Дейвид Гемел
Призрачният крал (17)

Глава 12

Прасамак и Корин Рогюр клечаха в храсталаците на един хълм източно от Марийн-са и наблюдаваха стадо сърни, които пасяха на триста стъпки от тях.

— Как ще се приближим до тях? — попита Корин.

— Няма да се приближаваме. Ще чакаме те да се приближат.

— А ако не го направят?

— Тогава ще се приберем гладни. Ловуването е въпрос на търпение. Следите показват, че сърните минават оттук, за да пият вода. Затова стоим тук и чакаме. Твоят приятел Хогун предпочете да проспи времето, което също е начин, не по-лош от другите — стига някой да стои на пост.

— Ти си спокоен човек, Прасамак. Завиждам ти.

— Спокоен съм, защото не разбирам омразата.

— Нима никой не е постъпвал зле с теб?

— Напротив. Бях много малък, когато един пиян ловец ме прегази с коня си. Оттогава болката е мой постоянен спътник — както тази в сакатия ми крак, така и другата, от самотата. Омразата не би ми помогнала да оцелея.

Смуглият ловец се усмихна.

— Не мога да бъда като теб, но да съм с теб ме успокоява. Защо сте тук, в Пинре?

— Доколкото разбрах, търсим някакъв меч. Или по-скоро Туро търси меч. Той е кралски син — на велик крал, който беше убит преди няколко месеца.

— От коя страна отвъд великата вода идвате?

Прасамак размърда сакатия си крак.

— Това е страна на вълшебство и мъгла. Римляните я наричат Британия, но в действителност се състои от много и различни земи. Аз съм от племето на бригантите, вероятно най-добрите ловци на света и със сигурност най-безпощадните воини.

Корин се ухили.

— Безпощадни? Значи не са като теб?

Преди Прасамак да успее да отговори, сърните побягнаха на запад. Бригантът се изправи и изръмжа:

— Бързо. Върви след мен!

И закуцука към един стар дъб. Корин го последва.

— Какво правиш?

— Помогни ми да се кача. — Корин сплете ръце и повдигна бриганта достатъчно, за да се хване за един клон и да се покатери на дървото.

— Качвай се! Бързо! — подкани го Прасамак.

В гората отекна страховит рев. Корин подскочи и се изкатери на клона миг преди първият вор да изскочи на поляната. Стрелата на Прасамак се заби в гърлото на звяра, но той продължи напред, сякаш не се беше случило нищо.

Втората стрела отскочи от черепа му, докато той скачаше към ловците. Ноктите му задраскаха по клона, но Корин го изрита в зейналата паст и звярът отскочи. Още два като него обаче се появиха от гората и започнаха да обикалят около дървото. Прасамак стоеше неподвижно с трета стрела на тетивата и се взираше в огромните котки. Бяха дълги по осем стъпки, с големи сплескани муцуни, продълговати жълти очи и зъби, дълги колкото човешки пръст. Първият звяр се отпусна на една страна и задраска с лапа стрелата в гърлото си, след това поднови обиколките си под дървото.

— Стреляй! — настоя Корин. Щом чуха гласа му, зверовете зареваха и отново започнаха да скачат към клона, но нито един не успяваше да се задържи. Прасамак сложи пръст на устните си и прошепна една-единствена дума:

— Търпение!

Прехвърли колчана си отпред и се зае да прегледа стрелите си. Някои бяха с по един зъбец, други с по два. Имаше и такива с гладки върхове за по-лесно изваждане, едни бяха леки, други — тежки. Най-накрая избра една с двоен зъбец и тежък връх и я сложи на лъка. Струваше му се, че единственото слабо място на ворите беше зад предните крака в долната част на ребрата. Ако успееше да се прицели добре…

Изчака няколко минути, като от време на време опъваше лъка, но после се разколебаваше. Корин не го изпускаше от поглед и напрежението му нарастваше с всеки неосъществен изстрел, но въпреки това си мълчеше. Един от ворите се отдалечи от дървото, обръщайки се с гръб, и Прасамак тихичко подсвирна. Звярът спря и се обърна. В същия миг стрелата изсвистя, заби се под плешката на вора и прониза сърцето му. Животното се строполи на земята, без да издаде звук.

Бригантът избра още една стрела и зачака. Друг вор се приближи до мъртвия си събрат и побутна трупа с муцуна, опитвайки се да го изправи. Втора стрела иззвънтя през поляната, ворът се изправи на задните си лапи, падна по гръб и зарита във въздуха. После застина. Третият звяр, изглежда, се обърка, приближи се до другарите си и отстъпи, подушил кръвта. После изрева гневно към небето.

Тръбен зов от ловджийски рог проехтя из гората, ворът се обърна към звука и бавно се отдалечи. Няколко минути двамата мъже останаха по местата си, после Корин понечи да слезе от дървото.

— Къде тръгна?

— Звярът си отиде.

— Може да има и други. Нека почакаме още малко.

— Добър съвет, приятелю. Как разбра, че ворите идват?

— От това как избягаха сърните. Човешката миризма не би ги хвърлила в подобен ужас, нито вълчата.

