Ендрю Мейсън
Вивиан (1)

I

— Дами и господа, а сега да пристъпим към най-вълнуващата част на вечерта!

Конферансието си пое дълбоко въздух и попи капките пот, избили по челото му.

— Ще разиграем томбола и мога да ви уверя, че…

Вивиан Лейтън вече не слушаше словоизлиянията на водещия в балната зала на „Холидей ин“ в Бостън, а и не се интересуваше ни най-малко от тях. Копнееше за глътка свеж въздух и беше много доволна, че успя да се промъкне през претъпканото фоайе и да излезе на терасата.

Провеждаше се годишният бал на лекарите — събитие номер едно в Бостън и околността и Вивиан имаше чувството, че този път присъства половината Масачузетс.

„Дано тази вечер никой не се разболее — мислеше си тя. — В болницата работи само спешният кабинет, а почти всички частни са затворени.“

Наслаждаваше се на студения февруарски въздух, който след задуха вътре й подейства добре.

— Здравейте, мила госпожице, не ви ли е малко студено?

Обърна се и позна досадния мъж от съседната маса. Беше се представил като козметичен хирург. Мислено го прати по дяволите, задето й наруши усамотението.

— Не — отвърна му троснато и се обърна отново напред.

Но мъжът не мислеше да си замине просто така и продължаваше нагло да я гледа.

— Само исках да ви предложа уютно и тихо местенце, където бихме могли да се стоплим. Разбирате ли?

„Дали разбирам!“ Въздържа се, въпреки че с най-голямо удоволствие би му залепила една плесница. Дари го с отровна усмивка.

— Би било хубаво, но последният, който ми направи предложение, си изпати здраво от приятеля ми. Той е боксьор и е страшно ревнив.

Непознатият подсвирна.

— И тук ли е тази вечер? — попита малко нервно.

— Да, разбира се — отвърна му Вивиан невинно, като страшно се забавляваше. — Отиде само за чаша шампанско.

Още преди да е довършила изречението си „обожателят“ й изчезна вдън земя.

„Никаква смелост у днешните донжуановци — мислеше си тя, разтривайки голите си рамене. — Навън наистина било доста студено.“

Носеше рокля без ръкави с дълбоко деколте, която прекрасно подчертаваше елегантната й фигура. Проблясващата черна коприна имаше същия цвят като стигащата до раменете й коса, която бе забола със сребърна шнола. Освен нея, финото колие и малкият диамант с форма на сълза бяха единствените й аксесоари. Те й бяха скъп спомен от майка й, която заедно с баща й, бе загинала при автомобилна катастрофа. Може би и двамата са щели да останат живи, но линейката дошла твърде късно. Именно това бе причината Вивиан да учи медицина.

С дълбока въздишка прогони тъжните мисли от главата си и реши отново да влезе в залата.

„Изглежда професионалният успех на повечето мъже се изразява с количеството бижута на техните съпруги — мислеше си с насмешка, докато гледаше богато накичените жени. — А време да ги заведат на почивка все нямат.“

Отбягваше възхитените мъжки погледи, както и тези на изпълнените със завист съпруги. Обикновено не й се налагаше да полага извънредни усилия, за да привлече вниманието на околните. Притежаваше съкрушителен чар, който не накърняваше естественото й държание.

За щастие барът бе празен. Явно всички гости бяха отишли да участват в томболата. Тъкмо се готвеше да седне на една малка масичка, когато усети рязко опъване на роклята си. Застина.

— О, не! — изплъзна се от устата й.

Беше я закачила на някакъв пирон и ефирната материя почти се бе разпрала. Предпазливо опипа мястото, но не успя да се освободи сама. Тъкмо мислеше да вика келнера, когато чу зад себе си глас на явно забавляващ се от проблема й мъж.

— Мога да ви предложа помощта си, колежке. Мисля, че се нуждаете от нея.

Вивиан се обърна изненадана. Щеше веднага да му откаже с остра реплика, но се загледа по-внимателно и разпозна един от колегите си в клиниката. Смокингът подчертаваше широките му рамене и му стоеше фантастично. Някога бе работила с него, но го бе виждала само в бяла престилка и маска. Изчерви се, когато срещна пронизващия поглед на ясносините му очи.

— Не знам — отвърна. — Роклята е от коприна и е много крехка.

Мъжът остави на масата бутилката шампанско, която държеше.

— Не се притеснявайте за красивия си тоалет. Пръстите ми са свикнали на фина работа, нали съм хирург — успокои я той.

Вивиан забеляза нежните му и необичайно красиви ръце. Освен това нямаше халка.

