Джорджия Боковън
Седем дни след петък (2)

I.

— Искаш от мен да направя такова нещо? — възкликна Джанет Франклин, като се опитваше да си пробие път през оживения коридор. Приятелката й, Кейси Елингтън, подтичваше след нея, притискайки книгите към гърдите си.

— Джанет, моля те! От един месец проучвам този мъж — проплака тя.

— Тогава, защо не излезеш с него утре вечер? Така ще можеш да откраднеш колата още тази нощ — с ъгълчето на окото си Джанет улови светкавичното възмущение, което премина по лицето на приятелката й.

— Аз не крада коли — просъска тя и сграбчи Джанет за китката. — Аз ги връщам на собственика, а между двете има голяма разлика.

— За теб да, но не и за хората, които притежават колите.

Кейси въздъхна с престорено съжаление:

— Мислех, че ще подскочиш от радост, като чуеш за възможността да изкараш двеста долара.

Джанет я дръпна към стената, за да се освободи от неспирния човешки поток и присви подозрително очи.

— ДВЕСТА ДОЛАРА? За да върнеш една кола на собственика?

Само за секунди пресметна, че с тези пари би могла да си купи учебници за следващия семестър и даже да й останат джобни. Кейси кимна и Джанет усети, че ще се предаде.

— Какво трябва да направя?

— Благодаря ти, Джанет. Бях сигурна, че няма да ме изоставиш.

— Още не съм казала, че ще го направя.

Кейси обаче беше сигурна в обратното.

— Като свършат часовете, ела в кафенето да ти обясня детайлите.

Преди Джанет да успее да отвърне нещо, Кейси се обърна и потъна бързо в тълпата зад тях.

Джанет постоя замислено още няколко секунди и тръгна нагоре към кабинета по биология. Както обикновено, влезе последна. Промъкна се до масата и благодари с усмивка на колегата си Ърткуейк^[1] затова, че беше пристигнал достатъчно рано, за да подготви необходимото лабораторно оборудване. Въпреки подстрижката си като на индианец от племето мохаук и изписания актуален за деня надпис върху обръснатия си скалп, Ърткуейк притежаваше блестящ ум и беше божи дар за Джанет, която плуваше само по повърхността на науката и неизменно импровизираше по време на дисекция.

Ърткуейк бе дошъл на Запад в Станфорд преди две години, напускайки някакво елитно училище в Нова Англия. Беше се трансформирал от зубрач в пънкар, малко след пристигането си в Калифорния и за ужас на почтените си родители, като демонстрация на новия си стил на живот бе приел това цветисто име, което те непоколебимо отказаха да приемат.

Въпреки годините и социалното положение, които ги разделяха, Джанет и Ърткуейк бяха обвързани от едно истинско приятелство. Тя търпеливо понасяше закачките му относно нейните двадесет и седем години и умствената й недостатъчност при усвояване на нов материал, а той завистливо се примиряваше със самодоволството й от това, че нейните оценки от тестовете винаги бяха по-високи от неговите.

Докато сядаше на съседния стол, тя пъхна учебниците под масата и бръкна в дамската си чанта, за да извади малък ластик. С няколко ловки движения прибра дългата си черна коса и я върза на опашка, за да не й пречи докато работи. С лукав блясък в очите се обърна към Ърткуейк и хвана брадичката му.

— Обърни се — заповяда Джанет, — искам да прочета днешното кратко послание. Имам нужда от някакво предзнаменование, за да реша дали да приема една работа.

Той послушно извърна глава и отбеляза надменно:

— Съжалявам, днешният надпис е за мечтатели. Ако искаш да ти гледат на кафе, по-добре иди в кафенето. Все ще се намери кой да ти помогне.

Чак сега тя забеляза, че кичурът коса, който той обикновено боядисваше в платинен цвят, сега грееше като многоцветна дъга, а над ушите си с черна боя беше написал „някъде там“ придружено от стрелка, която сочеше нагоре.

Джанет поклати намръщено глава.

— Имал си и по-добри постижения — наведе се и се вгледа отблизо в косата му. — Как си нанесъл всичките тези цветове толкова равно?

— Фирмена тайна.

— Така ли? И чия е тази фирма? — изсмя се тя.

— Престани, Джанет — той дръпна закачливо опашката й. — Даже „Мейси“ има отдел за пънкари вече.

