Джорджия Боковън
Седем дни след петък (3)

II.

Един прожектор зашари напред-назад из пролома, накрая спря и освети катастрофиралата кола и нейния собственик. Двама полицаи се спуснаха за секунди надолу по склона и се запътиха към тях. Джанет установи, че никога не беше изпитвала по-голямо облекчение да види някакви хора. Те не яздеха бели коне, нито надуваха сигнални тръби, но това не й попречи да се почувства като пленен колонизатор, очакващ кавалерията да го освободи.

Когато пазителите на обществения ред дойдоха при пострадалите, първото, което направиха, бе да попитат Джанет дали не е наранена. После, след като предприеха безуспешен опит да отворят заялата врата, заобиколиха автомобила и дръпнаха задната врата. Ерик хвърли поглед към Джанет и двамата си размениха глупави усмивки. Бяха се наежили един срещу друг до такава степен, че никой не се бе сетил за нещо толкова логично.

По-младият от двамата полицаи поиска да види паспорта на Ерик. Докато си записваше информацията от него, другият се обърна към Джанет. Тя прецени погледа му като хладен, но в същото време не прекалено осъдителен.

— Е, ще ми кажете ли какво става тук?

Джанет се поколеба откъде да започне. Последните два дена бяха протекли като абсурдна пиеса или френски фарс. Пое си дълбоко дъх и реши да започне от самото начало.

— Казвам се Джанет Франклин. Първо трябва да знаете, че обикновено не се занимавам с такъв вид работа… И най-вероятно затова тази вечер се забърках в такава каша. Тук съм, само защото моята приятелка Кейси Елингтън се е влюбила отново. Разбирате ли, тази вечер тя трябваше да отиде на една много важна среща и по-скоро щеше да умре, отколкото да я пропусне, ето защо аз се съгласих да я заместя в нейния бизнес, но само за днес…

Офицерът, който до този момент беше държал химикала над тефтерчето си, я погледна с присвити очи и се приготви да пише.

— По-добре прескочете мотивациите, за да спестим време, и преминете направо към съществото на проблема: как се озовахте в тази клисура в колата на чужд мъж?

Тя разцъфна в бърза, игрива усмивка.

— Значи да се придържам само към фактите, така ли?

Той кимна.

— Добре, ще се постарая, колкото мога. Кейси работи за някакъв си Луи, който…

— Как е второто име на този Луи?

Джанет помисли малко, след което поклати глава. Беше сигурна, че Кейси изобщо никога не беше споменавала второто име на работодателя си.

— Може да се сетите по-късно.

— Не съм сигурна. Кейси го назова няколко пъти, но съм убедена, че нито веднъж не използва друго име.

— Това ще го изясним после. А засега продължете с останалото.

Тя беше почти сигурна, че това, което той искаше да чуе, не беше свързано нито със състоянието на икономиката, нито с хората, които не изплащаха заемите към банките навреме, така че прескочи и тази част.

— Луи работи за банки, които имат проблеми с клиенти, не изплащащи дълговете си по заеми за коли. Той връща колите на банките. Но през последните години случаите зачестили толкова много, че му се наложило да потърси допълнителна помощ. Кейси е една от неговите наемни работнички…

Внезапно Джанет забеляза, че другият полицай беше спрял разпита и я гледаше с усмихнати очи, в които блестеше лукав пламък.

— Продължавайте нататък — насърчи я по-старият.

Тя усети как една буца заседна в гърлото й.

— Както ви казах преди малко, Кейси ме помоли да я заместя тази вечер.

— Позволете ми да си изясня нещо. Вие сте откраднала колата от този мъж, за да я върнете на банката, но в процеса на кражбата направихте катастрофа и се озовахте в тази клисура, така ли?

Буцата в гърлото й сякаш нарасна и заседна още повече.

— Аха.

Полицаят се обърна към Ерик:

— Вие какво имате да кажете по случилото се?

— Колата е наша семейна собственост от двадесет години. Никога досега за нея не е правен заем.

Джанет се опита да преглътне.

— Той лъже — успя да каже със сподавен шепот.

— Може ли да проверя регистрацията на автомобила? — попита по-възрастният полицай.

Ерик заобиколи колата, отвори жабката и извади някакъв документ. Подаде го на офицера, който го проучи подробно и го показа на Джанет.

