Ендрю Мейсън
Вивиан (9)

IX

Вивиан се сепна от силния звън.

— О, не! — измърмори недоволна и погледна сънено будилника.

Натисна бутона му и легна отново, опитвайки се да си спомни прекрасния сън, който й бе прекъснат толкова грубо.

Тичаше по дълга пясъчна ивица. Рой я гонеше, а тя с удоволствие се оставяше да я застигне. При мисълта как се любеха в златистия пясък, я обля топла вълна. Пясъкът по кожата й изведнъж се бе превърнал в шампанско и Рой тъкмо бавно започваше да го облизва, когато този проклет будилник я върна в действителността.

Скочи и отиде в банята. Малко по-късно си приготви закуска и се замисли за разговора си с Джонатан. Предлагаше й фантастична работа в нюйоркска клиника, в която негов приятел ръководел анестезиологията.

„Това е най-подходящо за вас, Вивиан — беше й казал. — Там ще можете спокойно да продължите изследванията, които започнахте при нас.“

„Спокойно? Спокойно без Рой?! Ако приема предложението, значи да напусна Бостън, а следователно никога повече да не го видя…“

Въздъхна и подреди съдовете в миялната машина. Трябваше да си признае, че решението й да не приеме предложението на Макджи за работа в неговата клиника беше малко прибързано. Още повече, че Джонсън й бе разказал за раздялата на Рой с Енджи заради Прескот. Щом се сети за статията, която щеше да бъде публикувана в сутрешния брой, веднага се намръщи.

„Още днес ще му обясня всичко“ — каза си и лицето й отново се разведри. Надяваше се да я разбере и си представяше как ще я грабне в прегръдките си. За друга възможност изобщо не искаше да мисли.

 

 

— Направо да не повярваш, какво могат да пишат тези мръсни вестникари, без никой да им държи сметка за това! — Ървинг Браун удари с длан по разгърнатия пред него вестник и погледна Вивиан съчувствено. — Надявам се, че тези глупости няма да ви впечатлят.

Статията на Прескот бе предизвикала известно вълнение в клиниката. Почти всички бяха прочели злобните обвинения. В коридора Вивиан бе непрекъснато заговаряна и окуражавана от колегите си. Това беше добре, но за нея бе най-важно какво ще каже Рой, когото засега никъде не виждаше.

— Най-добре е изобщо да не обръщате внимание на тези драсканици — успокояваше я една медицинска сестра в служебната стая, която никога досега не бе толкова препълнена. — Само не се предавайте.

Вивиан кимна разсеяно. Присъстваше само тялом, а мислено се питаше къде ли е Рой. Цяла сутрин се опитваше да го намери, но явно го нямаше в клиниката. Започваше да се притеснява. Все пак, в статията и той не бе представен в розово.

— Наистина ли с доктор Палмър… тоест не е моя работа, но вярно ли е това, което е написано? — попита колежката й, която на лекарския бал я бе нарекла „едно от завоеванията на Рой“.

— Разбира се, че не е — отговори Ървинг вместо Вивиан, като дори повиши тон. — За доктор Лейтън се хвърлям в огъня, а освен това…

— На ваше място не бих го направил — прекъсна го Рой, който току-що бе влязъл. — Щом с лека ръка съсипва кариерата си…

Вивиан се обърна и блясъкът в очите й мигновено изчезна. Той беше блед и страшно уморен, но не умората му я смути, а погледът му. Гледаше я хладно и надменно, а дълбоката бръчка край устата му не предвещаваше нищо добро.

— Какво означава това? — попита Ървинг Браун объркан, като поглеждаше ту прежълтялата Вивиан, ту Рой. — Да не искате да кажете…

— Не искам да кажа нищо друго — прекъсна го Рой отново, — освен да ви накарам да се замислите, заради кого бихте се жертвал. Човек винаги може да се излъже в някого, макар да си мисли, че го познава доста добре, нали, Вивиан?

Тя го гледаше, недоумявайки. „Не може да бъде! — мина й през главата. — Рой би трябвало да знае всичко най-добре. Нали се е разделил с Енджи точно заради тази статия. Може би Джонсън се е заблудил и причината за кавгата им е била съвсем друга?“

Почувства как краката й се подкосяват. Устните й бяха пресъхнали, а стените на стаята като че ли всеки момент щяха да се срутят върху нея. Изгаряше от желание да се хвърли в прегръдките му, но не можеше да се помръдне от мястото си.

— Мълчанието понякога също е достатъчно красноречиво — продължи Рой. — На твое място и аз бих се чудил какво да кажа.

Но все пак беше раздвоен. Вивиан изглеждаше толкова безпомощна и толкова наранена от думите му, че едва се сдържаше да не я прегърне и да я утеши с ласки. Обичаше я, а това влошаваше нещата още повече. „Сигурно е великолепна артистка — мислеше си мрачно. — Първо се пробва при мен и понеже не вървеше по нейните планове, се прехвърли на Джонсън.“ Споменът от миналата вечер разпали гнева му отново. Междувременно тя се бе посъвзела от шока.

— Но, Рой, разбери ме… — опита се да му обясни.

— О, разбирам те много добре, не се притеснявай — сряза я остро. — Не съм сляп. Надявам се, че вечерта ти с Джонсън е била „плодотворна“. Доколкото те познавам, сигурно напълно си го пленила.

