Джорджия Боковън
Седем дни след петък (8)

VII.

На следващия ден Джанет пристигна в къщата на Ерик петнадесет минути по-рано от уреченото време, но с дълбоко разочарование откри, че той не беше там. Тъкмо се запъти обратно към колата и пред алеята спря такси, от което изскочи Ерик, натоварен с два пакета храна.

Той забърза сияещ към нея и на Джанет й се стори, че в дънки и спортно яке изглежда по-млад от преди.

— Дълго ли чака?

— Тъкмо пристигнах.

— Бръкни в предния ми джоб, ако обичаш и извади ключа на вратата.

Джанет усети, че се изчервява.

— Не е ли по-добре да взема пакетите? Така ще можеш да измъкнеш ключовете сам — предложи тя и се приготви да поеме покупките, като премести палтото на майка му от ръката си върху едното си рамо.

Той й подаде товара и се изсмя, допълвайки „срамежливост“ към мисления списък от качества на Джанет.

— Господи! — възкликна тя, олюлявайки се под тежестта на пакетите. — Какво има тук?

— Продукти за нашия пикник.

— И кои са тези десет човека, които си поканил да споделят трапезата ни?

— Май съм се поувлякъл, а?

— Ами мисля, че си купил провизии за една седмица.

Ерик отвори вратата и посегна към чантите.

— Предпочитам да съм винаги готов.

— Като един истински бойскаут.

— Ела в кухнята. Имам страхотна изненада за теб.

Джанет затвори вратата и го последва. Когато минаха покрай хола обаче тя се отклони, привлечена като магнит от спомена за величествената гледка, която се откриваше от прозореца — Голдън Гейт Бридж, простираш се напреко на залива Сан Франциско. Досега не беше виждала моста от тази страна. Остана прикована и хипнотизирана от суровата красота на хълмовете от зелена трева, които се спускаха на отсрещния бряг и от изумителния ефект на слънчевото отражение, блестящо във водата като милиони примамливи диаманти. Денят беше от ония специални зимни дни в Сан Франциско, когато във въздуха нямаше и следа от досадната мъгла, която обикновено скриваше пейзажа.

Ерик се приближи и застана зад нея.

— Не се учудвам, че не си се отделял оттук — сподели тя мислите си с него. — Ако бях отрасла в тази къща, със сигурност никога нямаше да я напусна.

— Четирите години, които прекарах край този прозорец като дете, ме изпълниха с такава любов към морето, каквато изпитвам и до днес.

— Защо само четири? Ако бях на твое място, никога нямаше да отлепя нос от стъклото — изненада се тя и го погледна въпросително.

— Имах проблеми със сърцето и през тези години изчаквахме подготовката на хирурзите, за да го оправят — просто обясни той, без да спомене за травматизиращото отчаяние, което бе притискало живота на близките му в ония дълги месеци.

— А сега? — предпазливо попита тя.

Ерик я придърпа към гърдите си и я притисна, трогнат от голямата загриженост, която бе прочел в погледа й.

— Сега съм добре — промълви в косата й и устните му се долепиха до нея. — Дори бягам, забрави ли?

Успокоена от отговора му, Джанет обви ръце около кръста му и го стегна в прегръдката си.

— Нещо ми подсказва, че никога няма да забравя онази знаменателна вечер.

Ерик се засмя.

— Отстъпи назад, искам да те огледам — заповяда той, променяйки темата.

Джанет се подчини с готовност, като се измъкна от палтото си, доволна от това, че той щеше да има възможност да обърне внимание на прецизността, с която се беше облякла тази сутрин. Беше обула бежовите вълнени панталони, подарък от Карол за миналата Коледа, а отгоре носеше светлокафявия пуловер, който беше открила в един магазин на „Лоумън“. Беше единственият официален костюм, който притежаваше, така че с удоволствие се завъртя, за да го представи.

— Изглеждаш фантастично.

Тя се поклони артистично.

— Благодаря ви, сър. Радвам се, че го харесвате.

— Осъзнаваш ли, че за първи път те виждам облечена в нормално облекло?

— Не мога да скрия, че тази мисъл ми мина през ума сутринта — не само й беше минала през ума, а беше останала там през цялото време, докато мереше всяка що-годе прилична дреха от гардероба си. Тя го хвана за ръката. — Каква изненада си ми приготвил в кухнята?

— Не я ли усещаш?

Джанет моментално наостри сетивата си. Уплаши се, че миризмата на тлеещи въглища, която беше усетила още при влизането, се носеше именно от кухнята и все повече заприличваше на резултат от прегоряла храна.

— Мисля, че… че не съм много добра по гатанките.

