Дейвид Гемел
Призрачният крал (6)

Глава 1

Момчето разсеяно оглеждаше студените сиви стени и се чудеше дали подземните тъмници на замъка може да са по-негостоприемни от тази студена стая високо в кулата, с един-единствен прозорец, втренчил се като око в гонените от северния вятър облаци. Вярно, в огнището пламтеше огън, но и той можеше да е поредната илюзия на Медлин, доколкото можеше да се съди по топлината му. Огромните сиви плочи я изсмукваха и в замяна връщаха само призрачни отражения, които сякаш се присмиваха над пламъците.

Туро седна на леглото и уви наметалото на баща си — от бяла мечешка кожа — около слабите си рамене.

— Ама че отвратително място — каза той, затвори очи и изхвърли стаята от мислите си. Пренесе се в голямата вила на баща си в Еборакум и към пасбищата отвъд белите стени, където могъщият Цефон зимуваше с кобилите си. После мислите му го върнаха в собствената му стая, уютна и топла, далеч от хапещите зимни ветрове и пълна с любовта на младия му живот — неговите книги, неговите прекрасни книги. Баща му му беше забранил да вземе дори един том в този самотен замък, за да не би някой от другите бойни вождове да види принца с книга в ръка и да разкрие тъмната тайна на краля. Защото макар в крепостта Керлин да беше добре известно, че момчето Туро е слабо по тяло и дух, хората на краля пазеха тази тъжна истина, това петно върху семейната чест.

Туро потрепери, стана от леглото и седна на постелката от козя кожа пред огъня. Никога не се беше чувствал по-отвратително. Далеч долу в голямата зала на замъка Деистър баща му се опитваше да сключи съюз срещу варварите, идващи отвъд морето — грабители със студени очи, които се бяха настанили в поселища далеч на юг и нападаха оттам богатите северни земи. Бяха дошли в Деистър въпреки предупрежденията на Медлин. Туро не искаше да придружи баща си, но не от страх пред опасностите, които дори не можеше разбере напълно. Принцът просто не обичаше студа, мразеше дългите пътувания на кон и, което беше по-важно, мразеше да го отделят от книгите му дори за един ден, да не говорим за цели два месеца.

Вратата се отвори и влезе високият Галчмай — носеше дърва за огрев в яките си ръце. Усмихна се на момчето и Туро засрамено забеляза, че за разлика от него, Галчмай е облечен само с една вълнена туника въпреки хапещия студ.

— Никога ли не ти е студено, Галчмай?

— Студено ми е — отговори мъжът и коленичи да сложи дърва в огъня.

— Баща ми още ли говори?

— Не. Когато минах покрай вратата, вече говореше Елдаред.

— Не харесваш ли Елдаред?

— Не съм казвал такова нещо.

„Напротив — помисли си Туро. — Личи си по очите ти и по това как казваш името му.“ Впери поглед в тъмните очи на Галчмай, но той извърна глава.

— Имаш ли му доверие? — попита момчето.

— Баща ти явно му има доверие, тъй че кой съм аз да си изказвам мнението? Мислиш ли, че кралят щеше да дойде тук само със свита от двайсетина души, ако се страхуваше от предателство?

— На въпроса ми отговаряш с въпроси. Това не е ли измъкване според теб?

Галчмай се ухили.

— Трябва да се връщам на поста си. Но помисли върху следното, Туро — такива като мен не могат да се бъркат в работата на великите. Рискувам не само да ме набият, но и живота си.

— Мислиш, че тук сме в опасност, така ли? — настоя на своето принцът.

— Ти ми харесваш, момче, макар че само Митра знае защо. Имаш остър ум. Жалко, че си слабоват. Но ще се опитам да отговоря на въпроса ти. Един крал винаги е в опасност — за мен е истинска загадка защо му е на човек да се стреми към такава власт. Служа на баща ти от шестнайсет години и за това време той оцеля в четири войни, единайсет битки и пет опита да отнемат живота му. Той е умен мъж. Но щях да съм по-спокоен, ако лорд чародея беше тук.

— Медлин няма доверие на Елдаред, така каза и на баща ми.

Галчмай се изправи.

— Твърде лесно се доверяваш, Туро. Не трябва да споделяш това нито с мен, нито с никой от хората на краля.

— Но на теб мога да имам доверие, нали?

— Откъде знаеш?

— Чета го в очите ти — тихо каза Туро.

Галчмай се усмихна, после поклати глава и подръпна сплетената си брада.

— Трябва да си починеш. Утре ще ходим на лов за елени.

— Аз няма да дойда — каза Туро. — Не обичам язденето.