— Тук е написано името на господин Стюарт госпожо, и не е спомената никаква банка.

— Сигурно има някаква грешка.

— Да — бавно отвърна той, — вероятно сте права, но ако дойдете с мен в участъка, убеден съм, че ще разберем повече подробности за тази „грешка“.

— Участъкът? Искате да ме откарате в полицейски участък?

— Ако нямате нищо напротив, естествено — успокои я той саркастично.

Докато наблюдаваше Джанет, Ерик установи с изненада, че вярва на нейната абсурдна история. Най-малкото, вярваше, че тя бе убедена в това, което говори. Дълбоко се съмняваше, че някой може да изиграе преобразяването, на което току-що беше станал свидетел. Нахалната самоувереност на тази жена бе изчезнала и сега тя приличаше на уплашено диво животно, уловено в клетка.

Групата се прехвърли през насипа и започна да се изкачва по хлъзгавата почва. По средата на пътя Джанет стъпи накриво и се подхлъзна назад, като възкликна от изненада. Ерик се изви и я хвана, за да я предпази от падане.

— Благодаря — тя изтръска мокрия си анцуг от пръстта.

Той погледна надолу към крака й.

— Имам добър рефлекс, нищо повече.

Джанет вдигна очи, за да провери дали говореше сериозно. Срещна неговите — тъмни, дълбоки и чисти.

— Слушай… Наистина съжалявам за колата ти. Ще ти платя повредите.

Думите се откъснаха от устата й леко, макар че все още нямаше никаква представа как щеше да направи това.

Застрашителното му ръмжене бавно се превърна в изкривена усмивка.

— Ще ми се да чуя как ще обясниш това на застрахователния си агент.

— О, съмнявам се, че ще мина през застрахователната компания. Не мога да си позволя да ми вдигат отново стандарта.

Той не обърна внимание на това „отново“.

— И ти си убедена, че ще ти излезе по-евтино, ако платиш всичко сама?

Сети се за сметката, която бе направил само за няколко козметични операции по купето на кобрата. Тя се оказа само с неколкостотин долара по-малка от годишната заплата на начинаещ адвокат.

— Имам приятел, който между другото се занимава и с ремонт на автомобили. Не само че не взема скъпо, но и ще ми позволи да плащам на части — тъй като Ерик не отвърна веднага на предложението, тя добави припряно: — Не се притеснявай, той работи много прецизно. Миналото лято се блъснах в един циментов стълб с моя фолксваген, и му премазах почти цялата предница, но Фил я направи като нова.

Светлина от прожектор мина през тях и прекъсна разговора.

— Мисля, че охраната е започнала да се притеснява какво ни задържа.

Ерик я хвана за ръката и започна да я тегли нагоре по склона. Още щом стъпиха на върха, той я пусна и се обърна, за да огледа кобрата, която лежеше на дъното на пролома.

— Господин Стюарт, извикахме камион, който ще издърпа колата — обади се по-младият полицай. — Очакваме го да се появи всеки момент.

— Благодаря.

— Като се уверите, че нещата тук са уредени както трябва, ще ви помоля да се отбиете в участъка, за да подпишете няколко документа — допълни той.

Джанет, която до този момент беше подслушвала разговора между полицая и Ерик, се сгуши, за да се стопли. Някъде в далечината се появи очакваният камион, който щеше да изтегли колата. Актьорският състав се увеличава — помисли си мрачно тя и не пропусна да отбележи, че единственият герой, който отсъстваше от мястото на действието, бе Луи. ЛУИ!

— Офицер… — тя се пресегна да дръпне полицая за ръкава. — Ако ме откарате на ъгъла на улица „Маркет“ и „Секънд“, мисля, че тази бъркотия ще се изясни и без да ходим в участъка.

— Така ли? — възкликна насмешливо той, очевидно, без да й вярва напълно, но все пак показвайки, че я слуша.

— Това е мястото, където трябваше да закарам колата след отнемането й.

Не можеше да се примири с вероятността това, което беше станало тази вечер, да е просто резултат от глупаво припознаване. Трябваше да се увери, че някъде в Сан Франциско съществуваше човек, който отговаряше на описанието на Ерик Стюарт, също така притежаваше кобра-шелби и бе забавил плащанията по заема за тази кола.