— Станах рано и изпекох шоколадови сладки за нашия пикник. Струва ми се, че от години не съм ял от тях и реших, че и ти не си опитвала скоро такава вкуснотия. Трябваше да събудя съседката, за да ми даде повечето от продуктите — всъщност всичките, освен брашното и солта — той се изкиска. — Добре, че тя ме харесва.

Изглеждаше толкова доволен от себе си, че Джанет не посмя да му каже за двойната доза шоколадови сладки, които бе опекла предната седмица за Брайън и Ейми.

— Не си ми казвал досега, че си такава всестранно надарена личност.

Той я въведе в кухнята.

— Преди да стъпя на „Обещание“, никога не бях варил вода. През последните години се научих да върша доста полезни неща.

— Преди да изпълниш какво обещание? — не разбра Джанет, пропускайки част от изречението при затварянето на кухненската врата.

Отговорът на Ерик замря на устните му, когато видя, че единият от пакетите беше паднал на земята и цялото му съдържание се бе разпиляло.

— По дяволите — изруга тихо.

Ядосвайки се на себе си, задето не ги беше подпрял по-стабилно, той се наведе да събере бурканите, като проверяваше всеки един дали не бе спукан, преди да го постави обратно на масата.

Джанет се запъти да търси консервата с маслини, която се беше търколила зад хладилника и след като я намери, я отнесе до плота, където в една голяма чиния Ерик беше наредил огромна купчина бисквити. Тя ги поогледа тайно. Установи, че бяха малко по-кафяви от тези, които тя бе опекла.

Ерик улови погледа й.

— Леко ги поизгорих, но имат страхотен вкус — предупреди я той и за доказателство й предложи една.

Джанет почувства, че в стомаха й се гонят стотици пеперуди и реши, че нямаше да има място и за сладкиша.

— Благодаря — отказа тя, притискайки леко стомаха си, — но вече закусих.

Той отхапа една и започна да я дъвче щастливо, докато събираше останалите продукти от пода.

За момент Джанет се зачуди дали някой някога му беше казвал, че шоколадовите сладки не би трябвало да хрускат като печени бадеми, когато ги дъвче.

— Къде ще ходим?

— В Сонома. Била ли си някога там?

— Не знам. Къде се намира?

Той се намръщи, изненадан, че човек, живеещ в Калифорния, не знаеше къде се намира Сонома.

— Ами… това е мястото, където нахалните колонизатори уведомили испанците, че обявяват Калифорния за щат — тъй като това не предизвика очаквания от него ефект, направи втори опит. — Земята на виното?

Това успя. Тя се усмихна широко, доволна от избора му.

— Фантастично. Винаги съм си мечтала да отида там.

— Не мога да повярвам, че живееш в Калифорния от толкова време и още не си била в Земята на виното. Стори ми се, че веднъж спомена за пътешествието си по Западния бряг.

— Да, ходих до Портланд и Сан Франциско.

— Това ли е всичко?

— Предостатъчно, плюс няколко мили, които извървях в Уошингтън. Роднините ми имат хижа в планината Сейнт Хелънс и аз прекарвах там почивните дни и ваканциите.

— Какво стана с хижата по време на експлозията?

— Те са прекалено далеч, за да бъдат засегнати от ударната вълна, но въпреки това бяха засипани от един тон пепел, която трябваше да изчистят.

Внезапно Ерик се въодушеви и сграбчи Джанет през кръста, притискайки я към себе си.

— Ако ми позволиш, ще ти покажа целия свят.

Тя се засмя на неговия ентусиазъм, който почти я накара да му повярва.

— Трябва да тръгваме, в противен случай никога няма да видим Сонома — не беше сигурна, че иска това. Чувстваше се толкова добре в прегръдката му.

Ерик се вгледа в нея и болка прониза сърцето му. Толкова е красива — помисли си с копнеж, но веднага се принуди да спре желанието си, за да не я отблъсне повторно.

— Права си — неохотно се съгласи той накрая и леко докосна устните й със своите.

Веднага разбра, че това беше фатална грешка. Вместо да се получи прост, приятелски жест, както бе възнамерявал, той се оказа разкъсван от страстно желание да я целуне отново. Не искаше да я пусне, но знаеше, че трябва. Беше заложил много на тази жена и не искаше да провали нещата още от първата среща, държейки се подобно на разгонен пубертет.

— Защо не донесеш кошницата от килера, а през това време аз да привърша с пакетирането — предложи той, учуден от собственото си хладнокръвие.

Все още замаяна от чувствената вълна, която я беше заляла след целувката на Ерик, Джанет отиде до другия край на кухнята и отвори вратата на килера. Светна лампата и пристъпи вътре, спирайки за момент, за да успокои препускащото си сърце, преди да смъкне голямата плетена кошница от горния рафт.

