеглили в задната стая. Туро се върна при огнището. Чуваше ги да си говорят приглушено, но не различаваше думите.
След няколко минути Лаита се върна, запали две свещи и каза:
— Заспа.
— Прости ми, Лаита. Не исках да се натрапвам.
Големите й кафяви очи се спряха на него и го изгледаха неразбиращо.
— В какъв смисъл да се натрапваш?
Той преглътна с усилие, осъзнавайки, че е поел по опасна пътека.
— На теб и Кулаин. Изглеждате щастливи заедно и вероятно не ви е притрябвала… чужда компания. Ще си тръгна веднага щом стане възможно.
— Грешиш, Туро. Тук можеш да научиш много — стига да се възползваш правилно от времето си. Кулаин е добър човек — най-добрият, когото познавам. В сърцето му няма злоба — каквото и да си мислиш ти. Но за действията му винаги има някаква причина и тя няма нищо общо със себелюбието.
— Аз не го познавам толкова добре като теб — каза Туро с най-добрия си безразличен тон.
— Това е вярно. Но би могъл да го опознаеш, стига да започнеш да мислиш вместо да скачаш като ощипан.
— Не разбирам какво имаш предвид. Мисленето е единствената ми сила. През целия ми живот умът ми никога не ме е изоставял, за разлика от краката и дробовете ми.
Лаита се усмихна, докосна го по рамото и той усети как кръвта му завира.
— Ами помисли тогава, Туро. Защо е тук той?
— Как мога да отговоря на това?
— Като изучиш доказателствата пред себе си и стигнеш до заключение. Приеми го като гатанка.
Гатанките бяха неговата стихия. Дори самата дума го накара да се почувства у дома, понеже извика спомена за вечерите с Медлин в облицования му с дъбова ламперия кабинет. Мислите му с лекота поеха по новата пътека. Кулаин го беше помолил да отиде при Лаита и да занесе съобщение, а после също бе дошъл, което лишаваше прехода на Туро от всякакъв смисъл. Защо? Спомни си за дългото и трудно изкачване до тази самотна хижа и осъзна, че планинецът трябва да е тръгнал малко след него. Вдигна очи и видя, че Лаита го гледа напрегнато. Усмихна се, но нейното лице остана безизразно.
— Намери ли отговора? — попита тя.
— Навярно. Притеснявал се е да не би да припадна в снега.
Сега беше неин ред да се усмихне и напрежението видимо се отля от раменете й.
— Все още ли ти прилича на чудовище?
— Остава фактът, че нямаше причина да идвам тук.
— Помисли и за това — каза Лаита, стана и отиде до една дълга ракла край отсрещната стена. Извади две одеяла и му ги подаде. — Легни до огъня. Утре ще се видим.
— Ти къде ще спиш? — попита той.
— При Кулаин.
— О. Да, разбира се.
— Да, разбира се — повтори тя и за миг в очите й проблесна огънче. Туро се изчерви и отмести поглед.
— Не исках да те обидя. Наистина.
— Думите ти не са толкова обидни, колкото ти изглеждат на теб.
Той кимна и разпери ръце.
— Ревнувам. Прости ми.
— И защо да ти прощавам? Какво престъпление си извършил? Гледаш, а не виждаш. Вадиш си заключения от най-малките доказателства. Не се заблуждавай, Туро, що се отнася до силата ти. Вярно, тялото ти не е толкова силно като ума. Но какво означава това? Тялото ти е толкова слабо, че ти си си създал погрешно раздута представа за истинската сила на интелекта ти. Умът ти е недисциплиниран, а самонадеяността ти — неприемлива. Лека нощ.
Той дълго стоя до огъня и гледа пламъците, добавя нови цепеници и размишлява над думите й. Трябваше да се досети, че Кулаин го е последвал, още когато воинът беше влязъл в хижата, както трябваше да се досети и за причината да го изпрати тук. Вярно, така щеше да го задържи в планината до края на зимата, но от това Кулаин не печелеше нищо, печелеше единствено Туро, защото така се спасяваше от враговете си. Легна на пода, зави се с одеялата и се почувства глупав, млад и безпомощен. Първо Лаита, а после и Кулаин му бяха спасили живота. А той им се бе отплатил със самонадеяност и неблагодарност.
