Ендрю Мейсън
Вивиан (10)

X

— Доктор Лейтън, доктор Лейтън!

Вивиан се обърна и видя новия си колега от анестезиологията на нюйоркската болница. Спря и се усмихна. Младият лекар тичаше с развяваща се бяла манта.

— Какво има, Бил? Останал сте без дъх. Случило ли се е нещо?

Бил Уейлс си пое дълбоко въздух.

— Не съвсем, Вивиан, само исках да ви питам дали ще се съгласите да обядвате с мен — каза запъхтян и сложи ръка на гърдите си. — Мисля, че поставих нов рекорд за най-бързо слизане от шестия етаж до фоайето — продължи усмихнат и й смигна закачливо. — Надявам се да възнаградите усилията ми. Или ще ми откажете?

— Не бих могла след тази жертва от ваша страна. С удоволствие ще дойда.

Докато вървяха към близката кафетерия, Вивиан си мислеше за времето, откакто бе в Ню Йорк. Беше благодарна на Джонсън, че й бе намерил това място. Работата беше добра, а колективът отличен. Всичките й колеги се грижеха за нея — някои не съвсем безкористно — но все пак не можеше да се оплаче. Погледна скришом към Бил. Беше едър и весел кореняк нюйоркчанин, който я въведе в новата й работа. Освен това не криеше, че харесва новата си колежка не само от професионална гледна точка.

Досега Вивиан винаги бе отклонявала предложенията му под претекст, че няма време. Но той не се предаваше.

— Значи все пак успяхте да ми отделите малко време — подхвърли й, докато вървяха с пълни табли между масите.

Започнаха мълчаливо да се хранят, но Вивиан усещаше, че иска нещо да й каже. При десерта Бил най-после се престраши.

— Ще ми се разсърдите ли, ако ви запитам за нещо лично?

— Разбира се, че няма, Бил. Единственото, което би могло да стане, е да не ви отговоря.

Той се засмя.

— Е, така да бъде. Някак ще го преживея — и продължи сериозно: — Знаете ли, непрекъснато си мисля за вас. Вие сте чудесна жена, Вивиан, отлична лекарка и добър научен работник, независимо от лъжливите истории по вестниците — допълни бързо, като видя, че иска да го прекъсне. — Прочетох реферата ви, който не изнесохте на конгреса — замълча и се загледа в кафето си. — Това, което не разбирам, е, защо само заради някаква лъжлива статия сте решила да напуснете Бостън. Прескот опроверга всичко, което бе написал за вас и доктор Палмър. Защо тогава се преместихте? Сигурно не само от професионални съображения?

Вивиан усети, че я побиха студени тръпки. Мисълта за Рой и фактът, че го е загубила завинаги, смразиха кръвта й. Но успя да се съвземе и се усмихна любезно.

— Не отричам, Бил. Представете си колко е неприятно да ви обвиняват в нещо, в което няма капка истина.

Бил Уейлс си играеше с кафената лъжичка и гледаше втренчено в подноса.

— А няма ли капка истина?

Вивиан знаеше за какво й намеква. Отдавна бе забелязала, че я харесва, и се радваше, че досега не бяха засягали тази тема. И тя го харесваше, но нищо повече, а не искаше да му причинява болка.

— Допускате ли, че са ме уволнили поради некадърност, Бил? Тогава Джонсън не би ме препоръчал за това място — отвърна уклончиво.

— Не, Вивиан. Имам предвид историята с Палмър. Обичате ли го още?

„Каза ми го най-после!“

Бил се облегна назад и я загледа толкова съсредоточено, като че ли от отговора й зависеше животът му.

Тя прехапа устни. „Обичам ли го още?“ През последните седмици често си задаваше този въпрос, докато вървеше по улиците на Ню Йорк и гледаше безбройните влюбени двойки, които настъпилата пролет бе подмамила навън. Дори когато беше на работа, трябваше да проявява силна воля, за да не се заглежда по всяка зелена престилка и зад всяка маска, очаквайки да види атлетичното тяло на Рой или красивото му лице. Веднъж в столовата едва не изпусна таблата си, щом я заговори мъж, който доста приличаше на него.

Бил продължаваше да чака отговор. Въпреки че го познаваше съвсем отскоро, Вивиан му имаше голямо доверие. Щеше да бъде подло от нейна страна, ако го излъжеше.

— Харесвам ви, Бил, и се надявам да останем приятели, но само толкова.

Той кимна натъжен.

— Така си и мислех — отвърна примирено. — А ако все пак промените решението си, ще ми кажете, нали? — засмя се накрая. — И въпреки всичко, бихте ли ме придружила на едно кино? Довечера ще дават любовен филм с Мерил Стрийп и Робърт де Ниро. Точно такъв ми се гледа.

