Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Touch of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 31гласа)

Информация

Сканиране
an8(2009)
Разпознаване и корекция
Dani(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
smarfietka(2012)

Издание:

Ендрю Мейсън. Вивиан

САЩ. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1994

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954–439–262–9

История

  1. —Добавяне

II

Носеше се безшумно със ските по широка и безлюдна писта. Наоколо се виждаха само хълмове и някакви дървета, а бледата луна придаваше на всичко синкав отблясък.

Изведнъж някой се приближи към него. Беше красива жена, облечена в бяло. Усмихваше му се. Имаше дълга черна коса и изглеждаше малко тъжна. „Черна коса?“ Рой се опита да стане.

„Не познавам никого с черна коса — помисли си. — Косата на Енджи е сламеноруса. Тогава кой, по дяволите?“

— Трябва да лежите, Рой — нареди му непознатата тихо, но категорично.

Той се загледа в светлината. Но това не бе луната, а неонова лампа и ски костюмът на жената, която го заговори, се оказа лекарска престилка.

Като светкавица всичко се върна в паметта му. Стенейки се отпусна отново и се усмихна измъчено на Вивиан, която загрижено се наведе над него.

— Не очаквах, че ще се видим толкова скоро — каза й.

Тя избърса покритото му с капки пот чело.

— Все пак се радвайте, че можете да ме видите. И двамата сте имали страхотен късмет.

Рой си спомни клаксона и приближаващите се фарове. Изтръпна.

— А таксиметровият шофьор?

— Само ръката му е счупена. Цяло чудо е, че сте видели автобуса, който ви е пресякъл пътя и за щастие се е движел съвсем бавно.

Рой се опита да се надигне и да се огледа, но острата пронизваща болка го накара благоразумно да остане неподвижен.

— Така е — рече му Вивиан. — Имате тежки контузии, освен това двайсет часа бяхте в безсъзнание. Но вече сте добре.

— Двайсет часа?! — извика той ужасен. — Но тогава кой направи…?

— Доктор Стивънсън бе така любезен да оперира вместо вас — изпревари Вивиан въпроса му. — Годеницата ви също идва. Били сте се уговорили за днес…

Сметна, че не е необходимо да му разказва за невъзможното държание на Енджи, когато бе разбрала, че трябва да остане на легло най-малко два дни.

— А, да, обяд при Бюргермайстер — измърмори той повече на себе си, отколкото на нея. — Е, все ще се намери кой да ме замести — направи иронична физиономия, но само след миг продължи със сериозен глас: — Всъщност, какво правите тук? Мислех, че сте нощна смяна. Или ми казахте така само за да се измъкнете?

Вивиан се изчерви и му подаде чаша вода и успокояващи таблетки.

— Тази сутрин имаше много работа. Не можах да си тръгна просто така.

Рой се досещаше, че лъже, но отговорът й го зарадва. Беше забелязал притеснителността й и реши да не я разпитва повече. Бе доволен от това, че се грижи за него, и то доста добре.

„Може би и тя ме харесва… Красива е“ — мислеше си, докато я оглеждаше как ходи из стаята. Затвори очи.

— Благодаря много за всичко, което направихте за мен… — изрече и само след секунди заспа.

Вивиан го зави внимателно и с мъка се въздържа да не го целуне по челото. Загаси лампата и излезе. Едва в коридора въздъхна дълбоко. Рой Палмър не й беше просто симпатичен. С бавни крачки се запъти към дежурната стая, за да се преоблече.

„Ако си бях вкъщи, отдавна щях да съм под одеялото“ — мина й през ума. Цялата трепереше, но не беше сигурна дали това се дължи само на преумората. Тъкмо обличаше палтото си, когато влезе колегата й Ървинг Браун.

— Какво правите тук? — попита я учуден, като междувременно слагаше каничката с кафе на котлона. — Едно и за вас?

— Не, благодаря. Ще си ходя, много съм уморена.

— Всъщност, би трябвало да сте в леглото преди осем часа — каза той, поглеждайки часовника си. — Поради някаква особена причина ли сте все още тук?

— Не, просто имаше много работа и исках да помогна на колегите — излъга Вивиан набързо.

— Така ли? — Ървинг я изучаваше с очи. — Помислих си, че е свързано с доктор Палмър… — отпи от чашата си и се облегна назад.

