Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камъните на Силата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ghost King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave(2012 г.)

Издание:

Дейвид Гемел. Камъните на силата. Том I

Призрачният крал

Последният Меч на Силата

 

Английска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2001 г.

ИК „Бард“ ООД, 2001 г.

ISBN: 954-585-209-7

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Призрачният крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Призрачният крал
The Ghost King
АвторДейвид Гемел
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаКамъните на силата
ПредходнаВълк в сянка
СледващаПоследният меч на силата

Призрачният крал (на английски: The Ghost King) е роман от поредицата на фентъзи-писателя Дейвид ГемелКамъните на силата“. Книгата предшества романа „Последният меч на силата“, а действието се развива преди това в останалите романи от цикъла. Жанрът на произведението е историческо фентъзи. При изграждането на историята, описана в книгата са използвани както реални исторически събития така и легенди от митологията.

Действието в книгата започва с описание на момчето Туро, на което му предстои да стане велик владетел на Британия. Неговия баща – краля бива убит и враговете на краля се опитват да убият и Туро, който е единствен наследник на трона. В неговите приключения му помага един от най-великите войни, безсмъртният магьосник Кулаин лах Фера, дължащ способностите си на чудодейните свойства на Сипстраси – Камъните на Силата. Туро е принуден да се изправи срещу злата Кралица – Вещица (бивша съпруга на Кулаин, търсеща отмъщение), и да я победи.

Глава 11

По здрач Прасамак се върна и завари Туро и Болдрик да се приготвят за заминаване. След него вървеше зачервеният Хогун, превит под тежестта на елена, който сакатият бригант беше убил преди два часа. Прасамак се отпусна тежко на земята до Лаита и попита:

— Какво става?

— Благородният принц е решил да види сметката на кралицата вещица — отговори тя. — Тръгва към някаква планина да търси някакъв магьосник.

— А ти защо си сърдита? Явно е спечелил доверието им.

— Той е още момче — пренебрежително заяви Лаита.

Колкото и да беше уморен, Прасамак стана и докуцука до групичката, събрала се около Туро, който говореше за станалото през деня. Бригантът не каза нищо, но ясно усещаше растящото вълнение, обхванало мъжете. Човекът-звяр Палин се бе оттеглил в пещерата.

— Как ще открием Сънетвореца? — попита Туро.

Болдрик тъкмо се канеше да отговори, когато Прасамак се намеси рязко в разговора:

— Може ли да поговорим за малко, принце?

Туро последва бриганта до един висок дъб.

— Явно не вярваш, че кралицата вещица ни наблюдава, но това е чисто предположение и следователно на него не може да се разчита. Остави човека да ни води, но не обсъждай точното място.

— Не може да е навсякъде, не е богиня.

— Това не го знаем. Но тя вероятно знае каква е продължителността на заклинанието, което е направила на Палин, и следи за смъртта му. Дай ми меча си.

Туро го направи, Прасамак извади три стрели от колчана си и ги прокара по острието.

— Не знам дали магията може да се пренесе по този начин, но не виждам причина да не може. — Той върна меча на принца. — А сега да вървим да намерим онзи чародей.

— Не, приятелю. Палин каза, че ти и Лаита трябва да останете. Няма да ни позволят всички да си тръгнем оттук. Грижи се за нея, а аз ще се върна възможно по-скоро.

Прасамак въздъхна и поклати глава, но не каза нищо, само изгледа мълчаливо двамата мъже, докато потъваха сред сенките на дърветата. Хелга му изглеждаше толкова далечна. Жените, живеещи в лагера, се събраха около елена и го нарязаха умело, а бригантът се изтегна до Лаита, като се зави с едно взето на заем одеяло.

— Дори не се сбогува — каза Лаита.

Прасамак затвори очи и заспа.

След два часа се събуди от върха на ботуш, който го ръчкаше в ребрата. Седна и видя Корин Рогюр, наведен над него.

— Ако приятелят ти не се върне, ще ти прережа гърлото.

— Следващия път ме събуди да ми кажеш нещо, което не знам.

Корин седна и разтърка уморените си очи.