Опитвайки се да предвиди докъде щеше да се простре влиянието на Ерик върху нея, тя се върна мислено към дните, когато се срещаха с Робърт. Не можеше да се сети дали тогава беше изпитвала нещо подобно на това, което вече бе почувствала с Ерик. Също така изобщо не помнеше тогава да е имало моменти, в които да й се е струвало, че губи почва под краката си или, че светът от сив се превръща в многоцветен. Накрая реши, че или паметта й изневеряваше, или преди не бе изпитвала нищо подобно.

Чак сега Джанет осъзна, че Робърт беше нейния първи истински приятел, а тя не само че се бе държала болезнено наивно, но и не бе разбрала бавното пробуждане на сексуалната си енергия. Беше проявила едновременно и любопитство, и страх от нея. Но сега вече не беше наивна. Лесно разпознаваше копнежа и възбудата, когато я обхващаха, въпреки че напоследък беше изненадана от силата им. Ерик бе събудил в нея глад, който до предишната нощ я беше измъчвал само в сънищата й, докато мечтаеше за него. Обхвана я страх, че не знаеше как да се справи с нещо толкова всепоглъщащо, докато е будна.

Посегна да вземе кошницата. Почувства се виновна, че кратката целувка на Ерик я накара почти да се нахвърли върху него. Въпреки убеждението си, че е еманципирана и модерна жена, Джанет никога не беше играла ролята на силната страна във взаимоотношенията си с мъжете. Първо, защото не й изглеждаше привлекателна, и второ — досега не беше срещала друг човек, освен Ерик, който да я интересува и когото да обича толкова много. Страхуваше се да се върне в кухнята, тъй като не беше много сигурна как щеше да реагира, ако в очите му все още блестеше онзи пламък.

Грабна кошницата и решително се запъти обратно. Ерик стоеше до мивката и мереше вода в стъклена кана за кафе. Когато тя се приближи отзад, той вдигна поглед.

— Ще направя малко кафе за термоса.

Споменът за кафето от миналата нощ я накара да потръпне. Щеше да й бъде прекалено трудно да се преструва, за да спести разочарованието му, когато започнеха да живеят заедно. Съжали, че бе постъпила така глупаво, скривайки истинското си мнение за ужасната напитка. Зачуди се какво трябваше да направи сега.

— Кафе? В страната на виното? — възкликна ентусиазирано. — Това трябва да се забрани със закон.

Той прихна.

— Вероятно щеше да има, ако производителите бяха сигурни, че могат да го подминат.

Тя взе каната от ръцете му и изля водата в мивката.

— Нека не даваме повод на местните хора да се разбунтуват — разклати кошницата с ръка, за да отвлече вниманието му. — Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще пристигнем.

Джанет предложи да му помогне в пакетирането, но той я прати отново в килера, този път да вземе карирана покривка за маса и комплект подобни салфетки. Докато тя намери и двете, той беше готов с храната и най-накрая можеха да потеглят.

Два часа по-късно те вече бяха в Сонома и търсеха място за паркиране. Като един от най-старите градове на щата Калифорния, този привличаше посетители дори и в неактивния сезон. След още два часа, през които Джанет изигра ролята на турист, а Ерик — на екскурзовод, те се мъчеха да избягнат дъждовните капки, тичайки по площада към колата. Задъхани и развеселени се тръшнаха на седалките.

— Какво невероятно време! — възкликна Джанет, докато избърсваше мокрото си лице с опакото на ръката. — Готова съм да се закълна, че слънцето още грееше, когато влязохме в църквата.

Ерик размаза една капчица на върха на носа й с пръста си.

— Що се отнася до мен — усмихна се той, — слънцето не е преставало да свети.

— О, добре казано.

Той не можеше да й се нагледа. Страните й бяха поруменели от кроса към колата, очите й танцуваха от възбуда, а устните й бяха разтворени в невинно предизвикателство. Мислите му литнаха към удивителните моменти от предишната нощ и тази сутрин, когато тези същите устни се притискаха в неговите. Протегна ръце, за да вземе нейните.

— Още ли си гладна?

— Не мога да издържам вече.

Ерик замълча.

— Тъй като е очевидно, че пикникът ни ще е на закрито, най-малкото, което мога да направя за теб сега, е да ти покажа невероятни пейзажи — с тези думи той целуна ръката й и запали колата.

От всеки друг Джанет щеше да приеме целувката по ръката за нещо твърде старомодно. Но Ерик го правеше естествено и непринудено.

— Къде ще ме водиш?

— Ще разгледаме винарната „Буена Виста“, където един унгарски граф на име Харашти засадил първите лозя в Калифорния. Край винарната минава чудесен поток, около който растат най-големите евкалиптови дървета в щата.

— Откъде знаеш толкова много за тази област?