— Първо „Мейси“, после целият свят, това ли е плана на всички пънкове?

Ърткуейк се накани да отвърне нещо, но възмущението му беше прекъснато от влизането на професора.

 

 

Джанет зае последната празна маса в кафенето, като тръсна учебниците си и безапелационно сложи ръка на единствения свободен стол до себе си. Нервно погледна часовника — беше дванадесет без петнадесет. Оставаше й по-малко от час, за да отиде до библиотеката и да се прибере вкъщи с колата. Ако Кейси не се появеше в най-скоро време, щеше да се наложи да присвои чуждия автомобил сама.

— А, ето къде си била.

Джанет се обърна по посока на гласа и видя приятелката си, която носеше поднос, пълен с храна.

— Кейси, не мога да си позволя… — намръщено започна да се възмущава, но тя я прекъсна:

— Аз черпя.

— Нямах предвид това — отвърна Джанет, но не беше много убедителна.

Всичките й приятели знаеха, че едва свързваше двата края. А и тя никога не бе правила опити и не смяташе за нужно да крие безпаричието си и да се преструва, че финансовото й положение е по-добро, отколкото изглеждаше. Въпреки че голяма част от таксата й за обучение се покриваше от дарения, а останалите тя успяваше да плати чрез заеми, налагаше й се да извършва невероятни ежедневни фокуси, за да спечели пари за себе си и за поддръжката на прастария си фолксваген.

— Знам, знам… в един часа трябва да си вкъщи, за да поемеш грижата за малките на Карол. Но дори и така, все още има време да хапнеш.

— Но…

— Никакво „но“. Ти яж, аз ще говоря.

Кейси огледа Джанет от главата до петите и се намръщи.

— Макар че си облечена с всичките тия дрехи, пак ти личи, че си доста отслабнала. Разбирам, че е модерно да си тънка и висока, Джани, но все пак костите ти не трябва да тракат докато се движиш.

— Много благодаря за съвета. Как би трябвало да се чувствам след този ободрителен разговор? Самоуверена? Потисната? Спокойна, че имам приятелка, която се грижи за мен… или отчаяна, защото не ми остава много живот?

— Само отбелязах очевидното, не се сърди — тя взе една салата, сандвич и мляко от подноса и ги подаде на Джанет.

— Трябва да побързаме, Кейси. Обещах на Карол, че днес ще се прибера по-рано от обикновено — отвори млякото и забоде сламка в кутийката. — Първо, искам да ми кажеш нещо за хората, които ти предлагат тази работа, а после ще ми обясниш какво точно трябва да направя, за да открадна колата вместо теб.

Кейси поклати глава и въздъхна тежко.

— Имам чувството, че правиш от мухата слон, а аз те моля за една проста услуга — като разбра, че Джанет няма да се откаже от въпросите си, тя продължи: — Луи работи с повече от половината банки в Сан Франциско, тоест, когато някой просрочи изплащането на заем за кола, банките се обръщат за помощ към Луи. Дълги години той се занимавал с този бизнес сам, но след спада на икономиката, половината свят престанал да се издължава за направени заеми и той се принудил да наема помощници. В момента предпочита да използва жени, защото счита, че за разлика от мъжете, те не будят чак такова подозрение, ако се навъртат около някоя кола и се опитват да я отворят.

Джанет преглътна парчето от сандвича си с шунка и сирене.

— Нещо не ми харесва в цялата работа, Кейси. Струва ми се малко опасна. Какво става, когато притежателят на колата те улови на местопрестъплението?

— Това никога не се случва, защото Луи изпипва нещата до последно и точно затова си струва да се работи за него. Преди да изпрати някого, за да изпълни поръчка на банка, той прави подробно проучване на навиците на собственика. Например колата, която ти ще трябва да вземеш довечера, принадлежи на един тип, който се занимава с джогинг три пъти седмично. Всичко, което се иска от теб, е да бъдеш до „Президото“, когато той напуска автомобила, а после ще имаш поне половин час за работа.

— Как…

— С това — прекъсна я Кейси и извади връзка ключове от чантата си.

Джанет ги огледа с удивление и възкликна:

— Но тук има повече от сто ключа!

— Не е толкова трагично, колкото изглежда. Досега не ми се е случвало да пробвам всичките, докато отворя. Обикновено двадесетият е подходящия ключ.