„Щях да бъда най-голямата глупачка, ако бях отказала“ — упрекна се мислено.

Чаровната усмивка на един мъж може да наведе на такива мисли доста жени.

„Въздържай се!“ — заповяда си и трепна, когато „спасителят“ й, откачайки роклята, докосна неволно бедрото й. Носеше копринени чорапи, но би дала всичко, ако в момента можеше да бъде с джинси.

Забелязал смущението й, той се усмихна.

— Е, издържахте изпитанието. Операцията е успешна, пациентът е спасен! — изправи се и я погледна в очакване.

— Много ви благодаря… — беше всичко, което успя да му каже.

„Сега остава да се изчервя като ученичка“ — мина й през ума.

— О, аз ви благодаря. Не правя често толкова леки и приятни операции. Освен това за мен бе удоволствие поне веднъж да си сменим ролите и да ви помагам аз. Ако преди време не бяхте толкова сръчна, щеше да ми бъде доста трудно.

— Но, доктор Палмър, това всеки анестезиолог би вършил също толкова добре, колкото и аз.

— Така ли мислите? Имах чувството, че ви е изпратил някой ангел спасител, доктор…

— Лейтън, Вивиан Лейтън — представи се и му протегна ръка.

Нещо в гърдите й трепна при този допир, но не можа да осъзнае веднага зараждащото се чувство.

— Държите ли да останете сама? — осведоми се Рой.

— Исках малко да си отдъхна — отвърна му уклончиво.

Той кимна.

— Тук е много шумно, нали? — стоеше близо до нея и не възнамеряваше да си тръгва. — Колко жалко, че само веднъж имахме щастието да работим заедно.

— Да, наистина жалко — рече Вивиан не особено въодушевена.

Близостта му я изнервяше и тя с усилие се опитваше да изглежда спокойна.

Рой я гледаше изпитателно.

— Къде изчезнахте всъщност!

— Ами, работя в детското отделение.

Не се чувстваше добре, а и спазъмът, който усещаше в стомаха си, я вбесяваше. Този мъж я объркваше, макар да си говореха за съвсем обикновени неща.

— Анестезиолог в детско отделение? Но вие се погубвате там.

— Хм, междувременно изследвам и психическото натоварване, на което са подложени децата преди операцията, и се опитвам да им помагам.

Изведнъж се сети, какво бяха казали колежките й за Рой Палмър след операцията. Злобно твърдяха, че предстоящото му повишение като главен лекар на една от реномираните частни клиники в Бостън било не само негова заслуга, а и на скорошния му годеж с дъщерята на шефа на тази клиника.

„Типични болнични клюки“ — каза си.

Така се бе замислила, че не чу следващия му въпрос.

— Моля? — попита смутена и се изчерви. „Но какво ме интересува личния му живот!“

— Бих искал да ви поканя на чашка шампанско — повтори той с онази чаровна усмивка, която я караше да потръпва от вълнение.

— Не, благодаря, предпочитам да се върна горе — отговори му бързо с надеждата, че не е забелязал смущението й.

Рой се готвеше да каже още нещо, но бе възпрепятстван от току-що влезлия посетител на бара.

— Здравейте, виждам, че сте се намерили — обърна се той към Вивиан и свойски потупа Рой по рамото. — За отбелязване, е, господине, че сигурно трябва да се действа много умело, за да се спечели за съпруга една лекарка. Може веднага да ви превърже раните, които сте получил в някой мач. Аз гледам бокс само по телевизията, тъй като битката ми изглежда много жестока. Но заради такава докторка си заслужава да се бие човек. Сигурно болките не се усещат.

Вивиан позна досадния си обожател от съседната маса, който сега се усмихна заговорнически на Рой и отиде да поръча бутилка шампанско. Доктор Палмър се обърна недоумяващ към нея. Като видя смаяната му физиономия, тя с мъка сдържа смеха си. Цялата сцена беше твърде комична. За щастие, той не се обиди и разбра, че наистина й се е налагало да излъже.

— Не знам дали е чест за мен да ме смятат за боксьор, но да ме мислят за ваш годеник наистина е ласкателство.

Вивиан усети, че разговорът започна да става много сериозен. Не желаеше да си представя дори, че е годеница на Рой Палмър. Напротив, искаше й се колкото се може по-скоро да изчезне.

— Мисля, че ще е най-добре да се качваме горе, годеницата ви сигурно вече се безпокои — каза на един дъх.

В същия момент би предпочела да си отхапе езика и да си върне думите, но бе твърде късно. Рой вдигна вежди изненадан.

