Джорджия Боковън
Седем дни след петък (9)

VIII.

След отмирането на пламтящата страст и двамата почувстваха студа в стаята. Ерик се надигна да притегли завивката върху себе си и Джанет. Тя посегна към пуловера си с намерение да се облече, но той я възпря, като я сграбчи за китката и я дръпна обратно до себе си.

— Недей бърза. Не сме довършили разговора си.

— Не смяташ ли, че ще е по-добре да си изясним нещата някъде другаде… и след като се облечем?

— Не виждам по-подходящо място от това тук и по-подобаващо за случая облекло от това, с което си в момента — не се предаде той, издухвайки едно пухче от брадичката й. — А сега ми обясни как така не можеш да ме обичаш, защото нямаш време.

— Нали помниш, когато бяхме в твоя офис и ти ме покани на вечеря?

Ерик се усмихна.

— И ти каза, че единствената ти възможност да излезеш с мен е чак следващия петък.

Въпреки настроението си, Джанет не можа да се въздържи и устните й се извиха в лека усмивка. Изпита особено удоволствие от факта, че този ден се беше запечатал в паметта му така ясно.

— В случай, че досега не си разбрал сам, онази седмица беше една от най-успешните ми дотогава. В продължение на почти един месец нямах време дори и за една кратка среща. Не мога да си представя как ще те вместя в плътната си програма — за първи път чу тези думи, произнесени на глас, и от това сърцето й се сви болезнено.

Той се оказа безсилен да намери думи за отговор. В главата му се въртяха няколко възможни разрешения на проблема, но и без да ги предлага, знаеше нейната реакция. От досегашното им общуване беше разбрал, че тя бе прекалено независима, за да приеме финансовата му помощ на този етап от тяхната връзка. Само щеше да си изгуби времето, ако се опиташе да я разубеди от предразсъдъците й.

— Тогава, предполагам, че просто в началото ще се срещаме веднъж на месец.

Джанет потърси очите му, за да се увери, че това не бе някакъв уклончив отговор.

— Мисля, че се шегуваш.

— Не съм казал, че това разрешение ми харесва, но в момента ми се струва, че нямаме друг избор.

Тя се сви и се смъкна надолу под завивката.

— Предаваш се много лесно.

— Искаш да кажеш, че не ми вярваш?

— Сега вече говориш като истински адвокат. Опитваш се да спечелиш точка, като ме караш да се защитавам.

Въпреки скептицизма в думите й, вътрешно тя изпита физическо облекчение и душевно успокоение, че можеше да му вярва. Ерик се почувства виновен, че се бе изразил толкова откровено, но реши, че щом въпросът бе дали да я вижда изобщо или не, то нещата можеха да се развият и много по-зле.

— Джанет, веднъж ти казах колко дълго бях чакал, преди да те срещна — решително започна той. — Нима мислиш, че след тия дълги години ще се предам толкова лесно?

Тя почувства, че се уморява да води битка, която в действителност й се искаше да загуби. Освен това не виждаше смисъла на спора. Въпреки всичко, някъде дълбоко в съзнанието си чуваше глас, който я предупреждаваше, че и двамата се заблуждаваха, мислейки, че предложението му някога щеше да се окаже удачно за тях. Разбираше, че бе крайно неразумно да си играе с търпението на Ерик след вълнуващата им близост, мислейки си за негативните страни на тяхната връзка.

Тя се зави презглава и се притисна към него. Зарови лице в мъха на гърдите му и попадайки на зърното му, започна да го гали с език. Усмихна се доволно, когато усети как той сдържа дъха си. Преди да успее да отвърне на предизвикателството й, тя сграбчи ръката му и я обсипа с безброй ухапвания.

Ерик се присъедини към нея и се пъхна под завивките.

— Да не би случайно тия следи от зъбите ти по ръката ми да означават, че си гладна?

— Само, ако в къщата се намира нещо по-различно от това, което имаме в колата.

— Значи предполагаш, че ще понесеш студа в кухнята, докато ме чакаш да открия нещо?

Тя примигна колебливо.

— Е, много мило от твоя страна.