— Точно в този момент Луи стои там и чака да се появя с откраднатия автомобил. Сигурна съм, че той има най-добро обяснение за всичко това.

— Имам чувството, че никога не сте срещали този човек.

— Така е.

— Тогава как ще го познаете?

Джанет усети подигравката в тона му и се почувства унизена от елементарната логика на въпроса.

— Не зная — призна неохотно тя.

— Госпожице Франклин, известно ли ви е, че в щата Калифорния хората, които работят за банката и връщат неизплатени коли, трябва да притежават специално разрешително?

Тя почувства как почвата под краката й потъва още по-надълбоко.

— Всички, или само тези, които наемат допълнителни помощници? — попита, въпреки че вече знаеше отговора.

Беше сигурна, че Кейси никога нямаше да я помоли за такава услуга, ако й беше известно, че за целта е необходимо специално разрешително.

— Всеки един, който възвръща неизплатена кола.

— Разбрах — кротко отвърна тя.

Камионът заби спирачки на метри от групата и от прозореца му се показа едър сивокос мъж.

— Къде е колата, която трябва да издърпам? — обърна се той към цялата компания.

— Долу в пролома — отговори Ерик с болезнено изражение.

Джанет се обърна и го погледна. За момент очите им се срещнаха и тя с облекчение установи, че гневът, който струеше от дълбоките му зеници, беше изчезнал. Вече не я наблюдаваше като бегълка от болница за психично увредени.

— Съжалявам — тихо промълви тя, неспособна да го утеши с нещо повече.

Ерик се взря в нея. Въпреки че беше висока почти колкото полицая до нея и излъчваше самоувереност в собствените си възможности, той по някакъв начин изпита желание да я защитава и да се грижи за нея.

Джанет се накани да повтори предложението си да плати всички повреди по колата, но преди да успее да каже каквото и да било, полицаят я поведе към патрулната кола. Докато се отдалечаваха от мястото на катастрофата, тя хвърли още един поглед назад. С изненада откри, че Ерик продължаваше да я наблюдава и инстинктивно вдигна ръка, за да му помаха за довиждане. Забеляза, че той отвърна на жеста й с поклащане на глава. Беше готова да се закълне, че лицето му се просветли от нещо като усмивка.

Пътуването до полицейския участък се превърна в урок по унижение. Беше отделена от предната седалка и от пазителите си посредством тежка, метална мрежа, а клетката, в която се возеше, бе затворена с врати без брави. През цялото време имаше усещането, че бе обвинена, съдена и с издадена присъда. Опита се да се съсредоточи върху познатите места, през които минаваха, и да мисли за всичко друго, но не и за ужасното положение, в което се намираше и за това, което щеше да последва в участъка.

— Как ни открихте толкова бързо в тази тъмнина? — попита тя. Всякакъв разговор щеше да й се отрази по-добре от потискащото мълчание.

Отговори й по-възрастният полицай, който караше.

— Някакъв случаен минувач видял светлините от фаровете точно когато сте прескочила насипа и сте полетяла надолу. Той ни уведоми.

Джанет отскубна стръкче трева, което се беше забило в долнището на анцуга й.

— Колко време обикновено трае случай като моя?

Шофьорът погледна към нея в огледалото за задно виждане.

— Не бих могъл да ви кажа. Не се занимавам с толкова много случаи като този.

— Арестувана ли съм?

— Все още не.

— Но ще бъда?

Откакто се помнеше, единственият страх, който я тревожеше, беше страхът от неизвестното. Беше убедена, че можеше да се справи с всичко, което й се изпречи, стига да знаеше какво е то.

— Зависи.

Тя долови нарастващото нетърпение, с което той отговори, но се гмурна още по-надълбоко.

— От какво?

— От това как отговаряте на въпросите на детектива.

— Искате да кажете, от това дали ще ми повярва, или не.

— Точно така.

— А вие вярвате ли ми?

— Вижте какво, скъпа лейди, струва ми се, че няма да ви е много приятно, като разберете какво мисля за човек, който върши това, което вие свършихте тази вечер с кола като онази.