— Хубаво е човек да има край себе си умник като теб, Прасамак. Може пък най-после да ни излезе късметът.

Сякаш в потвърждение на думите му един голям вор изскочи на поляната, явно без да ги усети, мина покрай труповете и продължи стремителния си бяг в посоката, от която се бе чул тръбният зов.

— Мислиш ли, че вече можем да слезем? — попита Корин.

— Да почакаме още малко. — Прасамак усети как го наляга тъга. Корин още не бе имал време да си даде сметка какво се крие зад нападението, а бригантът се колебаеше дали да изкаже на глас страховете си. Щом бяха пуснати четири вора, защо не и всичките? И ако наистина беше така, то какво ли се бе случило с братството в пещерите? — Мисля, че вече можем да слезем — каза накрая той.

Корин скочи на земята и се обърна да му помогне.

— Дължа ти живота си. Няма да го забравя.

И закрачи към лагера, но ръката на Прасамак легна на рамото му.

— Почакай, Корин.

Той се обърна и лицето му пребледня, когато разчете тревогата в очите на бриганта. После истината се стовари отгоре му.

— Не! — изкрещя той, блъсна ръката на Прасамак и хукна през дърветата. Бригантът нагласи стрела в лъка си и го последва. Не бързаше — нямаше желание да стигне скоро. Когато най-после видя пещерите, разбра, че най-лошите му страхове са се оправдали. Поляната беше осеяна с трупове, един откъснат крак се въргаляше в тревата — от него още течеше кръв. Истинско клане. При входа на пещерата Корин бе коленичил до огромното тяло на брат си. Човекът-звяр лежеше до труповете на три вора, а ноктите му бяха червени от кръвта им. Три деца и Лаита се бяха сгушили ужасени малко навътре в пещерата. Част от тревогите на Прасамак се разсеяха, когато видя, че Лаита е жива и здрава. Корин ридаеше и стискаше окървавената лапа в скута си. Очите на човека-звяр се отвориха.

Прасамак докосна Корин по рамото и прошепна:

— Жив е.

— Корин?

— Да?

— Спрях ги, Корин. Излиза, че кралицата вещица все пак ми е направила услуга. Даде ми силата да спра собствените й ловни котки. — Той си пое дълбоко и накъсано дъх. Прасамак гледаше как кръвта му изтича от ужасните рани и отнася живота със себе си. — Четири от Седемте са на сигурно място в пещерите. Част от мъжете избягаха в гората, не знам дали са оцелели. Отведи ги далеч оттук, Корин.

— Ще го направя, братко. Почини си. Почивай в мир. — Тялото потрепна като в мараня, после се сви до размерите на човешки бой, на строен и добре сложен мъж с красиво и нежно лице. — О, богове! — прошепна Корин.

— Много трогателно — обади се женски глас. Прасамак и Корин се обърнаха едновременно. На един голям камък наблизо седеше златокоса жена в сребротъкана дреха, преметната през бяло като слонова кост рамо.

Корин скочи, извади меча си и хукна към жената, но тя вдигна ръка и махна с пръсти, сякаш да прогони досадна муха, и той политна във въздуха и се блъсна в скалите.

— Казах, че ще видя смъртта му… и го направих. Доведете моите жени в лагера на север. И може би ще позволя на останалите от вас да живеят.

Прасамак остави лъка си на земята. Усещаше тежкия й поглед върху себе си.

— Защо не се опитваш да ме убиеш? — попита тя.

— Какъв е смисълът? Ти не си тук.

— Колко проницателно от твоя страна.

— Не е необходима голяма проницателност, за да забележи човек, че не хвърляш сянка.

— Поведението ти е непочтително — смъмри го тя. — Ела при мен. — Повдигна ръка и Прасамак усети придърпване в гърдите, което го принуди да се изправи. Спъна се със сакатия си крак и чу тихия й подигравателен смях. — Куцльо? Каква прелест! Смятах да си поиграя с теб, дребосъчко, да те накарам да страдаш, както страда Палин. Но сега виждам, че не е необходимо. Изглежда, съдбата се е отнесла с теб по-жестоко, отколкото бих могла да направя аз. И въпреки това трябва да изстрадаш някаква болка заради нахалството си. — Очите й заискриха.

Прасамак още държеше стрелата, която на идване бе сложил на тетивата, и когато жената вдигна повторно ръка, я протегна пред себе си. От пръстите на жената изригна лъч бяла светлина, докосна стрелата, върна се назад и я удари право в гърдите. Тя изпищя и скочи… и за миг Прасамак видя сребро да се прокрадва в златната коса при слепоочията й. Ръката й се стрелна към стареещото лице и злобната й усмивка се смени с ужасена гримаса. В следващия миг жената вече я нямаше.

— Какво направи? — попита Корин.

Прасамак погледна стрелата — беше черна и не ставаше за нищо — върхът й се бе стопил в безформено метално парче. Захвърли я настрани.

— Трябва да отведем жените преди да са дошли войниците, а те няма да закъснеят. Има ли друго скривалище в гората?