— Установявам, че сте добре информирана за мен. Имате право. Чакат ме с най-голямо нетърпение, и то защото съм незаменим — засмя се сърдечно и разклати бутилката шампанско. — Мис Макджи има подчертано изискан вкус не само към мъжете — добави провокиращо.

Вивиан се усмихна хладно.

— Спрямо шампанското сигурно имате право, но спрямо останалото не мога да преценя.

Тази смела забележка учуди дори самата нея.

„Какво значи тази игра? — питаше се. — Рой Палмър е в здрави ръце, а аз само си губя времето.“

Но бе смаяна от реакцията му. Той се засмя високо, изчака я на вратата към фоайето и я хвана под ръка.

— За да се уверите в думите ми, ще танцувам с вас следващия валс.

Вивиан знаеше, че е по-добре да откаже, но се съгласи.

— Чудесно — зарадва се Рой. — Къде е вашата маса?

Показа му я и той я поведе, без да се колебае натам.

— Аз ще ви взема — прошепна й, пренебрегвайки любопитните погледи на околните.

— Как го направи? — попита завистливо една млада лекарка от хирургията.

Вивиан, която проследяваше с поглед Рой, докато си пробиваше път към мястото си, я погледна учудена.

— Кое?

— Не се прави на светица. Да не мислиш, че си единствената, която ходи по петите му? Но да го свалиш е толкова трудно, колкото да присадиш сърце със затворени очи — тя се засмя на собствената си шега, докато лицето на Вивиан ставаше все по-мрачно.

Знаеше, че слуховете в клиниката се разпространяват със скоростта на светлината, и изобщо не искаше да мисли какво би станало, ако стигнеше до ушите на Рой, че го е „свалила“.

— Случайно срещнах доктор Палмър в бара и изобщо не съм ходила по петите му — каза уверено, но по очите на жените от масата можеше ясно да прочете, че не й вярват.

В същия момент оркестърът засвири валс и тя погледна плахо към масата на Рой. Не го видя и реши да си тръгва. И без това след час трябваше да е в клиниката, тъй като бе обещала да поеме спешните случаи в интензивно отделение. „Нищо не ми пречи да отида малко по-рано. Ще е по-добре, отколкото да танцувам сега с Рой и да наливам масло в огъня с нови клюки.“

Набързо си взе довиждане с колегите и отиде на гардероба. Докато чакаше гардеробиерката да открие сред купищата дрехи палтото й, почувства здрава ръка върху оголеното си рамо.

— Изглежда точно като бягство — каза Рой и обърна стреснатата Вивиан към себе си. — Не можете да ми се изплъзнете толкова лесно. Или ви е страх, че годеникът ви, този исполин от Масачузетс, ще ме натупа, ако ни спипа тук? — продължи иронично.

— Да… не… работата ми… — заекна тя.

Дланта му предаваше горещи импулси по цялото й тяло. Рой я поведе към дансинга, като хвърли пътьом палтото й на някакъв мъж, седящ до оркестъра.

— Гледай този танц, Джак — извика на слисания си колега, по чието лице се разля широка усмивка, веднага щом го позна.

— Какво ще стане — попита той на свой ред.

— Само заработвам хонорара си — засмя се Рой, без да му пука, че двамата с Вивиан са привлекли доста погледи.

— Как се осмелявате да ме излагате така?! — процеди тя през зъби, щом започнаха да танцуват.

— От какво толкова се страхувате? Не съм направил нищо, освен че ви поканих на танц, в което не намирам нищо ненормално.

— Не съм свикнала да ме влачат като плячка! — тросна се Вивиан.

— Но ако не се бях появил в последния момент, щяхте да се измъкнете?

— Да, но дори и бягството ми не можа да подрони вашата суета, нали?

Вместо отговор Рой я притегли към себе си. Неволно дъхът й секна, когато почувства топлината на силното му тяло.

— Свикнал съм да получавам хонорарите си, щом съм ги спечелил заслужено — прошепна й, гледайки я право в омайно зелените очи.

За миг, който й се стори цяла вечност, останаха неподвижни сред танцуващите двойки. Но Рой успя да преодолее чувството, което го бе обзело, и отстъпи крачка назад.

— Нека танцуваме — каза с доста променен глас.

Вивиан кимна и те се понесоха във вихъра на валса. Движенията им бяха в такъв синхрон, сякаш не стъпваха на земята. Струваше й се, че никога не е искала нищо друго, освен да танцува с Рой. Усещаше здравите му ръце и се чувстваше безплътно лека и сигурна в тях.

