Ендрю Мейсън
Вивиан (3)

III

Рой тъкмо приключваше закуската си, когато се почука. Вивиан открехна вратата и подаде глава.

— Преча ли? — попита и се изчерви леко, щом го видя гол до кръста.

— Разбира се, че не. Влезте — покани я радостен и като забеляза смущението й, вдигна одеялото малко нагоре. — Сърдечно ви благодаря за вечерята.

— О, нищо особено — Вивиан се огледа къде да седне, но единственият стол в стаята бе зает от куп бельо.

Проследил погледа й, Рой се усмихна и потупа края на леглото.

— Седнете спокойно тук. Това е мястото, което предпочитаме, щом трябва да съобщим на пациента нещо неприятно, но за щастие, в моя случай симптомите не са толкова лоши.

Тя се засмя и приседна.

— Правилно — потвърди. — Май вече сте здрав и ще ви изписват?

— Това го дължа на вас и ви благодаря. Без всеотдайните ви грижи със сигурност щях да пролежа още един ден тук — преувеличи Рой.

— Как ли не. Да не мислите, че ще ви оставим да лежите в отделението за спешна хирургия и да заемате легло, което може да бъде предоставено на наистина болен човек.

Той беше разочарован.

— Жалко. Мислех, че от сърце желаете да оздравея.

Вивиан отбягна погледа му. Усети как пулсът й се ускори, веднага щом я хвана за ръката.

— Въпреки това, ще се реванширам с удоволствие за прекрасната вечеря — продължи Рой.

Тя се опита да протестира, но бе прекъсната.

— Нямате никакъв изход. Знам, че сте свободна днес. Погледнах служебния график и видях, че сте дежурна, но си позволих да ви освободя. Надявам се, че няма да ми се разсърдите за своеволието. Прецених, че това е единствената възможност да се срещна с вас.

Вивиан не знаеше дали да му се обиди, че си позволява да разполага с времето й, или да се радва и да се чувства поласкана.

— Не знам… — отвърна колебливо, за да спечели секунди за размисъл, но изведнъж й дойде на ум друго: — Мислите ли, че годеницата ви ще е във възторг от тази идея?

Рой се облегна доволен назад.

„Спечелих“ — помисли си, преди да й отговори.

— Енджи? Тя не е ваша грижа — замълча за миг, после продължи с малко тъжен глас: — Обади ми се тази сутрин и ми каза, че за съжаление нямала да дойде да ме посрещне, защото имала важен ангажимент.

Вгледа се в красивите й зелени очи и му се стори, че я познава от години.

— Значи сте съгласна?

На Вивиан не й оставаше нищо друго, освен да приеме и ако трябваше да бъде честна, да си признае, че поканата за вечеря с Рой Палмър бе много интригуваща.

— Добре — каза Рой с облекчение. — Ще ви взема довечера в осем. Удобно ли ви е?

Тя кимна. Рой отметна завивката и стана. Само по долнище на пижама той я смая с великолепното си тяло. Докато кръстосваше из стаята, за да събере нещата си, Вивиан не откъсна поглед от атлетичната му фигура. Устата й пресъхна, а ръцете й се овлажниха.

— Явно, повече не се нуждаете от помощта ми — успя да каже. — Връщам се в отделението, ще се видим довечера — беше вече на вратата, когато се сети да го попита знае ли къде да я намери.

— Успях да взема адреса ви от администрацията, в случай, че откажете да ми го дадете.

— И защо? — учуди се тя.

— Щях да стоя пред вратата ви, докато ме пуснете да вляза. А между другото, пея ужасно.

Вивиан си пое дълбоко въздух, но реши да си спести коментара и безмълвно излезе.

— Как може да е толкова самоуверен! — възнегодува гласно в коридора.

— Сигурно имате право — чу глас зад себе си. Обърна се и видя възрастен, но добре изглеждащ господин с прошарена коса и любезни очи.

— Ако не се лъжа, излизате от стаята, в която е настанен доктор Палмър.

Тя кимна. Стори й се, че го познава отнякъде.

— Макджи — представи се господинът. — Исках да разбера как е.

Вивиан огледа с любопитство мъжа, който щеше да помогне на Рой да направи такъв скок в кариерата си. Не приличаше на човек, предаващ щафетата на някого само заради приятелството между него и дъщеря му. Бе впечатлена от респекта, който излъчваше. Забеляза, че Джонатан Макджи все още чака отговора й.

— Най-добре е да питате самия него. Тъкмо стана и сигурно е под душа, но съм убедена, че ще се зарадва да ви види.