— Благодаря ти за елена — каза той така, сякаш някой насила изтръгваше думите от гърлото му. — И съм признателен на приятеля ти, задето помогна на брат ми.

— Разузнаването ти успешно ли беше?

— И да, и не. На северната граница има военен лагер — около хиляда войници. Отначало мислехме, че ще навлязат в гората, но после им заповядаха да слязат от конете и да се върнат в лагера. Изглежда, е било по времето, когато момчето е използвало магията си върху Палин.

— Това означава, че е спасил не само брат ти, но и хората ти — каза Прасамак.

— Така изглежда — призна Корин. — Тук сме обречени и това ме вбесява. Когато бях дете, баща ми ми разказваше приказки за юнаци, които излизали победители и от най-трудните положения. Но в живота не е така, нали? Тук имаме трийсет и четирима бойци. Трийсет и четирима! Това едва ли може да се нарече армия.

— Погледни го от гледната точка на Астарта — каза бригантът. — Явно те смята за достатъчно важен, щом заслужаваш вниманието на една десета от армията й. Изглежда, по някаква причина се страхува от теб.

— Нямаме нищо, от което да я е страх.

— Имате пламъче, Корин. Вярно, малко пламъче, но веднъж видях как цяла гора пламна и изгоря от жарта на небрежно запален лагерен огън. От това се страхува тя — че пламъчето ви може да се разгори.

— Уморен съм, Прасамак. Ще се видим утре сутринта.

— Ела с мен на лов.

— Може и да дойда. — Корин се изправи и тръгна към пещерите.

— Ти си мъдър човек — каза Лаита, изрита одеялото си и седна до Прасамак. Той се усмихна.

— Де да бях. Ако наистина беше така, сега щях да съм в Калцария при жена си.

— Ти си женен? Не си ми споменавал за това.

— Спомените понякога са мъчителни, затова се опитвам да не мисля за жена си. Където и да е тя сега, звездите над нея са различни от тези, които виждам аз. Лека нощ, Лаита.

— Лека нощ, Прасамак. — Помълчаха няколко минути, после Лаита прошепна: — Радвам се, че си тук.

Той се усмихна, но не каза нищо. Не беше време за разговори… точно сега, когато Хелга го чакаше в сънищата му.

 

 

Туро и Болдрик вървяха почти цяла нощ. Гората бе осветена от ярката светлина на двете луни — едно посребрено, сякаш омагьосано горско царство, което граничеше с красивото, или поне така изглеждаше в очите на Туро. Поспаха два часа и призори стигнаха до западния край на гората. Пред тях се простираха откритите долини, а отвъд тях се синееха белите планински върхове.

— Оттук започва опасността — каза Болдрик. — Нека духовете ни пазят!

Продължиха през откритата равнина. Болдрик вървеше с готова стрела на лъка си. Туро оглеждаше напрегнато хоризонта, но нямаше и следа от войници. Малки колиби и по-големи къщи разнообразяваха пейзажа, а по склоновете на ниските хълмове пасеше добитък.

— На кои духове се молиш? — попита Туро.

— На Армията на мъртвите — отговори слабият ловец.

По обяд спряха в една селска къща и Болдрик получи самун черен хляб. Обитателите й — млади мъж и жена — изглеждаха притеснени и нямаха търпение да видят гърбовете на пътниците. Болдрик им благодари за храната и те се скриха в къщата.

— Познаваш ли ги? — попита принцът.

— Това са сестра ми и съпругът й.

— Не бяха много дружелюбни.

— Да говориш с мен е равносилно на смърт, откакто издадоха присъдата.

— Какво престъпление си извършил?

— Убих войника, който дойде за жената на съседа ми. Тя беше една от Зимните седем.

 

 

Спряха за нощувка в някаква изоставена хижа и Туро пое първата смяна. Замисли се за Кулаин, после за баща си. Никога не бяха разговаряли като баща и син…

Някаква сянка се раздвижи на поляната пред хижата и Туро се стресна и извади меча си — острието блестеше като мътно сребро.