Джанет беше удивена от информираността на Ерик. Беше й разказал дори за исторически постройки в града, които едва ли бяха известни и на местните жители.

— Вашето семейство не е единственото, което е имало вила, където да прекарва почивните дни и ваканциите. Нашата е на около десет мили оттук, на върха на Напа Вели — той се засмя. — Въпреки това, фактите и цифрите, с които те омайвах цял ден, дължа на неуморния дух на баба ми. Когато се случеше да се съберем по едно и също време на вилата, тя винаги настояваше да ни разведе из околността. Беше решила да породи у нас някакво отношение към нашето наследство, независимо дали го харесваме, или не.

Джанет изпита нотка на завист. Баба й и дядо й живееха далеч по Западния бряг и тя не бе имала възможност да ги вижда толкова често.

— След това изпитваше ли ви?

— Нямаше нужда. Сюзън и аз попивахме всичко — засия Ерик при този спомен. — Трябва да се срещнеш със старата дама, за да разбереш как успяваше да го направи. Тя не просто показваше и обясняваше, тя ни караше да се докосваме, да поглъщаме видяното и настояваше постоянно да си представяме, че сме местни жители.

— Изглежда баба ти е необикновена жена.

— Дядо беше на същото мнение… всъщност и още е — подсмихна се Ерик.

Те свиха по Стария винарски път, който представляваше тесен виещ се селски път, от двете страни, на който се редяха фермерски къщи и огромни дървета. След две мили криволиците свършиха и те се озоваха пред самата винарна. Избите се помещаваха в огромна каменна постройка, пред която бяха разпръснати маси за пикник. Ерик спря колата близо до потока. Тъй като бяха единствените посетители, имаха привилегията да се насладят необезпокоявани на самобитната селска обстановка.

— Ти ли уреди да сме сами тука? — пошегува се Джанет, като в същото време си помисли, че това бе напълно възможно.

— Ще ми се да си припиша тази заслуга, но най-вероятно причината е в комбинацията от сезона и времето — отвърна той, обръщайки се назад, за да отвори кошницата с провизиите.

Джанет се заслуша в ръменето на дъжда и нежното почукване на изгасващия двигател. В колата беше топло и уютно и за първи път от доста месеци насам, тя потъна в блаженството на безгрижието. Лениво се заоглежда наоколо и се наведе към стъклото, за да види къде бе върхът на дървото пред тях.

— Огромно е, нали? — Ерик й подаде една салфетка.

— Ти беше прав. За първи път виждам толкова големи евкалипти — тя я разгърна и я постла върху скута си. Гладът й нарастваше с приближаването на храната. — Между другото, забравих да те попитам как успя да стигнеш до магазина без такси?

Измъчен от неудобното положение, в което седеше и от безуспешните си опити да задържи отварачката за консерви върху една кутия, той не обърна внимание на въпроса й.

— Можеш ли да отваряш консерви?

— Лесна работа.

Той й връчи отварачката и се върна към предишната тема.

— Убедих шофьора да ме откара до гастронома и да ме изчака да осребря чека си.

Джанет облиза струйка от соса, който беше опръскал случайно пръста й при отварянето и смръщи недоволно лице.

— Какво е това? — подозрително попита тя, като същевременно се опитваше да разчете познатите думи от етикета, който беше написан на френски.

— Охлюви — преведе Ерик, изненадан, че не беше усетила вкуса им още в началото. — С черупките. Дори съм донесъл бурканче с яйца и разтопено сирене, за да ги сготвим с тях.

— Охлюви?! — задави се Джанет. — За обяд имаме охлюви?

— Не само — гордо отвърна той, без да забележи реакцията й поради заетостта си да разопакова кошницата.

— Взех още хайвер, пушена сьомга, сирене „крема“…

— Плюс салата от домати и твърдо сварени яйца? — с надежда добави тя.

— Не… — чак сега Ерик видя паниката на лицето й, — но има бисквити и пастет от чер дроб.

Изведнъж осъзна, че изборът му се беше оказал ужасен. Беше решил да превърне пикника в безгрижно и елегантно забавление, поради което даже беше донесъл две свещи и сребърен свещник, но и за миг не му беше минало през ума, че деликатесите щяха да й бъдат прекалено чужди. Тъй като не искаше пикникът да пропадне заради тази досадна грешка, той взе полуотворената консерва от ръцете й, обви я в найлонов плик и я хвърли обратно в кошницата.

— Не знам защо, но това ми изглеждаше два пъти по-апетитно в магазина. Май ще е по-добре да потърсим място, където да изядем по един сочен хамбургер.

Тя погледна виновно в скута си.

— О, Ерик, чувствам се като…

Той вдигна брадичката й и срещна очите й.