— Дано да е така както се е зарадвал и на вас — рече той, оглеждайки я. — Знам, че лекуващ лекар му е доктор Уилям Стоун, а вие съвсем не ми приличате на него.

Сериозният тон, с който й направи този необичаен комплимент, я развесели.

— Точно така, Джонатан — чу се плътен глас. Беше Рой, облечен в бяла престилка.

— Колко се радвам, че си вече здрав — мистър Макджи пристъпи към него и му стисна сърдечно ръката. — Енджи ми разказа за катастрофата и си помислих, че съм задължен да се убедя лично в невредимостта на заместника си.

Рой се усмихна.

— Добре съм, и то благодарение на всеотдайните грижи на тази млада лейди — погледна Вивиан многозначително.

— Вярвам, че е така, Рой — Джонатан се обърна към нея. — Благодаря ви за вниманието, което сте проявила към доктор Палмър мис…

— Лейтън, Вивиан Лейтън.

— … доктор Лейтън — завърши Макджи изречението си. — Добрите грижи могат да вдигнат на крак всеки много по-бързо от всички чудеса на медицината, взети заедно.

На Вивиан й стана неловко, че е център на вниманието, затова се сбогува набързо под предлог, че трябва да види и другите пациенти. Вървеше по коридора и усещаше с гърба си изпитателните им погледи. Най-после зави зад ъгъла и се качи в асансьора, водещ към детското отделение.

Там я чакаха с нетърпение. Бяха докарали малко дете, което спешно трябваше да се оперира от апандисит.

Вивиан винаги успяваше да убеди децата, че всичките тези модерни бучащи апарати съвсем не са страшни. Обичаше работата си и бе шокирана, когато преди две седмици научи, че в скоро време щели да съкращават длъжността й. Не се притесняваше толкова за бъдещето си, колкото за малките пациенти. Знаеше, че хирурзите са претоварени от работа и няма да ги обграждат с такова внимание, каквото им оказваше тя.

През следващите два часа се бе концентрирала изцяло върху детето, което с панически страх следеше всяко нейно движение. Непрекъснато му говореше и му обясняваше съвсем подробно всичко, което правеше, докато накрая се успокои и започна с любопитство да наблюдава действията й.

Така се бе увлякла, че изобщо не забеляза един човек, който през цялото време не я изпусна от погледа си. Малко преди детето да бъде изведено от операционната зала, Джонатан Макджи се отдръпна от прозорчето и се запъти към чакалнята, както се бяха разбрали с Рой.

— Впечатляващо, наистина впечатляващо — мърмореше си, без да обръща внимание на учудения поглед на медицинската сестра, влязла с него в асансьора, която си мислеше, че думите му се отнасят за собствената й особа.

Рой вече го чакаше. Двамата излязоха от клиниката и се качиха в ролса на Джонатан, спрян на паркинга за линейки. Рой му направи шеговито забележка.

— Е, и какво? — отвърна Макджи. — В момента колата се използва като болничен транспорт, нали?

Луксозната лимузина се движеше безшумно по заснежените улици на Бостън. Само след няколко минути спря пред къщата, която Рой бе наел от свой колега, заминал в Ню Йорк. Той благодари и понечи да слезе, но въпросът на Джонатан го спря:

— Кажи ми, отдавна ли познаваш доктор Лейтън?

Погледна учудено шефа си.

— Запознах се с Вивиан на бала на лекарите. Защо питаш?

„Дали не е заради Енджи? Може би се е оплакала на баща си за тъй наречената ми «изневяра»?“

— Просто така — отвърна уклончиво. Изглежда той усилено обмисляше нещо, но само поклати глава и се усмихна. — Забрави го. Докато те чаках, я наблюдавах в операционната. Интересна жена. Довиждане, Рой. Почини си още малко. Трябва ми напълно здрав заместник.

Рой затвори вратата и проследи с поглед ролса, който бавно зави зад ъгъла. Познаваше Джонатан достатъчно добре, за да се досети, че крои нещо.

„Рано или късно ще разбера. Довечера ще говоря с Вивиан.“

Подсвирквайки си, влезе в спалнята и потърси вечерния си костюм. Радваше се, че ще вечерят заедно. Докато се преобличаше, мислеше непрекъснато за нея. Беше се впечатлил от сдържаността й. Плаха и някак си уязвима, тя се различаваше толкова много от жените, които познаваше.

„Ще те опозная каква си всъщност, Вивиан Лейтън!“ — заричаше се пред огледалото, връзвайки вратовръзката си.

Малко по-късно седеше в стария си ситроен, модел от петдесетте години и караше към пристанището.

