Дейвид Гемел
Призрачният крал (7)

Глава 2

Туро се беше изгубил. Случи се малко след като ездачите напуснаха замъка, когато кучетата надушиха следа и хукнаха сред тъмната гора, следвани от кавалкадата на ловците. Нямаше намерение да галопира сред дърветата, така че дръпна юздите на кобилата и продължи с по-спокойна стъпка, но по някое време, изглежда, бе свил в погрешна посока и сега не чуваше дори кучетата. Зимното слънце висеше високо над главата му, беше премръзнал до кости… и беше гладен. Тук дърветата растяха по-нарядко, а земята се издигаше полегато. Вятърът беше утихнал. Туро спря до един замръзнал поток, слезе от кобилата, счупи леда и се напи. Баща му щеше да му се сърди. Нямаше да каже нищо, но недоволството щеше да проличи в очите му.

Туро разчисти снега от един плосък камък и седна. Обмисляше възможностите. Можеше да продължи да язди слепешката с надеждата, че все някога ще се натъкне на ловците, или да се върне по собствената си следа в замъка. Не беше трудно да отсъди кой е правилният начин на действие при възможности като тези. Яхна кобилата и пое на юг.

Един голям елен стъпи безшумно на пътеката, спря и го загледа. Туро дръпна юздите и се наведе напред.

— Добро утро, горски принце, и ти ли си се загубил? — Еленът му обърна презрително гръб, прекоси пътеката със същата ленива походка и се скри сред дърветата. — Напомняш ми за баща ми — извика след него Туро.

— Често ли си говориш с животни? — чу се глас. Туро се обърна и видя младо момиче, облечено в зелена вълнена туника с качулка, тесни кожени панталони и високи до коленете ботуши, обточени с овча кожа. Косата й беше къса, истинска смесица от есенни цветове — светлокестенява с намек за златно и червено. Лицето й беше поразително, без намек за красота дори, и все пак…

Туро сведе глава в учтив поклон, после попита:

— Тук ли живееш?

— Може би. Но ти явно не живееш тук. От колко време се мотаеш изгубен из гората?

— А ти откъде знаеш, че съм се изгубил? — не й остана длъжен той.

Момичето се отдръпна от дървото, до което стоеше, и Туро видя, че носи красив лък от тъмен рог.

— Може и да не си се загубил — каза тя и се усмихна. — Може просто толкова да си харесал собствените си следи, че да си решил да се върнеш, за да им се порадваш.

— Добре де, признавам — каза той. — Търся замъка Деистър.

— Приятели ли имаш там?

— Баща ми е там. На гости сме.

— И товар злато да ми дават, не бих гостувала на онова отвратително семейство — каза момичето. — Продължи по тази пътека, докато не стигнеш до един ударен от гръм дъб, после тръгни надясно и следвай потока. Така ще си спестиш време.

— Благодаря ти. Как ти е името?

— Имената са за приятели, лордче, а не да влизат в устата на непознати.

— Непознатите могат да станат приятели. Всъщност всички приятели отначало са били непознати.

— Прав си — призна тя. — Но щом държиш да ти го кажа в очите, така да е — не желая да завързвам приятелство с гост на Елдаред.

— Жалко, че мислиш така. Срамота е духът на човек да бъде опетнен само защото нощува в един студен замък. Аз се казвам Туро.

— Хубаво приказваш, Туро — усмихна се тя. — И имаш набито око за коне. Хайде, ела да хапнем.

Туро не попита на какво се дължи внезапната промяна в отношението й, а се смъкна от седлото и поведе кобилата след момичето по някаква тясна извиваща се пътечка. След малко стигнаха до плитка пещера под надвиснала гладка скала от пясъчник. Под подпряна на два камъка медна съдина гореше огън. Туро завърза юздите на кобилата за един храст и приседна до огъня. Момичето седна до него и сложи във врящата вода овес и щипка сол от малка кесийка на колана си.

— Събери дърва — каза тя. — За да си заслужиш храната.

Туро стана, събра дебели клони край пътечката и ги занесе в пещерата.