Той я притисна към себе си и зарови глава между гърдите й. Господи, тя е толкова съблазнителна. Изпитваше удоволствие не толкова от идеалната симетрия на красивото й тяло или от уханието й напомнящо за най-щастливите му летни дни събрани в едно, или от начина, по който го гледаше, докато правеха любов, а по-скоро от необикновената и непозната досега радост, че най-после я беше намерил, че най-накрая тя беше наистина с него. Искаше му се да се върне в Сан Франциско, да се качи на върха на „Трансамерика билдинг“ и да извика на целия свят, че ненапразно бе чакал през всичките изминали години, отказвайки да се задоволи с по-малко. Търпението му беше възнаградено — тя се беше оказала точно жената, която търсеше.

Ерик я целуна страстно и бързо изскочи от леглото.

— Пази и моето място топло, ще се върна след малко.

Джанет му хвърли поглед изпод завивката.

— Добре. Ще лежа, разперена като орлица, докато се върнеш.

Той отвърна с дяволита усмивка:

— Ако продължаваш да говориш така, никога няма да напусна стаята — с това предупреждение се вмъкна в дънките, нахлузи ризата, а после й изпрати въздушна целувка.

След като Ерик излезе, Джанет почувства, че заедно с него я напусна и нейната увереност. Докато го чакаше, тя се зае да пресметне минималния брой часове, които трябваше да изработи през ноември, за да може да изплати дълга си към него и да спести пари за Коледа. Обикновено единствената променлива величина всеки месец бяха часовете, които отделяше за подготовка на домашните, зададени й в университета. А знаеше, че бе немислимо да отнеме точно от тези часове за срещите си с Ерик. Щеше да се окаже безполезно да работи по-усърдно, за да плати учебната такса, ако същевременно изгубеше правата си поради непосещение или слаб успех. Колкото повече претегляше различните възможности да живее заедно с Ерик, толкова по-потисната започна да се чувства и накрая, когато той се върна, Джанет дори не можа да се усмихне.

Той застана на вратата, загледан в нея, с поднос в ръка.

— Виждам, че докато ме е нямало, пак си мислила много — въздъхна тежко. Постави таблата на нощното шкафче, седна на ръба на леглото и взе ръката й в своята.

— Единственият начин, който ще оправи нещата, поне в началото, е да не планираме далечното бъдеще, а да преценяваме възможностите ден за ден — палецът му несъзнателно я галеше. — Вместо да умуваме колко ужасен ще е следващият месец или следващата година, по-добре да се концентрираме и да решим с какво време разполагаме през идващите почивни дни и през твоите семестриални ваканции, когато ще си по-свободна.

Тя седна, като притисна колене до гърдите си, подпирайки брадичка на тях.

— Ако се опитваш да ме развеселиш, избрал си доста тъп начин да го направиш. Ваканциите са най-заетото ми време от цялата година. При условие, че не посещавам лекции и не се подготвям за упражнения, мога да работя и на двете места всеки ден. Това е единственият начин да събера пари за следващата такса.

За първи път, откакто бяха започнали разговора около свободното й време, Ерик почувства някакво съмнение, че нещата можеха да се наредят с малко повече усилия от страна на двамата.

— А какво ще кажеш, ако ти предложа заем? — попита я внимателно.

— Вече съм изпробвала това — саркастично се засмя Джанет. — При сегашното положение на нещата, вероятно ще съм някъде около четирийсетте, когато ще изплатя и последната вноска за висшето си образование.

— Нямах предвид държавен заем — подхвърли той, за да провери до каква степен би приела неговото предложение за помощ.

Очите й пламнаха от гняв.

— Наистина ли ми предлагаш това, което си мисля?

— А защо не?

Този път тя изстреля отговора с яростно присвити очи.

— Знаех си, че няма да ме разбереш — отхвърли завивките и понечи да стане, но Ерик се втурна към нея и я прикова под себе си.

— Ще бъдеш ли така добра да си избиеш от главата, че можеш да се оттеглиш победоносно, преди да сме изяснили напълно нещата между нас?

— Пусни ме.

— Категорично отказвам.

Джанет остана като замаяна от резкия му отговор.

— Какво искаш да кажеш с това „категорично отказвам“?

Не помнеше някога да бе карала някого да извърши нещо и той да й бе отказал толкова кратко и решително. Беше срещала извъртания и ласкателства, за да я накарат да промени решението си, но никога не бе чувала толкова безапелационен отказ.