— Спри дотук! — заповяда с преливащо от жал сърце. Щеше му се да се самобичува за това, че я беше накарал да се чувства неудобно. Погали лицето й с пръст. Не можеше да се преструва повече. — Абсолютно не съм съгласен някой да нарича жената, в която мисля, че се влюбвам, с лоши имена.

Джанет усети как сърцето й прескочи и дъхът й спря. Безсилна да го погледне и да разкрие вълната от пламнало удоволствие, която бе помела притеснението й, тя се обърна към прозореца, опитвайки се да възвърне хладнокръвието си. Едва след като се успокои, се осмели да срещне очите му.

— Мислиш? — меко повтори тя.

— Не, убеден съм — прошепна той, навеждайки се към устните й и я целуна с безгранична нежност.

— Аз също.

Джанет не можеше да повярва на ушите си, че това излезе от нейните уста. Стори й се, че времето се бе обърнало наопаки. В главата й се завъртяха куп въпроси — къде, как, кога щеше да въведе този мъж в живота си — на които разумът й не даде никакви отговори. Объркана, тя обви ръце около врата на Ерик. Истинското усещане от неговия допир беше по-успокояващо от безплодните мечти. Уханието на парфюма му, което изпълни сетивата й, докосването на устните, които шепнеха послание, пълно с копнеж срещу нейните, силата, която тялото му излъчваше — всичко това беше много по-чувствено и болезнено осезателно, отколкото тя си беше представяла и сънувала. Сякаш преди да го срещне беше плувала по течението на тих поток, а след срещата си с него бе попаднала в бучащ бързей, който постепенно се превръщаше в поредица от разпенени водопади, от които нямаше излизане.

— Ерик… — въздъхна на рамото му, — какво правим?

Той погали косата й с трепереща ръка. Погледна към замъглените прозорци на колата и се усмихна. Имиджът му на изтънчен мъж, за какъвто се смяташе, беше сериозно разклатен. Отражението в стъклата и лоста за скоростта, който подпираше крака му, напълно представяха начина, по който се чувстваше — като разгонен тийнейджър на автокино.

— Когато мислех как ще прекараме днешния ден, се опитах да си представя ситуация, в която това беше невъзможно да се случи. Дори и за момент не си представих колко абсурдно ще е всичко, когато стане.

— А сега какво ще правим? — въздъхна Джанет.

Той сграбчи раменете й и леко я отблъсна назад. Вдигна брадичката й, за да вижда реакцията в очите й на това, което се канеше да каже.

— Вилата на баба ми е само на двадесет минути оттук.

Беше единственото му предложение, но и двамата знаеха какво ги очаква там. Стори му се, че тя отговори след цяла вечност.

В нея се беше развихрила буря от чувства. Тялото й копнееше за освобождението, което той предлагаше, но разумът крещеше, че това бе само временно разрешение на проблема. Угризенията, които щяха да ги преследват след това, щяха да бъдат стотици пъти по-мъчителни от краткото удоволствие, което щяха да изпитат сега. Въпреки че умът й повтаряше „не“, устните се предадоха и тя отвърна:

— Да.

Ерик я придърпа към себе си. От гърдите му се откъсна дълбок стон. Устните му зашариха по нейните, после погалиха очите, носа, брадичката. Тя отметна глава и той продължи по шията, спирайки се зад нежната извивка на ухото. Опиваше се от гъстия дъх на косата й и от сладостта на кожата, под която пулсираше властният зов на кръвта.

Беше му безразлично дали до вилата имаше десет или сто мили, времето сякаш летеше. Опита се да се откъсне от последната целувка, за да потеглят, но тя бързо премина в още една и в още една, като всяка следваща ставаше все по-страстна, по-настоятелна и неконтролируема.

Най-накрая, с върховни усилия на волята, Ерик я пусна, постоя известно време, за да се успокои и избърса прозорците със салфетката от скута й. После запали колата и отново подкара по Стария винарски път.

— Джанет, говори ми, моля те. Искам тези мили да се изтърколят по-бързо.

Тя пъхна треперещите си ръце под бедрата си и се усмихна закачливо.

— Можем да изпеем „Деветдесет и девет бутилки на стената“.

— По-добре ми разкажи някакъв виц, смешен виц.

— Винаги забравям най-важната фраза.

Джанет нервно погледна първо към скута си, после към краката си и накрая навън. Забеляза, че зловещо сивото небе бе избледняло и тук-там по него трептяха сини кръпки. Мислите й отново се зареяха към мечтите, които бе имала относно Ерик и реалността, в която те се осъществяваха.

— Защо се усмихваш така?

Ерик любопитно наблюдаваше промяната, която беше установил в изражението й.