— Сигнален огън ли ще палиш? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е огън за готвене. Задачата му е да свари яденето и да ни топли за около час. Трябват ни сухи съчки. Никога ли не си палил огън за готвене?

— Не. Съжалявам, но това е удоволствие, което още не съм имал честта да изпитам.

— На колко си години?

— От следващата есен ще ме броят за мъж — вдървено отговори той. — А ти?

— Колкото теб, Туро. На петнайсет.

— Ще донеса съчки — каза той.

— Вземи си и чиния.

— Чиния?

— Иначе как ще си ядеш кашата?

Туро се ядоса — чувство, което изпитваше рядко и с което не знаеше как да се справя. Докато вървеше след девойката, не му бяха убягнали ритмичното движение на бедрата й и плавното изящество на походката й. За разлика от нея, него го бе обхванала растящата увереност, че не е в състояние да направи и крачка, без да се спъне. Имаше чувството, че стъпалата му внезапно са станали двойно по-големи. Искаше му се да я впечатли по някакъв начин и за пръв път му се прииска поне малко да прилича на баща си. Прогони тези мисли от главата си, събра съчки и намери и един плосък кръгъл камък, който да му послужи като чиния.

— Гладен ли си? — попита го тя, когато пак влезе в пещерата.

— Не много — отговори той.

С една къса пръчка тя умело свали съдината от огъня и разбърка гъстата каша. Туро й подаде камъка и тя се изкиска.

— На. — И му подаде собствената си дървена чиния. — Използвай това.

— Камъкът ще свърши работа.

— Извинявай, Туро, не е честно да ти се присмивам. Ти не си виновен, че си лордско синче. Трябваше да си вземеш слугата.

— Не съм лордско синче, принц съм — син на върховния крал Максим. И, без съмнение, ако ти седеше в голямата зала в Керлин, щеше да се чувстваш също толкова неудобно, когато ти се наложи да обсъждаш достойнствата на написаното от Плутарх за Ликург.

Очите й засвяткаха и Туро осъзна, че и те са в същите есенни цветове като косата й — светлокафяви със златни точици.

— Вероятно сте прав, принц Туро — каза тя и му се поклони присмехулно, — защото Ликург никога не ми е бил по вкуса и съм съгласна с думите на Плутарх, когато го сравнява с Нума. Как го беше казал? „Добродетелността правеше единия толкова достоен за уважение, че да заслужава трон, а другия толкова велик, че да бъде над всички земни тронове.“

Туро й върна поклона, но без присмехулната част.

— Прости ми самонадеяността — каза той. — Не съм свикнал да се чувствам невежа.

— Сигурно се чувстваш в свои води, когато преследваш елени и се упражняваш с меча и копието.

— Не, и в тези дейности съм също толкова невеж. Аз съм най-голямото разочарование на баща си. Надявах се да те впечатля със знанията си, но освен с тях почти нямам с какво друго да се похваля.

Тя погледна встрани, после сипа каша в чинията си и я подаде на Туро.

— Казвам се Лаита. Добре дошъл край огнището ми, принц Туро.

Той се вгледа в лицето й за следи от присмех, но такива нямаше.

Взе чинията и мълчаливо започна да се храни. Лаита остави съдината на земята, облегна се на скалната стена и загледа момъка. Красотата му беше някак нежна и кротка, очите му — сиви като дим, тъжни и омайно невинни. Но въпреки цялата тази нежност Лаита не откри и следа от слабост върху лицето му. Очите не примигваха неспокойно и не се извръщаха, устата не се свиваше сприхаво. А и начинът, по който бе говорил за физическите си недостатъци, подръпваше струна в сърцето на момичето — беше се нагледала на достатъчно гръмогласни фукльовци, които си мряха да доказват силата и мъжеството си.

— Защо нямаш успех с меча? — попита тя. — Да не би учителят ти да не струва?

— Изкуството на боя с меч не ми е интересно. Уморява ме и след това се разболявам.

— Как се разболяваш?

Той сви рамене.

— Казват, че едва не съм умрял при раждането си и оттогава гърдите ми са слаби. Винаги когато се напрегна физически, ми се завива свят — а после главата ми започва да тупти и понякога губя зрението си.