— Къде можем да се скрием от нея?

— Всяко нещо с времето си, Корин. Има ли скривалище?

— Може би.

— Тогава да съберем каквото ще ни е от полза и да тръгваме. — Докато говореше, петима мъже се показаха от гората. Прасамак позна високия Хогун и тромавия Риал.

— Е — каза бригантът, — братството още е живо.

 

 

Лаита излезе от пещерата, отиде до тялото на един мъртъв боец и свали колана с меча му. Закопча го на тънкия си кръст, извади меча и го завъртя в ръка, преценявайки тежестта му. Дръжката беше дълга и плътно обвита с тъмна кожа — можеше да я хване с две ръце. Острието обаче не беше толкова дълго или тежко, че да не може да използва оръжието и с една. Намери брус и се зае да го наточи. Прасамак се приближи до нея.

— Съжалявам, че трябваше да преживееш такова изпитание.

— Нищо не преживях — Палин се погрижи ворите да не стигнат до мен. Но писъците на умиращите…

— Знам.

— От онази жена се излъчваше зло и в същото време беше толкова красива…

— В това няма нищо странно, Лаита. Палин беше добър човек, а от външността му човек го побиваха тръпки. Не всичко добро е и непременно красиво.

— Не ми е приятно да го призная, но онази жена ме изплаши. Направо се вцепених от страх. Преди да се разделим с Кулаин, зърнах един Душекрад от Бездната. Лицето му беше сиво като на труп и въпреки това от него се изплаших по-малко, отколкото от кралицата вещица. Ти как успя да заговориш в нейно присъствие?

— Не те разбирам.

— В гласа ти нямаше страх.

— Страхът беше в сърцето ми, но очите ми съзираха само една зла жена. В най-лошия случай щеше да ме убие. Нима това е толкова ужасно? След петдесет години никой няма да си спомня името ми. Ще бъда само купчинка прах, останала в миналото. Ако имам късмет, ще остарея и ще склопя очи в леглото си. Ако не — ще умра млад. При всяко положение все ще умра.

— Не искам да умирам — нито да остарявам. Искам да живея вечно — каза Лаита. — Като Кулаин преди да направи своя избор. Искам да видя света след сто години, или след хиляда. Не искам никога слънцето да изгрее, без да огрее и мен.

— Разбирам защо това би било… приятно — каза бригантът, — но за себе си мисля, че не бих искал да съм безсмъртен. Ако си готова, по-добре да тръгваме.

Лаита впери поглед в тъжните му сини очи, търсейки извора на меланхолията, която го беше налегнала и която тя не разбираше. Усмихна се, скочи с лекота и му помогна да се изправи.

— Жена ти е родена с късмет — каза тя.

— В какъв смисъл?

— Намерила си е добър и силен мъж. А колкото до въпроса ти — да, готова съм.

Малката група, към която се присъединиха още четирима оцелели, наброяваше деветнайсет души. Скупчиха се близо един до друг и тръгнаха сред хълмовете на Марийн-са. Имаше четири бременни жени, три деца и — ако се броеше и Лаита — дванайсет бойци. Заради напредналата бременност на една от жените, групата се движеше бавно.

Вече се смрачаваше, когато Корин ги поведе нагоре по дълъг склон към кръг от черни камъни, високи по трийсетина стъпки. Кръгът беше с диаметър повече от сто метра и около високия олтар в центъра бяха издигнати няколко необитаеми постройки. Корин отвори прогнилата врата на най-голямата сграда и влезе. Прасамак го последва. Покрити с прах паянтови маси стояха под прав ъгъл спрямо стените, от двете им страни имаше пейки.

В голямото огнище грижливо бяха подредени цепеници, които сякаш само чакаха някой да ги запали. Огромна паяжина се проточваше нагоре към комина. Корин не й обърна внимание и разпали праханта. Пламъците се издигнаха гладно, обхванаха сухото дърво и топла червена светлина окъпа помещението.

— Какво е това място? — попита Прасамак.

— Навремето тук живееха последователите на Орловата секта — седемдесет мъже, които вярваха, че могат да общуват с духовете.

— И какво стана с тях?

— Астарта нареди да ги убият. Сега никой не идва тук.

— Нищо чудно — каза бригантът, заслушан във вятъра, който виеше навън. Една от жените изпъшка и се сви на пода. Беше Ерулда.

— Бебето идва — каза Хогун. — По-добре да я оставим на жените.

Корин заведе мъжете в една по-малка постройка с дузина прогнили легла, наредени покрай стените. Миришеше на мишки. Тук също ги чакаше стъкнат огън и Корин го запали.

Прасамак изпробва няколко легла, после предпазливо се отпусна в едно от тях. Никой не подхващаше разговор и бригантът се замисли за Туро — питаше се дали ворите не са го убили.

Събуди се час преди разсъмване с неясното чувство, че е чул думкане на барабани и звук от стъпките на маршируващи мъже. Протегна се и седна в леглото. Корин и другите още спяха. Той стана, като едва се удържа да не изохка, когато тежестта падна върху сакатия му крак, взе лъка и колчана си и излезе. Зазоряваше се. Вратата на централната постройка беше отворена и Лаита се появи на прага. Усмихна му се вместо поздрав и изтича при него.