— Кое ви наведе на тази мисъл? И той е пациент като всички останали.

Погледна го и разбра, че не е много убеден в думите й. Но Ървинг Браун реши да не я измъчва повече. Обсъдиха още няколко служебни въпроса и тя си тръгна.

— В случай, че ви интересува — извика й Браун, — приятелката на доктор Палмър е при него. Изглежда младата дама знае какво иска.

— Сигурно — отвърна Вивиан вяло, — но това не ме интересува.

Хлопна вратата зад гърба си и се запъти с бързи крачки към подземния гараж на болницата, където бе паркирана колата й. На никого не би се доверила, че всъщност доста се интересуваше от отношенията между Рой и Енджи. Ядосана, че бе допуснала така лесно да се объркат чувствата й, запали двигателя и потегли толкова рязко, че едва не се блъсна в големите бетонни саксии на изхода.

„Спокойно, миличка — каза си. — Няма смисъл да рискуваш живота си заради почти женен мъж!“ А че Рой скоро щеше да се ожени, в това беше сигурна.

Трябваше да го забрави. Но не бе така лесно. Спомни си атлетичното му тяло, което нощес бе преглеждала, и я заляха горещи вълни.

„Едва ли мъж като него ще сподели леглото си с жена само в името на кариерата си. Рой наистина не би допуснал някога да се държи за женска пола. Но какво може да се направи?!“

Зави в посока към пристанището, където имаше вила с изглед към морето.

„Рой Палмър ми е само колега и нищо повече — заключи и реши да не мисли повече за него. — Бих могла да телефонирам на Карол.“

Карол Орландо Бел й беше приятелка от студентските години и държеше частен кабинет в Провидънс. Не беше омъжена и нямаше такива намерения.

„Не разбирам, скъпа, защо трябва да ощастливя един мъж и в същото време да направя нещастни всички останали“ — казваше тя безгрижно, щом станеше въпрос за множеството нейни обожатели.

„Карол със сигурност би ми препоръчала няколко бутилки вино, придружени с по-грубички ругатни и би решила напълно проблема ми…“

 

 

— Само колежка? Не ме прави на балама! — Енджи отметна ядно русите си къдрици и се усмихна саркастично. — Не стига, че танцувахте като влюбени гугутки, ами „благочестивата“ доктор Вивиан Лейтън те пазеше като истински цербер. Искаше да ме върне от вратата, но не й се оставих!

Рой Палмър затвори примирено очи. „По-добре да не казвам нищо и да изчакам, докато сама се успокои.“ От опит знаеше, че това не трае дълго.

— Не е така, скъпа — отвърна й нежно и потупа подканващо края на леглото. — Не искаш ли…

— Не, не искам! — отсече Енджи. — Искам да зная какво се случи между вас двамата, по дяволите!

— Но, мила — въздъхна той, — вече ти разказах поне десет пъти. Само откачих роклята й…

— Тази версия я знам — прекъсна го Енджи. — Интересува ме какво стана после.

Рой започваше да се нервира.

— Мисля, че преувеличаваш. Щом те уверявам, че нямаш основание за ревност, трябва да ми вярваш. Не желая да обсъждаме повече този въпрос. Аз не те питам как изкара остатъка от вечерта с Джон Прескот. Както виждаш имам ти доверие и очаквам същото от теб.

Тонът му бе станал по-остър и Енджи усети, че не бива да прекалява. Рой не се впечатляваше от факта, че е дъщеря на шефа му, и което бе още по-лошо, баща й изобщо не се интересуваше от техните отношения. Джонатан Макджи държеше да го направи свой заместник, а не свой зет.

Той беше първият мъж в живота й, върху когото нямаше власт, и това го правеше в нейните очи по-привлекателен.

Промени светкавично тактиката си.

— Извинявай, мили, не исках да те ядосвам — прошепна му нежно и го целуна по бузата. — Ще оздравееш скоро, нали? — погледна часовника си. — Май ще е най-добре да те оставя да поспиш още малко. Спокойна съм, че си в добри ръце — подразни го отново.

Рой, който не можа да разбере внезапната промяна в поведението й, сбърчи чело.

— Първо ми разиграваш сцени на ревност, а сега…

— Забрави това. Ще ти се обадя довечера, става ли?