— С удоволствие, Бил. Още не съм ходила на кино откакто съм тук и малко развлечение би ми се отразило добре. А що се отнася до първия ви въпрос — Вивиан се усмихна, — такова нещо не се решава. То просто се случва или не се случва и не би могло да се контролира от разума.

Бил Уейлс гледаше сякаш през нея. „Прекрасна жена! — каза си. — Този глупак, Палмър, изобщо не я заслужава. Добре, че е далеч оттук…“

 

 

През това време Рой и Джонатан Макджи тъкмо прекосяваха площадката пред клиниката.

— Не разбирам само какъв смисъл има лично да молиш приятеля си Мастерсън? Доктор Питърс е един от най-добрите анестезиолози и…

— Точно заради това, Рой. Не искам да назначавам някой посредствен лекар при положение, че бих могъл да имам най-добрия — прекъсна го Джонатан.

— Е, дано имаме късмет. Но защо трябваше да идвам и аз?

„Ще видиш, момчето ми!“ — рече си Макджи и продължи гласно:

— Искам да те запозная с Мастерсън. Той е влиятелна личност в Ню Йорк. Една негова дума често е много по-важна от докладите на всички главни лекари взети заедно — погледна часовника си. — Защо не отидем до кафетерията?

— С удоволствие.

— Малко сме подранили и мисля, че… о, доктор Лейтън, здравейте!

Рой се обърна като ужилен, а Вивиан, която се бе зарадвала на срещата си с професор Макджи, се вцепени, щом го зърна. Издайническа руменина покри лицето й. Не можеше да отрони нито дума, но не откъсваше поглед от него.

Рой също се стъписа и не забеляза доволната усмивка на професора. Най-после Джонатан наруши настъпилото неловко мълчание.

— Доктор Палмър и аз чакаме професор Мастерсън. Уговорката ни е за два часа тук, във фоайето…

— Аа, вие сте Палмър — намеси се Бил Уейлс. — Чувал съм за вас.

Рой го погледна.

— Не мога да кажа същото и за себе си, докторе — каза кратко и се обърна отново към Вивиан, която вече се бе посъвзела от изненадата.

— Бил Уейлс ми е колега — побърза да обясни тя, почувствала съперническите погледи между двамата.

Но на Рой му бе напълно безразлично какъв е Уейлс в професионално отношение. Щом не го свързваше нищо друго с Вивиан, би могъл да бъде и доктор Франкенщайн. Не откъсваше очи от нея и не му убягна как устните й изведнъж пресъхнаха.

— Как си? — попита я, а наум изруга, че не му хрумна нищо друго.

Ужасно му се искаше да я прегърне и да обсипе устните й с нежни целувки.

— Благодаря, добре. Имам чудесни колеги, а работата е като в Бостън — отвърна му с леко треперещ глас. — А ти? Теб междувременно са…

Думите се спряха на гърлото й, щом го погледна право в очите. Коленете й се подкосиха, а кръвта нахлу в главата й. „Дано нещо се случи — мислеше отчаяна, — иначе ще му се хвърля на врата…“ Близостта на Рой караше сърцето й лудо да бие, а по цялата си кожа усещаше болезнено щипане.

— Доктор Палмър от две седмици е мой приемник в бостънската ми клиника — отговори Джонатан Макджи на недовършения й въпрос. — Причината за посещението ни тук ви е добре известна, доктор Лейтън. Все още търсим добър анестезиолог и искахме да поговорим за това с професор Мастерсън.

Това не бе цялата истина, но той се въздържа да каже защо бе взел със себе си и Рой.

„Явно всичко ще се оправи“ — помисли си, гледайки ту Вивиан, ту Рой.

— А, ето го и него. Здравей, Непомик!

Рой се усмихна и се приближи към Вивиан.

— Добре, че навсякъде се водим по фамилия, иначе някои от нас не биха се издигнали като авторитетни лекари — прошепна й, при което нежно докосна с устни бузата й.

Тя трепна, сякаш се бе допряла до нажежено желязо.

— Защо? — попита тихо.

— Второто име на приятеля ти Джонсън е Хероним. Не знаеше ли?

Вивиан също се усмихна.

— Джонсън не ми е приятел, той… той ми е като баща, разбираш ли?

Рой кимна.

— Мисля, че тогава в клиниката се държах доста глупаво.

Помилва я по рамото. Този път тя не трепна, въпреки че мигновено започнаха да я обливат горещи вълни. Усещаше парфюма му, който просто обожаваше. Страхът от момента, когато ще се срещнат, таящ се в нея откакто напусна Бостън, изведнъж изчезна. Ако сега Рой разтвореше ръце, без да се замисля щеше да се хвърли в прегръдките му.

Но Рой не направи нищо подобно.