— Как реагира баща ти на всичко това?

— С голямо търпение и с голяма тъга. Боя се, че аз не съм синът, който е искал. Но това няма значение. Той е силен като бик и безстрашен като дракон. Ще царува още много години, може би ще се ожени повторно и ще му се роди подходящ наследник.

— Какво е станало с майка ти?

— Умряла е два дни след раждането ми. Родил съм се месец по-рано, а Медлин — нашият чародей — бил заминал по кралска работа.

— И баща ти не се е оженил повторно? Доста необичайно за един крал.

— Никога не съм говорил за това с него… но Медлин казва, че тя е била спокойната вода в душата му и след като си заминала, там останал само огън. Около Максим и мъката му е издигната стена. Никой не се допуска вътре. Той дори не може да ме погледне в лицето, защото много приличам на майка си. И, откакто се помня, никога не ме е прегръщал, нито е разрошвал бащински косата ми. Медлин казва, че когато съм бил на четири години, ме повалила ужасна треска и душата ми била изгубена сред мрака на Бездната. Тогава баща ми дошъл при мен, взел ме на ръце и духът му се отправил през тъмнината да търси моя. Открил ме и ме върнал у дома. Но аз не си спомням нищо и това ме натъжава. Ще ми се да можех да си спомня този момент.

— Сигурно много те обича — прошепна тя.

— Не знам. — Туро я погледна и се усмихна. — Благодаря ти за овесената каша. Трябва да тръгвам.

— Ще те заведа до укреплението над Деистър.

Туро не възрази и я изчака да почисти съдината, чинията и лъжицата. Лаита ги прибра в една платнена торба, метна я на рамо, после взе лъка и колчана и тръгна до него. Снегът се сипеше на гъсти парцали и Туро се радваше, че ще вървят заедно. Следите им се бяха скрили под снежната покривка и сам би се изгубил след броени минути.

Още не бяха стигнали до пътеката, когато чуха шум от галопиращи коне. В първия миг Туро се зарадва — скоро щеше пак да е на топло в замъка. После осъзна, че това ще означава да се сбогува с Лаита и подчинявайки се на внезапен импулс, поведе кобилата зад някакви храсталаци под пътеката.

Лаита го последва, без да каже нищо. Мъжете бяха четирима, въоръжени с мечове и копия. Спряха точно над храстите и към тях се присъединиха още трима ездачи, дошли от противоположната посока.

— Някаква следа? — Думите долетяха до Туро почти заглушени от вятъра и той се засрами, че се крие. Тези мъже обикаляха в студа и явно търсеха него — не беше честно да удължава неприятната им задача. И тъкмо щеше да се покаже, когато един от мъжете каза:

— Не, нищо не открихме. Невероятно. Убихме бащата за броени минути, а голобрадото момче ни създава повече неприятности.

— Глупости говориш, Калин. Бащата уби шест мъже, и то със стрела в гърдите. Момчето само ни губи времето.

— Е, аз смятам да го накарам да си плати, задето ми губи времето. Ще опека очите му на върха на кинжала си.

Туро остана замръзнал като статуя дълго след като ездачите продължиха по пътя си.

— Май не бива да се връщаш в Деистър — прошепна Лаита и нежно го докосна по рамото.

Туро стоеше, без да помръдва, вперил очи в пътеката. Мислите му прескачаха от страха към съжалението, от паниката към тъгата. Бяха убили баща му и неговият свят се беше променил изцяло. Сутринта се бе чувствал окаян и премръзнал, сам-самичък в безрадостния замък. Ала сега знаеше, че не е бил сам, че гигантската сила на Аврелий Максим, върховния крал, го е покривала като мантия, а приятелството на мъже като Галчмай и Викторин го е предпазливо от тъмните страни на живота. Права беше Лаита — той беше едно разглезено лордско синче и не можеше да напали дори и огън за готвене. Сега в света му цареше смут. Елдаред беше предател и кралеубиец, точно както се бе опасявал Медлин. Принцът се бе превърнал в дивеч без никакъв шанс да избяга от ловците. Каква полза от знанията му сега? Плутарх, Аристотел и Светоний не можеха да помогнат на едно слабо момче в гъмжаща от опасности гора.