— О… само си мислех — колебливо започна тя, както винаги плаха, когато ставаше дума за нея.

— За? — настоя той.

Джанет се взря в очите му, за да прецени как щеше да реагира, ако му каже истината, и добави решително:

— Снощи, когато ме намери заспала на канапето…

— Аха?

— Тъкмо сънувах.

— И ти участваше в съня — дотук беше отгатнал всичко, което тя му каза, но желаеше да чуе останалото от устата й, — а после?

— Само разсъждавах колко различно… е това, което става днес от онова, което се случи в съня ми.

— Опиши ми го.

— По-добре да не го правя.

— Защо?

— Ще се притесня.

— Тогава аз първи ще ти опиша моя сън.

Тя го погледна подозрително. Ерик протегна ръка и измъкна нейната изпод крака й. Усещаше нужда да я държи, докато говореше.

— Всеки сън, в който участваме двамата, е малко по-различен от последния, но времето и мястото са винаги същите. Ние сме сами в океана, на палубата на някаква яхта, а слънцето залязва… — гласът му заглъхна. — Ти си облечена в къси панталонки и широк потник, а кожата ти е загоряла до бронзово от замиращите слънчеви лъчи. Аз привършвам работата по платната и ти идваш при мен…

Той спря, тъй като следващият кадър беше твърде интимен, за да го сподели направо.

— И? — внимателно настоя за продължение тя.

Усети топлата вълна, която обля тялото му.

— Обвиваш ръце около мен… тялото ти е солено…

Джанет използва колебанието му и с прекъсвания започна да разказва своите сънища, които, с малки изключения, не се различаваха съществено едни от други. В нейните представи тялото й беше обвито в прозрачна бяла рокля с изрязан гръб, която галеше краката й, докосвана от лекия бриз, а той беше облечен в смокинг и двамата танцуваха прегърнати на фона на тиха музика.

В следващия сън те стояха сами на балкона с изглед към океана и пиеха вино от една чаша. Очите им изгаряха от пламтящ копнеж, но те нарочно не се докосваха, за да разпалят желанието.

По-късно вече се разхождаха по плажа, а залязващото слънце хвърляше розово-оранжеви отблясъци зад техните силуети. Вратовръзката на Ерик беше килната настрани, а копчетата на ризата му бяха разкопчани така, че разкриваха гъстия мъх по гръдта му. Панталоните му бяха навити до коленете, а сакото висеше от ръката му зад гърба. Тя вървеше до него. Чорапите й се подаваха от джоба на сакото, с една ръка държеше обувките си, а с другата стискаше Ерик. В един момент се обърнаха един към друг, показвайки растящото си желание без думи.

После отново вървяха, докато стигнаха до кипарисова горичка и се подслониха под дърветата, които бяха израсли почти до разбиващите се вълни. Ерик постла сакото върху окъпания от лунна светлина пясък и я притегли в обятията си…

Притеснена от продължението, Джанет понижи глас и постепенно замлъкна.

Ерик се усмихна многозначително, завивайки в по-тесен селски път, който лъкатушеше между лозята.

— Когато дойдем тук следващата година, няма да познаеш това място — промени темата той за облекчение и на двамата.

Загледаха се през прозорците. По опънатата над орязаните лози тел нямаше никаква растителност и полята изглеждаха голи и пусти. По земята бяха останали само разхвърляни лозови пръчки, напомнящи за миналото и подсказващи очакваното изобилие.

За момент Джанет изпита страх от скоростта, с която се развиваха нещата между тях. Къде отиваха? Какво щяха да правят? Какво щеше да излезе от връзката, която установиха днес? Това бяха въпроси, чиито отговори тя все още не знаеше. Погледна към Ерик, сякаш за да потърси помощ от него. Развихрящата се в нея страст и пречеше да приеме възможността това, което правеха в момента, да е погрешно.

— Пристигнахме.

Бяха спрели пред двуетажна къща в стил „Кралица Ана“. Постройката се извисяваше с подобаваща за стила си царственост и величествено гледаше към ширналата се долина. Орнаментираният с шинди^[1] покрив завършваше със стръмни фронтони и триъгълни кулички. Три четвърти от дължината на първия етаж бе заета от просторна веранда. Градината пред сградата беше педантично обработена и лехите пъстрееха с есенни цветове.

— Това ли имаше предвид, като каза вила — възкликна Джанет, оглеждайки с удивление постройката, която всеки нормален човек би нарекъл имение.

Ерик посегна към дръжката на вратата, без да обръща внимание на нейната замаяна реакция на богатството, с което той беше свикнал от малък.

— Кой се грижи за това място? — тя тръгна с него по пътеката, водеща към парадния вход.

— Мъж и жена, които живеят в онази кафяво-бяла къща край пътя. Откакто се помня, те вършат тази работа.