Събуди се рано след нощ без сънища. От огъня беше останала сивкава пепел, само тук-там някой въглен просветваше в червено. Туро внимателно разбута пепелта и сложи последната цепеница. После стана и излезе от хижата. Снегът беше спрял и въздухът трептеше свеж и ядно студен. Видя складираните дърва и взе брадвата. Още с първия си удар разцепи дебелото дърво и в гърдите му се надигна гордост. Той се ухили и напълни гърдите си със студения въздух. Мехурите по дланите му вече не кървяха, но кожата още беше наранена. Той пренебрегна растящата болка и продължи да цепи дърва. После ги събра и седна на дръвника, на който ги беше нацепил. По лицето му се стичаше пот. Вече не чувстваше студа, чувстваше как животът пулсира във вените му. Ръцете и раменете му горяха от физическото усилие и той почака малко, докато дишането му се успокои. После започна да пренася дървата в хижата. Също както и предния ден, след малко се почувства замаян, така че намали темпото и често-често спираше да почине. Този път не припадна и го изпълни някакво абсурдно чувство на гордост от постигнатото. Накрая заби брадвата в дръвника. Ръцете му отново кървяха. Той седна и се взря в съсирващата се кръв, горд с нея, сякаш беше белег от битка.
Някаква птичка с ярко оперение изпърха и кацна на един клон над главата му. Гърдите й бяха червеникавокафяви, а главичката — черна като мъничка накривена шапка. Перата по гърба й бяха сиви, като миниатюрно наметало, а краищата на опашката и крилете бяха обагрени в черно с бяло райе, като символа на Пилус Примус — първия центурион.
Туро беше виждал такива птички в гората на Еборакум, но никога не се беше спирал да погледа красотата им. Птичето подсвирна тихичко и изчезна в гората.
— Това беше Pyrrhula, червенушка — каза Кулаин и Туро подскочи. Мъжът се беше приближил толкова безшумно, колкото се сипва зората. — По тези планини има много красиви птици. Виж там! — Туро погледна и видя нещо наистина смешно. Беше малка оранжева птичка с бяла брада и черни мустаци, досущ миниатюрен магьосник. — Това е Panurus Biarmicus, брадат синигер — каза Кулаин. — Останали са много малко.
— Прилича на един мой приятел. Ще ми се да можеше да я види.
— Говориш за Медлин. Той я е виждал.
— Познаваш Медлин?
— Познавам Медлин още от времето, когато светът беше млад. Израснахме в град Балакрида преди да потъне Атлантида. Попита за титлата ми — Кулаин лах Фера. Означава Кулаин Безсмъртния. — Той се усмихна. — Но вече не. Сега съм Кулаин човекът и това ме прави дваж по-щастлив. Всеки нов бял косъм посрещам като дар.
— Ти си от Страната на Мъглите?
— Медлин, аз и няколко други я създадохме. Не беше лесно и дори сега не съм сигурен, че си заслужаваше труда. Ти как мислиш?
— Как бих могъл да ти отговоря на този въпрос? Не съм бил там. Сигурно е пълна с чудеса.
— С чудесата на скуката, момче! Можеш ли да си представиш безсмъртието? Какво ново има в света, което да събужда любопитството ти? Какви амбиции можеш да си отгледаш, когато всяка амбиция е предварително постигната? Каква радост може да има в една безкрайна поредица от сменящи се сезони? Много по-добре е да си смъртен и да остаряваш заедно със света около теб.
— Има и любов все пак — каза Туро.
— Винаги има любов. Но след сто или след хиляда години пламъците на страстта са се превърнали в блед проблясък сред пепелта на отдавна загаснал огън.
— Лаита безсмъртна ли е?
— Не, тя не е от Мъглите. Харесва ли ти тя, Туро? Или ти е скучно сред тези гори, от които не можеш да се измъкнеш?
— Не ми е скучно. И да, тя наистина е красива.
— Не това те попитах.
— Тогава не мога да ти отговоря. Но не бих си позволил да се натрапвам на дамата ти, дори ако беше склонна да приеме ухажването ми.
Сивите очи на Кулаин заискриха, после той се усмихна широко.
— Добре казано! Само дето тя не ми е дама. А повереница.
— Но тя спи с теб!
— Спи, да. Нима са те пазили от всичко истинско в Еборакум? Къде му е бил умът на Медлин?
— Все пак тя те обича — каза Туро. — Не можеш да го отречеш.
— Надявам се да ме обича, защото й бях баща… доколкото ми беше по силите.
За пръв път в краткото си познанство с воина от Мъглите Туро почувства необяснимо превъзходство над него. Защото той знаеше, че Лаита обича Кулаин като мъж — беше го видял в очите й и в начина, по който накланяше глава. А Кулаин не го виждаше и това го правеше наистина смъртен.
