Джорджия Боковън
Седем дни след петък (7)

VI.

Ерик отключи входната врата и отстъпи, за да направи път на Джанет. Тя влезе и се огледа в меко осветения коридор. От лявата й страна имаше малка масичка, над която висеше оригинална картина с маслени бои, позната й от часовете по изкуствознание от последния семестър. Спря, за да изчака Ерик.

— Първо предлагам да ти намерим нещо за обличане, а после ще ти направя от световноизвестното ми кафе — каза той, като се приближи и взе ръката й. После я поведе към стълбите в края на антрето.

Джанет трябваше постоянно да си напомня да не се заплесва, тъй като, изкачвайки се нагоре, те минаха покрай още доста платна на известни майстори на четката. Въпреки че не можеше да преценява добре подобни неща, беше почти сигурна, че творбите на изкуството, които вече видя, струваха повече от един милион. Тази мисъл я замая.

Ерик отвори първата врата отляво и махна на Джанет да го последва. Стаята беше обзаведена във виненочервено и бледо мораво, като тук-там се виждаше и по малко синьо и бяло. Това решително подсказа на Джанет, че прекалено елегантното помещение принадлежеше на някаква жена. При тази мисъл тя изтръпна от ужас — досега не й беше хрумвало, че Ерик може да има съпруга. Разбира с, че няма да ми е хрумвало — нали той беше с мис Сребърно Ламе — успокои се тя мислено.

Принадлежностите наредени върху тоалетната масичка и книгата върху нощното шкафче не оставяха никакво съмнение, че стаята се използва редовно, което изключваше възможността това да бе спалнята за гости. Джанет стоеше в средата и наблюдаваше всичко това, когато внезапно бе връхлетяна от бурен пристъп на смесени чувства. Разочарование, гняв и объркване я разкъсваха в три посоки. Тя изобщо не се замисли на какво се дължеше тази нейна странна реакция, нито се опита да я прикрие.

— Чия е тази стая? — попита накрая.

Ерик подаде глава от вградения гардероб, с чифт панталони и сгънат пуловер в ръка, и погледна към Джанет озадачено.

— На Сюзън е — отвърна й, а когато тя замълча, добави: — сестра ми.

— Имаш сестра? И тя живее тук?

— Понякога. Всъщност не помня кога за последен път си бяхме и двамата вкъщи — той се приближи към нея. — Ето, пробвай това. Със Сюзън сте горе-долу еднакви на височина… — усмихна се закачливо и продължи — а и тя не би имала нищо против да заеме дрехите си по такъв добър повод.

Джанет се пресегна автоматично да поеме облеклото. Макар че нейният като цяло практичен и евтин гардероб бе съставен от конфекцията на дузина магазини в Сан Франциско, след двете години, прекарани в един изключително скъп и луксозен магазин за дамско облекло, тя се беше научила да разпознава качествените стоки и да отгатва цените им. Пуловерът, който Ерик й предложи, беше от кашмир, а панталоните от естествена коприна. По нейна преценка, взети заедно, двете струваха колкото едномесечната й заплата. Мина й през ума, че сестрата на Ерик сигурно бе изключителна жена, щом нямаше нищо против някой друг да носи скъпите й дрехи.

— Мисля, че ще се чувствам много по-удобно в дънки и риза, ако Сюзън има такива изобщо.

Ерик се засмя.

— Има, но носи само тях, особено когато лети. Никога не ги забравя.

— Сестра ти стюардеса ли е?

— Добре, че не е тук да те чуе. Тя е пилот.

Джанет се възмути от себе си:

— Мразя хора, които мислят шаблонно.

— Не се безпокой, на никого няма да кажа — успокои я той, тръгвайки към вратата.

Сега, когато удоволствието да се отърве от прекалено малкия корсет и мрежестия чорапогащник беше толкова близо, тя нямаше търпение да се възползва от него.

— Ерик… благодаря ти. За всичко.