Тя се облегна назад върху винилната седалка и мислено въздъхна. Бъдещето й проблесна пред очите й като заглавие от първа страница на вестник: „ЖЕНА СЪСИПВА ЖИВОТА СИ, КАТО ПРАВИ УСЛУГА НА ПРИЯТЕЛКА“

 

 

Детективът, който трябваше да я разпитва, се оказа съвсем различен от образа, оформен в нейното въображение. Не само че беше спретнат до педантичност, но беше едновременно прекалено учтив и приятно разговорлив. Сивата коса около слепоочията и мъдрият му поглед й напомниха за топлосърдечния й чичо, който живееше в Уисконсин и никога не забравяше да я поздрави за рождения ден.

След като се представи учтиво, той я въведе в една малка заседателна стая и й предложи нещо за пиене. Джанет предпочете кафе, за да се ободри, и след като го получи, обви ръце около топлата чаша.

— Детектив Макмилън, трябва да ви призная, че това интервю нямаше нищо общо с досегашните ми представи. Явно телевизията е създала някакъв погрешен образ за полицията.

Той й отвърна, смеейки се:

— Ние пазим стаите, с твърдите столове и лампи с голи крушки за закоравелите престъпници.

Тя се усмихна колебливо. Въпреки дружелюбното му отношение, не можеше така лесно да забрави, че човекът срещу нея притежаваше властта да я арестува.

— Правилно ли съм чула сержанта да казва, че миналия месец сте имали подобен случай? — попита с желанието да ускори процедурата по разследването и обявяването на евентуална присъда.

— Преди да ви отговоря на въпроса, по-добре ми обяснете какво стана тази вечер… Започнете съвсем отначало.

Джанет направи точно така, само че този път не си спести нито една подробност, дори и най-незначителната. Детектив Макмилън слушаше внимателно през цялото време, водеше си бележки и понякога я спираше, за да си изясни нещо, което не беше разбрал добре. Когато обяви, че това е цялата история, тя попита нетърпеливо:

— Е, какво мислите?

Той се облегна назад в стола и започна да потропва с химикала по мекия плот на масата.

— Струва ми се, че този Луи е страшно хитър мошеник.

Той ми повярва! — Джанет почувства как от плещите й пада чудовищно тежък товар.

— В продължение на две години безуспешно се опитвах да си изясня тази подробност, и тъкмо когато бях загубил надежда, този тип се появи отново.

— Искате да кажете, че Луи е крадец?

— Непряк. Изглежда той се предпазва, като наема млади наивни жени, които извършват кражбите…

Тя мислено благодари на детектива, че така учтиво бе използвал „наивни“, вместо „глупави“, което беше по-точната дума.

— … и после просто се появява, за да прибере откраднатата собственост.

Джанет преглътна последната капка кафе.

— Това, че вярвате на думите ми, значи ли, че мога да се върна вкъщи?

— Бих искал да повторим набързо някои подробности, ако нямате нищо против, и после не виждам никаква причина да не си отидете у вас, при условие, че скоро нямате намерение да напускате щата — в очите му проблесна закачлива усмивка.

Джанет повтори показанията си още два пъти, даде телефона на Кейси и чак след това получи разрешение да напусне. Беше възвърнала вярата си в правната система.

Окрилена от това, тя прелетя през фоайето на полицейския участък и се втурна да търси автобус, който да я закара до военната база и нейната кола. Тичайки по тротоара, тя налетя изненадващо върху Ерик Стюарт, който стоеше на бордюра и очевидно чакаше такси. Първото нещо, което й дойде наум, бе да се върне обратно в участъка и да стои там, докато той не си тръгнеше. Впоследствие реши, че само един неблагодарен страхливец можеше да се отнесе така към човек, който едва преди час беше извършил за него огромна услуга. Напълни гърдите си със свеж въздух, изправи рамене и като прескочи бордюра, потупа Ерик по ръката.

— Явно постоянно се натъкваме един на друг.

За момент той се вгледа в нея и ъгълчетата на устните му се разпънаха в лека, игрива усмивка.

— При условие, че живея в Сан Франциско от толкова години, и досега не съм те виждал изобщо, това, че за един ден се срещаме два пъти, изглежда отвъд границите на вероятното.

— Детективът ми каза, че си отказал да подадеш оплакване.

Той сви рамене.

— Стори ми се, че историята ти е прекалено налудничава, за да не е истинска.

— Искам да знаеш, че все още държа на предложението си да платя всички повреди по колата.