— Добре, да кажем, че вече съм откраднала колата. После какво?

— Закарваш я до ъгъла на улица „Маркет“ и пресечката на улица „Секънд“, където ще те чака Луи. Той я взема от теб, а ти се качваш на автобус или такси, за да се добереш до твоята кола и си отиваш вкъщи с двеста долара по-богата.

Джанет изпита странна тъпа болка в стомаха.

— Кейси, сигурна ли си, че това е законно? — засегна се приятелката й.

— Да не мислиш, че ще се забъркам в нещо такова?

— Правила си и по-щури неща…

— Правила съм и по-щури неща? Струва ми се, че хвърляш прекалено големи камъни по моята градина, като забравяш, че самата ти живееш в огромна стъклена къща. Кога за последен път си ме виждала да се обличам като горила… или като пиле? Някога да съм хващала пневмония, докато съм разнасяла ордьоври на палубата на някаква яхта в оскъден бански костюм и в гъста мъгла? Ти някога…

— Стига… разбрах какво искаш да кажеш.

Преди година и половина усилията на Джанет да свърже двата края я бяха довели пред вратата на „Агенция за всякакви услуги“. Бяха й предложили идеални условия за работа — плаващо работно време, добро заплащане и страхотни бакшиши. В замяна на това тя беше извършила няколко необичайни услуги, които варираха от демонстриране на „революцията“ в новите белачки за зеленчуци в търговско шоу в Кау Пелис, до поднасяне на балони на мъж, който боядисва Голдън Гейт Бридж, облечена в клоунски дрехи. Въпреки тези незначителни отклонения от нормалния живот, това, което предлагаше агенцията, напълно отговаряше на нуждите й. В същото време работеше и като шофьор на лимузина.

Кейси се облегна назад и очите й затанцуваха от триумфалната усмивка, която се разля по лицето й.

— Значи ще изпълниш поръчката?

— Предполагам… — отвърна колебливо Джанет, но реши да отложи съмненията за по-късно, тъй като двеста долара бяха твърде много, за да ги отмине с лека ръка.

— Страшно съм ти задължена, Джени. Мисля, че тази ще бъде най-важната среща на моя живот — започвам да се влюбвам.

Джанет погледна сияещата си приятелка и мислено въздъхна. Откакто познаваше Кейси, тя винаги беше влюбена в някого. Вдигна салфетката от скута си, сгъна я и я постави обратно върху подноса. Зачуди се дали е възможно и тя самата да е била толкова млада и наивна. Разбира се, че бях. Иначе нямаше да съм в това окаяно положение на двадесет и седем — разведена, бедна и при това едва във втори курс на университета.

 

 

Джанет спря на паркинга на „Президо“ точно в шест и половина. Военната база, превърната в парк, тънеше в гъста мъгла. Пристигна по-рано от уреченото време, защото беше предвидила улично задръстване, което така и не стана. Някъде отвъд полезрението си долови шума от моторите на последните коли, които тръгваха към „Голдън Гейт Бридж“, за да се приберат в града. Паркингът беше отделен от Сан Франциско само от магистралата и от малка брегова ивица, представляваща тревист хълм, залесен с борове и евкалипти.

За разлика от повечето военни бази, „Президо“ заемаше площ от хиляда и петстотин акра и беше отворена за цивилно движение. Построена в годината, когато колониите бяха заявили независимостта си от Англия, базата беше станала исторически паметник и не се използваше.

Джанет обичаше да се усамотява в този тих оазис от зеленина и спокойствие, който се гушеше във втория по големина град в Калифорния. Нямаше нищо против да почака до уречения час, заслушана в гласа на природата. Толкова отдавна не беше идвала тук, че си помисли с наслада за разходката от четвърт миля, която трябваше да направи, за да се придвижи към долния паркинг. Там щеше да пристигне морскосинята кобра-шелби. Тъй като нямаше представа от тези коли, на идване прегледа няколко класически списания за автомобили в библиотеката. Ниската, двуместна кобра от рекламите определено не й допадна — ако имаше избор, щеше да предпочете спортния модел на мерцедес.

След десетте минути, които прекара в съзерцание на безмълвната красота на заобикалящата я зеленина и в спомени за колоездачните разходки с бившия си съпруг Робърт, тя посегна към книгата, която лежеше на седалката до нея. На другия ден сутринта в седем и половина трябваше да е прочела „Мяра за мяра“, и да е готова за задълбочена дискусия относно похватите, които Шекспир беше използвал в тази пиеса. Прелисти първите страници и се зачете, прозявайки се от скука.

