Ендрю Мейсън
Вивиан (6)

VI

— Какво значи това, че не сте могла да останете повече? Да не ви се е явило някое видение, което ви е заповядало да се върнете?

Вивиан гледаше гузно в пода.

— Да, професоре — отвърна едва чуто, но Джонсън имаше отличен слух.

— Моля?! Имала сте видение?

— Всъщност не.

— Но кажете ми най-после какво се е случило. Нямам настроение да си играя на гатанки. Внезапното ви отпътуване от Ню Йорк ми изглежда достатъчно загадъчно.

Докато я мъмреше строго, професор Джонсън непрекъснато се разхождаше напред-назад из стаята.

— Какво си позволявате, доктор Лейтън? Човек не напуска просто така конгрес, на който на следващия ден ще изнася доклад!

Той поклати глава, отпусна се на стола си и я погледна втренчено.

— Опасявам се, мис Лейтън, че пропуснахте добър шанс да се издигнете в кариерата си.

Вивиан преглътна. Знаеше, че нарича подчинените си „мис“ и „мистър“ само когато им е страшно ядосан. „Но как да му призная причината? Не мога да му кажа, че съм си тръгнала заради Рой! И заради теб самата“ — сякаш чу гласа на съвестта си.

— Цяла сутрин се опитвах да обясня на изумените колеги, които бяха чели доклада ви, защо няма да го изнасяте на конгреса — професорът удари по бюрото. — Досега не сте дала на управителния съвет нито един разумен аргумент! „Отпътувах поради лични причини.“ Та това е нечувано!

Махна вяло с ръка, с което й подсказваше, че може да си ходи.

— Пак ще си говорим — извика подире й.

Вивиан хлопна вратата след себе си. Професор Джонсън се замисли. Знаеше, че тя е една от най-добрите анестезиоложки, работили някога в неговото отделение, но не можеше да й помогне по никакъв начин. Управителният съвет защитаваше лекарите с повече стаж, тъй като тяхното съкращаване излизаше на болницата много по-скъпо.

„Това, което сега си е позволила, е вече прекалено. Дано само постъпката й не повлияе отрицателно върху мнението на стария Макджи по отношение професионалната й етика. Поне досега той гледаше с добро око на работата й.“

Джонсън се поколеба за миг, но все пак натисна копчето на разговорната уредба и поръча на секретарката си да го свърже с Ню Йорк.

 

 

— Хамелеона отново се е разбързал — обърна се Анжела Голайтли към Вивиан.

Анжела бе примадоната на Джонсън — вряла и кипяла в лекарската практика заедно с него.

— Изглеждате така, сякаш сте видяла призрак.

И без да чака отговор й поднесе чаша кафе.

Вивиан с удоволствие отпи от горещата ободряваща течност. Не беше спала цяла нощ, а сега и тази среща с шефа.

„Какво ли си е помислил Рой?“ — мина й през главата.

— Ало? Ню Йорк, „Астория“? Бихте ли ме свързали с професор Макджи? Да, като Макдоналд, но без Доналд — Анжела затули с длан мембраната. — Тия нюйоркчани са големи шегаджии. Професор Макджи? Секретарката на професор Джонсън е. Веднага ви свързвам.

Остави слушалката и се обърна отново към Вивиан:

— Ще постоите ли тук, докато донеса още кафе? Нашата кафе машина е повредена и трябва да сляза на долния етаж.

— Да, ще остана, не се притеснявайте.

— Само за пет минути. Следобед професорът пие много кафе и е страшно недоволен, когато няма достатъчно.

Анжела излезе, а Вивиан седна на мястото й. Погледът й се спря на телефона. „Бих могла да звънна на Карол.“ Нуждаеше се от някого, на когото да излее мъката си. Вдигна слушалката и посегна да набере номера, но изведнъж се спря. Вероятно Анжела бе забравила да освободи линията, защото се чуваше някакъв разговор. Реши да затвори, тъй като нямаше намерение да подслушва, но гласът, който прозвуча спря дъха й:

— … и аз не съм наясно. Мисля, че е реагирала доста спонтанно. Но предложението е в сила.

Беше Рой. Не би могла да го сбърка.

— Не съм много съгласен, Палмър — отвърна Джонсън колебливо. — Ако доктор Лейтън разбере…

— Вече ви обясних причините, поради които трябва да напусне. Не се безпокойте, управителният съвет е зад гърба ви. Вие не носите никаква отговорност.