— Чакам те вече цял час.

— Чу ли барабаните?

— Не. Какви барабани?

— Сигурно съм сънувал. Ела, ще потърсим месо.

Двамата, всеки с лък на рамо, тръгнаха надолу по хълма.

В ден като този Прасамак не можеше да сбърка. Уби две сърни, а Лаита — един муфлон. Нямаше как да занесат животните в лагера, така че ги нарязаха и овесиха парчетата на три високи клона.

Прасамак се бе натоварил със сочните филета на сърните, така че Лаита спря да набере гъби, напъха ги под блузата си и го настигна.

Посрещнаха ги радушно и след вкусната закуска Корин изпрати Хогун, Риал и още един мъж — казваше се Логай — да огледат района за войници, а Прасамак им обясни къде е останалото месо. Ужасяващите събития от предния ден изглеждаха някак по-малко страховити след раждането на малкото момченце на Ерулда. Силният му плач извикваше усмивки по лицата на жените и Прасамак за пореден път се удиви на способността на хората да оцеляват и след най-страшното. Дори Корин не изглеждаше толкова напрегнат.

В подножието на хълма имаше поток и открито глинено находище. Останалите три жени прекараха деня в правене на грънци и стомни, които изпекоха в построена за целта пещ. Пещта не димеше много. Прасамак ги гледаше как работят и си мислеше за Хелга. Дали войната беше стигнала и до Калцария? Как се справяше тя? И той ли й липсваше толкова, колкото тя на него, или вече си беше намерила друг съпруг с два здрави крака? Не би я винил. Беше му дала безценен дар и ако вярваше в съществуването на благосклонни богове, Прасамак би отправил молитва за нейното щастие.

Погледна кожените си панталони. Бяха мръсни и окъсани, а няколко от сребърните пулове едва се държаха. Хубавата му вълнена туника беше покрита с петна, а златната шевица на маншетите се беше разнищила. Докуцука до потока, съблече туниката си, натопи я в студената вода и я затърка в един объл камък. После внезапно събу панталоните си, седна във водата и започна да плиска бледите си гърди. Жените се разкискаха и му замахаха, той им кимна сериозно и продължи да се мие.

Лаита бавно слизаше по хълма. Една от жените се приближи до нея и й подаде нещо — Прасамак не видя какво. Момичето й благодари с усмивка, събу ботушите си, нагази във водата и тръгна към Прасамак.

— Какво искаше жената?

— Подарък за ловеца — отговори Лаита и му показа малък мускал с восъчна запушалка. — С това ще си измиеш косата.

И изведнъж го дръпна назад и го потопи под водата. Той успя да се измъкне, отърси се като куче и започна да плюе възмутено, но Лаита счупи восъчния печат и изля половината от съдържанието на мускала върху главата му. После пъхна шишенцето в колана си и започна да му търка косата — усещане, което достойно можеше да се мери с онова, което беше преживял в ръцете на робините на Викторин. За съжаление, Лаита развали всичко, като пак го потопи под водата. Когато Прасамак отново се показа над повърхността, го посрещна кикотенето на работещите жени и дълбокият, гърлен смях на мъжете, насядали по билото на хълма.

Доброто настроение продължи до залез-слънце, когато се върнаха Хогун и останалите. Прасамак разбра, че нещо не е наред, още като видя, че не са отишли да приберат месото. Докуцука до мястото, където седеше Корин, и смуглият ловец вдигна глава към него и каза само две думи:

— Войниците идват.

 

 

В малкия амфитеатър нямаше други зрители освен кралицата, която седеше в центъра му на покрит с кожи диван. На пясъка под нея стояха четирима бойци с вдигнати за поздрав мечове. Тя се наведе напред.

— Всеки от вас е най-добрият гладиатор в своята страна. Нито един не е усетил вкуса на поражението и всеки е убил десетки противници. Днес имате възможността да си тръгнете от Пердита със злато и скъпоценни камъни, равни на собственото ви тегло. Това събужда ли трепет в сърцата ви? — Докато говореше, се галеше с дясната ръка по шията и ключиците и се наслаждаваше на гладкия копринен допир на младата плът. Сините й очи пронизваха воините — силни мъже, стройни и застанали нащрек като надушили кръв вълци; в очите им се четеше самоувереност — всеки бе убеден, че съдбата му е отредила победа. Гороиен се усмихна.

— Не е време да премервате силите си. Днес ще се биете заедно, срещу противник, когото сама ще избера. Убийте го и ще получите обещаните ви награди.

— Всички ще се бием срещу един мъж? — попита един висок воин с катраненочерна брада.

— Срещу един-единствен — прошепна тя. Гласът й бе предрезгавял от възбуда. — Ето го!

Мъжете се обърнаха. В другия край на арената стоеше висок мъж. Лицето му бе скрито зад черен шлем, раменете му бяха широки, бедрата — стройни и силни. Беше облечен в ризница без ръкави и бедрена превръзка, в ръцете си стискаше къс меч и кама.