Много скоро стана ясно, че така няма да научи нищо. За петнадесет минути, поглеждайки често към часовника и съзерцавайки потъналите в мъгла дървета, тя беше успяла да се справи с по-малко от пет страници, а вече настъпи момента на срещата. Хлопна книгата с облекчение и отвори скърцащата врата на фолксвагена. Лъхна я смесица от силни ухания — мирис на евкалипт и бор, и влажен дъх на солена вода и земя. Мъглата беше студена и я принуди да се свие, за да не замръзне. От страх да не събуди подозрение, беше облякла обикновен сив анцуг, който изведнъж й се стори по-тънък от найлон. Вдигна качулката и стегна връзките под брадичката си. Спокойна, че лицето й бе скрито така добре от чужди погледи и от мразовития полъх на вятъра, се запъти нагоре към хълма.

Краката й потънаха до колене в мократа трева, която съучастнически прикри стъпките й. За да бъде сигурна, че собственикът на колата няма да я заподозре, тя беше решила да го наблюдава на безопасно разстояние от паркинга. Но лепкавата мъгла беше паднала толкова ниско, че я принуди да се приближи до мястото, където той трябваше да паркира колата, и да се скрие зад един бор.

Не й се наложи да чака дълго. В полумрака изплуваха два светли лъча и завиха в нейната посока. За миг капките по клоните около нея отразиха сиянието и проблеснаха издайнически. Тя се прилепи към дървото, като одра лицето си. Сърцето й биеше лудо.

Какво правя тук? През цялото време се беше успокоявала, че няма нищо общо с крадците, но неизвестно защо, в момента се почувства като една от тях. Пое си дълбоко дъх и си напомни още веднъж, че това, което трябваше да извърши, не само беше законно, но и справедливо. Щом някой не искаше да върне по собствено желание нещо, което по право принадлежеше на друг, то нормално беше законният собственик да си възвърне отнетото, по какъвто и да е начин.

Въпреки това, все още я гризяха съмнения. Ами, ако горкият човек е загубил работата си поради изтощително заболяване и тази кола е единствения начин да се придвижва до болницата? Или адвокатската му кантора в някакво гето е фалирала и тя е последното нещо, което е останало след удара? Или… Светлините се стопиха. Тя се осмели бавно да надникне иззад дървото. Предпазливо погледна с едно око и прехапа устни — жертвата й беше застанала под уличната лампа и изглеждаше доста страшно.

Но той е огромен! Ако нещо се обърка и ме улови на местопрестъплението, нямам никакви шансове да избягам. Спомни си някакви прости движения от карате, които Ърткуейк я убеждаваше, че трябва да научи преди един месец, когато им се беше наложило да разпространяват антиядрени позиви в един западнал квартал. Даже и карате няма да ме спаси. За да успея да го ударя, той трябва да стои абсолютно неподвижно, обаче и в този случай пак ще се справи с мен. Дори и да не помръдва, само с един ответен удар с опакото на ръката си той ще ме метне оттатък залива в Оукланд.

Мъжът мина пред колата и стъпи в някаква дървена релса, която явно му служеше, за да прави разпъващи упражнения. Джанет се сниши. Той беше толкова близо, че можеше да го докосне. Усети, че бе лудост от нейна страна да продължи шпионирането, но не можеше да спре. Чувстваше се като паяк, който дебне летящ към паяжината стършел, уплашена, но въпреки това хипнотизирана от предстоящия сблъсък.

Внезапно той се изправи и се огледа. Джанет замръзна, без да диша. За части от секундата срещна очите му и усети, че излъчват интелигентност и разум. Сърцето й заби в луд ритъм и ушите й забучаха в очакване да чуят гласа му, който щеше да я извика, за да разбере, защо го наблюдава. За щастие, наоколо продължи да цари обичайната тишина. Тя реши, че всичко е било плод на нейното въображение.

След няколко секунди мъжът смръщи чело и потърка врата си замислено. Огледа се отново наоколо, върна се при колата, извади ключовете от спортния си пуловер, затвори вратата и се затича леко по алеята.