„Каква глупачка съм — рече си. — Той ме обиди и се държа толкова грубо с мен, а сега иска да забравя всичко само заради чаровната му усмивка.“

Отстъпи крачка назад и застана до Бил Уейлс, който следеше сцената със стиснати устни.

— Извинявайте, Бил — каза му с омайваща усмивка и го хвана под ръка.

После се обърна към Макджи, който се бе присъединил към групата на професор Мастерсън.

— Надявам се, че ще си намерите добър анестезиолог. Беше ми приятно да те видя отново, Рой — гласът й звучеше учудващо спокоен, — ако дойдеш пак в Ню Йорк, обади се. Предполагам, че дотогава ще ме включат в телефонния указател, и ако искаш, ще вечеряме някъде заедно.

Махна му и дръпна Бил.

— Но…

— Мълчете, за Бога! — процеди тя. — Ще ви обясня всичко, като излезем.

Рой стоеше безмълвен и не вярваше на очите си.

 

 

— Съжалявам, но не предполагах, че това пътуване ще се превърне в подобно фиаско.

Макджи погледна Рой, който откакто бяха напуснали Ню Йорк, седеше мълчаливо в ролса и гледаше през прозореца.

— Ти не си виновен, Джонатан — отвърна му той спокойно.

— Аз и не мислех, че Мастерсън ще се откаже така лесно от доктор Питърс. Все пак, той е най-добрият му анестезиолог или поне един от най-добрите.

Макджи поклати глава.

— Много добре знаеш какво имах предвид. Надявах се, че ти и доктор Лейтън…

Рой се обърна сепнат.

— Вивиан?! Какво общо има тя с посещението ни… Аа, разбирам! Значи затова трябваше непременно да дойда с теб. Но изглежда тя се интересува от мен, точно колкото се интересува и от предложението ни за работа.

Джонатан удари с длан по волана.

— Мислиш ли, че е доволна от сегашната си работа? Нямаше вид на щастлива жена.

Рой се загледа отново през прозореца.

— И какво от това? — замълча за миг. — Като че ли доста се интересуваш от доктор Лейтън.

Професорът се усмихна едва забележимо.

— Защо не си кажеш направо какво мислиш, Рой? Кажи ми, че това не ме засяга, и че трябва да си гледам само моите работи. Може би ще имаш право. На моята възраст не би трябвало да играя ролята на Амур. Но се чувствам отговорен за историята с доктор Лейтън.

— Заради Енджи ли?

Джонатан кимна.

— Надявам се, да не ми се сърдиш, че се меся в личния ти живот, Рой.

— Не, разбира се. Благодаря ти за опита да ни сдобриш.

Срещата с Вивиан бе объркала Рой напълно. За момент всичко бе потръгнало отлично, като че ли изобщо не се бяха карали, но после изведнъж го беше отблъснала. „Не може да ми прости за държанието ми в болницата — мислеше унило. — И не бих могъл да я упрекна. Но защо само заради тази моя грешка проваля цялото си бъдеще?“

Не му оставаше нищо друго, освен да се примири с реалността.

 

 

— Какво ви е, Вивиан? Цяла вечер почти не говорите. Заради филма ли или все още в главата ви е Палмър?

Бил Уейлс паркира пред дома й и се обърна към нея. Хвана нежно ръката й и я погледна изпитателно.

— Обичам ви, Вивиан! Това не означава ли нещо за вас? — беше страшно развълнуван. — Вие сте прекрасна жена и този Палмър не заслужава да страдате заради него.

Вивиан въздъхна. „Колко просто би било всичко, ако забравя Рой и се отдам на Бил.“ Мисълта й се стори примамлива. Затвори очи и се облегна на рамото му.

Той триумфираше. Наведе се и я целуна.

— Най-после! — прошепна й. — Колко дълго чаках този миг!

Вивиан разтвори неохотно устни. „Не бъди подла! — упрекна се. — Не бива първо да съблазняваш мъжете, а после да ги оставяш с пръст в уста.“

Въпреки че ласките на Бил не й бяха много приятни, отвърна на целувката му и се остави да разкопчее блузата й. Той изстена тихо и я съблече. Обхвана гърдите й и покри с целувки нежната й шия.

Вместо да се възбуди от ласките, с които я даряваше, в мислите си Вивиан виждаше лъчезарното лице на Рой.

Бил бавно плъзна ръка под полата й, и се опита да я промуши под ефирните й бикини. Тя трепна и рязко се отдръпна.

— Моля те, недей! — каза дрезгаво. — Просто не става.

— По дяволите, Вивиан, та ти ме влудяваш! — отвърна Бил задъхан и я разтърси.

Вивиан се загърна с палтото си и отвори вратата.

— Съжалявам, Бил, но не мога… — и излезе от колата.

Сълзи се стичаха по лицето й. За кой ли път осъзнаваше едно и също — обичаше Рой, колкото и безнадеждна да бе любовта й.