Вратата се отвори с трясък, но Туро вече беше подготвен. Сянката се плъзна към него. В същия миг Болдрик се събуди и посегна към лъка си. Туро замахна и разсече мъртвешки сивото лице. Демонът се стопи мигновено. Туро изтича при Болдрик и допря меча си до върха на стрелата му. Зачакаха, но нищо не помръдваше в бурята. Туро погледна към меча си. Острието още ли беше сребърно, или проблясваше със сивия цвят на стоманата? Не можеше да прецени.

Лицето на Болдрик беше пребледняло.

— Какво беше това същество? — прегракнало попита той.

— Същество от Бездната. Мъртво е.

— Ако се съди по лицето му, било е мъртво още преди да дойде. Как успя да го убиеш? Никога не съм виждал нещо да се движи толкова бързо.

— Използвах нещо, на което ме научи един майстор на меча. Нарича се Елеари-мас — Опразването. — Туро благодари мълчаливо на покойния Кулаин и най-сетне си позволи да се отпусне и заби гладиуса в дървения под. — Ако острието стане сребърно, значи са се върнали — обясни той на ловеца.

— В теб има повече, отколкото се вижда на пръв поглед, момче. Много повече.

— Мисля, че за последните няколко дни от момче станах мъж. Не ме наричай момче. — Той млъкна и се усмихна. — До днес носех момчешко име. От днес обаче Туро е само спомен, който мъжът ще носи със себе си, спомен за младостта и безгрижните дни. Този меч е мой. Това е мечът на Утер Пендрагон, мъжа.

Болдрик стана и му протегна ръка. Утер я стисна по воински — китка до китка.

— Повече от мъж — каза Болдрик. — Ти си брат.

 

 

Галчмай седеше с наведена глава. От превръзката на ръката му на тревата капеше кръв. Турмата му беше разбита в битка на три мили от търговския град Лонговикум. Двайсет и седем мъже бяха убити или пленени. Останалите четирима седяха с Галчмай под дърветата и мислеха за другарите си — мъже, които бяха посрещнали светлото утро, а сега се взираха невиждащо в потъмняващото небе на късния следобед.

Лятото беше дошло в северна Британия, но не бе донесло радост на обсадената армия на Луций Аквила. Бригантите, предвождани от Елдаред и Сел, бяха превзели Корстопит, Виндомара, Лонговикум, Вореда и Брокав. Сега бяха обсадили укрепения град Катарактониум, като бяха разбили шест кохорти от Пети легион. Новините от юг не бяха по-добри — Амброзий бе принуден да отстъпи пред Хенгист и саксонският крал бе превзел Дуробриве на югоизток.

Един ют, Сердик, беше опустошил югозапада и бе плячкосал град Линдинис, като беше избил до крак две кохорти от помощната войска. Вече никой не говореше за победа, защото британската армия губеше хора и надежда, а поражението на бригантите при Корстопит отдавна не повдигаше духа на войниците. Дори имаше обратния ефект, защото бе родило очаквания, които не се бяха оправдали.

Галчмай седеше и гледаше как кръвта върху ръката му се сгъстява и изсъхва. Стисна пръсти в юмрук и усети болката в бицепса. С времето щеше да мине. Но с колко ли време разполагаше?

— Ако кралят беше жив… — промърмори един нисък плешив войник, казваше се Касмарис. Нямаше нужда да завършва изречението си.

— Но не е — сопна му се Галчмай, разкъсван между истината в неизреченото твърдение и лоялността си към Аквила. — Какъв е смисълът да въздишаме за неща, които са останали в миналото? Ако кралят беше жив. Ако на Елдаред можеше да се има доверие. Ако имахме още десет легиона.

— Е, на мен ми омръзна да бягам и да се бия за поредния град, който е ясно, че ще загубим — каза Касмарис. — Защо да не използваме Четвъртия и да им видим сметката в една решителна битка?

— Всичко или нищо? — попита Галчмай.

— А защо не? И без това няма надежда. Това нашето си е бавна смърт и нищо повече.

Галчмай нямаше какво да възрази. Той беше кантиец, британец по рождение и нрав, и не разбираше нищо от безконечните римски стратегии. Желанието му беше простичко — посрещни врага лице в лице и се бий, докато някой не загуби. Но Аквила беше римлянин с безкрайно търпение, който не би заложил цяла империя на едно хвърляне на зара. Дълбоко в себе си Галчмай чувстваше, че и двамата грешат. Може би наистина имаше време за търпение, но идваше и момент, когато смелостта и сляпото предизвикателство решаваха съдбата на цели народи. Той се изправи и каза:

— Време е да яхваме конете.