Чу се силен трясък. Ървинг Браун бе изпуснал чашата си, но никой не му обърна внимание. Всички напрегнато слушаха разговора.

— Джонсън ли? Защо… какво искаш да кажеш? — запъна се Вивиан объркана.

Вече изобщо не се съобразяваше, че в стаята не са сами.

— Какво искам да кажа ли? — гласът му звучеше заплашително.

Приближи се бавно до нея.

— Снощи те чаках пред жилището ти, да те предупредя за тази гадна статия. Мислех, че всичко е лъжа, но Прескот явно е бил прав.

— Но това е смешно… — прошепна Вивиан, не можейки да повярва на ушите си. — Професор Джонсън само…

— Изобщо не желая да знам какво е правил професор Джонсън или за какво си го използвала по твоя „шармантен“ начин. И сам мога да си представя. Само съжалявам, че заради теб се показах пред всички като голям глупак!

Обърна се и тресна вратата зад гърба си. Вивиан усети, че Ървинг я хвана за ръката и й помогна да седне на близкия стол.

„Всичко свърши“ — поклати глава. Ако положението й не беше толкова плачевно, сигурно би се засмяла на разигралата се абсурдна ситуация. Рой я презираше, защото мислеше, че между нея и Джонсън има нещо, което тя използва, за да се задържи на работа. И по тази логика предполагаше, че му се е отдала по същата причина. А бе отклонила предложението на Джонсън да й намери работа само за да не се раздели с Рой!

Стана. „Щом си позволява да преценява хората така прибързано, не ми е мястото тук. Все пак и аз имам достойнство. Опитах се да му обясня, но няма да се оставя да ме обижда!“

Чу тихо покашляне и вдигна поглед.

— Искате ли кафе? — Ървинг Браун стоеше пред нея и любезно й предлагаше своето.

— Не, благодаря.

Вече бе решила да напусне Бостън колкото е възможно по-скоро.

 

 

— Рой, сигурен ли си, че не искаш да обмислиш още веднъж решението си? Винаги сме смятали доктор Лейтън за най-добрата кандидатка за мястото.

— Да, Джонатан… — искаше му се наистина да е толкова сигурен, колкото се стараеше да изглежда. Въртеше нервно чашата с уиски пред себе си. — Има достатъчно други анестезиолози, които разбират от работата си.

— Така е, но мислех, че към доктор Лейтън проявяваш и личен интерес. Чудно ми е, че промени толкова бързо мнението си за нея.

Рой безмълвно сви рамене пред настойчивия поглед на Джонатан, на когото не убягнаха нервността и едва доловимото треперене на ръката му.

— Значи вярваш на упреците, които този Прескот отправя в статията си към нея?

Рой не бе говорил с Вивиан от онази сцена в болницата и въпреки че няколко пъти бе набирал номера й, винаги се отказваше в последната секунда и затваряше телефона. В клиниката също не я срещаше. Джонсън й бе дал отпуска.

— Разбира се, Джонсън… как го… как винаги се обръщаше към него по малко име, а това той не е позволил на никой друг лекар в клиниката.

— Аз не съм останал с впечатление, че доктор Лейтън върши нещо за лична изгода. А що се отнася до Джонсън, вчера говорихме по телефона.

— Така ли? — Рой едва сдържаше любопитството си.

Джонатан бавно извади цигара от табакерата си, още по-бавно я запали и го погледна лукаво.

— Да, да. Джонсън много държи на доктор Лейтън, докато мнението му за теб е малко по-сдържано.

— Така си и мислех. Вивиан му е описала нещата по свой начин, а освен това, едва ли е обективен в преценката си.

Макджи сбърчи вежди.

— Осмелявам се да твърдя противното. Според обяснението на Джонсън, доктор Лейтън винаги те е защитавала. Това е разбрал по време на разговора им. Всъщност знаеш ли, че заради теб тя е отказала предложената й работа в Ню Йорк?

Рой го погледна изненадан.

— Какво? Но тогава защо с Джонсън…

— С Джонсън само е вечеряла и той е положил всички усилия, за да я накара поне малко да помисли върху предложението — прекъсна го Макджи. — Искаш ли да чуеш моето мнение, Рой? Не обичам да се меся в личните работи на хората, но теб те чувствам особено близък и затова ще си позволя да ти направя забележка. Мисля, че си се държал като пълен глупак. Дано един ден не съжаляваш за това.

Рой прокара пръсти през косата си. Споменът за тъжното лице на Вивиан през онзи ден прониза съзнанието му. Но тогава не можеше да постъпи по друг начин. Нещо сякаш го подтикваше да я наскърби. Може би ревността… Не можеше да си го обясни, а и в момента не бе толкова важно. В едно обаче бе сигурен — беше я загубил безвъзвратно.

— Да не говорим повече за това, Джонатан. Сгрешил съм и съм готов да си получа заслуженото.

Знаеше, че няма да е толкова лесно, колкото изглеждаше. Обичаше Вивиан и не можеше да се примири с мисълта, че ще я загуби.

— Нека помислим кого да назначим за анестезиолог. И дано всичко се реши до края на седмицата.

Джонатан го погледна бащински. „Историята с Вивиан Лейтън все още не е приключила, момчето ми“ — помисли си.

— Както искаш — рече гласно и извади папката с молбите на кандидатите.