— Ето го — повтори тя. — Това е избраникът на кралицата, най-великият воин на тази и на всички епохи. Той също не познава поражение. Бийте се с него един по един или всичките наедно.

Четиримата мъже се спогледаха. Богатството ги чакаше, така че защо да рискуват? Разгърнаха се в полукръг и бавно тръгнаха към високия воин с черния шлем. Когато го наближиха, той се стрелна сред тях със зашеметяваща скорост, сякаш в стъпките на незнаен танц — но след него на земята останаха двама мъже, и двамата изкормени. Останалите двама заобикаляха предпазливо в кръг. Той се хвърли напред, камата му разряза въздуха и се заби в гърлото на чернобрадия. Без да прекъсва скока си, воинът стигна до последния гладиатор, блокира удара му и със светкавичен ответен удар му преряза гърлото. После се изправи и се поклони на кралицата.

— Непобедим както винаги — каза тя. Страните й горяха. Протегна ръка и той се издигна над земята и се озова пред нея. Тя се изправи, прокара ръце по раменете му и надолу по лъщящите от пот ръце и прошепна:

— Обичаш ли ме?

— Обичам те. Винаги съм те обичал. — Гласът му беше тих и далечен.

— Не ме ли мразиш, задето те върнах?

— Не, стига да изпълниш обещанието си, Гороиен. — Ръката му се обви около раменете й и я притегли към него. — Тогава ще те обичам, докато звездите угаснат завинаги.

— Защо трябва да мислиш за него?

— Защото трябва да бъда Господар на битките. Само това имам. Никога не съм имал друго. Сега съм по-бърз, по-опасен. Но той все още ме преследва в мислите ми. Докато не го убия, никога няма да бъда онова, което искам да бъда.

— Но той отдавна не може да се мери с теб. Избра да бъде смъртен и остарява. Не е онова, което беше.

— Той трябва да умре, Гороиен. Ти ми го обеща.

— Какъв е смисълът? Дори и в силата си не би могъл да те победи. Какво ще докажеш, като убиеш един застаряващ мъж?

— Ще знам, че съм онова, което бях преди, че съм воин. — Ръцете му се плъзнаха грубо по тялото й. — Ще знам, че още съм мъж.

— Но ти си, любов моя. Най-великият воин, живял някога.

— Значи ще ми го доведеш?

— Да. Ще ти го доведа.

Той бавно свали шлема си. Тя не го погледна в очите — не можеше. Още от деня, когато го бе върнала от гроба, те я надвиваха неотвратимо.

Оцъклени в смъртта, очите на Гилгамеш се взираха в нея и я измъчваха непоносимо.

 

 

Утер и Болдрик навлязоха в гората на Марийн-са малко след зазоряване след изпълнено с опасности пътуване. На три пъти се бяха крили от войници, а веднъж ги бяха преследвали четирима конници, от които едва се бяха измъкнали. Бяха капнали от умора, но Утер бе в приповдигнато настроение, защото им оставаше малко път. Щеше да развали заклинанието, превърнало Палин в звяр, а после щеше да продължи да търси меча на баща си.

Донякъде се срамуваше от картините, които рисуваше въображението му, замислеше ли се за сцените на всеобща радост, когато освободи Палин от магията, за поздравленията и възгласите и за скромността, с която той щеше да приеме поздравленията за героизма си. Представяше си Лаита, възхищението, което щеше да прочете в очите й — тя най-после щеше да признае, че е станал истински мъж. От последната картина направо му се зави свят и той смутено заповяда на мислите си да се върнат към тясната пътечка, по която вървяха. Очите му попаднаха на голяма следа встрани от отъпканата пръст и той спря и я огледа внимателно — беше отпечатък от лапата на огромна котка.

Болдрик, който вървеше напред, се обърна и видя принца да коленичи край пътеката. Върна се и застина, видял следата, сетне бързо извади стрела от колчана си.

— Ворите — прошепна той и се огледа уплашено.

Утер се изправи и замислено присви сивите си очи. Наблизо имаше ручей. Той отиде до него и започна да копае тесен канал в брега му.

— Какво правиш? — попита Болдрик, но Утер не му отговори. Разшири канала в кръг и водата бавно го изпълни. Когато повърхността се успокои, той се просна по корем, задържа камъка сипстраси над водата и се втренчи в нея, като прошепна магическите думи, които беше използвал Кулаин. Повърхността затрептя и той видя пещерите и труповете. Две лисици ръфаха откъснат крак. Утер се изправи и каза:

— Нападнали са лагера. Убитите са много, но няма следа от Корин, Прасамак и Лаита.

— Мислиш, че са ги взели в плен?

— Не знам, Болдрик. Къде другаде може да са?

Мъжът вдигна рамене.

— Свършено е с нас.