Лицето й излъчваше такава честност, че той престана да се съмнява в искрените й намерения да го обезщети. Но продължаваше да бъде все така сигурен, че тя няма никаква представа за каква сума ставаше въпрос.

— Реших, че ще е по-лесно, ако отклоня иска към моята собствена застрахователна компания, така че не се тревожи повече за това.

— Но как ще го направиш? Те няма ли…

Ерик разбра, че тя нямаше да улесни плана му.

— Тъй като автомобилът е такава марка, имам полица, която покрива всякакви разходи около него.

— Тогава нека ти платя поне това, което ще ти удържат.

— Добре — отвърна примирено той, осъзнал, че това, което тя искаше в действителност, бе да получи възможност сама да изглади недоразумението.

— Е… колко ще струва?

— Хиляда долара.

Джанет се опита да скрие удивлението си. Хиляда долара! Откъде… и как изобщо щеше някога да се сдобие с толкова пари? Неспособна да отговори веднага, тя се опита да събере мислите си и започна нервно да пристъпва от крак на крак.

— Надявам се, че няма да има проблеми, ако плащам на части?

В този момент до тротоара спря някакво такси.

— Казах ти вече — изобщо не е необходимо да си създаваш такива проблеми и да ми плащаш обезщетение — той отвори вратата на таксито. — Искаш ли да те закарам донякъде?

Тя поклати глава. Допреди време такситата бяха лукс за нейното финансово положение, а от няколко часа вече представляваха нещо съвсем недостижимо и изглеждаха като декадентска проява.

— Не, благодаря. Ще хвана автобус.

Прагматичната страна от характера на Ерик го посъветва да забрави за загубите си и това, че бе срещнал Джанет Франклин. Емоционалната част обаче, която от време на време изплуваше над другата, категорично отхвърли намерението му да си замине и да я остави сама посред нощ в някакво затънтено предградие.

— Влизай — каза той накрая. — Глупаво е да стоиш и да чакаш автобус тук, когато и аз отивам към военната база.

Тя продължаваше да се колебае.

— Имам само два долара…

— За Бога, няма ли да престанеш най-сетне и да влезеш?

Внезапно той започна да съжалява, че просто не й беше казал, че сумата е петдесет долара. Нещо го предупреждаваше, че Джанет бе готова да плати всеки цент, дори това да й отнемеше двадесет години. А, ако тази вечер имаше нещо, в което беше абсолютно уверен, то беше чувството, че не искаше да бъде обвързан с тази жена в продължение на двадесет години, та дори и чрез такава слаба връзка.

В края на краищата тя отстъпи пред разума и влезе в таксито. След като се возиха известно време мълчаливо, не се стърпя и го попита:

— Защо се държиш толкова внимателно с мен? Ако бях на твое място, изобщо нямаше да се отнасям така с теб.

— Вероятно имам нещо генетично заложено — отвърна той, имайки предвид, че никой от семейството му не можеше да се гневи повече от половин час, независимо от това, което го беше провокирало към такава реакция. — Нещо, което се е предало по бащина линия.

— Да, разбирам.

Те отново потънаха в тишина. Не след дълго я нарушиха, но този път започна Ерик.

— Студентка ли си?

— Аха.

Бяха спрели на червен светофар и Джанет унесено гледаше към някакво младо момиче, облечено в черни панталони, и електриково зелена риза, което чакаше на отсрещния ъгъл. Откакто се беше сприятелила с Ърткуейк, нестандартно носещите се хора представляваха за нея само забавна картина, която обичаше да наблюдава.

— В университета в Сан Франциско?

— Не, в Станфордския.

Отговорът й го впечатли. Знаеше, че там се влиза доста трудно, и че на всеки един приет оставаха стотици квалифицирани кандидати, които биваха отхвърляни.

— Правиш ли дипломна работа?

Тя се обърна към него с присмехулен поглед. Беше свикнала хората да я мислят за петокурсничка.

— Все още не, втори курс съм. Започнах малко късно висшето си образование.

Той я огледа с любопитство. Установи, че дори и без грим, и с коса, вързана на опашка отзад, тя нямаше вид на тийнейджърка. В лъчезарните й сини очи се четеше улегнала зрялост, която много по̀ му допадаше от един наивен поглед.

— Сигурно е доста трудно да се върнеш отново към ученето след толкова години?