— Това, което искам да кажа, е, че дори да трябва да чакаме до другата седмица, двамата с теб ще стоим тук, без да мърдаме, докато не признаеш, че вярваш в нашите взаимоотношения.

В продължение на няколко безкрайни секунди тя го гледа право в очите и накрая каза със стиснати от физическо безсилие и пълно поражение зъби:

— Смятам, че нещата между нас ще потръгнат.

— Можеш ли да предположиш, защо не вярвам, че наистина имаш предвид това, което току-що каза?

— Нямам представа — опита се да се изплъзне от хватката му. — Задушавам се! — оплака се тя.

Той се повдигна леко от нея.

— Защо идеята да приемеш заем от мен ти е толкова неприятна?

Толкова сме различни — помисли си със съжаление Джанет, — и живеем в напълно противоположни светове. Той никога няма да разбере човек от моята черга.

— Знам, че от висотата на твоето положение в обществото ще ти бъде много трудно, но само за момент се постави на мое място и си представи какво изпитвам. Да приемем, че ти живееш в несигурност, от ден за ден, и при някакво странно стечение на обстоятелствата се обвързваш емоционално с жена, която е толкова богата, че й е неприятно да говори за късмета, с който е родена — в очите на Джанет пламна дяволита насмешка. — Не забравяй, че в момента не става дума за средно заможна дама, а за невероятно богата хлапачка, която даже не може да различи вила от имение.

— Мисля, че картината ми е ясна, така че можеш да продължиш по същество.

— Тъй като момичето е отгледано с убеждението, че ако се нуждае от нещо, то просто трябва да отиде и да го купи, за него е напълно нормално да приеме, че тази философия може да се приложи, дори когато става въпрос за времето на приятел. Но то забравя една подробност — момчето е от тези, които не обичат да бъдат купувани.

— Така ли се чувстваше Робърт, докато ти си го издържала по време на следването му?

— Това е съвсем различно нещо.

— Защо?

— Защото бяхме женени.

— Тогава омъжи се за мен.

Думите му я раниха много повече, отколкото си беше представяла за възможно. Изреченото от него не само я убеди, че не бе чул нищо от това, което му бе казала до момента, но и я накара да помисли, че той все още приемаше всичко на шега. Очите й се изпълниха с гневни сълзи от болка и притеснение.

— Как можеш да си толкова… — започна тя, но се задави от вълнение и спря.

— Да считам ли това за отрицателен отговор? — Ерик бе объркан от реакцията й на неговото искрено и прямо предложение.

— Върви по дяволите!

Избликът й го обърка десетократно повече.

— Заради това, че поисках ръката ти?

— Заради това, че не ме приемаш сериозно.

Той се претърколи настрани, без да я изпуска от прегръдката си. В първия момент тя оказа съпротива, но след това утихна в ръцете му.

— Какво ще кажеш да започнем отначало и да забравим станалото досега? Аз няма да ти предлагам пари назаем, а ти няма да ме ругаеш за това, че искам ръката ти.

Джанет усети, че нещо крехко се беше скършило между тях. Страхувайки се то да не се превърне в постоянна пукнатина, тя се опита да поправи стореното.

— Ерик… ние сме толкова различни, че начините ни на живот нямат нищо общо — замълча, за да намери поточен израз за мислите си. — Имам чувството, че сме главните герои от песента „Каубоят и дамата“. Само че аз не съм дамата, а каубоя.

— И това предполага, че аз съм дамата — отвърна й с хитра усмивка.

Тя отметна глава и вдигна брадичка, гледайки го право в очите.

— Имаш ли представа какво искам да ти кажа?

Той отново стана сериозен.

— Джанет, не съм виновен, че съм роден богат, нито ти имаш вина за състоянието, в което се намираш. А и се страхувам, че ако започна да раздавам парите си, някой ще ме заключи — Ерик махна една къдрица от слепоочието й. — Някак си не мислех, че си от хората с подобни предразсъдъци.

— И наистина не съм! — възмути се тя.

— Е, тогава, защо не приемеш факта, че заможните хора също имат нужда от любов, дори и ако тя идва от съпротивляващи се срещу социалните различия студенти?