— На колко си години? — попита Туро, сменяйки темата.
— Отговорът ще те замае, затова няма да ти отговоря. Но ще кажа, че наблюдавам този остров и хората му повече от седем столетия. Дори бях крал веднъж.
— На кое племе?
— На всички племена. Не си ли чувал за Кунобелин?
— За триновантския крал? Да. Това ти ли си бил?
— Царувах повече от четиридесет години. Казват, че съм бил легенда. Помогнах да построят Камулодунум. Светоний писа за мен, че съм бил Британорум Рекс — кралят на цяла Британия — най-великият от белгските крале. Е, по онова време бях самолюбив и обичах да ме ласкаят.
— Някои от племената вярват, че ще се върнеш, ако голяма заплаха надвисне над земята ни. Мислех го за приказна легенда, но може и да е вярно. Наистина можеш да се върнеш, да станеш отново крал.
Кулаин видя надеждата да свети в очите на момчето.
— Вече не съм кралят, Туро. И нямам желание да управлявам. Но ти можеш.
Туро поклати глава.
— Не съм като баща си.
— Не. У теб има много от майка ти.
— Нея познаваше ли я?
— Да, бях там в деня, когато Медлин доведе баща ти. Алайда се отказа от всичко заради него, включително и от живота. Не обичам да говоря за това, но ти имаш правото да го чуеш. Алайда беше моя дъщеря, единственото дете, на което съм дал живот въпреки дълголетието си. Беше на деветнайсет, когато напусна Фера, и на двайсет, когато умря. На двайсет! Исках да убия Медлин със собствените си ръце. И едва не го направих. Но вината го измъчваше жестоко и си дадох сметка, че за него ще е по-голямо наказание, ако го оставя жив.
— Значи си мой дядо? — попита Туро невярващо. Чак сега забеляза, че опушеносивите очи на Кулаин са същите като неговите.
— Да — каза Кулаин.
— Защо така и не дойде да ме видиш? Мразил си ме, задето съм убил майка си?
— Мисля, че беше точно така, Туро. Дългият живот не винаги върви ръка за ръка с голямата мъдрост, както Медлин знае много добре! Можех да спася Алайда, но не й позволих да вземе и един камък от Фера.
— Камъните там магически ли са?
— Не всички, но има един особен камък, който наричаме сипстраси, и той е изворът на цялата магия. Каквото си пожелае човек, може да го създаде. Онези от нас, чието въображение е най-могъщо, стават чародеи и живеят отегчителен живот в компанията на оживелите си желания.
— Медлин е един от тях — каза Туро. — Виждал съм го да създава крилати коне не по-големи от пръста ми, и цели армии, които се бият върху бюрото на баща ми. Показа ми Маратон и Термопилите, Платея и Филипи. Видях как Касвалон надвива великия Юлий в Британия. Слушах надгробните слова на погребението на Антоний…
— Да, и аз съм виждал всички тези неща — каза Кулаин. — Но ти говорех за Алайда.
— Извинявай — каза Туро, изпълнен с разкаяние.
— Не се извинявай. Събери момче с магия и ето ти въодушевление. Тя си имаше свой камък, но аз не й позволих да го изнесе от Фера. Мислех, че когато се нуждае от мен, ще ме извика. Знаех, че ще я чуя, където и да съм. Но тя не ме повика. Предпочете да умре. Толкова голяма беше гордостта й.
— И ти се обвиняваш за смъртта й?
— Кого другиго да обвинявам? Но всичко това е минало, а ти си тук и сега. Какво да правя с теб?
— Помогни ми да се върна в Еборакум?
— Не и какъвто си в момента, Туро. Сега си само наполовина мъж. Трябва да те направим силен — иначе и един ден няма да оцелееш.
— Магията на камъка ли ще използваш, за да ме направиш силен?
— Не. Магията на Земята — каза Кулаин. — Ще погледнем в теб и ще видим какво ще намерим там.
— Не съм роден за воин.
— Ти си мой внук и син на Аврелий и Алайда. Скоро ще се убедиш, че кръвта вода не става. Вече знаем, че можеш да въртиш брадвата. Какви други изненади криеш?
Туро вдигна рамене.
— Не искам да те разочаровам, както разочаровах баща си.
— Урок номер едно, Туро — отсега нататък можеш да разочароваш единствено себе си. Но трябва да си готов да живееш според моите правила и да се подчиняваш на всяка моя дума. Ще го направиш ли?
— Да.