Джанет пристъпи малко встрани, за да проследи отдалечаването му. Стори й се, че движенията му не бяха много балансирани, сякаш едната обувка му стискаше и той накуцваше. Стисна връзката с ключовете и с треперещи ръце избра първия, с който да започне. След третия опит да пъхне въпросния ключ в дупката разбра, че колкото и да го мушка и дърпа, той нямаше да влезе.

Погледна към сребристия ключ в ръката си и отново се стъписа от чудовищното престъпление, което трябваше да извърши. За сетен път през ума й мина мисълта, че бе полудяла и че никога не бе вършила по-глупаво нещо. Опита следващия ключ с нарастващо притеснение, но пръстите й затрепериха от обхваналата я паника. Сега, когато беше по средата на кражбата, двестате долара, които щеше да получи за колата на невероятно едрия мъж, изобщо не изглеждаха толкова много. Захвана се с поредния ключ. Никога повече и за нищо на света — обеща си мислено тя. — Ако Кейси посмее дори и да ми намекне, че ми предлага да открадна автомобил, ще избягам през най-близкия изход. На устните й заигра неодобрителна усмивка. Знаеше, че не би могла да измами Кейси. Достатъчно беше тя да й се обади към края на месеца, когато двеста долара имаха стойността на две хиляди, и щеше да открадне дори товарен камион.

 

 

Ерик Стюарт постепенно ускори крачките си и се опита да не обръща голямо внимание на обезпокоителната болка, която усети в бедрото. Не можеше да повярва, че шестте седмици, които прекара с гипсиран крак, го обездвижиха толкова сериозно, че дори три седмици след махането на гипса му бе трудно да влезе в ритъма на обичайните си тренировки. Правеше го не за това, че бе модно да се бяга, или за да участва в състезания, а защото искаше да балансира десетте часа зад бюрото в службата с някакво по-различно натоварване. Катастрофата, която го прати със счупен крак в болница, а колата му в автосервиз, още повече затвърди убеждението му, че животът е прекалено кратък и поради това трябва да се живее пълноценно. И, ако бягането за здраве беше част от пълноценния живот, защо да не го прави, дори и да бе отегчително?

От проблемите около трудноподвижния крак мислите му се прехвърлиха към телефонния разговор, проведен сутринта. Беше позвънил на родителите си, които почиваха в Хонконг, за да ги уведоми за катастрофата, преди да бяха разбрали за станалото от сестра му. Споменът за това го развесели. Баща му бе приел сдържано информацията относно състоянието на пострадалия, пренебрегвайки подробностите около него за сметка на проявения жив интерес и нетърпение да узнае в какво състояние е колата. Беше се успокоил едва когато Ерик му описа подробно всяка драскотина и вдлъбнатина, и многократно го увери, че няма големи повреди. Уилям Стюарт беше разумен човек, когато станеше въпрос за всичко друго, освен за семейството и кобрата шелби, която тържествено бе предал на сина си в деня на приемането му за пълноправен партньор във водещата адвокатска кантора на Сан Франциско.

Ерик беше останал толкова поразен от подаръка, че не бе успял да отвори уста даже и за едно „благодаря“. До деня, в който Уилям му бе прехвърлил автомобила, двамата със Сюзън бяха обсъждали доста често през смях приготовленията, които баща им извършваше, за да отнесе кобрата със себе си в гроба. Но в момента, в който стана собственик на колата, пренебрежителното му отношение внезапно изчезна и само за няколко дни той разбра откъде извираше ревностната обич на баща му към тази великолепна машина. Кобрата вършеше всичко, което една нормална кола трябваше да прави, но се справяше със задълженията си по-добре от всяко друго превозно средство на пътя. Поне такова беше непоколебимото мнение на Ерик и Уилям. За тях всеки, който имаше друго виждане по въпроса за качествата на кобрата или беше неинформиран, или невероятно твърдоглав.

Няколко месеца след като стана собственик на невероятната кола, Ерик откри, че основната разлика в начина, по който той и баща му показваха обичта си към кобрата, беше в това, как най-добре да се наслаждават на нейните удобства. Когато Уилям бе купил автомобила, той го бе заключил в терморегулиран гараж, за да му се радва само там и да го бърше от праха. Изкарваше го единствено за да направи някое празнично кръгче около блока или за да го представи на изложба. Синът не отстъпваше по фанатизъм в грижите и също се вслушваше и откликваше на всяка промяна в звука на мотора или в шасито, но той използваше машината ежедневно, като отиваше и се връщаше с нея от работа.