— Време е да умрем — измърмори Касмарис.

 

 

Утер се събуди. Сърцето му се блъскаше като полудяло, страхът беше толкова силен, че той скочи и заопипва слепешката за меча си. Беше заспал на пост!

— Не се бой — каза Болдрик, който точеше ловджийския си нож под бледата светлина на зората, сипваща се през отворения прозорец. Бурята беше отминала и утрото светлееше ярко и чисто под синьо небе.

Утер се усмихна криво. Болдрик му подаде последното парче от черния хляб и принцът трябваше да го полее с вода от манерката му, за да може да го сдъвче. Скоро след това отново тръгнаха на път, все по-нагоре и по-нагоре, където дърветата се разреждаха и отстъпваха на голи скали и ниска растителност. Вървяха по тясна пътека, изпъстрена със следите на диви кози и муфлони. Най-накрая, когато слънцето вече се издигаше към най-високата си точка на небосклона, стигнаха до малка долчинка. Къща от гранитни блокове се гушеше на завет до висока канара. Сламеният покрив беше почернял и полупропаднал — явно от пожар.

Спотаиха се сред редките дървета, като оглеждаха околността за войници. Когато се увериха, че са сами, се спуснаха към къщата и спряха до един висок дъб. На ствола му висеше разпънат човешки скелет.

— Това трябва да е Андиак — каза Болдрик. — Май няма да може да ни помогне.

Костите на краката липсваха, явно откъснати от вълци или диви кучета, а черепът беше паднал край корените на дървото. Утер се приближи до къщата. Беше стабилна постройка с каменно огнище в средната стая. Навсякъде цареше хаос — книги и свитъци се търкаляха по пода, чекмеджетата висяха, издърпани от скриновете, масите бяха преобърнати, чергите бяха сритани в ъглите. Трите задни стаи бяха в същото състояние. Утер изправи един плетен стол, седна и се замисли.

— Време е да тръгваме — каза Болдрик от прага.

— Не още. Който и да е направил това, е търсил извора на силата на чародея. И не го е намерил.

— Откъде знаеш? Не виждаш ли, че всичко е преровено?

— Именно, Болдрик. Не личи да се спрели някъде с тършуването. Или са намерили търсеното най-накрая, или въобще не са го намерили. Второто е по-вероятно.

— Щом те не са го намерили, защо смяташ, че ние ще го намерим?

— Знаем къде да не го търсим. Помогни ми да разчистя този хаос.

— Защо? Никой не живее тук.

— Довери ми се.

С общи усилия изправиха преобърнатите мебели, после Утер отново седна и се втренчи в стените на голямата стая. След малко стана и отиде в спалнята. Десетките, дори стотици книги и свитъци говореха, че Андиак е бил учен човек. Някои от ръкописите още бяха навити на рула и Утер ги разгледа внимателно. Бяха грижливо обозначени.

— Какво търсим? — попита ловецът.

— Камък. Златен камък с черни жилки, вероятно с големината на речно камъче.

— Мислиш, че го е скрил преди да го убият?

— Не. Мисля, че го е криел по принцип, навярно всяка нощ. И не е бил у него, когато са го заловили, което може да означава, че са го хванали, докато е спял.

— Ако го е бил скрил, трябва да са го намерили.

— Не. Ако ти го беше скрил, щяха да го намерят. Става въпрос за чародей и за вълшебен камък. Скрил го е на видно място, но го е променил. Остава само да решим в какво го е превърнал.

Болдрик седна и каза:

— Гладен съм, уморен съм и не разбирам нищо от това, което казваш. Но снощи някакво същество от мрака се опита да ни убие и искам да се махна от тези планини преди да се е стъмнило.

Утер кимна. И той беше мислил за Душекрада и се бе чудил дали са го изпратили Елдаред или Астарта, или появата му няма нищо общо с никой от двамата. Изтласка страховете от ума си и се зае с настоящата си задача. Медлин често му бе повтарял да не хаби силата си за неща, които са извън възможностите му.