— Тогава се приготви да умреш — каза Кулаин. И в очите му ги нямаше искрите на шегата.
Кулаин се изправи и извади гладиуса от ножницата на колана си. Острието беше дълго две педи и двойно заострено, дръжката — обвита с кожа. Туро застина. Кулаин обърна меча с дръжката напред и го подаде на Туро. Беше тежък и неудобен.
— Преди да те науча как да живееш, трябва да се научиш да умираш — да разбереш какво е да те надвият — каза Кулаин. — Сега чакай. — Туро зачака, а Кулаин извади от джоба си малък златен камък и го стисна в юмрука си. Въздухът пред Туро се сгъсти и прие формата на римски войник с бронзов нагръдник и кожен шлем. Изглеждаше млад, но очите му бяха стари. Войникът сгъна коляно в бойна стойка с протегнат напред меч и Туро неуверено отстъпи.
Войникът настъпи, уловил погледа му. Острието се стрелна напред. Туро парира инстинктивно, но гладиусът на противника му се завъртя над неговия и се заби в гърдите на принца. От болката му се зави свят, цялата сила изтече от тялото му и коленете му се подгънаха. Римлянинът изтегли меча си и принцът с вик се строполи на земята.
След няколко секунди се отърси от мрака и усети снега, в който беше заровено лицето му. Изправи се на колене и опипа гърдите си за раната. Рана нямаше. Силната ръка на Кулаин го изправи на крака и Туро се огледа неразбиращо. Кулаин му помогна да седне на дръвника и каза:
— Мъжът, с когото се би, беше римски легионер, служил под командването на Агрикола. Беше на седемнайсет, когато се прочу като обещаващ гладиатор, а по-късно надмина всички. Пратих ти го в ранните му години. Научи ли нещо?
— Разбрах, че не ме бива с меча — жално призна Туро.
— Искам да използваш мозъка си и да престанеш да мислиш с чувствата си. Не си знаел нищо за Плутарх преди Медлин да те научи. Никой не се ражда с умението да върти меча — и това се учи, както и всичко останало. Нужни са само добри рефлекси, подплатени с кураж. Ти имаш и двете. Повярвай ми! А сега ела с мен — има нещо, което искам да ти покажа.
Туро подаде гладиуса на Кулаин, но той махна с ръка.
— Винаги го носи със себе си. Трябва да свикнеш с тежестта му и да си изградиш усет за оръжието. И се грижи винаги да е наточен.
Воинът от Мъглите отмина хижата и продължи по склона към долината в ниското. Туро го последва, въпреки че празният му стомах гневно напомняше за съществуването си. Върнаха се в хижата на Кулаин за по-малко от час — докато стигнат, принцът беше замръзнал до кости. Хижата беше студена, а в огнището нямаше дърва.
— Аз ще приготвя закуската — каза Кулаин. — А ти…
— Знам. Ще нацепя дърва.
Кулаин се усмихна. Туро излезе, взе брадвата с изранените си ръце и започна да се труди. Силите му стигнаха само за шест цепеници и той ги внесе в хижата и ги струпа в огнището. Този път Кулаин не го сгълча, а му подаде дървена купа с гореща овесена каша, подсладена с мед. Ястието беше божествено.
Кулаин раздига съдовете и се върна с широка купа, пълна догоре с прясна вода. Остави я пред Туро и изчака повърхността да се успокои.
— Погледни във водата, Туро. — Когато принцът се наведе напред, Кулаин вдигна златния камък над купата и затвори очи.