Унесен в размишления, Ерик не забеляза кога бе завършил и втората обиколка от тренировката. Внезапно в мъглата се дочу бръмчене, което го изтръгна от спомените и накара сърцето му да подскочи чак в гърлото. Познаваше това бръмчене толкова добре, колкото собствения си глас — беше гърления рев на двигателя на кобрата. Единственият му нощен кошмар се превръщаше в действителност — НЯКОЙ КРАДЕШЕ КОЛАТА!

— По дяволите! — от гърдите му се изтръгна покрусен стон.

Почувства се напълно безпомощен. Беше чувал достатъчно за начина, по който крадците на коли си вършеха работата, и знаеше твърде добре, че ако машина от класата на кобрата изчезне, то тя бе изчезнала завинаги. Само за няколко дена щеше да бъде или продадена на части, или транспортирана зад граница. Реши, че ако мислеше да направи нещо за спасяването на любимата си кола, то трябваше да го направи още сега.

Вълна от адреналин се разля в цялото му тяло. Взря се в непрогледната мъгла и се опита да открие някакъв знак, който да му подскаже дали да търси най-кратката пътека, или да се върне по пътя, по който беше дошъл. Направи избора си и се втурна стремително напред.

Пристигна на върха на хълма и погледна към паркинга точно в момента, когато двата лъча от фаровете на кобрата завиха зад ъгъла и продължиха по главната улица. Молейки се тихо крадецът да отклони в следващата лява пряка, за да избегне натовареното движение, той се спусна от другата страна на хълма и се запъти към тясното шосе, което водеше извън военната база.

Тъй като трябваше да измине по-малко от половината разстояние, за да излезе на пътя, а Джанет не можа да смени скоростите, поради което караше на първа с почти двадесет мили в час, Ерик пристигна пръв. Пресмятайки наум скоростта, с която се движеше кобрата и времето, което щеше да му е необходимо да се оттегли, ако планът не проработеше, Ерик изскочи пред бавно движещата се кола и размаха ръце.

В това време Джанет все още неистово се опитваше да се справи с опърничавите скорости и вдигна поглед точно когато щеше да връхлети върху Ерик. От гърлото й се изтръгна ужасен вик. На фона на кълбящата се мъгла и на сиянието на фаровете фигурата на мъжа изплува пред нея като гигантско привидение. Тя инстинктивно завъртя кормилото надясно, след което всичко стана сякаш от само себе си и за секунди. Колата поднесе встрани, хлъзна се и се заби в някакъв насип. Когато престана да се движи напред, тя започна да се върти около лявата си половина само на две гуми. В продължение на няколко секунди, в които Джанет остана без дъх, тя направи поредица от опасни зигзаги и бавно, със скърцаща въздишка се отпусна на дясната страна. Лъчите на фаровете прободоха млечната тъмнина, но това нямаше никакъв ефект и Джанет се почувства като в празно пространство.

Тя остана да седи неподвижно, заслушана в тишината, очаквайки тялото й да покаже дали всичко с него е наред. Когато разбра, че нищо не крещи от болка, Джанет бавно опря гръб в шофьорската седалка. Дотук всичко беше добре. Размърда пръстите на краката, изви глезените и пречупи китките си. Всичко си работеше както обикновено. Опита се да отвори вратата, но дръжката се въртеше свободно около оста си и беше абсолютно безполезна. Направи втори опит, този път натискайки с рамо, но резултатът беше същият. Сви се, за да усили напора, но внезапно пращене откъм храстите й подсказа, че щеше да е много по-разумно, ако преустановеше пробите и си останеше там, където бе в момента. Не знаеше дали бе само плод на нейното въображение, но й се струваше малко по-безопасно в този пашкул от стомана и стъкло.

Като започна да се спуска надолу в пролома, Ерик навехна болния си крак в един пън. Навеждайки се да опипа пулсиращото бедро, той загуби равновесие и се търколи по склона. Приземи се странично и когато отвори очи, разбра, че бе спрял точно пред кобрата. Веднага забрави за себе си и започна да оглежда колата, за да открие евентуални повреди. Но светлината от фаровете, отразена в мъглата, беше достатъчна само колкото да види, че крадецът бе все още вътре. Изправи се с мъка. Движенията му се ръководеха единствено от сляпа ярост. Застана до тихо свистящото превозно средство и със зловещ пламък в очите процеди застрашително през зъби:

— Излизай…

Джанет погледна през прозореца и срещна най-гневните зеници, които бе виждала някога. Нещо в тях я накара да се отдръпне навътре.