Сметна, че не е необходимо да му казва за уговорката си с Прескот. След скандала, който му спретна, щеше да бъде твърде нагло от нейна страна. Изпрати му въздушна целувка и се обърна така рязко, че едва не повали сестрата, която носеше вечерята му.

— Годеницата ви е доста буйна, докторе — каза тя и остави внимателно подноса.

— Може и така да се каже — подсмихна се той. — Това диетична храна ли е?

Сестрата също не можа да сдържи усмивката си.

— Доктор Лейтън ви поръча това меню от италианския ресторант. Предполагаше, че обичайната храна няма да ви се понрави много.

— Хм — Рой не скри радостта си. — Благодарете от мое име на доктор Лейтън. Дали ще бъде така любезна…

— И трябва да ви предам, че ще дойде да ви види утре сутринта. Дотогава ще се наложи да почакате — прекъсна го тя.

— Утре сутринта?! Но аз мислех, че ще ме изпишат още тази вечер!

— Типично за лекарите — отвърна сестрата все още усмихната. — Затрудняват живота на пациентите си, а не издържат, щом самите те са болни.

Рой трябваше да признае, че има право.

— Но утре сутринта ще изчезна оттук, дори ако трябва сам да подпиша болничния си картон.

Сестрата махна с ръка и излезе.

Сложи подноса на коленете си. Лъхна го аромат на нещо вкусно.

— Не е лошо — измърмори одобрително, като видя скъпите ястия в чиниите.

Вивиан бе улучила вкуса му. Докато ядеше с апетит, си спомни отново онова странно чувство, което го бе обзело по време на танца. Тя бе много сдържана и въпреки това не можа да скрие както възбудата си, така и факта, че й доставяше удоволствие да е притисната плътно до него.

„Енджи има страхотен инстинкт — мислеше си. — Вивиан е от жените, които могат да бъдат опасни за всеки мъж. А аз не съм изключение. Господи! — сепна се изведнъж. — Пак ли започвам да си фантазирам! Не ми ли стига, че Енджи вижда във всяка жена своя съперничка. Вивиан Лейтън е много симпатична колежка, но нищо повече — бодна си парче от чудесно приготвената риба. — Просто си поговорихме, това поне не е забранено. А сега по-добре да се грижа само за оздравяването си, без да се отдавам на подобни фантазии“ — въздъхна и остави празната чиния на масичката до леглото.

Работа, разбира се, винаги имаше и Рой беше загрижен, че когато се оправи, щеше да се наложи да отработва дежурствата си. Легна и затвори очи. Не можа да заспи веднага и знаеше, че това се дължи не на обилната вечеря, а на Вивиан, чието лице непрекъснато му се привиждаше. Чувстваше дори финия й парфюм и, колкото повече се напрягаше да мисли за нещо друго, толкова по-ярък ставаше образът й. Въртя се около час, докато все пак се унесе.

 

 

Рой Палмър не бе единственият, който имаше проблеми със съня. Вивиан също се мяташе неспокойно в леглото си. Накрая отметна завивката и стана.

— По дяволите! — процеди през зъби и отиде в кухнята.

Вече два пъти си бе вземала студен душ, но без резултат. Отчаяна, че не може да заспи, няколкократно бе притопляла остатъка от печената кокошка и сега намери в хладилника само две кисели млека. Прозина се и реши да прежали отлежалото италианско бяло вино, което бе получила за Коледа от един пациент в знак на благодарност. Взе си чаша, отвори бутилката и отпи голяма глътка. Седна в креслото до прозореца и впери поглед навън.

Минаваше полунощ и на пристанището, до което се намираше вилата й, цареше пълен покой. Единственото, което се открояваше в мрака, бе равномерното проблясване на морския фар.

Пиеше бавно превъзходното вино. Мислите й се въртяха само около Рой Палмър. Спомнеше ли си за танца с него, обливаха я горещи вълни.

— Край вече! — стана решително, взе бутилката и наля последните капки в чашата си.

Беше вече доста късно, но продължаваше да се опитва да се свърже с Карол. За съжаление, попадаше винаги на телефонния секретар. Гледаше безпомощно апарата, но той не можеше да й даде никакъв съвет.