Седна на земята и зарови лице в шепите си. Утер зърна някаква сянка да се стрелва по земята, вдигна глава и видя огромен орел да се носи високо над тях. Стисна камъка и го насочи към птицата. Главата му се замая и съзнанието му се сля със съзнанието на орела. Гората лежеше далече под него и зрението му се изостри както никога — виждаше заек, притихнал във високата трева, малко еленче, сгушено в храстите. И войници, придвижващи се към висок хълм с кръг от черни камъни на върха. Бяха около триста, пешаци, и крачеха след редица вори, държани от четиридесетина облечени в тъмни дрехи горяни. Утер се върна в тялото си, залитна и за малко да падне.

Пое си дълбоко дъх, докато дойде на себе си, после хукна, забравил за свилия се край пътеката Болдрик.

Огромен елен изскочи на пътя му. Той вдигна камъка и животното застина. Утер скочи на гърба му и еленът хукна към хълма. На няколко пъти Утер едва не падна, но краката му стискаха здраво корема на животното. Еленът изскочи на открито, стрелна се по склона на хълма, зави рязко и застана пред ворите. Зад гърба на Утер бяха Прасамак, Лаита и още няколко души, които чакаха с опънати лъкове. Пред него се изкачваха войниците — тъмнооки мъже с бронзови шлемове и черни плащове.

Еленът стоеше неподвижен като статуя.

— Назад или ви чака смърт! — извика Утер.

След първоначалното стъписване при вида на яхналия елен русокос младеж войниците се разсмяха. Прозвуча команда и горяните в тъмни дрехи пуснаха четиридесетте огромни котки. Те скочиха напред и ревовете им заляха Утер като гръмотевица. Той вдигна камъка. Сивите му очи бяха студени като лед.

Ворите спряха, обърнаха се и се стрелнаха към сбитите редове на войниците. Нокти се врязаха в плът, зъби се сключиха около черепи и кости. Коне се вдигаха на задните си крака и цвилеха ужасено, докато мощните зверове сееха смърт сред обърканите войници. След секунди кървавото меле прерасна в масова паника и войниците се разбягаха кой накъдето види, а ворите продължиха да ги преследват и да ги разкъсват. Утер сръга елена с коляно, животното се обърна и бавно тръгна нагоре по хълма. На билото принцът скочи от гърба му, потупа го по врата и еленът избяга с огромни подскоци.

Писъците на умиращите кънтяха откъм гората. Корин се приближи към Утер и възкликна:

— Ти да не си бог?

Утер сведе очи към камъка. Вече не беше златен с черни жилки, а черен със златни жилки. Малко беше останало от магията.

— Не, Корин, не съм бог. Просто човек, който пристигна твърде късно. Вчера можех да спася Палин и другите.

— Радвам се да те видя, Туро — каза Прасамак.

— Не Туро, приятелю. Детето е мъртво. И се роди мъжът. Аз съм Утер Пендрагон, син на Аврелий. И крал, по право и по съдба.

Прасамак не каза нищо, само се поклони дълбоко. Останалите мъже, все още смаяни от неочакваното спасение, последваха примера му. Утер мълчаливо прие почитта им, слезе по склона и седна на една скала над потока. Прасамак отиде при него и попита:

— Може ли да седна при вас, ваше величество? — В гласа му нямаше и следа от сарказъм.

— Не мисли, че съм самонадеян, Прасамак. Не съм. Но убих немъртвите и летях на крилете на орел. Яздих принца на гората и унищожих цяла армия. Знам кой съм. Нещо повече, знам какво съм.

— И какво си, Утер?

Утер го погледна и се усмихна.

— Аз съм един много млад мъж, който се нуждае от мъдрите съвети на верни приятели. Но също така съм крал на цяла Британия и съм решен да си върна бащиния трон. Никоя сила в този свят, нито в който и да било друг, не ще ме разколебае.

— Казват, че кръвта вода не става — промълви Прасамак. — Виждал съм и обратното — как синовете на смели мъже се превръщат в страхливци. Но в твоя случай, принц Утер, мисля, че поговорката е вярна. Във вените ти тече кръвта на един велик крал и духът на воин като Кулаин. Мисля да те последвам, макар и не сляпо. И ще те съветвам винаги когато поискаш съвета ми. Трябва ли да коленича?

Утер се засмя.

— Първата ми заповед към теб е никога да не коленичиш пред мен. Втората е винаги да ми казваш, щом усетиш, че самонадеяността взима връх над здравия ми разум. Обучили са ме добре, Прасамак, и знам, че властта крие много опасности. Баща ми беше склонен да вярва, че винаги е прав, само защото е крал. Изгони от двора си свой приятел и добър воин, с когото бяха израснали заедно. Защото той изрази несъгласие относно стратегията му в една битка и баща ми го заклейми като предател. И все пак Аврелий не беше лош човек. Чел съм за живота на великите и всички те рано или късно прихващат заразата на гордостта. Твоята служба е да ме пазиш от невъздържаност.

— Тежка задача ми поставяш — каза Прасамак, — но това е задача за други дни. Днес ти не си крал, а преследван човек в гората на чужд свят. Ако се съди по появата ти, явно си намерил Сънетвореца.