— Добре, Палмър, надявам се, че знаете какво правите. Такива неща не са по вкуса ми. Винаги съм бил за справедливостта.

Смехът на Рой от другата страна накара Вивиан да потръпне.

— Това е само за нейно добро, професоре. Освен това, управителният съвет…

Тя чу стъпки от коридора и затвори бързо. Анжела влезе с голям поднос в ръце.

— Готово. Такова кафе трябва… Господи, мила, та вие сте смъртно бледа! — гледаше я стъписана. — Лошо ли ви е?

— Не, не, благодаря. Вече ми мина — отказа Вивиан предложената й чаша вода. — Само ми трябва глътка свеж въздух.

Побърза да излезе, иначе би избухнала в сълзи пред нея. В коридора вече не можа да се сдържи. Беше шокирана от онова, което чу. „Явно Рой е отговорен за моето уволнение!“ Беше извън себе си от яд и разочарование.

„Но защо? Какво печели той от това?!“ Представяше си физиономията му, когато е разбрал, че е напуснала хотела, въпреки уговорката си с него.

Взря се в огледалото на асансьора, докато се спускаше към партера. Искрящите й очи гледаха уморено, а под тях се открояваха два тъмни кръга — резултат от безсънната нощ.

Влезе в стаята на дежурните лекари, където завари Ървинг Браун.

— Здравейте! Върнахте ли се вече? Мислех, че конгресът е в разгара си.

— Да… не… всъщност, дойдох си по-рано…

С удоволствие би му ударила плесница, като видя подигравателната му усмивка.

— Не върви ли според плана?

— Напротив, всичко е както трябва — отвърна му хладно, докато обличаше палтото си.

Искаше й се колкото се може по-бързо да се прибере вкъщи. Отиде в отделението и помоли един от колегите си да поеме и нейното дежурство. Нямаше много работа и уреди въпроса без проблеми. Седна в колата си и пое към пристанището.

Когато затвори входната врата след себе си, напрежението от целия ден си каза думата. Захвърли чантата си и с отчаяно хълцане се отпусна на дивана в хола.

„Развалих всичко — помисли си тъжно. — Не само си спечелих омразата на Рой, а провалих и кариерата си.“

Можеше да си потърси нова работа, но като споменеше какво се е случило на конгреса, в големите клиники едва ли щяха да я приемат. Да се назначи анестезиолог с такова непредвидимо поведение беше твърде рисковано.

„Но още по-лошото е, че Рой ужасно се е разочаровал от мен, защо иначе би настоявал Джонсън да ме съкрати?“

Събра сили и отиде в банята.

„Първо един освежаващ душ, после ще видим — сама се окуражаваше. — Да лежа и да хленча като бебе не би ми помогнало с нищо. Сама си надробих всичко това и сама ще трябва да се оправям!“

Не разбираше защо Рой бе постъпил толкова подло. Да й отнеме работата само заради това, че й е ужасно ядосан, бе наистина прекалено.

„Но Карол ме предупреди. По-добре да я бях послушала и да го зарежа. Още утре ще поискам останалата част от отпуската си. Така поне спокойно бих могла да си потърся нова работа. А и по-лесно ще преживея раздялата с Рой…“

 

 

— Склонен съм да мисля, че доктор Лейтън е имала сериозна причина да отпътува така внезапно — говореше в Ню Йорк Джонатан Макджи на Рой. — Въпреки че много съжалявам за доклада й, който бе пропуснат — потупа го по рамото и го погледна внимателно. — Има нещо между вас двамата, за което не си ми казвал, нали?

Рой сви рамене.

— Да… и мисля, че знам защо Вивиан си тръгна — отвърна му колебливо.

— Има ли някаква връзка с поканата ти за обяд?

— Може да се каже.

Джонатан го гледаше очаквателно и той му разказа за бала и вечерята им. Разбира се, спести си „детайлите“ около нощните преживявания.

Мистър Макджи се усмихна, извади от табакерата си една от любимите си бразилски пури и запали. Погледна го с живите си очи през гъстите облаци дим.

— Трябва да си призная, че желаех зет като теб, но забелязвам, както и ти, че дъщеря ми още не е готова за брак. Тя… — замълча и се усмихна. — Е, да не отивам много далеч.

