Ендрю Мейсън
Вивиан (8)

VIII

Рой беше бесен. Не можеше да повярва, че е вярно.

— Би ли ми обяснила как ти дойде наум Прескот да шпионира Вивиан? — сопна се на Енджи, която побърза да сведе поглед.

Не си представяше победата над Вивиан така. Беше обмислила всичко до последната подробност. Рой трябваше да „разбере“, че Вивиан се люби с него само заради работата си, да се върне разкаян и да я моли за прошка, а тя да го отблъсне студено.

Но нищо от това не се получи. Той изобщо не се разкайваше и не я молеше на колене. Напротив. В момента, като че ли не бе на себе си от гняв и на всичко отгоре беше убеден, че именно Енджи стои зад цялата история.

Тя се опита да спаси поне каквото може. С подкупваща усмивка пристъпи към него и хвана ръката му.

— Повярвай ми, скъпи, мислех само за твоето добро, като се обърнах към Прескот. Та аз те обичам и не искам оная да те използва и да те наранява.

Рой дръпна рязко ръката си.

— Съвсем не знаех, че си Армията на спасението. И вероятно от най-искрено съчувствие прекара уикенда с Прескот във вилата му, нали?

Енджи се изчерви, но не се предаде.

— Защо не забравим тази глупава история и…

Той я прекъсна нервно:

— Наричаш глупава история това, че се опита да провалиш кариерата на Вивиан от чиста злоба?!

Спря и въздъхна дълбоко. Трябваше да се овладее, иначе щеше да я удари.

— Ако тази история се публикува, ще подведа под отговорност теб и твоя Прескот, в това можеш да бъдеш сигурна.

— Но Джон вече я даде за печат…

Гласът й трепереше, а от присъщата й надменност нямаше и следа. Изглеждаше така безпомощна, че Рой дори я съжали за момент.

— Толкова по-лошо за него — отвърна малко по-спокойно. — Надявам се да го накараш незабавно да публикува опровержение, в противен случай не отговарям за последствията.

Обърна се и излезе от апартамента й, без дори да я погледне. Качи се в колата си, твърдо решил да посети Вивиан. Беше му все едно как ще го посрещне. Просто бе длъжен да я предупреди какво я очаква. Познаваше стила на Прескот. Когато хвърлеше око на някого, придобиваше невероятната дарба да представя най-обичайни неща по най-противен начин. Рой вече се досещаше как е описал случая между него и Вивиан.

„Дано да си е вкъщи — молеше се наум. — Ако научи за статията, без да съм говорил с нея, не само няма да ме погледне повече, но и няма да ми повярва, че съм я защитил.“

Проклинаше Енджи, чиято глупава ревност го бе поставила в такова положение. Беше му ясно, че нищо от думите й не бе вярно. Вивиан наистина се бе държала странно, но не се бе любила с него, за да запази работното си място. Професионалното й бъдеще сега бе заложено на карта. Познаваше Джонатан Макджи доста добре, за да предвиди, че не би се повлиял от глупавите статии в пресата, но все пак той трябваше да се съобразява до известна степен с общественото мнение.

Скоро пристигна пред вилата на Вивиан. Паркира колата си на тротоара между две други и слезе. Започна да звъни на пожар, но без резултат.

— Хайде, моля те! Отвори най-после! — процеди през зъби, след като отвътре не се чу никакъв шум.

Реши да я почака и се върна в колата. Надяваше се, че няма да се забави.

 

 

— Значи така било — професор Джонсън гледаше замислен в чашата с кафе пред себе си и търсеше някакъв изход. — Но защо не ми разказахте това малко по-рано? Можехте да си спестите някои неприятности.

Вивиан драскаше с нокът по покривката. На този въпрос не можеше да отговори лесно. „Как да му обясня, че все още обичам Рой, въпреки всичко, което ми причини?“

— Не исках да намесвам никого — отвърна уклончиво. — Все пак, става въпрос не само за мен, а и за Рой и кариерата му. Мисля, че… — изчерви се и млъкна.

— Смятате, че ако задуха друг вятър, и случайно отношенията между вас се задълбочат, това би било в негова вреда? — Джонсън се облегна назад и я погледна. — Трябва да призная, доктор Лейтън, че такова внимание от ваша страна е просто учудващо. Но времената се менят. Съвременни хора сме и нищо вече не ни е чуждо. Често се случват такива неща.

Той спря и се усмихна унесено. Явно си спомни нещо много приятно и за момент като че ли забрави за Вивиан, която го наблюдаваше изненадана. Хамелеона й се показваше такъв, какъвто никога не би предположила, че може да бъде. Познаваше го като вечно недоволен и недодялан, а сега не само, че я бе защитил пред Прескот, но й предлагаше и съдействието си да й намери работа.

— Защо правите това, професоре? — попита го, за да наруши дългото мълчание.

Бе го извадила от спомените му. По изражението му разбра, че не е чул въпроса й.

— Мисля, че не сте ми задължен с нищо. Аз съм служителка като всички останали и се питам защо помагате точно на мен.

Той се усмихна добродушно и хвана ръката й.

— И аз съм бил млад, доктор Лейтън, не забравяйте това. И дори да не можете да си го представите, по-рано от любов правехме и невъзможното. Това не е привилегия на днешното време — замълча отново, докато напълно прогони мислите за миналото си. — Защо правя това? Вие сте една от най-способните ми анестезиоложки и като шеф имам задължения към вас.