След като изкачиха стъпалата към верандата, Джанет се облегна на перилата и зарея поглед в лозовите площи.

— Предполагам, че и тази земя е ваша.

Ерик се приближи до нея и също се загледа натам.

— Всъщност е собственост на баба и дядо. Преди години дядо ми имал огромно желание да си построи винарна. Променил решението си, когато установил, че тук не ще може да произвежда най-доброто вино в долината, понеже не можел да отгледа най-качественото грозде и тъй като бил максималист, не се захванал с нищо друго. В същото време сърце не му давало да се раздели с имението и в края на краищата започнал да дава земята под наем — той направи малка пауза и пъхна ръце в джобовете си. — Искаш ли да те разведа наоколо?

Тя му отвърна с бавна усмивка:

— Може ли да почака за по-късно?

— Може да почака дори за друг път — увери я той и плъзна длани по кръста й, като я привлече към себе си.

Прокарвайки пръсти по реверите на якето му, Джанет го погледна право в очите.

— Въпреки това, нямам нищо против да ме разведеш из вътрешността.

Той отключи входната врата и двамата пристъпиха в къщата. С неприкрито удоволствие Джанет откри, че обзавеждането беше приятна смесица от стари и нови мебели, които създаваха домашен уют и излъчваха топлина. Напразно се беше притеснявала, че ще попадне на музейна сбирка от ценни антики, които обикновено изискваха повече внимание, отколкото се обръщаше на гостите.

Забелязвайки, че тя отново се беше унесла в собствените си размишления, Ерик я притисна още веднъж към себе си.

— Не си длъжна да разгледаш всичко — напомни й нежно.

— Знам — отвърна тя, освободена и от последните предубеждения.

Той хвана ръката й и безмълвно я поведе по спираловидното стълбище, водещо към неговата детска стая. В средата беше разположено двойно легло, покрито с тъмносиня пухена завивка и обърнато към тавански прозорци с изглед към долината. В далечния ъгъл, закачена на бейзболна бухалка, висеше износена ръкавица на състезател от първа база. На стената беше залепен плакат с платноход. Джанет хареса идеята на някой от сантименталните роднини на Ерик да запази предмети, напомнящи за миналото. Тя се приближи до прозореца и дръпна спуснатите завеси настрани. Облаците бяха разкъсани от снопове светлина, която бе нашарила долината със сияещи петна.

Ерик свали якето си, хвърли го на тоалетната масичка и застана зад Джанет. Ръцете му се плъзнаха около кръста й и бавно тръгнаха нагоре, докато ги усети да се изпълват от гърдите й. Тя въздъхна и се притисна в него. С ловки движения пръстите му разкопчаха перлените копчета на пуловера й, после смъкнаха мекото плетиво и сутиена под него, и накрая обхванаха гърдите й с пълни шепи.

Джанет се наклони към него, за да усети напрежението на мускулестото му тяло, което веднага откликна на натиска. Тя обърна глава и устните им се сляха в жадна, хищна целувка. За първи път се почувства изцяло погълната от безпощадната мощ на страстта.

Ерик съблече и своите дрехи. Поведе я към леглото, където свали и останалата част от нейните, но този път бавно, като човек, комуто са подарили страшно много време и той може да разточителства с него. Когато върху нея не остана нищо друго, освен копринената лентичка на бикините й, той я прилепи до себе си, отдавайки се на удоволствието от допира на голата й кожа към неговата. Придвижи ръце надолу по гърба й и ги плъзна под еластичната материя на бикините, обхващайки двете кълба под тях. Целувките му зашариха по врата и по раменете й, а след като той коленичи, се спуснаха и по-ниско.

Джанет притвори очи. Дъхът й заседна в гърлото и тя въздъхна. Пръстите й се вплетоха в косата му, а тялото й се изви, за да приеме целувката. Усети как коприненото докосване на бельото преминава в копринената милувка на устните на Ерик, който я вдигна и я положи на леглото.

Той легна до нея и пръстите му отново обходиха с внимание всяка нежна извивка от нейното тяло, за да запечатат в съзнанието му и най-малката подробност. Приближавайки все по-интимната цел, Ерик започна да опознава тялото й с устните си, които бяха много по-чувствителни от ръцете.

Той ги притисна към трапчинката в основата на врата й и усети властното пулсиране на нейната страст. После бавно прекара фина влажна пътечка към гърдите й с върха на езика й. Изпита сладко задоволство, когато зърната им настръхнаха под милувката на устните му. Пое връхчето и притисна лицето си към тръпнещата в еротично очакване плът. Джанет изстена тихо и го притегли по-близко, обхващайки тила му с ръце.