Рой също бе пленен от силата на погледа й. Вдъхваше аромата на парфюма й, усещаше гърдите й през ефирната рокля. Наведе леко глава и уж случайно докосна с устни разкошната й черна коса. Вивиан се стегна и той се отдръпна.

„Но какво правя?! — питаше се объркан. — Това не е обикновен танц, а признание в любов…“

Вече официално бе сгоден, а и обичаше Енджи. Но щом погледнеше Вивиан в очите, всичко оставаше на заден план. В момента съществуваха само те двамата и искаше да се наслади на това чувство, колкото е възможно по-дълго. Отново я притегли плътно към себе си и се усмихна като видя, че й е приятно.

След като я изпрати до вратата, се върна на масата си. От погледите, които Енджи му стрелкаше, можеше да се досети, че не е въодушевена от валсирането му с Вивиан.

— Надявам се, че не ти е било скучно, докато ме нямаше — каза примирено и седна до нея.

— Не. Джон бе така любезен да си говорим, докато ти умело танцуваше този забележителен валс — отвърна му хапливо. — Разговорът ни беше доста забавен — добави тя, поглеждайки изкусително Джон Прескот.

Прескот бе главен редактор и собственик на най-известния ежедневник в Бостън. Той се обърна към Рой:

— Говорехме за влиянието на жените върху кариерата на техните мъже. Мис Макджи ми разясни някои интересни детайли.

Явно намекваше за факта, че Енджи е дъщеря на човека, чийто заместник ще стане Рой.

По лицето на Палмър се разля усмивка. Знаеше, че Прескот се е оженил за заможна жена само за да изгради цялата си вестникарска империя. Бракът му съществуваше единствено по документи, но това изглежда не го смущаваше.

— Подхванахме тема, която може да се разисква с часове, Прескот — отвърна му сухо.

Редакторът пребледня, но се сдържа и само се усмихна ехидно, хвърляйки на Рой поглед, който не предвещаваше нищо добро. Той обаче не се впечатли. Знаеше, че хората сплетничат за него, но не се интересуваше от приказките им. Може би на трийсет и пет бе все още млад за толкова отговорен пост като главен лекар на клиника и разчиташе на това, че старият Макджи знае какво прави, щом го готви за свой приемник. А фактът, че дъщеря му е влюбена в многообещаващия млад хирург, не оказваше никакво влияние върху решението на професора.

Рой погледна часовника си и въздъхна.

— Съжалявам, Енджи, че ще прекъсна вълнуващия ти разговор, но ще трябва да се прибирам. Стана късно, а утре в шест часа имам важна операция.

Тя се намръщи.

— Но точно сега е най-интересно — погледна го умолително.

Рой поклати глава.

— Не може и ти добре знаеш, че…

— Не ни разваляй удоволствието — намеси се Прескот. — Мисля, би могъл да останеш още половин час.

— Ако вие направите грешка, Прескот, на другия ден вероятно ще има скандал, който ще бъде скоро забравен. Но ако аз сбъркам, ще има погребение. Тук съм, за да лекувам, а не да екзекутирам.

— Професионалната ви етика ви прави чест, Палмър — отвърна Прескот впечатлен. — Лека-полека започвам да разбирам, защо Старият Макджи иска да те назначи за свой заместник — направи кратка пауза, гледайки ту Рой, ту Енджи и продължи: — Имам едно предложение. Ако мис Макджи е съгласна, нека остане тук толкова, колкото поиска, а аз после ще я изпратя. Гарантирам за сигурността й — побърза да добави, като видя сбърченото чело на Рой.

Славата на Прескот като женкар бе известна, но Енджи бе въодушевена от идеята и Рой не можеше да я насилва да се съобразява винаги с него. Все пак бе достатъчно голяма, за да преценява сама какво да прави. Целуна я по бузата, взе си довиждане с Прескот и излезе.

Няколко минути по-късно стоеше на улицата и се оглеждаше за такси. Валеше сняг и студеният въздух пронизваше дробовете му. Най-после спря едно и той се качи в него.

Шофьорът бе доста разговорлив, но на Рой не му се приказваше и му отговаряше почти едносрично.

— Да не би да имате дефект в говора? — попита го. — Не се притеснявайте. Един мой братовчед не си отваря устата, щом види приятелката си. Нали разбирате…

Понечи да се засмее, но Рой видя някаква сянка, която внезапно изскочи на пътя.

— Внимавайте! — извика и шофьорът завъртя рязко волана.

Тежката кола се унесе по хлъзгавата настилка и излезе извън контрол. Последното, което си спомняше, бе клаксонът и огромните светещи фарове.

После всичко потъна в мрак.