— Така е. Беше мъртъв, но изворът на магията му е у мен.

— Достатъчно силен ли е, за да ни върне у дома?

— Едва ли. Почти се изчерпа.

— Тогава какви са плановете ти?

— Духът на Сънетвореца ми каза да върна духовете. Според Болдрик духовете са армия на мъртвите. Ще се опитам да ги вдигна срещу кралицата.

Бригантът потръпна.

— Ще вдигнеш мъртвите?

— Да, стига да намеря платото Ерин.

Прасамак въздъхна.

— Е, това едва ли ще е много трудно. В момента седиш на платото Ерин, което не ме изненадва, защото напоследък късметът си прави странни шеги с нас.

— Нямам избор, Прасамак. В плановете ми не влиза да умирам тук — най-малко сега, когато убийците на баща ми разкъсват сърцето на моето кралство. Ако можех, щях да призова самия крал на демоните.

Бригантът кимна, изправи се и каза тъжно:

— Ще те оставя да обмислиш плановете си.

 

 

Лаита седеше с помръкнало лице под светлината на двете луни. Откакто се беше върнал, Туро нито я беше заговорил, нито беше показал, че забелязва присъствието й. Отначало гневът й беше достатъчно силен, за да не обръща внимание, но с напредването на деня ядът й се беше смекчил и тя се почувства самотна и отблъсната. Той беше единствената й връзка с безгрижния свят на детството. Беше познавал Кулаин и знаеше за несподелената й любов. Именно с него би трябвало да сподели скръбта си, с негова помощ да я надмогне. А ето че го беше изгубила, както беше изгубила Кулаин и Каледоните.

И я беше ударил! Пред всички. Всъщност като се замислеше, наистина се беше държала като опърничава глупачка, но с поведението си целеше единствено да се почувства по-уверена в силите си. Животът с Кулаин я бе научил да разчита на себе си, но в същото време винаги бе знаела, че воинът от Мъглите ще е до нея в случай на истинска опасност. Беше приела Туро за верен приятел и й бе станал мил на сърцето през онези първи седмици, когато нежната му душа се провиждаше във всяка дума и действие. Беше несръчен с оръжията и това я бе настроило закрилнически. По-късно, когато започна да израства и да набира кураж под ръководството на Кулаин, тя започна да го мрази заради времето, което прекарваше с нейния любим. Всичко това сега й изглеждаше глупаво и безсмислено.

Подухна студен вятър, тя потръпна зиморничаво и обгърна тялото си с ръце. Трябваше да се сети да си вземе одеяло, но сега не й се връщаше. Чудеше се дали болката от смъртта на Кулаин ще затихне някога. Нещо топло обви раменете й, тя вдигна поглед и видя Прасамак. Беше донесъл затоплено на огъня одеяло. Лаита го придърпа около себе си, после изведнъж се разплака. Той седна до нея и я прегърна през раменете.

— Толкова съм самотна… — изхлипа тя.

— Не си — прошепна той. — Аз съм тук. Утер е тук.

— Той ме презира.

— Мисля, че не е така.

— Утер! — изсъска тя. — За кой се мисли? Може би ще си измисля по едно име за всеки ден?

— О, Лаита! Ти май наистина не разбираш, а? Момчето си е отишло. Сама си ми разказвала какво слабовато дете е бил, когато си го видяла за пръв път. Но вече не е такъв. Спомни си как се изправи сам срещу ворите. Не беше сигурен дали ще има силата или властта да обърне котките срещу господарите им и въпреки това го направи. Това беше постъпка на мъж, а не на дете. Каза, че магията почти се е изчерпала — на негово място много мъже биха избягали. За разлика от Утер. Други биха използвали остатъка от магията, за да намерят меча. Утер — не. Той иска да помогне на хората, които е започнал да чувства като свои приятели. Не съди за него по вчерашни спомени.

— Той не ми говори.

— Всички пътеки вървят в две посоки.

— Веднъж каза, че ме обича.

— Значи още те обича, защото не е пустословен човек.

— Не мога да ида при него. А и защо? Защо само на мъжете е позволено да имат гордост?

— Не съм сигурен, че гордостта е голяма добродетел. Както и да е, аз съм ваш приятел. А понякога приятелите са безсилни в битката между двама влюбени.

— Не сме влюбени. Аз обичах Кулаин…

— Който е мъртъв. Но няма значение — влюбени или приятели, не виждам голяма разлика. Не е нужно аз да ти казвам каква опасност ни грози. Никой от нас не може да се надява, че ще оцелее достатъчно дълго срещу кралицата вещица. Утре тя може да се върне начело на хиляда мъже, на десет хиляди. Тогава ще сме мъртви и сегашните ти проблеми ще изглеждат още по-нищожни. Иди при Утер и му се извини.

— Няма. Нямам за какво да му се извинявам.

— Чуй ме. Иди при него и му се извини. Тогава той ще ти каже онова, което искаш да чуеш. Довери ми се… дори ако това означава да излъжеш.

— А ако ми се изсмее в лицето?