За себе си Джанет беше убедена, че това, което ги делеше, не беше свързано само с парите, а и с общественото им положение. Беше ходила на опера само веднъж и оттогава знаеше, че това не бе любимото й развлечение, за разлика от него. А храната, която й допадаше, нямаше нищо общо с деликатесите, купени от него и клонеше предимно към пържола с картофи.

— Баща ми все повтаряше, че някой ден ще се препъна в собствената си гордост. Предполагам, че твърде добре е знаел какво има предвид.

Той я целуна по носа.

— Не искам да се променяш. Харесвам те точно такава, каквато си сега.

— Чувствам се като участник в състезанието „познайте тази песен“ — засмя се тя.

— Добре, по-късно ще поиграем и на това. Сега искам да ям.

Променяйки темата, Ерик стана и посегна към подноса. На него бяха подредени две купи с плодова салата, чиния с тъмнокафяви шоколадови сладки и две чаши с доматен сок.

При вида на тази несъвместима комбинация Джанет не можа да сдържи смеха си и прихна.

— Не мога да повярвам — толкова съм гладна, че всъщност тази храна ми харесва въпреки начина, по който изглежда.

— Трябваше да избера между тези неща и зелен боб със захаросани сладки картофи. Само това открих в бюфета.

— Справил си се чудесно.

Двамата се приведоха над таблата, която лежеше в скута на Ерик. Той подаде на Джанет една купа и лъжица.

— Чакай малко — спря го тя, тъкмо когато се канеше да лапне първото парче от плодовете. — Цялата консерва ли изсипа?

— Да.

— Дай да видя твоята купичка.

Озадачен от молбата й, той се подчини, подавайки съда за проверка. Тя размести няколко парчета праскова с лъжицата и надигна една круша, след което отново се върна към своята порция. Той почака малко, но след като разбра, че тя няма никакво намерение да му даде повече обяснения, запита:

— Издържах ли теста?

Джанет го изгледа втренчено и плъзна поглед надолу към бедрата му и към голата плът под разтворената риза. Когато привърши и с тази инспекция, тя примигна.

— Да, заедно с плодовата салата.

Той се удиви колко лесно можеше да го възбуди.

— Предполагам, че нямаш намерение да ме държиш в неведение относно тази проверка.

Тя кимна, но не престана да яде. След известно време спря с дъвченето, но само колкото да обясни:

— Когато бях малка, веднъж някой ми довери, че във всеки плодов коктейл винаги трябва да има по четири череши. Оттогава не мога да ям такова нещо, без да проверя дали това е вярно.

— И?

— Досега резултатът е около деветдесет и пет процента.

Ерик беше очарован. Семейството, в което беше отрасъл, се отнасяше по същия причудлив начин към света, както и роднините на Джанет. Когато беше малък, август не беше просто един от летните месеци, а представляваше вълшебното време, когато той можеше да стои цяла нощ на верандата и да брои падащите звезди. А дълго след като двамата със Сюзън бяха престанали да вярват в Дядо Коледа, майка му продължаваше да оставя в празничната нощ моркови на камината за северния елен. Едва преди няколко години беше разбрал, че не еленът, а баща му се беше прокрадвал по стълбите сутринта след Коледа, за да си отгризне от морковите.

Ерик изчака Джанет да хапне от бисквитите и посочи към тях:

— Какво ще кажеш?

— За това как изглеждат, или какъв вкус имат?

— И за двете.

Тя си взе още една и я проучи отвън.

— Има вид на шайба за хокей, но отвътре са страхотни. Какво си им направил?

— Имаш предвид защо са толкова черни? — след нейното кимване призна: — В брашното сложих какао.

— Много хитро. Удвоява шоколадения вкус.

— Благодаря — отвърна той без излишна скромност. — Напоследък работя много усърдно, за да се усъвършенствам в готвенето и смятам, че успявам, защото доста хора го забелязват.

— Някакви специални причини ли има за това? — Джанет си взе още една бисквита. — Имам предвид готвенето, а не последното, забелязването.

— Освен, че го правя като самозащита? — разсмя се Ерик.

— Изненадана съм, че не си наел готвачка да върши това вместо тебе.

— За какво ми е притрябвала готвачка на „Обещание“ — той се обърна да остави празната табла върху нощното шкафче.

Ето пак! — озадачено си помисли тя. Понякога имаше чувството, че говорят на различни езици.