Той й отвърна с още една усмивка.

— Удоволствието беше изцяло мое, Джанет. Сега побързай и се облечи. Ще те чакам в дневната.

Още щом чу хлопването на вратата, тя пусна пуловера и панталоните на леглото, изхлузи сакото на Ерик и започна припряно да развързва корсета си. Освободена от неговата задушаваща прегръдка, пое дълбоко дъх и разтри ребрата си. Взе пуловера. Вдигна го пред очите си и заедно с приятното му ухание почувства, че сърцето й подскочи в гърдите. Не можеше да проумее как човек с ръста на Ерик имаше за сестра такова миньонче. Пуловерът беше поне с два номера по-малък. Зачуди се докъде щяха да й стигат панталоните и ги прилепи до кръста си. Следвайки модните тенденции, те почти покриваха прасците й, макар че на ширина бяха кроени за нормална височина.

Беше убедена, че ако спре да диша и не си позволява да сяда, би могла да се побере в дрехите на Сюзън. Опасяваше се само, че от тях нямаше да остане нищо, след като ги съблече. Реши, че Ерик явно не я бе оглеждал достатъчно, щом й предлагаше дрешките на сестра си. Отново се пъхна в омразния корсет и слезе на първия етаж. Ерик тъкмо излизаше от кухнята.

— Какво има? — изненада се той. — Защо не се преоблече?

Тя хвана ръката му и го повлече към дневната, където светна лампите. Известно време само стоя с юмруци на хълбоците, но накрая не издържа и каза:

— Би ли ме погледнал, ако обичаш?

— Какво?

— Искам да ме огледаш добре и да ми кажеш как ме намираш.

Гласът й прозвуча така развълнувано, че Ерик се въздържа от повече въпроси. Отстъпи назад и изпълни желанието й. Погледът му се плъзна по нейното тяло, без да пропусне нито гърдите, които се повдигаха нежно над червената дантела на корсета, нито фината извивка на кръста, преминаваща в изящната дължина на стройните бедра, нито високите обувки, подчертаващи краката. Лицето му се превърна в живо огледало на мислите му, които започнаха като любопитство към странната й молба и се превърнаха в открито възхищение от изваяните й форми.

Като естествено продължение на мислите му, в тялото на Ерик се надигна възбуда, която почти спря дъха му. Срещна очите на Джанет и разбра, че тя също бе усетила промяната в него. Почувстваха се така, сякаш изведнъж някой ги беше лишил от всяка възможност да прикриват емоциите си, и сега те стояха голи един срещу друг. Макар и затрупан от цивилизацията и обществените условности, древният природен инстинкт, движил човечеството още от самото начало, продължаваше да тлее и в тях. А сега, когато повеят на чувствата беше минал през него, той се беше разпалил с нова сила.

Джанет преглътна. Сърцето й щеше да се пръсне, а гърдите й се задушаваха. Усещаше, че това, което витаеше между тях двамата, бе пропито със своя собствена енергия, която можеше да разруши тяхната крехка връзка. Стори й се прекалено рано тази енергия да изплува на повърхността, при условие, че и двамата бяха станали толкова уязвими без защитните си брони.

С усилие на волята Ерик се опита да успокои духа си, чувствайки се по средата на битката за запазване на напъпилото им приятелство. Принуди се да отмести поглед от нея и се втренчи в пода, търкайки притеснено врата си. Замисли се върху това, че за първи път усещаше подобно нещо. За първи път изпитваше към някаква жена страст, която заглушаваше разума му.

— Направих малко кафе… — започна той, с желанието да установи някаква стабилност в разговора.

Джанет се обгърна с ръце.

— Ъъъ, благодаря. Може ли да използвам телефона?

Ерик вдигна очи, за да погледне в нейните и да разбере какво става. Стори му се, че тя искаше да избяга от него.

— Разбира се — в моя кабинет е — посочи й отворената врата в края на коридора.