— Твърде дълго си живяла в гората, Лаита, и не разбираш света. Мъжете се ласкаят от мисълта, че сами определят пътя си, но това са глупости. Определят го жените и така е открай време. Внушават на мъжа, че е богоподобен. И в мига, в който той им повярва, вече е в тяхна власт. Защото ако ги няма тях да му го повтарят, ще се превърне в обикновен човек. Иди при него.

Тя поклати глава, но все пак стана.

— Ще приема съвета ти, приятелю. Но отсега нататък ме наричай Гиан. Това име е скъпо на сърцето ми. На езика на Фера Гиан Авур означава Горска сърничка.

После се усмихна и тръгна към главната постройка. Отвори вратата и прекрачи прага. Утер седеше с другите мъже и те слушаха съсредоточено думите му. Той вдигна очи и я видя. Разговорът утихна. Той бавно се изправи, тръгна към нея и двамата излязоха под нощното небе. Прасамак не се виждаше никъде.

— Какво има? — попита той с вирната брадичка и високомерен тон.

— Исках да те поздравя и… да ти се извиня.

Той се отпусна, чертите му се смекчиха и на лицето му се появи свенливата усмивка, която Лаита помнеше от първата им среща.

— Няма за какво да се извиняваш. Беше ми трудно да стана мъж. Кулаин ме научи да се бия, а Медлин — да мисля. Сам трябваше да сбера двете в едно. Но ти изстрада много, а аз не бях до теб да ти помогна. Прощаваш ли ми?

Той протегна ръце и тя се сгуши в прегръдката му.

В тъмното, свит зад скалите, Прасамак въздъхна. Надяваше се, че няма да стоят дълго на студа. Кракът го болеше, а и умираше за сън.

 

 

Утер се върна в къщата, събра одеялата си и заведе Лаита на запад от билото, където една откъснала се от скалите канара пазеше завет от вятъра. Събра съчки за огън и разстла одеялата. Всичко това се извърши в мълчание, на фона на растящото напрежение в телата им и тихия разговор на очите. Когато огънят се разгоря, двамата седнаха един до друг. Не забелязаха Прасамак, който се потътри накуцвайки към леглото си.

Утер целуна косата й и я придърпа към себе си. Лаита вдигна лице. Той вдиша аромата на кожата й и допря лекичко устни до бузата й. Главата му се замая и сякаш сън промени сетивата му. Той, нощта и Лаита се бяха слели в едно. Ако само леко напрегнеше слух, можеше да чуе прошепнатите спомени на гигантските скали, да усети пулсиращото разстояние до звездите. Тя легна и ръцете й обгърнаха раменете му. Ръката му се спусна бавно по извивката на гърба й. Разкъсваше се между порива да раздере дрехите й и нуждата да се наслади докрай на този най-важен в живота му миг. Целуна я и простена. Тя нежно го отмести и свали туниката и панталоните си. Той гледаше как кожата й се появява изпод дрехите — гледаше я как блести под меката светлина на огъня. И също свали дрехите си — но не бързаше да я привлече към себе си. Очите му пиеха жадно хубостта й. Когато най-сетне посегна към нея, ръцете му трепереха. Лаита се притисна меко към него и там, където телата им се докосваха, пареше като от огън. Тя понечи да се намести под него, но той не й позволи. Лаита отвори широко и изненадано очи, но той само се усмихна нежно.

— Нека не бързаме — прошепна той. — Нека никога не бързаме!

Тя разбра. Главата му се сведе за нова целувка, ръката му се плъзгаше по кожата й, нежна и топла като утринно слънце, докосваше, галеше, проучваше. Накрая, когато кръвта затуптя в главата му, той коленичи над нея. Краката й обгърнаха хълбоците му и той влезе в нея. Мисли и чувства се блъскаха обезумели в главата му и той с изненада откри и съжаление, примесено с радостта. Беше мечтал за този миг, миг, който никога нямаше да се повтори. Отвори очи и погледна към лицето й с отчаяната надежда да запамети всяка безценна секунда.

Очите й се отвориха и тя се усмихна. Протегна ръце, хвана главата му, дръпна го към себе си и го целуна с неочаквана нежност. Страст погълна съжалението и той потъна в света на екстаза.

За Лаита усещането беше различно. Тя също бе мечтала за деня, когато ще отдаде моминството си на мъжа, когото обича. И в известен смисъл беше направила точно това. Защото Утер беше единственото, останало от Кулаин, и тя съзираше воина от Мъглите в облачно забулените му очи. Прасамак се беше оказал прав. Слабоватият младеж от гората беше изчезнал завинаги, заменен от този силен, уверен млад мъж. Знаеше, че може да се научи да го обича, макар и не с дивата, дивна страст, която бе изпитвала към Кулаин. Докато мислеше за него, спомените се сляха с бавния, ритмичен контакт в центъра на съществото й, и ето че именно Господарят на копието бе мъжът, който я изпълваше с уверените си движения. Тялото й се разтърси сред жежко море от наслада, граничеща с болката. И в екстаза си тя прошепна неговото име.

Утер го чу и разбра, че като я е взел, я е загубил…