 

 

— Идеята ви беше чудесна, Рой — похвали го Вивиан и отмести настрани чинията от десерта. — Трябва да си призная, че досега не съм била в този ресторант, въпреки че живея съвсем близо.

Извади кутия цигари от чантата си. Рой й поднесе запалката си. Тя всмукна дълбоко дима и се замисли. Беше прекрасна вечер. Радваше се, че прие поканата му, и че не се отказа в последния момент, макар да се колебаеше дали да не го излъже, че й се е появил неотложен ангажимент, и да не му отвори. В крайна сметка бе сгоден, а това противоречеше на принципа й да не се занимава с обвързани мъже.

Срещна погледа му. Отново усети същото чувство, което се появяваше винаги, когато се взреше в изразителните му сини очи.

— Вие сте прекрасна, Вивиан, знаете ли това?

— Не сте първият, който ми прави такъв комплимент — отвърна дръзко, но гласът й потрепери издайнически.

„Отново тази несигурност! — помисли си ядосана. — Защо пред него не мога да се държа спокойно, както пред всичките си останали обожатели?“

Рой се засмя тихо.

— Сигурно няма и да съм последният, който ще е впечатлен от вас… — замълча за миг. — Всъщност, жалко!

— За кое жалко? — полюбопитства Вивиан. — Че няма да сте последният? Не мислите ли, че е малко егоистично от ваша страна?

— Не исках да кажа това — Рой се чудеше как да се измъкне, но за своя изненада трябваше да установи, че наистина му се щеше да е последният мъж в живота й.

Тя упорстваше.

— А какво искахте да кажете? — посегна към чашата си, която се оказа празна.

— Ще поръчам още една бутилка — побърза да рече Рой с надеждата, че междувременно ще му хрумне някое убедително обяснение.

Келнерът се приближи и прие поръчката.

— Виното е превъзходно, нали? — Рой се опита да печели време.

Вивиан бе на същото мнение. Беше пила малко повече от обикновено и се чувстваше доста весела. Никак не й се искаше да си разваля хубавата вечер със сериозни размисли. В присъствието на Рой й беше добре и не желаеше да прогнозира утрешния ден.

— Дължите ми обяснение — припомни му.

Той се усмихна и запали цигара.

— Когато се хванете за нещо, май не отстъпвате лесно.

— Такава е и професията ни, не мислите ли? — Вивиан замълча, докато келнерът наливаше вино в чашите, после смело вдигна наздравица: — Пия за това, че от вас ще излезе добър дипломат!

— Не разбирам какво имате предвид — отвърна Рой привидно изненадан, въпреки че много добре знаеше, за какво му намеква.

— Измамник! Но всички мъже сте такива! Щом трябва да заемете конкретно становище, ви се развива фантазията, която при други обстоятелства напълно липсва.

— Доста категорично казано. Да не би да си мислите, че не ми стига смелост да бъда прям с вас?

Гледаше я втренчено и осъзнаваше, че нещо от искрящите й зелени очи прониква до дъното на душата му. Побърза да вземе чашата си, за да се спаси от хипнозата им.

Вивиан също бе прикована от това, което успя да прочете в неговите. Някъде отдалеко прозвуча предупредителен сигнал, който обаче не достигна до съзнанието й. Бе забравила за всичко наоколо. Сега съществуваха само той и тя.

Този миг им се стори цяла вечност. Рой пръв наруши мълчанието:

— Мисля, че е по-добре да си ходим.

— Да, тръгваме… — съгласи се тя.

Все още бе обхваната от вълнението, което този мъж предизвикваше у нея. Стана и леко се олюля.

Рой й помогна да си облече палтото и излязоха. Докато вървяха към колата, лицата им бяха съвсем близо и тя вдъхваше аромата на парфюма му. Докосването на силните му ръце я възбуждаше. Струваше й се, че ще експлодира. Беше й ужасно горещо, а в главата й цареше пълен хаос. Дишаше учестено, без да съзнава, че е отворила съблазнително устата си.

Почувствал възбудата й, Рой не можа да се сдържи повече и я обърна рязко към себе си. Покри цялото й лице с целувки. Вивиан се вкопчи в него. Усети устните му върху своите и се наслади на страстната игра на езика му. Не знаеше колко време са се целували, но когато се отдръпна, видя с изненада покритата му със сняг глава. Не бяха дори забелязали, че вали.

Рой се усмихна и прокара ръка през черната й коса, върху която топящите се снежинки оставяха капчици вода.

— Аз…

— Штт! — прекъсна го тя. — Не казвайте нищо. Думите само пречат в такъв момент. Нека просто се насладим на мига и да забравим всичко около нас.