Тя тръгна към вратата, но той я спря с ръка.

— Защо ме накара да те огледам?

Неспособна да издържи на погледа му повече, Джанет сведе очи към ризата му. Несъзнателно отбеляза наличието на малко конче, което стърчеше до едно от копчетата.

— Не можах да повярвам, че изобщо не си обърнал внимание на това как изглеждам.

Нищо подобно — опроверга я в себе си. Беше сигурен, че не само я беше оглеждал доста обстойно, но и че образът й беше станал негов постоянен спътник, когато не бяха заедно. Присъствието й в мислите му бе станало прекалено често в сравнение с редките срещи, които бяха имали досега.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Сестра ти носи с два номера по-малки дрехи — тя се осмели да го погледне, за да види реакцията му. — Как можа да си помислиш, че ще се побера в нейния пуловер и панталоните й?

Едва сега Джанет разбра, че чувствата й бяха толкова напрегнати под влияние на искреното й разочарование. Подсъзнателно се беше надявала той да я беше вплел в живота си така, както тя го беше вплела в нейния.

— Тъй като съм сигурен, че не си ти, най-вероятно сестра ми е тази, която не съм оглеждал през последните години — отвърна Ерик, най-сетне проумял възмущението й.

Постепенно лицето на Джанет засия като пролетно цвете, разпукващо се от топлите ласки на сутрешното слънце.

— Мисля, че трябва да се обадя на Ралф Каминг и да му съобщя какво се случи тази вечер, преди някой друг да ме е изпреварил.

— Като свършиш, ще ти дам да пробваш дрехи на майка ми, тя е приблизително колкото теб и те уверявам, че съм я виждал много по-често от сестра си.

— Майка ти? Нима тя също живее тук?

— Заедно с баща ми… а от време на време баба ми и дядо ми, и те пребивават тук.

Значи той никога не се е отделял от родителите си — прецени бързо Джанет.

— Струва ми се, че не…

— Не познаваш възрастен мъж, който все още живее с майка си и баща си? — довърши той и я погледна въпросително. — Това искаше да кажеш, нали?

— Ъъ… нямах предвид точно това — оправда се тя, но знаеше, че мисълта й беше точно такава.

Ерик обви раменете й с ръка и я придружи до кабинета, мъчейки се да възстанови близостта, която бяха усетили, преди да попаднат в непредвиденото неудобно положение. Докато вървяха в коридора, той й разясни функцията на къщата им в Сан Франциско.

— Така че, сама разбираш, нещата не са толкова лоши, колкото ти изглеждаха в началото.

— Нямаше нужда да ми обясняваш.

— Предположих, че е по-добре да разкрия всички семейни особености, в случай, че отново се разгневиш, ако дрехите на майка ми не ти станат и ти се наложи да пробваш одеждите на баба ми.

— Всъщност къде е истинският ти дом? — промени темата тя, облягайки се леко на рамото му.

— Първо се обади, а след като свършиш, ще си поговорим и за това.

Ерик излезе и затвори вратата след себе си.

Джанет прекоси стаята и се спря пред масивното дъбово бюро в ъгъла срещу прозореца. Седна на ръба му, взе телефона и набра номера.

— Ралф, тук е Джанет.

— Вече знам това, което искаш да ми кажеш.

Тя кръстоса крака и опря лакти на коленете си.

— Кой ти се обади?

— Човекът, който първоначално ни ангажира с тази услуга. Позвъни, за да поздрави агенцията, че е направила такъв страхотен комичен номер. Заяви, че никога не бил прекарвал толкова забавно. Все още не съм убеден, че ще мисли същото, когато се събуди утре сутринта, но в момента беше доста доволен от услугата, за която беше платил.

— Мисля, че този мъж е луд — смая се Джанет.

Изобщо не беше предполагала, че нещата щяха да се развият така благоприятно за нея.