Отначало Туро виждаше само собственото си отражение и това на дървените греди на тавана. Сетне водната повърхност се замъгли и той осъзна, че се взира от голяма височина към замръзнало езеро. Група ездачи бяха спрели на брега. Сцената се изду, сякаш Туро се спускаше в бръснещ полет към тях, и тогава позна баща си. Силна болка пролази от гърдите му, стисна гърлото му и сълзи замъглиха очите му. Той примигна да ги прогони. Долу край езерото някакъв мъж пристъпи иззад висока скала с опънат лък. Стрелата излетя, заби се в гърба на баща му, конят му се изправи на задните си крака, когато тежестта на ездача се измести върху врата му, но кралят не падна. Останалите ездачи се хвърлиха напред, кралят изтегли меча си и събори първия мъж от седлото. Втора стрела улучи коня му в гърлото и животното падна. Кралят скочи навреме, изтича към замръзналата вода и се обърна с лице към убийците си. Ездачите — седемнайсет на брой — наскачаха от конете. Туро видя Елдаред най-отзад, заедно с един от синовете му. Групата се втурна напред и кралят — брадата му бе обагрена с кръв — ги посрещна, сечейки и пронизвайки с тежкия си меч. Убийците отстъпиха объркани. Петима лежаха на земята, а двама се бяха оттеглили от битката с дълбоки рани, единият в ръката, другият в рамото. Кралят залитна и се преви, кървава пяна изби на устата му. Туро искаше да извърне поглед, но очите му бяха като приковани в грозната сцена. Един от убийците се опита да забие кинжал в хълбока на краля, но умиращият монарх замахна с меча си и почти обезглави нападателя си. После кралят се обърна, тръгна залитайки по леда и с последните остатъци от силата си хвърли меча далеч над езерото. Убийците се струпаха около падналия крал и Туро видя как Сел нанася смъртоносния удар. И в този ужасен момент принцът видя как нещо близко до триумф проблясва в очите на Аврелий. Мечът увисна във въздуха с дръжката надолу, точно в средата на езерото, и една изящна ръка се подаде от дълбините и пак се скри, отнасяйки меча.
Образът потрепна, размаза се и на повърхността остана само удивеното лице на Туро. Принцът разтърси глава. Кулаин го наблюдаваше напрегнато.
— Видя смъртта на един мъж — каза Кулаин, тихо и почтително, сякаш изричаше най-големия комплимент. — Беше редно да я видиш.
— Радвам се, че я видях. Видя ли очите му накрая? Аз ли не съм ги разчел правилно, или в тях наистина имаше радост?
— И аз се чудех за това, но само времето ще ни даде отговор. Видя ли меча?
— Да. Какво означава всичко това?
— Само че не е у Елдаред. А без него той не може да стане върховен крал. Това е Мечът на Кунобелин. Моят меч!
— Разбира се. Моят баща го е взел от камъка в Камулодунум — единствен той е успял да го извади.
Кулаин се засмя.
— Не му е било необходимо голямо умение. Аврелий имаше Медлин, който да го направлява, освен това не друг, а именно Медлин направи този майтап с камъка. Никой друг не можеше да издърпа меча, защото той винаги беше с един удар на сърцето напред във времето. Да го издърпа? Никой човек не можеше да го докосне. Той беше част от легендата на Кунобелин, легенда, която двамата с Медлин създадохме преди четиристотин години.
— Защо? — попита Туро.
— От суета. Вече ти казах, че по онова време бях много самолюбив. А и беше забавно да си играеш на крал. С помощта на Медлин успях да остарея подобаващо. Все още имах силата на млад мъж в тяло, което изглеждаше сбръчкано и немощно. Но после се отегчих и Медлин уреди да умра — но не преди да съм забил драматично меча си в един голям камък и да съм създал легендата за завръщането си. Кой знае — току-виж някога ми се приискало да го направя — така разсъждавах тогава. За съжаление, нещата не тръгнаха на добре след оттеглянето ми. Един млад мъж, казваше се Карактак, реши да разгневи римляните и те превзеха острова със сила. По онова време вече бях другаде. Двамата с Медлин пресякохме Мъглите към друга епоха. Той се беше влюбил в гръцката култура и се превъплъти в пътуващ философ. Но не можа да устои на изкушението да си пъха носа във всичко, така че обучи едно младо момче и го направи император — по-късно той покори почти целия свят.
— А ти какво направи?
— Прибрах се у дома и направих каквото можах за бритите. Чувствах се донякъде отговорен за бедите им. Но смъртта на Прасутаг ме разгневи окончателно. След неговата смърт римляните бичуваха жена му Будика, а дъщерите му изнасилиха. Вдигнах икените под знамето на Будика и гонихме непобедимите римляни чак до Лондиниум и го изгорихме до основи. Но племената така и не се научиха на дисциплина и онази хитра лисица Павлиний ни размаза при Адърстоун. Взех Будика и дъщерите й във Фера и там те живяха спокойно още дълги години.
— А след това участвал ли си в битки? — попита Туро.
— Друг ден, Туро. Как се чувстваш?
— Уморен.
— Добре. — Кулаин съблече обточеното си с кожи палто и го подаде на момчето. — С това няма да ти е студено. Искам да се върнеш в хижата на Лаита, да се възстановиш под нейните грижи и после пак да дойдеш тук.
— Не може ли да си почина малко?
— Тръгвай — каза Кулаин. — И ако можеш, когато видиш хижата й, тичай. Искам да влеем малко сила в тези дълги крака!