Убитият чародей или беше скрил камъка, или го беше превърнал в нещо друго. Ако го беше скрил, убийците щяха да го намерят. Значи го беше преобърнал. Утер стана. Всеки от разпилените по пода предмети можеше да е камъкът сипстраси. „Мисли, Утер — каза си той. — Използвай ума си. Защо чародеят би превърнал камъка?“ За да го предпази от кражба. Из стаята се търкаляха бокали, пера за писане със златни писци, дрехи, одеяла, свещници, дори един фенер. Имаше свитъци, книги, амулети от сребро, бронз и дори от злато. Всички те биха били ценни за един крадец и следователно безполезни като прикритие на магически камък. Утер ги изхвърли от мислите си и очите му отново заоглеждаха стаята в търсене на предмет, който да е полезен и в същото време без стойност. До прозореца имаше писалище, чекмеджетата бяха извадени и потрошени. До него имаше куп разпилени листове хартия… а в ъгъла, сгушено до стената, бе паднало продълговато преспапие от обикновен гранит.

Утер го вдигна. Беше тежко и идеално за предназначението си. Задържа го над писалището и се съсредоточи. След няколко секунди ръката му се затопли и върху плота на писалището се появиха две чинии с току-що изпечени телешки пържоли. Гранитът в ръката му изчезна, заменен от голям колкото нокътя на палеца му камък сипстраси — с черни жилки, пресичащи се по златната му повърхност.

— Успя! — прошепна Болдрик. — Магията на Сънетвореца.

Утер се усмихна. Наслаждаваше се на победата на мисълта си. После каза:

— Да. Но силата на камъка не е голяма. Колкото повече се изтощава магията, толкова по-плътни стават черните жилки. Когато златото изчезне, изчезва и магията. Хапни си месце. Не бива да пилеем повече магия, ако искаме да излекуваме Палин.

Храната беше направо божествена. След като се нахраниха, Утер и Болдрик излязоха — принцът носеше камъка сипстраси в шепа. Докато минаваха покрай скелета, камъкът се затопли и Утер спря. Шепот като вятър през сухи листа отекна в главата му и оформи една-единствена дума.

„Покой“. Беше молба, родена от огромно страдание. Утер си спомни разказа на Болдрик за армията бунтовници, които били разпънати, но не им било позволено да умрат. Наведе се, взе черепа и допря камъка до слепоочието му. Проблесна бяла светлина и гласът в главата на Утер набра сила.

„Благодаря ти, приятелю. Занеси камъка на платото Ерин. Нека духовете си идат у дома.“

Шепотът заглъхна и се стопи, а черните жилки върху камъка станаха още по-плътни.

— Защо направи това? — попита Болдрик.

— Той не беше мъртъв — отвърна Утер. — Да вървим.

 

 

Медлин хвърли черното камъче на масата и Кулаин го взе. Никой от двамата не проговори. Медлин напълни догоре бокала си с бледозлатисто вино и го пресуши на един дъх. Чародеят изглеждаше ужасно — лицето му беше изпито, кожата под брадата му бе увиснала. Очите му бяха кървясали, движенията — забавени. Седем дни се бе опитвал да последва Туро, но Стоящите камъни над Еборакум само бяха изцедили силата от неговия сипстраси. Двамата мъже бяха отишли при друг каменен кръг на запад, извън Камбодун. И там се бяха натъкнали на същата загадка. Дни наред Медлин работи над изчисленията си, като си открадваше само по час сън късно следобед. Накрая се опита да се прехвърли обратно в Еборакум, но дори и това му начинание се провали.

После се върнаха в столицата и Медлин прерови огромната си библиотека — търсеше вдъхновение, което и там не успя да открие.

— Предавам се — прошепна той и си наля още една чаша.

— Как е възможно Стоящите камъни да не действат? — попита Кулаин.

— Върху какво мислиш работих през последните две седмици? Върху покачващата се цена на ябълките?

— Успокой се. Не търся отговори, търся вдъхновение. Няма причина Камъните да се повредят. Те не са машини, просто резонират в тон със сипстраси. Някога чувал ли си кръг да се повреди?