— Объркваш ме, момче. Понякога виждам у теб толкова много от баща ти, че ми иде да се разкрещя от радост. А после… е, няма значение. Ще се видим утре сутринта. Лека нощ.

— Благодаря за дървата.

— Мой дълг е да се грижа за здравето ти.

Галчмай излезе. Туро стана, отиде до прозореца, отмести тежката кадифена завеса и се загледа в зимния пейзаж — хълм след хълм, покрити със сняг, и оголени дървета, черни като въглени. Потръпна и отново му се прииска да си е вкъщи.

Той също щеше да се радва, ако Медлин беше дошъл с тях. Беше му приятно да е със стареца и обичаше гатанките, които му задаваше чародеят. Миналото лято си беше блъскал главата цял ден над една — тогава баща му беше на юг и изтикваше ютите от леговищата им. Туро седеше с Медлин в терасираната градина под статуята на великия Юлий.

— Имало един принц — каза Медлин. Зелените му очи искряха закачливо. — И този принц бил мразен от своя крал, но обичан от народа. Кралят решил, че принцът трябва да умре, но го било страх от гнева на хората, затова измислил хитроумен план, така че да сложи край както на народната обич, така и на живота на принца. Обвинил го в измяна и му предложил да мине през изпитанието на Митра. Така римският бог щял да отсъди невинността или вината на подсъдимия. Завели принца пред краля. Била се събрала голяма тълпа, за да види отсъждането. Пред принца застанал един жрец, който държал кожена кесия. В кесията имало две гроздови зърна. Според закона едното зърно трябвало да е бяло, а другото черно. Ако подсъдимият извадел бялото зърно, значи бил невинен. Черното зърно означавало смърт. Следиш ли мисълта ми, Туро?

— Дотук няма нищо сложно, учителю.

— Принцът знаел за омразата на краля и правилно предположил, че в кесията има две черни зърна. Отговори ми на следното, младежо — как принцът успял да извади бяло зърно и да докаже невинността си?

— Не е възможно, освен ако не е използвал магия.

— Никаква магия не е имало, само ум — каза Медлин и почука многозначително с пръст слепоочието си. — Утре ела при мен с отговора.

Туро мисли цял ден, но не успя да измисли нищо. Взе една кесия, взе и две гроздови зърна от готвача Листра, седна в градината и се втренчи в тях, сякаш можеха да му отговорят. Когато се смрачи, се отказа, взе едното зърно и го лапна. Посегна към другото… и спря.

На следващата сутрин отиде при Медлин. Старецът беше намусен — бил прекарал тежка нощ, смущавана от тъмни сънища.

— Намерих отговора на гатанката ти, учителю — каза му момчето и очите на чародея оживяха.

— Толкова бързо, млади принце? На благородния Александър му трябвали десет дни, но пък може би Аристотел не е бил толкова талантлив учител като мен! — Медлин се засмя. — Е, кажи ми, Туро, как принцът доказал своята невинност?

— Бръкнал в кесията, взел едното зърно и го лапнал. После казал на жреца: „Не знам какъв беше цветът на това зърно, но вижте другото.“

Медлин плесна с ръце и се засмя.

— Браво на теб, Туро. И все пак кажи как стигна до този отговор?

— Изядох зърното.

— Това е добре. И носи и поука. Решил си задачата, като си я свел до съставните й части. Когато се опитват да разгадават гатанки, повечето хора позволяват на ума си да скача като маймунка от клон на клон, без въобще да си дават сметка, че отговорът се крие в корена. Никога не забравяй това, млади принце. То се отнася както за гатанките, така и за хората.

Туро с усилие върна мислите си от златните дни на лятото към мрачната зимна нощ. Съблече се, пъхна се под завивките, обърна се на една страна и се загледа в игривите пламъци в огнището.

Мислеше за баща си — висок и широкоплещест, очите му — огън и лед, човек, уважаван за воинската си доблест и почитан дори от враговете си.

— Не искам да бъда крал — прошепна Туро.

Галчмай гледаше как благородниците се подготвят за лова. Погледнеше ли властната фигура на краля, яхнал черня си жребец, го изпълваше яростна гордост. Жребецът се казваше Кървав пламък и злобният му поглед държеше конниците на разстояние. Но кралят беше спокоен, защото конят знаеше кой е господарят му — по темперамент си приличаха като братя. Ала гордостта на Галчмай бе примесена с неизбежната тъга, която вгорчаваше настроението му винаги когато видеше принц Туро до баща му. Момчето седеше със свити рамене на гърба на една кротка ниска кобила и стискаше наметалото на гърдите си. Светлорусата му коса се вееше около слабото му лице. „Взело е твърде много от майка си“ — помисли си Галчмай и си спомни първия път, когато бе зърнал Девата от Мъглите. Оттогава бяха минали шестнайсет години, но кралицата се възправяше пред взора му, сякаш не беше минал и час. Помнеше я как излезе на бял кон до краля-воин — крехка и странна като лед върху роза. Говореше се, че господарят излязъл на разходка с Медлин из покритата с мъгли северна долина и изчезнал за осем дни. Когато се върна, брадата му беше порасла почти половин педя и до него яздеше тази дивна жена със златна коса и сиви очи, които се меняха като мъгла над северно езеро.