— Няма да повярваш, но той настоява да се срещнете и да ти даде бакшиш — изкиска се Ралф. — Спомена, че няма да е лошо, ако добавим към програмата и твоето завръщане на „бис“. Уверих го, че ще обсъдим предложението му.

— А ти какво мислиш за всичко това?

— Преди аз да ти отговоря, ти ми кажи какво стана с тортата?

— Не знам. Нямах голяма възможност да я видя, докато излизах от банкетната зала. Освен това после не се върнах да проверя как изглежда, тъй като се притеснявах, че никога няма да мога да избягам. Но понеже ще се върна в хотела, за да си прибера нещата, ще видя какво е останало от нея.

— Наистина ли беше толкова зле, колкото ми го описваш?

Основните моменти от вечерта запрепускаха пред очите й като кадри от стар филм, пълен с прекъсвания, продължения и бързи движения. Сега, когато всичко бе приключило, преживяното й се видя като комедия.

— Мисля, че беше по-зле, отколкото можеш да си го представиш, Ралф. Двамата с жениха се търкаляхме на пода, покрити със завесата. Аз се задавях от праха, а той се заливаше от смях. Всички крещяха от възторг.

— Сега добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Виж какво, не се притеснявай повече за тортата. Ще изпратя някой да провери по-късно. Ако е развалена, да е развалена, вече нищо не може да се направи. Прибери се вкъщи и поспи малко. Ще се видим утре.

Джанет изстена на глас:

— О, не, мислех си, че утре ми е свободен ден.

— Чакай малко, ще проверя. Права си, наистина нямаш работа. Това означава, че няма да се чуем до вторник. Е, приятна почивка тогава.

— Благодаря Ралф, и на теб.

Тя каза „довиждане“ и затвори слушалката. Тъкмо се накани да излезе от кабинета, когато телефонът отново иззвъня. Вдигна го, без да се замисли.

— Ерик Стюарт там ли е? — попита нечий глас.

— Един момент, моля.

Джанет отиде до вратата и го повика. Той влезе и взе слушалката, а тя се накани да се оттегли, но ръката му я спря.

— Ерик Стюарт на телефона — когато позна човека от другата страна, той се отпусна с досада. — Хауърд, имаш ли представа колко е часът? Разбирам, но това, че тук е с два часа по-рано не значи, че не е късно. Освен това е петък вечер. Обещах ти да се обадя в понеделник сутринта, още щом намеря време да направя онези проучвания, които обсъждахме.

Джанет отново започна да замръзва. Измъкна внимателно длан от ръката на Ерик и, посочвайки другата стая, обясни с мимики, че отива да изпие едно кафе.

— Хауърд, изчакай само минутка — той закри слушалката и прошепна на Джанет: — Съжалявам, ще се отърва от него колкото може по-скоро.

— Не се безпокой. Ще си налея кафе и ще те чакам в дневната.

— Благодаря ти.

Излизайки, тя му се усмихна окуражително. Преди да се ободри с кафето, Джанет се качи още веднъж на горния етаж, за да се наметне отново със сакото на Ерик, тъй като все още усещаше студ. Отивайки към кухнята, улови отражението си в посребреното огледало на хола. Френският кок, който си беше направила, за да укроти косата си, бе започнал да се разпада и от двете страни на лицето й висяха немирни кичури. Опита се да ги втъкне отново в прическата, но при вида на образа, който се бе втренчил в нея, застина с вдигната ръка. Затвори очи и изпусна лека въздишка. Изглеждаше като проститутка. При това евтина.

За миг си представи какво щеше да стане, ако сестрата на Ерик се върнеше тази нощ. Ами родителите му? Или, да не дава Господ, баба му и дядо му? — ужаси се тя. Решително се обърна кръгом и се запъти към кухнята, успокоявайки се, че щом нямаше как да оправи външния си вид, то поне можеше да не го забелязва.