— Не. И как искаш да съм спокоен? Необратимите закони на тайнството са преобърнати с главата надолу. Магията вече не действа. — Очите на Медлин засвяткаха страховито. Изправи рязко гръб, бръкна в джоба на тъмносинята си роба и извади втори камък сипстраси. Задържа го над масата и когато се появи още една стомна с вино, видимо си отдъхна. — Изхабих силата на два камъка, които щяха да действат още десетки години, но поне още мога да направя вино.

— Някога случвало ли се е да не можеш да пътуваш?

— Разбира се. Никой не може да пътува там, където вече е, това го знаеш. Закон номер едно. Всяка времева скала създава свои собствени противоположни сили. Избутва ни и ни принуждава да приемем основното, линейно време. В началото мислех, че не мога да последвам Туро, защото вече съм там. Никой кръг не би осъществил пътуването ми при тези условия. Където и да е той и в което и време да е, аз също трябва да съм там. Но случаят не е такъв. Това не би трябвало да се отрази на пътуване от Камбодун до Еборакум в една и съща времева скала. Кръговете не работят… и не разбирам защо.

Кулаин разкърши жилавото си тяло и каза:

— Мисля, че е дошъл моментът да се свържем с Пендарик.

— Ще ми се да можех да възразя — каза Медлин. — Той е голям досадник.

— Освен това е много по-мъдър и от двама ни, въпреки твоята самонадеяност.

— Не може ли да почакаме до утре?

— Не. Туро е в опасност, а ние дори не знаем къде е. Направи го, Медлин!

— „Досадник“ не е най-точната дума за Пендарик — измърмори чародеят, взе камъка, протегна юмрук над масата и прошепна заветните думи, клетвата на Балакрида. Въздухът над масата запращя и Медлин побърза да махне двете стомни с вино. Свеж вятър изпълни стаята с мирис на рози и се появи прозорец, гледащ към градина, в която седеше достолепен мъж в бяла тога. Брадата му беше златна и грижливо накъдрена, очите му — пронизващо сини. Мъжът се обърна и остави на земята кошница с прекрасни рози.

— Е? — каза той и Медлин преглътна яда си. Тази единствена дума бе сбрала изобилие от подтекстове и напомни на чародея за баща му, който бе използвал същия тон, когато бяха хванали младия Медлин с една прислужничка в каруцата със сеното. Той прогони унизителния спомен от мислите си.

— Имаме нужда от съвета ти, господарю — промърмори Медлин малко уплашено. Пендарик се засмя.

— Представям си колко ти струва това, Талиесан. Или да те наричам Зевс? Или Аристотел? Или Локи?

— Медлин, господарю. Кръговете са се повредили.

Ако беше очаквал, че новината ще обезпокои Пендарик, значи трябваше да се разочарова. Някогашният крал на Атлантида кимна — и само толкова.

— Не са се повредили, Медлин. Затворени са. Ако останат затворени, тогава да, ще се повредят. Резонансът ще се промени.

— Как е възможно това? Кой ги е затворил?

— Аз. Може би искаш да оспориш правото ми?

— Не, господарю — побърза да отговори Медлин. — Но може ли да попитам каква е причината?

— Може. Нямах нищо против по-капризните ми поданици да станат богове на диваците — това ги забавляваше и не причиняваше кой знае каква вреда — но няма да позволя същата лудост, от която вече веднъж пострадахме. И преди да ми припомниш, Медлин, да, тогава аз бях полуделият. Но светът се срина. Приливните вълни, вулканите и земетресенията едва не разкъсаха Земята.

— И защо смятате, че това ще се случи отново?

— Една от нас е решила, че не е достатъчно да си играе на богиня. Решила е да стане такава. Построила е замък, обхващащ четири портала, и е готова да отприщи Бездната над всички съществуващи светове. Така че аз затворих пътищата.

Медлин забеляза известно колебание в думите на Пендарик и се възползва от него.

— Но не всички пътища?

По лицето на краля пробяга сянка на раздразнение.

— Да. Открай време си схватлив, Талиесан. Не мога да затворя нейния свят, поне засега. Но пък и не вярвах, че някой смъртен ще е достатъчно глупав, за да повтори моята грешка.