Отначало много от хората в крепостта Керлин я мислеха за магьосница, защото дори там се разказваха истории за Страната на мъглите — земя на древна магия. Но месеците минаваха и тя омая всички с добротата и нежното си сърце. Новината за бременността й бе посрещната с искрена радост и бе отпразнувана подобаващо. Галчмай никога нямаше да забрави вдигнатия тогава пир, нито разгулната нощ, която го беше последвала.

Но осем месеца по-късно Алайда, Девата от Мъглите, беше мъртва, а новороденият й син бе на ръба на смъртта, защото не успяваха да го захранят с никакво мляко. Повикаха чародея Медлин и той успя да спаси мъничкия Туро с магиите си. Но момчето така и не израсна силно. Придворните се бяха надявали на младеж, който да е образ и подобие на краля, а се сдобиха с едно сериозно дете, което мразеше всички мъжки занимания. И все пак у него имаше достатъчно от нежността на майка му, за да превърне презрението в приятелска тъга. Всички обичаха Туро, но когато го видеха, мъжете клатеха глави и се замисляха за онова, което би могъл да бъде.

Всичко това се въртеше в главата на Галчмай, докато ловната дружина потегляше, предвождана от лорд Елдаред и двамата му сина — Сел и Морет.

След смъртта на Алайда кралят така и не се съвзе. Рядко се смееше, а предишното му оживление се връщаше само когато преследваше зверове или хора. А за това не му липсваха възможности в тяхното кърваво време, защото саксите и ютите опустошаваха юга, а викингите навлизаха с корабите си в дълбоките реки на Източната земя. Към тях се прибавяха и кървавите набези на по-малките кланове и племена, които така и не приеха правото на римско-британските военни лордове да управляват древните земи на белгите, икените и кантийците.

На Галчмай не му беше трудно да разбере гледната им точка, защото самият той беше чистокръвен кантиец, роден на един хвърлей от Призрачните скали.

Остана на двора още малко, докато благородниците се отдалечаваха в лек галоп към гористите хълмове, после се върна в казармите зад дългите конюшни. Очите му пробягаха по мъжете от Деистър, излегнали се край пивницата, и той усети как го обхваща неясно безпокойство. Разнородните свити, сбрани тук, бяха отколешни врагове, макар че примирието се спазваше стриктно — някой и друг счупен нос или изкълчена китка, но като цяло хората на различните лордове не се мешаха помежду си. Днес обаче Галчмай надушваше във въздуха стаено напрежение и съзираше блясък в очите на войниците.

Влезе в дългото помещение. Само двама от хората на краля бяха вътре — Викторин и Карадок. Играеха на ашици и римлянинът губеше с достойнство.

— Ела да ме спасиш, Гал — каза Викторин. — Спаси ме от собствената ми глупост.

— Виж, това никой не може да го направи! — Галчмай отиде до койката си с навитите отгоре одеяла, измъкна гладиуса и ножницата от рулото и закачи меча на кръста си.

— Да не би да надушваш неприятности? — попита Карадок, слаб висок мъж от племето на белгите.

— Къде са другите? — попита той, избягвайки въпроса.

— Повечето отидоха до селото. Има панаир.

— И кога ви казаха за панаира?

— Тази сутрин — обади се Викторин. — Какво е станало?

— Засега нищо — каза Галчмай. — И се моля на Митра така да си остане. Но ми мирише на гнило.

— На мен пък на нищо не ми мирише — отвърна Викторин.

— Защото си римлянин — подхвърли Карадок, отиде до свитите си на руло завивки и също измъкна меча си.

— Няма да споря с двама суеверни туземци, но помислете върху следното — ако тръгнем да се разхождаме насам-натам въоръжени, може да си докараме неприятности. Току-виж ни обвинили, че нарушаваме духа на примирието.

Галчмай изруга и седна.

— Прав си. Какво предлагаш?

Викторин, макар и по-млад от другите двама, се ползваше с уважение сред Кралската стража. Беше спокоен, храбър и разумен. Освен това римското му възпитание уравновесяваше съвършено неуравновесения, буен темперамент на британците, които служеха на краля.