Ръката му пусна кръста й, спря за момент на хълбока и се придвижи, галейки гладката повърхност на корема й. Тя задържа въздуха в гърдите си, тръпнеща от последвалото плъзгане по-надолу. Пръстите му се разпериха, за да обхванат триъгълника от къдрав мъх, преди да се гмурнат в него и да открият безпогрешно мястото, където тя копнееше да бъде докосната.

С изключителна нежност, внимателно и с вещина той започна да я гали там, докато, възбудена от предишната игра, Джанет почти достигна връхната точка на своето удоволствие.

— Още не — промълви тя, изгаряйки от желание да предприеме това последно пътешествие заедно с него. Сграбчи пръстите му и ги задържа неподвижни.

Той се втренчи в нея, потъвайки дълбоко в сините й очи. Устните му се извиха бавно в подкупваща чувствена усмивка.

— Този път ти ще слушаш мен — предупреди я с нисък дрезгав глас и отстрани ръката й.

С лек натиск разтвори бедрата й и устните му заслизаха надолу, оставяйки десетки следи по корема й. А когато докоснаха отново интимната част в мъха й, този път играта с нея бе подновена от езика му, който я отведе до разтърсваща кулминация, каквато не бе усещала преди. По тялото й една след друга се разляха вълни на облекчение, които сякаш никога нямаше да спрат.

Ерик стоеше над Джанет, наблюдавайки с наслада удоволствието, в което се къпеше тя благодарение на него. Ръцете й се протегнаха бавно и обхванаха лицето му. Изражението й говореше, че интимността, която споделяха в момента, беше особена, неповторима. Посланието на нейното лице го изпълни с дълбоко задоволство.

Джанет въздъхна щастливо и ръцете й се отправиха на чувствено пътешествие през твърдата му коса, през мъха на гърдите и надолу по все по-тясната пътечка от косми, които преминаха в друга материя, превърнала се в цел на пътешествието й. Интимното й докосване остави Ерик без дъх. Пръстите й не преставаха да се движат кръгообразно, като от време на време стягаха и отпускаха нежната си прегръдка. Той започна да се движи обратно на ръката й, докато напрежението в него нарасна дотолкова, че нуждата от облекчение се превърна в сладка агония.

Накрая, жадно и агресивно, тя го придърпа към себе си и обви крака около кръста му. Той проникна в нея с уверен тласък, спирайки дъха й със силата на своето желание. Продължи да шепне възбуждащи слова, да я докосва, да я целува, да следва еротичните отблъсквания на телата им, докато най-сетне долови нежните й стонове, учестените въздишки и нарастващото напрежение, които го увериха, че тя бе готова да го придружи в последното им пътешествие. Кулминацията на тяхната любовна игра изригна експлозивно, оставяйки ги физически и емоционално изтощени.

Ерик задържа Джанет в прегръдките си дълго след това, като продължи да я милва и да й нашепва нежни слова, които я галеха както пръстите му. Постепенно светът придоби нормалните си очертания и за двамата, и едновременно с това тя усети как около нея се завърта буря от мисли и чувства, в която се разбиваха съмнение след съмнение относно случилото се току-що. Тя обърна гръб на Ерик.

— Какво става? — попита той, докосвайки я по рамото. Обърна я с лице към себе си.

— Не мога да ти обясня — въздъхна тя, — самата аз не го разбирам.

Въпреки че прозвуча убедително, тя излъга. Знаеше, че просто се страхува от това, което ставаше с нея. Начинът, по който Ерик я беше любил, й даде да разбере, че това, което бяха започнали днес, бе прекалено много, за да успее да се справи с него. С всяка целувка и с всяка въздишка тя беше усетила, как подобно на роза, оголена листче по листче, малко по-малко губи контрол над съдбата си.

— Джанет, не се затваряй в себе си, кажи ми какво става с теб?

Ерик отчаяно се опита да я върне от мястото, където беше отплувала чрез своите мисли. Забелязвайки колебанието й, потърси отговора в дълбините на очите й и с изненада откри, че там се таеше страх.

— С какво съм заслужил да се страхуваш от мен? — запита твърдо.

— С нищо — почти проплака тя. — Причината не е в теб, а в мен. Не мога да ти дам това, което искаш.

— Не можеш да ме обичаш? Защо?

— Не знам дали ще ме разбереш, ако ти обясня. Не, че не искам да те обичам, но мисля, че нямам време за това.

Ерик се извъртя и легна по гръб с очи, вперени в тавана.

— Мисля, че никога няма да разбера това, Джанет — започна той с надигащ се в гласа му гняв. — Кажи ми — колко време е необходимо на човек, за да обича? Колко часа на ден можеш да отделиш за мен от напрегнатата си програма?

Въпросите му останаха без отговор в натежалата тишина.