Кулаин се наведе напред и попита:

— Може ли да кажа нещо, господарю?

— Разбира се, Кулаин. Още ли държиш на решението си да станеш смъртен?

— Да. Като казвате „грешка“, Кървавия камък ли имате предвид?

— Да.

— И кой е предателят? — попита Кулаин със свито сърце.

— Гороиен.

— И защо ще го прави? Необяснимо е.

Пендарик се усмихна.

— Помниш ли Гилгамеш — смъртния, който не можа да приеме безсмъртието на сипстраси? Изглежда, е имал някаква болест на кръвта и я е предал на Гороиен. Тя започна да остарява, Кулаин. От всички нас ти най-добре можеш да си представиш какво означава това за нея. Сега извлича жизнената сила от бременни жени и я влива в Кървавия камък. Но това няма да е достатъчно — ще са й необходими все повече и повече души. Накрая и кръвта на цял народ няма да й стига, на цял свят дори. Тя е обречена и смята да обрече всички ни.

— Не мога да го приема — каза Кулаин. — Да, тя наистина е безмилостна. Нима всички ние не сме такива? Но аз съм я виждал да се грижи за болно сърне, да помага при раждане…

— Но не си виждал ефекта от Кървавите камъни. Те прояждат душата като рак. Аз знам, Кулаин. Ти беше прекалено млад, но питай Медлин какъв бях, когато Кървавият камък властваше над Атлантида. Изтръгвах сърцата на враговете си. Веднъж заповядах десет хиляди бунтовници да бъдат набити на кол. Единствено краят на света ме спаси. Гороиен няма да я спаси нищо.

— Внукът ми изчезна в Мъглите. Трябва да го намеря.

— Той е в света на Гороиен и тя също го търси.

— Тогава позволи ми да отида там. Позволи ми да му помогна. Тя ще го намрази, защото е син на Алайда, а ти знаеш какви са чувствата на Гороиен към нея.

— Тъжно е, Кулаин, но аз знам и друго. Както и Медлин. А колкото до порталите — отговорът ми е „не“. Те ще си останат затворени. Освен, разбира се, ако не обещаеш да я унищожиш.

— Не мога!

— Тя не е жената, която обичаше навремето. Обсебена е от злото и нищо друго не е останало у нея.

— Казах не. Нима изобщо не ме познаваш, Пендарик?

Кралят замълча за миг.

— Дали те познавам? Разбира се, че те познавам. Нещо повече, ти ми харесваш, Кулаин. Ти си човек на честта. В случай, че премислиш, отиди на Скитис. Един портал все още е отворен. Но ще трябва да я убиеш.

Буреносни облаци се стълпиха в очите на Кулаин и лицето му пребледня.

— Ти оцеля след Кървавия камък, Пендарик, макар че не са малко онези, които биха искали да те убият. Хиляди вдовици и сираци биха ликували да пролеят кръвта ти.

Кралят кимна в знак на съгласие и каза:

— Но аз не бях болен, Кулаин. Гороиен трябва да умре. Не като наказание — макар някои да биха възразили, че го заслужава — а защото болестта й я изяжда отвътре. В момента тя жертва по двеста и осемдесет жени годишно от десетте народа под неин контрол. Преди две години й бяха необходими само седем жени. По мои изчисления следващата година ще й трябват хиляда. Това за какво ти говори?

Кулаин удари с юмрук по масата.

— Тогава защо ти не тръгнеш срещу нея? Нали навремето беше воин! Или Бригамартис?

— Подобно решение би ти допаднало, нали, Кулаин? Би ти донесло душевно удовлетворение. Не, Гороиен е част от теб и само ти можеш да се приближиш до нея. Силата й е нараснала. Ако аз трябва да я унищожа, това ще означава да унищожа и света, в който живее. Тогава хиляди ще умрат заедно с нея, защото ще надигна океаните. Изборът е твой, Кулаин. Сега ви оставям, имам работа.

Прозорецът изчезна. Медлин наля още един бокал вино и го бутна към Кулаин, но воинът от Мъглите не му обърна внимание, а попита:

— Колко от всичко това знаеше?

Чародеят отпи от виното, притворил зелените си очи.