— Туро?

Той бавно се обърна и видя тревога в очите на Лаита.

— По-добре да си тръгнеш — каза Туро. — Ако останеш с мен, може да си навлечеш неприятности.

— Какво ще правиш?

Той сви рамене.

— Ще намеря тялото на баща си и ще го погреба. После… изглежда, ще трябва да стигна някак до Керлин.

— Сега ти си кралят, Туро. Какво ще правиш, когато стигнеш там?

— Ще се откажа от трона. Не ставам за управник. Бащиният ми генерал, Луций Аквила, е и негов втори братовчед. Той ще управлява мъдро… ако оцелее.

— Защо да не оцелее?

— Елдаред разполага със сили, равняващи се на пет легиона, и с четиристотин души кавалерия. В Керлин има само два легиона. Останалата част от армията на баща ми се състои от доброволци, които се прибират по домовете си през зимата. Убийството на баща ми ще сложи началото на война, която никой не може да си позволи. Саксонците опустошават целия юг и амбициите на Елдаред са истинска лудост. Но пък бригантите винаги са мразели римляните, дори преди Адриан да построи стената, от която толкова си патят^[1].

— Учили са ме, че Адриан е построил стената, защото се е страхувал от тях — каза Лаита.

— Ако беше така, портите, гледащи на север, щяха да се броят на пръсти. Всъщност портите са служели за внезапни нападения дълбоко в територията на бригантите. — Туро потръпна. Снегът се сипеше все по-нагъсто от притъмнялото небе. — Къде е най-близкото селище? — попита той.

— Като се изключи Деистър, остава Дарис, на около осем мили на югоизток. Но Елдаред ще прати там хора да те търсят. Защо не дойдеш в моя дом? Там ще си на сигурно място.

— Никъде няма да съм на сигурно място. А и не искам да те излагам на опасност, Лаита.

— Ти не разбираш. Аз живея с наставника си, а той не ще позволи на никого да ти стори зло.

Туро се усмихна.

— Току-що ти казах, че Елдаред има пет легиона. Освен това е човекът, дръзнал да убие върховния крал. Твоят наставник едва ли е силен колкото враговете ми.

— Ако продължаваме да стоим тук и да спорим, ще измръзнем до смърт. Пусни кобилата да си върви и ме последвай. Имай ми вяра, Туро, защото аз съм единственият ти шанс за живот.

— Но защо да си оставям кобилата?

— Тя не може да отиде там, където ще те заведа. И което е по-важно, твоите преследвачи гонят момче на кон и едва ли ще претърсват пътеките, по които ще минем ние. Хайде, тръгвай.

Туро закачи юздата за седлото, плесна кобилата и тръгна след жилавото горско момиче. Вървяха все по-навътре и по-навътре сред дърветата, докато най-накрая не излязоха в подножието на висок хълм в сянката на северните планини. Краката на Туро бяха леденостудени, ботушите — подгизнали. Малко след като започнаха да се изкачват по склона, той спря и седна тежко в снега — лицето му беше бяло, а дишането накъсано. Лаита, която се беше отдалечила на двайсетина крачки, се обърна, видя го свит край пътеката, изтича назад и клекна до него.

— Какво има?

— Съжалявам… не мога да продължа. Трябва да си почина.

— Не тук, Туро. На открито сме. Хайде, още мъничко. — Помогна му да стане и той успя да направи още десетина крачки. После краката му се подкосиха. Когато Лаита се наведе да му помогне, той зърна някакво движение на около двеста крачки назад по пътеката. Трима ездачи. Те също ги видяха и сритаха конете си в галоп.

— Враговете ти ни откриха, Туро! — извика тя, свали светкавично торбата от рамото си и бързо опъна тетивата на лъка си от рог. Туро се опита да стане, но силите му се бяха стопили. Гледаше безпомощно как ездачите вадят мечовете си, видя триумфалния блясък в очите им, чу злорадството в крясъците им. Очите му се стрелнаха към Лаита, която стоеше спокойно с опънат лък, тетивата бе опряна до бузата й. Времето сякаш забави ход и Туро наблюдаваше сцената с безстрастно удивление — Лаита издиша бавно, затаи дъх и в секундата преди да вдиша отново, отпусна тетивата. Стрелата прониза първия конник в гърдите и го свали от седлото.