Изпи и последната глътка от кафето си и махна на келнера.

— Бутилка бяло вино, моля!

Вивиан бе смаяна. Тази вечер й бе говорил повече, отколкото през цялото време, откакто го познаваше. Сервитьорът донесе поръчката и тя реши да разкаже на Джонсън за телефонния разговор, който случайно бе чула. „Трябва да разбера, дали Рой наистина иска да напусна.“

Джонсън отпи бавно.

— Вашето освобождаване е наложително по причини, които ви обясних по-рано в кабинета си. Но доктор Палмър ме убеди да не гласувам в управителния съвет против уволнението ви — извади една от черните си бразилски пури и продължи: — Знаете, че мнението на главния лекар е доста решаващо, що се касае до работните места, нали?

Вивиан кимна механично, без да отделя погледа си от лицето му. „Значи е вярно това, че Рой иска да ме уволнят“ — мислеше си горчиво.

— Но той не ме убеждаваше защото иска да ви изхвърлят от клиниката или заради годеницата си.

Професорът направи пауза.

— Обичате Палмър, нали?

В отговор Вивиан отново само кимна. Нещо като че ли я задушаваше и не можеше да отрони думичка.

— Е, мисля, че няма да ви изненадам особено, ако ви съобщя съображенията на Палмър.

Накратко й разказа за плановете на Джонатан Макджи около назначаването й в неговата клиника и ролята, която самият той трябвало да изиграе.

— Рой се страхуваше, че ще откажете точно заради това, в което сега ви обвинява този мошеник Прескот — завърши накрая.

— Но тогава… но защо Рой не ми каза всичко по-рано?

Не знаеше дали да се смее, или да плаче. „Значи той изобщо не ми е сърдит, нито пък иска да си отмъщава. Трябва да съм била сляпа! — мислеше си потресена. — Още утре ще го намеря и ще му обясня всичко. Длъжна съм да направя това, дори вече да е твърде късно.“

— Желаете ли нещо друго за пиене? — прекъсна Джонсън мислите й.

— Да поръчаме шампанско, но само ако ми позволите да го платя аз.

— Изключено, доктор Лейтън. Вярвам, че неслучайно водя сметките на управителния съвет. Все пак тези хора са отговорни, че загубвам една от най-добрите си лекарки.

— Да пием тогава — отвърна Вивиан. — И да се надяваме, че утре в „Бостън Ивнинг Пост“ няма да излезе статия за разточителството на главния лекар на градската болница. Представям си заглавието: Главен лекар и анестезиоложка, видени в заведението „Долче вита“.

 

 

Рой смачка празната цигарена кутия и погледна часовника си. Наближаваше десет, а това означаваше, че почти три часа бе чакал пред вратата й. Вече му беше писнало и реши да се прибира.

„Сам съм си виновен — мислеше си, запалвайки мотора. — Беше глупаво от моя страна да вися тук и да се правя на загрижен приятел. Вероятно си е намерила вече някой, на когото да изплаче мъката си.“

Мисълта, че в живота на Вивиан би могло да има друг мъж, съвсем развали настроението му. „Защо трябваше да се влюбя точно в нея?!“ Знаеше, че такава жена трудно остава без обожатели. А че дори и не иска да го види, също му бе показала доста недвусмислено.

Погледна смачканата цигарена кутия. „По дяволите! Нямам и цигари!“ Изгаси двигателя и слезе от ситроена си.

Точно срещу жилището й имаше доста оживен бар. Тъкмо излизаше от него с цигара в уста, когато видя спиращата наблизо кола. Инстинктивно отстъпи крачка назад. Въпреки, че беше доста тъмно, успя да разпознае шевролета на Джонсън.

„Без съмнение е той. Но какво търси тук?“ — питаше се смаян.

Професорът слезе и отвори вратата на Вивиан. Рой не вярваше на очите си, като видя, че тя го прегърна. Веселият й смях сякаш звънтеше в нощта. Джонсън изобщо не бързаше да си тръгва и Рой си направи извода, че двамата се разбират великолепно. Проклинаше бара, тъй като силната музика от дансинга му пречеше да долови разговора им. Чу само няколко думи, когато се сбогуваха. Вивиан се обръщаше към него по име — привилегия, която Джонсън не позволяваше на никого от лекарите си. Учудването на Рой стана безмерно, когато професорът я прегърна и я целуна по устата. Или по бузата, но това в момента му бе съвсем безразлично. Ядът му растеше с всеки миг. „Чудесно си го скроила — скърцаше със зъби. — Първо съблазняваш завеждащия отделение и понеже това не ти е достатъчно, се примъкваш към главния лекар!“

Не съзнаваше, че повтаря същите обвинения, за които преди няколко часа твърдеше, че са плод на ревността на Енджи.

„Край вече!“ — рече си, докато стоеше като закован пред вилата и гледаше към прозореца на спалнята й.

Щом той светна, прекоси бързо улицата и се качи в колата си. Седя така няколко секунди с все още незапалена цигара в уста. Измъчваше го дилемата дали да отиде при нея или не.

„Ще си съчини някаква невинна история“ — помисли си и потегли така рязко, че гумите изсвириха.

Цяло чудо бе, че няколко минути по-късно паркираше колата си жив и здрав пред дома на Джонатан. Изкачи стъпалата, водещи към верандата на старата, построена във викториански стил къща. Пред вратата се поколеба за момент, но удари медната камбанка.

Вече окончателно беше решил.