— По-малко, отколкото си мислиш. И бих те посъветвал да последваш собствения си съвет и да се успокоиш. — Погледите им се срещнаха и Медлин преглътна с усилие, съзнавайки, че животът му виси на косъм. — Не знаех за болестта на Гороиен, знаех само, че пак е започнала да си играе на богиня. Кълна се.

— Има и нещо друго, мародерю — нещо, което Пендарик знае. Така че изплюй камъчето!

— Първо трябва да обещаеш, че няма да ме убиеш.

— Ще те убия, ако не ми кажеш! — извика Кулаин и се надигна от стола си.

— Седни! — озъби му се Медлин, чийто страх бе отстъпил пред гнева. — Каква полза да ме заплашваш? Нима съм ти бил враг някога? Спомни си, Кулаин! Двамата с Гороиен тръгнахте всеки по свой път. Ти взе Шалеат за жена и тя ти роди Алайда. Но Шалеат умря, ухапана от змия. Ти знаеше — и не смей да го отричаш, — че я уби Гороиен. Или ако не си го знаел, най-малкото си го подозирал. Точно затова позволи на Аврелий да отведе Алайда от Фера. Мислеше, че омразата на Гороиен ще утихне, ако Алайда се отрече от безсмъртието. Дори не й позволи да вземе камък.

— Не искам да слушам това! — извика Кулаин. В очите му проблесна страх.

— Гороиен уби Алайда. Отиде при нея в замъка на Аврелий и я отрови. Бебето пое отровата и тя промени кръвта на Алайда. Когато роди, получи кръвоизлив и той я уби.

— Не! — прошепна Кулаин, но вече нищо не можеше да спре чародея.

— Колкото до Туро, той нямаше волята да живее и се наложи да използвам цялата сила на един камък, за да го спася. Но Гороиен винаги беше наблизо през онези първи години и аз не можех да позволя на Туро да израсте силен. Аз причинявах слабостта в гърдите му. Аз му отнемах силата. Гороиен виждаше страданието на краля и остави момчето да живее. Винаги е била отмъстителна кучка, но ти беше прекалено заслепен, за да го видиш. Най-накрая реши, че е дошло време да отприщи цялата си злоба. Именно тя отиде при Елдаред и му напълни главата с мечти за величие. Не за да убие краля, а сина на Алайда — твоя внук. Ти ме обвини за смъртта на Алайда. И аз не казах нищо. Но когато я оставих през онова съдбовно утро, пулсът й беше силен, а тялото — здраво. Тогава не беше болна от болестта на кралете, Кулаин.

Воинът от Мъглите вдигна бокала си, изпи виното на един дъх и усети как топлината плъзва по жилите му.

— Обичал ли си някого през живота си, Медлин?

— Не — отвърна чародеят и докато го казваше, си даде сметка за празнотата, която носеше в себе си тази кратка дума.

— Прав си. Знаех, че тя е убила Шалеат, и въпреки това не можех да я намразя за това. Точно затова избрах да стана смъртен. — Кулаин се засмя горчиво. — Какво жалко решение за един воин. Исках да умра, за да накажа Гороиен.

— Има ирония в това, Кулаин. Ти умираш, без да е необходимо, а тя умира, въпреки че не го желае. Какво ще правиш?

— Нима имам избор? Внукът ми се скита някъде в нейния свят, а с него има и друг човек, на когото държа. За да ги спася, трябва да убия жената, която съм обичал повече от две хиляди години.

— Ще дойда с теб на остров Скитис.

— Не, Медлин. Остани тук и помогни на онзи римлянин, Аквила. Опази земята на Туро.

— Не можем да я опазим. Мислех, че е дошло време отново да си стягам багажа.

— И къде ще отидеш? — попита Кулаин. — Вече се наслади на величието на Асирия, Гърция и Рим. Какво ти остава?

— Има и други светове, Кулаин.

— Изчакай малко. И двамата дадохме много на този незначителен остров. Не ми се иска да го наследи Елдаред, нито онзи варварин Хенгист.

Медлин се усмихна тъжно.

— Както каза, и двамата сме дали много. Ще остана още известно време. Но имам чувството, че задържаме морето с бариера от лед… а лятото идва.