Но другите ездачи бяха твърде близо и Лаита нямаше време да се прицели добре. Следващата й стрела облиза шлема на втория конник и главата му се килна, той загуби равновесие и конят му подскочи вдясно… но последният мъж се хвърли от седлото върху горското момиче, което тъкмо вадеше нова стрела от колчана си. Лаита светкавично посегна към ловджийския нож в колана си, но мъжът стовари юмрук върху челюстта й и тя се строполи зашеметена в снега. Другият ездач, вече овладял коня си, слезе от гърба му и се приближи към Туро с изваден меч.

— Е, малко принцче, надявам се ловът да ти е харесал.

Туро не каза нищо, само бавно се изправи и погледна убиеца в очите.

— Няма ли да ме молиш за живота си? Какво разочарование! Мислех, че поне ще ни предложиш кралски откуп.

— Не ме е страх от теб — спокойно изрече Туро. — Ти си човек без чест. Хайде, детеубиецо, какво чакаш? Спечели си солта!

Мъжът се напрегна и вдигна меча, но изведнъж погледът му трепна и се насочи някъде зад гърба на Туро.

— Кой си ти? — попита той и Туро извъртя глава. Зад него, сякаш появил се от нищото, стоеше мъж с наметало от бяла мечешка кожа. Косата му беше черна, само по слепоочията прозираха сребърни нишки. Лицето му беше като изсечено, беше гладко избръснат, а очите му бяха сиви. Носеше тъмна кожена туника над зелени вълнени панталони, а в ръката си държеше сребърно копие с две абаносови дръжки — едната в края, а втората по средата.

— Попитах кой си — повтори убиецът.

— Чух те — отвърна новодошлият. Гласът му бе дълбок и по-студен от ветровете на зимата.

— Отговори ми тогава.

— Аз съм Кулаин лах Фера, а вие нападнахте моята повереница.

Мъжът погледна момичето, което лежеше в безсъзнание.

— Само е зашеметена, а и уби Пагис.

— Справи се добре и ще я похваля, когато се свести. Ти, момче — тихо се обърна той към Туро, — мини зад мен. — Туро направи както му беше казано и Кулаин пристъпи напред.

— Не обичам да убивам — каза той, — но за съжаление ти и твоят другар не може да си тръгнете оттук живи, така че нямам избор. Хайде, защитавайте си.

За миг двамата убийци само стояха, зяпнали мъжа с копието. Сетне първият се втурна напред с боен вик на уста.

Ръката на Кулаин се спусна към дръжката в средата и я завъртя. Копието се раздели на две и в дясната му ръка се появи сребърно острие. Той парира мощния удар на меча и отвърна със стремително хоризонтално помитащо движение към гърлото на убиеца. Острието преряза плътта като масло и главата на мъжа бавно се катурна от раменете. В продължение на една ужасяваща секунда тялото продължи да стои изправено, после дясното коляно се подгъна и трупът се срина до окървавената глава. Туро преглътна и откъсна очи от обезглавеното тяло.

Вторият убиец хвърли меча и хукна към коня си. Кулаин прекрачи трупа и вдигна лъка на Лаита. Избра си стрела, опъна тетивата и я пусна с такова съвършено умение и хладнокръвие, че Туро знаеше какъв ще е резултатът още преди стрелата да се забие в гърба на бягащия. Кулаин захвърли лъка, приближи се до Лаита и я вдигна внимателно.

След малко очите й се отвориха.

— Никога ли няма да се откажеш, Гиан? — прошепна той. — Още едно сърне за колекцията ти?

— Той е синът на краля. Елдаред иска да го убие.

Кулаин се обърна към принца и Туро видя как нещо в погледа му се променя, някакво чувство, което не успя да определи.

— Добре дошъл в дома ми — беше единственото, което каза Кулаин.