— Е, и какво — продължи да си говори сама, — в най-лошия случай ще ми каже, че съм побъркана, щом й звъня по това време.

Остави слушалката и натисна бутона за автоматично избиране. Минаха само няколко секунди и чу възмутения дрезгав глас на приятелката си:

— По дяволите, Уинстън, няма смисъл! Какво искаш още? Всичко е свършено. Щом кажа не, значи не! Ноу, баста, найн! Разбра ли най-после?

Последва минутно мълчание и Вивиан си помисли, че тя е затворила.

— Здравей, Карол. Аз съм, Вивиан. Съжалявам, че…

— О, скъпа, радвам се, че се обаждаш! Сигурно звъниш от дълго време.

— Все ми отговаряше телефонният секретар.

— Не вдигам умишлено, защото знам, че от бившите си любовници чувам винаги едно и също. Следват или обиди, или умолителни слова да се сдобрим, което ме отегчава до смърт.

— Този Уинстън… — започна Вивиан, но Карол я прекъсна отново.

— Не му споменавай името. Не искам да чувам нищо за или от него. И той е подлец като всички останали. Едва когато скъсаш с тях, дотичват и започват да ти се умилкват само защото мъжкото им самочувствие не може да понесе позора, че са отхвърлени. Ах, този мошеник!

Вивиан се засмя. Знаеше, че приятелката й не може да живее без мъже, но това не й пречеше да ги хули с часове.

— Кажи нещо интересно — помоли я тя. — Как си? Няма ли някой принц на хоризонта?

Вивиан глътна и последното вино от чашата си и се покашля с престорена колебливост.

— Не можеш ли да мислиш за нещо друго, Карол?

— Само ако е наложително. Но се обзалагам, че някой мъж те е накарал да се обадиш на старата Карол посред нощ и да й се оплачеш. Така ли е?

„Разбира се, че е така.“ Вивиан бе принудена да си признае. В последно време се сещаше за нея само когато имаше проблеми.

— Е, да, има нов, но не е така, както си мислиш… — увърташе тя, докато Карол се смееше доволна.

— Значи съм права. Та как изглежда? Колко получава? Има ли деца? Сигурна съм, че жена му не го разбира, а при теб се чувства толкова добре. Надявам се да е малко по-млад от последния ти обожател.

Вивиан поклати глава, без да знае на кой въпрос по-напред да отговори.

— Ще ми дадеш ли най-после думата? — прекъсна словоизлиянието й. — Нито е женен, нито има деца. А колко получава, изобщо не ме интересува.

— Аа, голямата любов, така ли?

— Не знам. Не се познаваме добре… искам да кажа, че между двама ни още нищо не се е случило.

Карол замълча за момент.

— Изчакай само да си взема цигара и чаша вино и ще ми разкажеш всичко от самото начало. Имам чувството, че си загазила, скъпа.

Върна се отново на телефона и Вивиан й резюмира накратко срещата си с Рой.

— Мисля, че съм влюбена в него… — завърши изповедта си.

В другия край на линията последва мълчание.

— Чуваш ли ме? — попита Вивиан, опасявайки се, че Карол е заспала.

— Разбира се. По-добре да не се занимаваш с този Рой Палмър, мила. Не го познавам, но познавам Енджи. Не изпуска лесно нещо, до което е успяла да се докопа. В състояние е да ти избоде очите, ако й се изпречиш на пътя и съм сигурна, че твоят ангел в бяло едва ли ще си мръдне пръста да ти помогне. Ще ти каже „кариерата си е кариера“ или нещо подобно.

— Не вярвам да стане така — противопостави се Вивиан. — Рой не е такъв.

— Миличка, само не ми говори за мъжете. Претендирам, че разбирам от тях повече от всеки психиатър.

Вивиан се засмя.

— И въпреки това, Карол, Рой не е такъв. Той е… той е…

Не знаеше какъв е, не знаеше също защо го защитава пред приятелката си.

— Добре, ще видим. Ще ми се обадиш, ако има нещо ново, нали?

— Обещавам — Вивиан остави бавно слушалката. „Карол вижда всичко прекалено черно — помисли си и стана. — Е, време е да направя последен опит.“

Беше сигурна, че Рой е по-различен от останалите мъже, които познаваше. Лека усмивка се появи на лицето й и само след няколко секунди вече спеше.