След като претършува три кухненски шкафа, Джанет намери чаша и си наля кафе. С настъпването на вечерта умората бе започнала да се спуска върху нея като гигантски шал, който отначало покри само раменете й, а после падна върху цялото й тяло. Денят й беше стартирал в четири сутринта, а предишната вечер си беше легнала в един и половина. Облегна се унесено на рамката на вратата и няколко секунди постоя така, вдишвайки опияняващия аромат на кафето. После отпи и едва не се задави. В гърлото й се бе изляла отвратителна, горчива течност.

„Световноизвестното кафе“ на Ерик се бе оказало най-ужасното нещо, което бе вкусвала в живота си. Дори и майка й, на която се случваше от време на време да забравя да изплаква кафеварката от сапуна, преди да свари следващата доза, не беше правила такава помия. Джанет потръпна от студ и отиде до мивката. Изля противната течност в канала и изчака да не би тя да се надигне обратно, когато стигне сифона. Даде си обещание, че по-скоро би предпочела смъртна опасност по време на зимна буря, отколкото да се подложи още веднъж на изпитанието да изпие чашка от кафето на Ерик.

Върна се отново в хола и се огледа. Забеляза, че тук цветовете бяха предимно сини и бели, а мебелите от вишнево дърво блестяха като полирани. Не пропусна синьо-белия сервиз от китайски порцелан, който бе подреден по олекотени полици за книги. Общото впечатление, което стаята остави у нея, бе за музей. В библиотечката лежаха в безредие разнородни книги, а в единия ъгъл стоеше почти протъркано люлеещо се кресло с висока облегалка, което заедно с подобния нему диван изглеждаше като любимо място за почивка на някой обитател на къщата.

Тъй като всички лампи в стаята светеха, а отвън вече се беше спуснала мъгла, Джанет прецени, че единствения начин да погледне през прозореца бе да долепи нос в стъклото и да покрие слепоочията си с ръце. Сети се, че това щеше да остави отпечатъци и се отказа. Освен това беше абсолютно сигурна, че и без да надзърта към залива, можеше да каже какво точно се вижда и знаеше, че гледката е удивителна. Това беше една от заможните части на Сан Франциско и пейзажът, който се откриваше пред нея, беше основната причина за изключително високите цени на къщите.

Трепереща от студ въпреки сакото на Ерик, скучаеща и уморена, Джанет събу обувките си и се сви в единия край на канапето. В цялата къща цареше тишина, нарушавана единствено от нежното тиктакане на часовника и приглушените думи на Ерик, които от време на време достигаха до нея. В продължение на няколко минути тя се бореше с налягащата я сънливост, като стреснато примигваше, когато клепачите й се спускаха плътно върху очите. Но съпротивата й се оказа краткотрайна. При едно от поредните спускания на клепачите тя забрави да ги вдигне и те останаха затворени.

 

 

Най-накрая Ерик стигна до заключението, че бе безсмислено да успокоява Хауърд и да избива страховете му от предстоящото сливане.

— Хауърд, защо просто не изчакаш до понеделник, когато всичко ще се изясни? По-добре използвай почивните дни, за да отидеш на ски или за нещо по-приятно. Ако не оставиш тази работа на мира, в скоро време ще полудееш.

— Няма да мога да се отпусна на друго място.

— Абсолютно безполезно е да се мотаеш вкъщи и да си блъскаш главата върху неизвестното, защото ако ти дойдат наум някакви въпроси, няма да можеш да се свържеш с мен, колкото и да ти се иска. Тази нощ заминавам извън града и ще отсъствам през целия уикенд.

Ерик замълча, понеже повече не смееше да продължава с лъжите. Не обичаше да се измъква така от проблемите, но това според него бе единствения начин да помогне на Хауърд. Нещастникът щеше да заприлича на нервна развалина, ако не си вземеше няколко дена почивка и не се погрижеше за здравето си.

След кратко мълчание от другата страна на линията се чу глас:

— Заради мен ли напускаш града?

Ерик се засмя.