— Каква е цялата тази работа с това обещание, за което постоянно говориш?

Ерик се извърна и я погледна изненадано, повдигайки въпросително вежди.

— Какво искаш да кажеш?

Но мислите му бяха твърде далеч от нейния отговор, тъй като се въртяха около факта, че тя беше в леглото му и седеше до него, покрита само с едно одеяло. Беше издърпала завивката над гърдите си, но кадифената кожа над тях и меките извивки на раменете примамваха с голотата си.

Той се наведе към нея и докосна нежните могили, които изпъкваха над одеялото, улавяйки с език трошица от сладкишите. Увлечен от лова си, започна да търси още и още, смъквайки завивката с брадичка.

— Трябва да внимаваме остатъците да не паднат на леглото — промърмори.

— Разбирам — въздъхна тя, упоена от сладкото усещане за неговите милувки, които обсипваха цялото й тяло и я затопляха като слънце, изгряло след едноседмични валежи.

Без да бърза, Ерик дръпна одеялото по-надолу, упоен от вкуса на новооткритата плът и наслаждавайки се на преждевременните й въздишки. Когато гърдите й се показаха напълно, той пое едно след друго зърната им с жадни устни и си игра с тях, докато се превърнаха в настръхнали връхчета. Бавно прокара влажна пътечка с езика си до нейния пъп. Отправяйки се към загадъчната част под него, той усети ръката на Джанет.

— Аз… ъ… — опита се да преглътне тя с пресъхнало гърло, — не мисля, че… — плахата й съпротива се стопи от неговата смайваща интимна усмивка, която я накара да копнее по удоволствието от целувките му.

— Добре — дрезгаво й прошепна, — не искам да мислиш, искам да усещаш — ръцете му се плъзнаха към хълбоците й, прекосиха гладката повърхност на корема и се спуснаха към вътрешната страна на бедрата. Когато почувства съпротивата й, той започна да я гали още по-настоятелно. — Отпусни се, Джанет. Позволи ми да те любя по всички начини, които мога. Нека да ти се отдам изцяло.

В подсъзнанието си тя откликна на думите му и престана да се бори против неговите милувки.

 

 

Няколко часа по-късно те още лежаха под завивките. Беше се стъмнило, когато най-накрая се размърдаха и решиха, че е станало време да се връщат в Сан Франциско. Бяха прекарали няколко идилични часа в света на любовниците, които бяха фокусирани само върху тях двамата. Постепенно бяха започнали да се опознават — от белезите по рождение до рождените дни и най-малките тайни. Единственото нещо, за което и двамата избягваха да говорят, бе кога и къде щяха да се срещнат отново. Въпреки нежеланието им обаче въпросът все още висеше във въздуха и ги измъчваше като рана, която нито той, нито тя знаеха как да излекуват.

Едва след пристигането им в къщата на Ерик в Сан Франциско те отвориха дума за това. Джанет тъкмо се канеше да седне на шофьорското място, когато Ерик я взе в своите обятия с намерението да й каже „лека нощ“ по най-нежния начин.

— Обещах си, че няма да питам — прошепна той, заровил лице в меката уханност на косата й, — но не мога да се въздържа. Има ли някакви шансове да те видя утре?

Изгаряше от нетърпение да я заведе и да й покаже „Обещание“. Копнееше да се любят отново и да прекарат още един ден в разговори около тяхната любов…

Сърцето й се сви. Ето, вече се започна.

— Ейми и Брайън се връщат утре.

— Ейми и Брайън?

Кои, по дяволите, са тези? — възнегодува мислено.

— Децата на Карол.

Джанет беше убедена, че му беше споменала как плаща квартирата и храната си.

— Коя е Карол?

Очевидно не беше го направила.

По възможно най-краткия начин му обясни за кого ставаше въпрос.

За първи път Ерик почувства, че увереността му за съществуването на тяхната връзка се напуква от отчаяние. Беше си представял, че единствената печеливша карта в проблемната им ситуация бе неговата възможност от време на време да си взема свободни следобеди, така че да се срещат след нейните часове. Новината, че Джанет живееше със семейство, към което имаше задължения, разстрои и последните му планове. Най-накрая разбра това, което тя се беше опитвала да му обясни толкова дълго.