— Не съм съвсем сигурен, Гал. Не ме разбирай погрешно — високо ценя талантите ти. Имаш нюх за капаните и око за човеците. Щом казваш, че нещо не е наред, значи не е наред. Мисля, че трябва да държим мечовете си скрити под туниките и да се поразмотаем из крепостта. Може пък хората от Деистър още да се цупят, дето снощи нашият Карадок им обра парите на турнира по хвърляне на ножове и това да е всичко.

— Не мисля така — възрази Карадок. — Всъщност даже си помислих, че го приемат прекалено добре. Още снощи ми направи впечатление и дори спах с ръка на кинжала.

— Нека не даваме воля на въображението си, приятели — каза Викторин. — Предлагам след един час да се срещнем тук. Ако из въздуха се носи мирис на опасност, дотогава ще сме го надушили.

— А ако забележим нещо, тогава какво? — попита Карадок.

— Не правете нищо. Ако е възможно, гледайте да не се забърквате в неприятности. Преглътнете гордостта си.

— Не можеш да молиш един мъж за такова нещо — възрази белгът.

— Може и така да е, избухливи ми приятелю. Но ако ще има неприятности, нека да ги започнат хората от Деистър. На краля никак няма да му хареса, ако нарушиш примирието — направо ще те одере жив.

Галчмай отиде до прозореца и отвори дървените кепенци. После тихо каза:

— Не виждам защо да си крием оръжията. Хората от Деистър са въоръжени до един.

Викторин грабна навитите си завивки.

— Вземете си нещата и ме последвайте. Бързо.

— Десетина идат насам с извадени мечове — каза Галчмай и приклекна под прозореца. Събра нещата си и последва другите двама към грубо резбованата дървена врата, която водеше към конюшните. Извадиха мечовете си, прекрачиха прага и затвориха вратата. Оседлаха набързо три коня, яхнаха ги и излязоха на двора.

— Ето ги! — извика някой и войниците затичаха да препречат пътя на ездачите. Викторин срита коня си, вряза се в тях и те заотскачаха, някои изпопадаха на калдъръма. Сетне тримата профучаха през голямата порта и препуснаха към снежните хълмове.

След около миля видяха труповете на своите другари, нахвърляни в широка яма край един замръзнал поток. Бяха въоръжени само с ножове, но поне десетина от седемнайсетте бяха загинали от стрели. Останалите бяха съсечени с мечове и бойни брадви.

Тримата мъже седяха мълчаливо на седлата. Нямаше смисъл да слизат. Взираха се в мъртвите лица на хората, които доскоро бяха били техни приятели, или поне бойни другари. До дънера на чепат дъб лежеше тялото на Атиций, въжеиграча. Явно само той от цялата кралска свита беше успял да нанесе рани на нападателите.

— Най-малко на трима — каза Карадок, сякаш прочел мислите на другарите си. — Но пък Атиций беше здраво копеле. Какво ще правим сега, Викторин?

Младият римлянин помълча още миг, после каза:

— Кралят.

— И момчето! — каза Галчмай. — Юнона! Трябва да ги намерим и да ги предупредим.

— Те са мъртви — каза Викторин, свали бронзовия се шлем и се втренчи в изкривения си образ. — Точно затова са подмамили хората ни, а него поканиха на лов. На лов на кралски елен. Трябва да се върнем в Керлин и да предупредим Аквила.

— Не! — извика Карадок. — Това предателство не може да остане ненаказано.

Викторин видя болката в очите на белга, но каза:

— И какво ще направиш? Ще препуснеш назад към Деистър и ще се покатериш по стените, за да намериш Елдаред?

— Защо не?

— Защото ще е напразно — ще умреш преди да си се добрал до Елдаред. Мисли с главата си, човече. Аквила не очаква кралят да се върне преди пролетта и ще бъде неподготвен. А после от север ще му се изсипе армията на Деистър заедно със съюзниците, които Елдаред си е намерил. Ще превземат Еборакум и предателят ще е постигнал своето.

— Но трябва да намерим тялото на краля — каза Галчмай. — Не можем да го оставим на гарваните. Не е редно.

— А я си представи, че още не е мъртъв? — настоя Карадок. — Никога няма да си простя, че съм го изоставил.

— Знам как се чувствате и също скърбя. Но ви моля да забравите чувствата и да се доверите на римската логика. Да, бихме могли да погребем краля — но какво ще стане с Еборакум? Мислите ли, че сянката на краля ще ни благодари, задето сме поставили мъртвото му тяло му пред съдбата на неговия народ?

— Ами ако не е мъртъв? — не се отказваше Карадок.

— Знаеш, че е мъртъв — тъжно изрече Викторин.