— Честно да ти кажа, това ми мина през ума.

— Ерик, съжалявам за станалото. Знам, че съм голям досадник, но…

— Хауърд, трябва да затварям, за да проверя дали гостите ми не са решили, че никога няма да се върна и са си тръгнали.

— Между другото, за жената, която вдигна телефона ли става дума?

— Аха.

Понякога Ерик съжаляваше, че има клиенти, които в същото време бяха и негови приятели. В случая разговаряше с точно такъв.

— Трябваше да ме предупредиш. Аз си помислих, че това е Сюзън.

— Е, казвам ти го сега, заедно с едно „довиждане“.

Доволен, че се беше отървал от Хауърд, но притеснен от забавянето си, Ерик остана на бюрото още няколко минути, опитвайки се да измисли подходящо извинение пред Джанет. Доброто възпитание и внимателните обноски към хората бяха толкова присъщи на обитателите на къщата, в която беше отрасъл, както соления дъх на морето и крясъкът на чайките. Накрая реши да се довери на надеждата си, че гостенката му е също толкова разбрана, колкото и красива.

Когато я видя да спи дълбоко на канапето, чувството му за вина, че бе отделил два пъти повече време за клиента си, отколкото бе необходимо, нарасна още повече. Коленичи до нея и протегна ръка да я докосне.

Преди пръстите му да я допрат, тя изстена в съня си. По гърба му преминаха горещи тръпки. Не беше чувал по-еротичен звук. Постоя известно време, загледан в спящата си гостенка, без да смее да я събуди. Докато чакаше така, усети как го връхлита неизбежния и неумолим поток на неговото въображение. През последните три седмици Джанет беше спохождала мислите му денем и нощем, появявайки се като илюзорна сянка. Фантазиите му около нейния образ винаги бяха идвали по различен начин, без да следват някакъв определен сценарий, но чувствата му бяха останали непроменени от самото начало досега — винаги властни и възбуждащи. И всеки път той беше оставал с по-остър глад, осъзнавайки все по-ясно, че страстта, която Джанет бе събудила в него, беше започнала да се превръща във фокус на неговите дни и нощи.

Изведнъж тя задиша учестено и докосна устните си с върха на езика. Обърна се с лице към него, а от това движение сакото, с което се бе наметнала, се отвори. Само още едно преместване и гърдите й щяха да се освободят от стягащата дантела. Той я зави отново с треперещи ръце.

Плъзна поглед по нея и се усмихна, поразен от красотата й. Помисли си, че дори и под този костюм тялото й излъчваше невероятна грация и нежност. Беше убеден, че в сравнение с останалите жени, които срещаше ежедневно на работа или в града, Джанет притежаваше особен чар. Според Ерик, с чистата си кожа, скулестите страни и гъстите черни вежди, които подчертаваха синьото на очите й, тя не се нуждаеше от грим. Особено го замайваше мечтата да види Джанет на палубата на „Обещание“ с развети от вятъра коси и пламтящ от залязващото слънце силует, усмихвайки се само на него.

Погледът му се спусна към краката й, които тя беше свила, за да запази топлината. Забеляза, че бяха перфектни — като на човек, който е постоянно в движение и върви с такава грациозност, че другите се обръщат след него. Крака на жена, родена да се разхожда по палубата на неговата яхта.

Беше силно изкушен да я завие с едно одеяло и да я остави на канапето за цялата нощ, но се страхуваше да не би някой да я очаква, така че се реши и нежно я побутна по рамото.