Въпросът беше един от онези, с които се поддържа вежлив разговор, но Ерик откри, че бе повече от учтиво заинтересован от отговора.

— Вече не е така зле. За разлика от първата година. Тогава имах чувството, че греба срещу течението.

Той се усмихна състрадателно.

— И се страхуваше до смърт да спреш за почивка, понеже знаеше, че ще те изхвърлят.

— Откъде знаеш?

— Така се чувствах през първата година в правния факултет.

— Ти си адвокат? — ентусиазмът, който беше насъбрала преди минута, внезапно охладня.

Тъй като му се беше случвало доста често и преди това, Ерик си представи паническите мисли, втурнали се в главата й. Сигурно вече се опасява, че ще я въвлека в безкраен съдебен процес — предположи той.

— Не се занимавам с престъпници, бъди спокойна.

— Слава Богу — въздъхна с облекчение тя.

Таксиметровият шофьор прекъсна думите й.

— В коя част на военната база искате да отидете?

Джанет му обясни и след десет минути таксито спря на паркинга, близо до нейния фолксваген. Преди да излезе от колата, тя бръкна дълбоко в джоба си, измъкна две прилежно сгънати доларови банкноти и ги подаде на Ерик.

Той погледна замислено към протегнатата й ръка и като почувства, че щеше да е безполезно да се съпротивлява, пое парите.

— Нека това да бъде първата вноска от хилядата, които ти дължа — каза тя.

— Не знам защо, но бях сигурен, че ще кажеш точно това.

Той разсеяно уви банкнотите около пръста си.

— Е, мисля, че няма смисъл да се преструвам и да казвам, че ми беше много приятно да се запознаем. При обстоятелствата, които ни срещнаха, това най-малкото ще е смешно.

Тя протегна ръка и погледна Ерик с игрив блясък в очите.

— Напълно съм съгласен с теб — отвърна той в същия дух и пое ръката й.

Вече беше излязла от таксито и затваряше вратата, когато се сети, че не знаеше адреса, на който да изпраща парите.

— Къде живееш?

— Защо питаш? — подозрението в гласа му я накара да се засмее.

— Нямам никакви задни мисли, уверявам те. Просто трябва да разбера, къде да изпращам вноските по изплащане на повредите.

Той се замисли върху няколкото възможни варианта и накрая се спря на къщата си в Сан Франциско.

— Авеню „Сий Клиф“, номер 1723 — отговори припряно, като вече съжаляваше, че й беше казал за удръжките от застраховката.

— Едно-седем-три-две.

— Не, две-три — той се пресегна за портмонето си. — Забрави този адрес — извади визитната си картичка и й я подаде. — По-добре изпращай парите в службата. Но гледай да не забравяш да пишеш на плика „лично“, в противен случай счетоводният отдел ще се види в чудо, докато открие, че нямаш досие в картотеката.

— Добре — тя се обърна да затвори вратата и му махна за довиждане, но внезапно се сети още нещо и се наведе отново към таксито. — Само искам да ти кажа… Наистина оценявам начина, по който се…

— Стига вече за това.

— Е, тогава просто лека нощ.

— Лека нощ, госпожо Франклин.

— Джанет.

— Лека нощ, Джанет.

Тя засия.

— Ще се чуем скоро — опита се да затвори вратата, но не успя от първия път и повтори още веднъж. Този път успя.

Таксиметровият шофьор запали мотора и включи скоростите.

— Почакайте малко — спря го Ерик. — Искам да съм сигурен, че ще си замине нормално.

Той я проследи как извади ключовете за нейния фолксваген от джоба си и отвори вратата на колата. Докато я наблюдаваше, установи, че дори и без грим, облечена в раздърпан спортен екип, с пригладена и вързана на опашка коса, тя бе красива жена. Красива и невероятно наивна — реши той, чудейки се как бе възможно някой на тази възраст да се съгласи на толкова безразсъдно глупава и рискована постъпка.

Двигателят на фолксвагена изкашля облак дим, изпърпори и накрая заръмжа в нормалния си ритмичен напев. Ерик хвърли последен поглед към Джанет и каза на шофьора, че вече могат да тръгват. Спокойно се облегна назад, приготвяйки се за пътуването до Саусалито, и за момент се опита да си представи какво щеше да се случи, ако беше срещнал Джанет Франклин при други обстоятелства.