— Тогава, предполагам, че ми остава само да чакам ти да ми се обадиш, когато намериш някакво разрешение на проблема.

Въпреки усилията да се сдържа, гласът му го издаде, че бе твърде разстроен.

— Ерик… опитах се да ти кажа.

— Знам.

— Надявам се, не мислиш, че на мен ми е по-лесно.

В отговор на нейната самоотбрана той я придърпа към себе си и я притисна.

— Не, моя упорита красавице, не мисля, че тази нощ ще спиш по-спокойно от мен — в себе си си повтаряше, че по някакъв начин трябваше да я убеди да го остави да й помогне.

Съпротивата й се стопи така бързо, както се бе появила и тя се отпусна в ръцете му.

— О, Ерик… ами ако се намразим?

Той хвана брадичката й и я повдигна, за да надникне в очите й.

— Наистина ли мислиш, че това е възможно?

— Забрави ли, че вече съм минала по подобен път? Само че това, което се беше зародило между мен и Робърт, умря така бавно и безмълвно, че ние останахме шокирани, когато открихме изчезването му.

Ерик се наведе и я дари с целувка, която сякаш й казваше, че трябва да прави разлика между необикновената им връзка и взаимоотношенията й от миналото.

— Остани с мен тази нощ — прошепна й той, отказвайки да я пусне сега, когато беше разбрал, че ще могат да се насладят един на друг чак след няколко седмици.

Джанет бе болезнено изкушена да остане с него не само тази, но и следващата, и по-следващата нощ.

— Не мога… — въздъхна, въпреки желанието си. — Имам закуска с Ейми в събота сутринта. Как ще се оправдая…

Желанието му да я задържи при себе си се оказа почти толкова силно, колкото и удоволствието да чуе, че тя се смяташе задължена да спази обещанието си към едно шестгодишно момиченце, ползващо специалната привилегия да покани приятелката си на закуска. Очевидно Джанет обичаше децата.

— Хайде — подкани я той, като я целуна нежно по челото и в същото време посегна към дръжката на вратата. — И без това вече е по-късно, отколкото мисля, че е нормално, за да се прибереш безопасно сама.

Джанет потисна усмивката си. Явно щеше да й трябва известно време, за да свикне с властния тон на Ерик. През последните три години беше вземала самостоятелни решения относно всякакви проблеми, но вече щеше да й се налага да се съобразява с чуждо мнение, което можеше да се окаже не толкова лесно.

— Мисля, че вече говорихме по този въпрос — весело го смъмри тя. — Но ако искаш, ще ти се обадя, за да те успокоя, че съм се прибрала невредима.

— Това е чудесна идея. Имаш ли домашния ми телефон?

Беше се пошегувала и сега се изненада на свой ред:

— Сериозно ли говориш?

— А ти не говореше ли сериозно?

— Разбира се… да, предполагам — измъкна се тя, тъй като сърце не й даде да го излъже направо или да му каже истината. Извади листче хартия и химикал, и записа послушно номера.

Когато вече беше седнала в колата и беше поставила предпазния колан, Ерик се наведе да се сбогува с целувка, която премина през цялото й тяло.

— Със сигурност знаеш как да направиш живота на другите тежък — въздъхна тя.

— Не искам да ме забравяш.

— Нямаш никакви шансове.

Той я изпрати с поглед, докато задните светлини на колата се скриха зад ъгъла, после вдигна кошницата от земята, отвори входната врата и влезе в къщата. Остави храната в кухнята и си наля чаша бренди. Без да включва лампите, Ерик се приближи до прозореца, за да погледа нощното движение по моста. Обхвана го непознато досега чувство за безсилие, което сякаш сграбчи вътрешностите му с желязна ръка. Беше решил, че постъпва много разумно, като се предаде пред нейния отказ да приеме помощта му. Мислеше, че щеше да има достатъчно възможности да я убеди по-късно. Но сега откри, че се намира в ситуация, от която нямаше изход. Ако тя нямаше свободното време, което той можеше да й осигури, оказвайки й финансова помощ, Ерик нямаше шанс да я убеди в доброжелателността си.

За първи път удивителната гледка пред очите му не му донесе обичайното успокоение и той се отдръпна от прозореца по-потиснат, отколкото беше дошъл.