Докосването подейства на Джанет като милувка и, все още сънена, тя се придърпа към него и се сгуши в скута му. Той въздъхна тежко и очите й се отвориха с трептене. Това, което последва след събуждането й, стана толкова естествено, че Ерик се впусна в него, без да осъзнава какво върши. Единственото, което усети, бе, че внезапно прегърна Джанет, целуна я и мечтите му се превърнаха в реалност. За секунди попадна в толкова ясен и изчистен свят, че всичко наоколо изчезна като в мъгла. Дори и къщата да гореше, той нямаше да забележи. В душата му хиляди инструменти свиреха симфония в чест на тяхната първа среща. Ти беше прав — прошепна му някакъв глас. Вече можеше да докаже на семейството си, на Елизабет и на Уолт, че на света има специална жена, предназначена само за него, и той най-после я беше намерил. Чувстваше се толкова добре да я държи в прегръдката си, че не искаше да я пусне.

Джанет усети, че първоначалната сдържаност на Ерик се бе стопила и отвори устни, за да поеме неговите по-надълбоко. Някъде в подсъзнанието й гласът на разума й крещеше и я предупреждаваше да помисли какво върши. Но тя го пренебрегна и се отдаде на топлото удоволствие да бъде прегръщана. Толкова отдавна не беше изпитвала тази наслада… толкова отдавна, че се изненада от страстта, която я обхвана. Приливът на желанието й я помете така, както разпенените води на бурна река влачат паднало дърво, и тя не можеше да се контролира, не беше подвластна на разума.

Джанет измъкна ръцете си изпод възглавницата и ги обви около Ерик, отнемайки и последните му съпротивителни сили. Той легна до нея на широкото канапе и я притисна до себе си, за да усети прилепването на нейните бедра до своите. От тази дълго жадувана близост дъхът му секна. Опиваше се от нейния аромат, който проникна и изпълни белите му дробове, оставяйки завинаги отпечатък в съзнанието му. Като докосваше с устни лицето й, шията й, нежната извивка на гърдите й над дантеления корсет, той изучи и запомни всяка частица от нея, превръщайки я в част от самия себе си.

Джанет плъзна ръката си надолу от кръста му и той мислено си представи следващата спирка на пръстите й. Внезапно го връхлетя ясното съзнание за това, което беше станало между тях, и разбра, че не биваше да допуска то да продължи. Нейната прекомерна умора и бързината, с която се развиваха техните чувства я бяха направили твърде уязвима и отзивчива към неговата страст. Ерик сграбчи ръката й и я притисна към устните си, съжалявайки за това, което трябваше да направи.

— Мисля, че трябва да спрем и да преценим какво ще се случи, ако продължим.

Въздишката, която се откъсна от устата на Джанет, този път нямаше нищо общо с любовния плам. Тя се изправи с мъка и се сви плътно в другия край на канапето.

— Ерик… съжалявам.

Изгаряйки от желание просто да изчезне във въздуха, тя покри лицето си с ръце.

— Господи, толкова ми е неудобно.

Той посегна към дланите й и ги отстрани от лицето.

— Джанет, погледни ме — помоли я окуражително, като се усмихна. — Нима те обвинявам в нещо или се оплаквам?

Въпреки че Ерик се опитваше да я успокои, нещо в очите му й подсказа, че той знаеше всичките й тайни така, сякаш бе в главата й. Погледна го още веднъж и внезапно се случи нещо, което отново промени чувствата им. Ако беше прекъснала връзката с очите му малко по-рано, щеше да пропусне шанса да надникне в душата му. Така ясно, както думите, които бе изрекъл преди секунди, тя видя причината, поради която я разбираше толкова добре. Джанет осъзна, че той живееше със същата дълбока нужда да бъде прегръщан, докосван и обичан и, че се бе вкопчил в нея със същата сила, с която тя се беше вкопчила в нейната.

Те седяха така известно време, втренчени един в друг, уплашени от случилото се, и въпреки това възторжени, защото обещаваше да продължи. Ерик взе ръката й.

— Търся те доста отдавна — простичко каза той. — Не мога да ти обясня какво означава това за мен — наведе се и я целуна с безкрайна нежност. Този път като израз на разцъфващо приятелство. — Въпреки че в действителност страшно искам да останеш, мисля, че е по-добре да си отидеш.