Рой се досещаше какво има предвид. Беше му ясно, че излетите на Енджи с Джон Прескот не са толкова безобидни, колкото тя се опитваше да му ги представи. Познаваше Прескот и славата му, а Енджи не бе от жените, които дълго биха му устоявали. Учуди се, че явната й изневяра изобщо не го вълнува. Но нямаше никаква причина да й се сърди. Не й бе разказал за отношенията си с Вивиан и винаги отклоняваше молбата й да се виждат по-често под претекст, че има много работа. „Нищо чудно, че сега е с Прескот, след като аз нямам време за нея…“

— Като че ли трябва да си потърсим друг анестезиолог. Какво ще кажеш? — прекъсна Джонатан потока от мисли, нахлули в главата му.

— Не знам. Личният живот не трябва да влияе на работата.

— Хм, така е, но след този случай мислиш ли, че ще се справи?

— Честно казано, наистина не знам. Вивиан е отличен специалист и би било жалко, ако не я вземем. Освен това, говорих с Джонсън да я съкрати. Той беше против решението на управителния съвет, въпреки че едва ли щеше да ги убеди. Но след като му казах, че ще я назначим при нас…

— Малко си прибързал, Рой — Джонатан Макджи потупа писменото обяснение на Вивиан пред себе си. — Тя е добър специалист, за това спор няма, но ни трябва човек, който е абсолютно уравновесен. От него зависи животът на пациентите ни. Не искам да погубим някого само защото анестезиоложката се е карала същия ден с приятеля си. Ще обмисля още веднъж дали да я назначим. Джонсън наистина е много доволен, а и ти си въодушевен от нея…

Рой беше благодарен, че шефът му нямаше способността да чете чужди мисли, иначе би разбрал, че в момента изобщо не е въодушевен от Вивиан, особено след случката в Ню Йорк. Бе много изненадан, когато в хотелската й стая завари дребен, пълничък доктор на име Флетчър Хендерсън. Първо мислеше, че е станала някаква грешка, но после разбра, че Вивиан явно се е уговорила и с двамата. Такова нещо бе гледал само по филмите. Не очакваше, че се е прибрала в Бостън.

„Ще се наложи да ми обясни това! — беше й се, заканил, излизайки от хотела. — И този път няма да се измъкне.“

 

 

— Но, Джон, казвала съм ти вече, че не съм влюбена в теб, какво ти става?

С небрежно движение Енджи отметна назад русата си коса и се усмихна безгрижно. Лицето на Джон помръкна. Лежаха в широкото легло във вилата му, което той предпочиташе за любовните си авантюри. Но този път нещата се развиха по-различно, отколкото очакваше.

Още от самото начало Енджи държеше всичко в свои ръце и изведнъж се оказа, че той е този, който тича след нея. Наведе се и я целуна нежно.

— Можеш да се добереш до досиетата на всички жители в Бостън, ако искаш, нали? — рече Енджи, докато изкусително се гушеше в него.

— Е, и?

Джон гледаше красивото й тяло. Тя го влудяваше. Усещаше, че устата му пресъхва. Никога досега не бе обичал друга жена и фактът, че Енджи не изпитва същото към него, му създаваше комплекси.

— Чии прегрешения те интересуват? — попита я, галейки стегнатите й гърди.

— Можеш ли да изровиш нещо за Вивиан Лейтън? — Енджи не обръщаше никакво внимание на ласките му.

— Аа, разбирам. Отмъщението е сладко нещо. Така ли беше?

— Отмъщение ли? За какво? — тя направи учудена физиономия, но Джон не се впечатли от привидната й невинност.

— И аз щях да съм ужасно ядосан, ако някой ми отнеме годеника по такъв начин — подхвърли подигравателно. — При това всички знаят, че Палмър и ти имате нещо общо.

Енджи не можеше да го опровергае.

— Ще ми донесеш доказателства, нали? — прошепна и плъзна ръка надолу по голото му тяло.

— Ще направя всичко, каквото поискаш… — простена той и целуна рамото й.

Не можа да забележи хладния израз в очите й, който сигурно би го накарал да се стресне.

„Ще ти покажа, Вивиан Лейтън! — мислеше си Енджи, отвръщайки механично на милувките му. — Една Макджи не се оставя толкова лесно да й отнемат нещо, което й принадлежи.“