Помилва го нежно и трепна, щом усети желанието му. Сякаш отново чу предупреждаващ вътрешен глас, но вдигна примирено рамене.

Тази нощ всичко бе позволено, макар да знаеше, че утре сутринта щеше да съжалява.

— Да вървим — подкани я Рой, който бе забелязал вътрешната й борба.

За разлика от друг път, сега той не изпитваше угризения на съвестта спрямо Енджи. Откакто я познаваше, не й бе изневерявал.

„Верността не може да съществува по споразумение или по обещание“ — обичаше да казва, когато приятелите му, подочули за флиртовете на Енджи, го упрекваха, че не поглежда друга жена.

С Вивиан обаче бе различно. През цялото време разбираше, че става нещо с него, макар че не можеше да си обясни точно какво. Имаше богат сексуален опит, но досега не се бе чувствал така. Знаеше, че не бива да я изпраща до вкъщи, защото щеше да се случи нещо съдбоносно, но желанието бе по-силно от разума, с който доктор Палмър се славеше. Струваше му се, че това не е той, че Вивиан бе разкрила у него черти, за които дори не е подозирал.

Седнаха в колата и потеглиха.

 

 

Докато пътуваха, не си казаха нито дума, но и не беше необходимо. Вивиан се бе облегнала на рамото му и гледаше втренчено през стъклото. Стигнаха до вилата й. Рой паркира и я погледна. И двамата се засмяха.

След няколко минути бяха в жилището й. Докато Вивиан вземаше виното от кухнята, той запали свещите в хола. Посрещна я, пое бутилката и двете чаши, остави всичко на масата и я прегърна. Сега целувките му бяха дълги и страстни. Имаха на разположение цялата нощ.

Вивиан се опиваше от нежните докосвания на устните му, докато бавно сваляше ципа на роклята й. Изведнъж го спря, взря се в очите му и го поведе към спалнята.

Запали нощните лампи, които обляха интериора в мека, нежна светлина. С леко движение на раменете изхлузи роклята си на пода. Усмихна се, като видя обърканата му физиономия. Останала само по фино копринено бельо, легна бавно и протегна изкусително ръце. Погледът му, изпълнен с възхищение, я възбуждаше още повече.

— Какво чакаш? — попита с одрезгавял глас.

Не се наложи да го подканя повече. Съблече се мълниеносно. Беше негов ред да се усмихне, като видя реакцията й. Прехласната от мускулестото му тяло, Вивиан буквално зяпна. За секунди лежаха неподвижно, докато тя плъзна ръка под слипа му. Това единствено докосване бе достатъчно, за да втвърди неимоверно пениса му. Рой легна по гръб и я привлече върху себе си. Помилва я нежно, свали бавно презрамките на сутиена й и покри с целувки шията й. После се превъртя и размениха местата си. Устните му продължиха надолу, оставяйки влажна диря след себе си, а когато достигнаха гърдите й, чу лекото й стенание и усети нетърпеливото повдигане на таза й. Докато сваляше бикините й, езикът му галеше едрите й зърна, които с готовност щръкнаха. Ръцете му пролазиха алчно между бедрата й и Вивиан потрепери. Дълго време се наслаждаваше на ласките, с които даряваха тялото й, възбудено почти до краен предел. Трескаво изхлузи слипа му и се смъкна бавно надолу. Рой изстена.

— Скъпа… — започна задъхан, — вършиш опасни неща и…

По-нататък не можа да продължи. Вивиан също не бе в състояние повече да сдържа желанието си. Дълбокият му, вибриращ глас й подсказваше, че и той е страхотно напрегнат. С тих вик се отдръпна от него, но в следващия момент бе отгоре му.

— Ела, моля те! — прошепна му.

Рой не пропусна мига. Хвана я за задните полукълба и проникна внимателно в нея. На Вивиан й се стори, ще полудее от нечовешка възбуда. Кръвта пулсираше във вените й, а напрежението достигаше всяко нейно мускулче. Той разбра сигналите на тялото й и ускори ритъма на тласъците си. Потни и неистово вплетени един в друг, изживяха едновременно върховното удоволствие. Вивиан безпаметно бе забила нокти в раменете му, оставяйки дълбоки червени драскотини по тях. На Рой му се струваше, че пропада в някаква бездна. Тялото му пулсираше отново и отново, докато накрая и двамата се отпуснаха в сладостна изнемога. Останаха да лежат прегърнати и безмълвни. Знаеха, че никакви думи не биха могли да обяснят станалото през тази прекрасна нощ…