Тя му благодари безмълвно за това, че не й предложи да остане, тъй като беше сигурна, че щеше да го направи. Усещаше, че зародилата се връзка между тях се нуждаеше от още време, за да изпълни мечтите им. Тази вечер и двамата бяха шокирани от изблика си на любов, което означаваше, че просто им бе необходимо още малко, за да се справят с чувствата си.

— Благодаря, Ерик.

— Ще повикам такси.

— Няма нужда да ме изпращаш.

— Но аз искам.

Тя докосна лицето му и се усмихна.

— В продължение на две години всяка седмица и по всяко време на деня ходех из този град абсолютно сама — и досега нищо не ми се е случило. Така че, повярвай ми, ще се прибера без проблеми.

— Все пак, по-добре ще се чувствам…

— Ерик, двадесетте долара, които дадох за първото такси, бяха последните ми пари, а в резервоара си имам толкова бензин, колкото да се прибера в „Пало Алто“. Би ли ми казал как ще се върнеш дотук, ако дойдеш с мен?

С нотка на съжаление той се съгласи с нейните доводи и реши да я пусне сама.

— Кога свършваш работа утре?

Очите й светнаха от удоволствие.

— За щастие, утре съм свободна.

— Тогава ела с мен.

Знаеше, че не трябва да го прави. Но вместо да откаже от угризения на съвестта, тя кимна:

— Какво искаш да правим?

— Изненадай ме — той се усмихна. — Добре, нека се договорим така. Можеш ли да ме вземеш, или да наема кола?

— Мислиш ли, че можеш да побереш дългите си крака в буболечка като фолксвагена?

— Правех го през цялото време в колежа.

— Тогава ще те взема с моята количка. Къде ще ходим? — лицето й разцъфна в подигравателна усмивка. — Да нося ли много пари?

Ерик се хвана за сърцето, сякаш беше смъртоносно ранен и й смигна лукаво.

— Доколкото си спомням, буболечката ми в университета гореше много малко, така че двадесет долара ще стигнат.

Той я остави неохотно и отиде да повика такси по телефона. Докато го чакаха, прерови гардероба на майка си и накрая намери палто с размера на Джанет. По време на търсенето тя се беше опасявала да не й се наложи да облича някакво дълго кожено манто, но когато видя красивото вълнено палто, се успокои.

— Изглежда това е единствената топла дреха, която майка ми притежава, като изключа скиорските й екипи.

— Тя не носи ли кожени дрехи? — изненада се Джанет, любувайки се на палтото, което й стоеше перфектно.

— По-скоро би тръгнала гола, отколкото да направи това. Страда от угризения на съвестта, когато носи кожа или яде хамбургер.

Джанет вдигна поглед към него.

— Мисля, че майка ти ще ми хареса.

— Сигурен съм, че и ти ще й харесаш. Защо ли не ти донеса чаша кафе докато стоим тук? По този начин ще се стоплиш и отвътре.

Предложението беше твърде изненадващо и тя не успя да отговори веднага.

— О… аз вече пих… докато ти говореше по телефона. Стори ми се… някак по-различно. Как, за Бога, го правиш?

— Знаех си, че ще ти хареса. Сам си меля зърната. Купувам си ги от един магазин на едро и ги замразявам — преди да продължи, отвън се чу клаксон. Докато я изпращаше до вратата, той й върна парите за таксито. — Утре в десет?

— Ще бъда тук.

Тя се спря, колебаейки се дали да го целуне за „довиждане“, но Ерик пое инициативата в свои ръце. Грабна я в прегръдка и я целуна така, сякаш нямаше намерение да я пусне.

През целия път до хотела, а после до „Пало Алто“ Джанет не престана да се усмихва глупаво. Влизайки вкъщи реши, че следващата седмица трябваше да се обади на Кейси, за да й благодари, че я беше забъркала в кражбата на коли. Мисълта я развесели. Представи си как щеше да реагира приятелката й на такова позвъняване.