— Не мога… — беше решила да го каже убедително и смело, но думите й прозвучаха като пискане на малко, уплашено дете. — Бравата заяде — допълни тя със същия сопранов тембър.

Ерик се наведе и надникна в колата. Не можа да повярва на очите си. Кобрата ми е открадната от жена! Продължи да я гледа втрещено, изучавайки чертите й на слабата светлина, излъчвана от таблото на автомобила. Изобщо не прилича на крадец. Всъщност нямам представа как изглеждат крадците на коли. Опита се да отвори вратата отвън, но усилията му не бяха по-успешни от нейните. Решавайки, че от другата страна ще му бъде по-лесно, той заповяда на Джанет да свали прозореца.

— Как ли пък не! Да не съм по-глупава от трите прасенца, взети заедно!

Не бе необходимо да бъде гений, за да се сети, че юмруците, които се свиваха и разпускаха нервно от двете му страни, правеха така не за друго, а защото изгаряха от желание да я стиснат за гушата.

Ерик затвори очи, пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Но това не помогна. Яростта му очевидно имаше собствено мнение по въпроса.

— Слушай какво ще ти кажа — започна той с груб, но равен глас, — или смъкни прозореца сама, или се отдръпни, за да го счупя.

Знаеше, че това бе блъф, но въпреки това прозвуча убедително. За нищо на света не можеше да счупи нарочно прозореца на кобрата, така както не можеше да подмине с безразличие и без да изпразни джобовете си от дребни пари в коледната кутийка за милостиня на Армията на Спасението.

По-скоро тонът, отколкото заплахата в думите му убедиха Джанет, че насреща й стоеше някакъв побъркан. Тя реши, че щеше да е най-добре, ако позабавеше отговора, за да спечели време, докато тайно се надяваше случаен свидетел на случилото се да повика помощ.

— Ще отворя прозореца само при условие, че се успокоиш и нито минута по-рано.

Каза го като майка, която наказва непослушното си дете.

Ерик облегна ръце в долната част на стъклото и притисна лице към него.

— Понеже няма изгледи това да стане по-рано от идната седмица, предлагам да се подчиниш още сега, докато не съм се ядосал повече.

Явно няма да стане с увъртане — помисли си Джанет и реши да смени тактиката, преминавайки към разумни доводи и убеждаване.

— Във всеки случай, не мога да разбера, защо си толкова бесен? Сигурно си знаел, че това ще стане, рано или късно. В края на краищата, банките не са известни заради добросърдечността си. Опитай се да видиш нещата откъм по-светлата им страна. Може дори да не ти се наложи да плащаш застраховката, за да оправиш всички щети — банката ще се погрижи за това.

Той се вторачи в нея.

— Имаш ли нещо против да повториш всичко това още веднъж?

Джанет се успокои, че поне тонът в гласа му беше придобил по-нормално звучене.

— Ако беше изплащал заема си — продължи тя, — това нямаше да се случи. Всъщност, в определен смисъл за всичко, което стана тази вечер, си виновен ти.

— Изплащане? — повтори той. — И аз съм виновен?

Тя не можеше да спре и се развихри.

— Освен това, заради твоето безотговорно отношение аз изгубих двестате долара, които щяха да ми платят за тази работа. А на всичко отгоре, утре вероятно ще пропадна на изпита по английска литература, защото е изключено тази вечер да се прибера навреме, за да си науча както трябва.

Ерик се принуди да отстъпи. Не можеше да разбере дали красивата жена, която седеше от другата страна на прозореца, беше ударила главата си по време на катастрофата, или си имаше работа с човек, който се опитваше да го прати за зелен хайвер. Вдигна ръце в жест на пълно доброжелателство и помирение.

— Ето, виж… вече съм спокоен. Имаш ли нещо против да свалиш прозореца.

Тя го погледна подозрително.

— Защо започна да говориш така?

— Как? — насила се усмихна той.

— Като че ли си имаш работа с двегодишно хлапе.

По някакъв необясним начин тя му беше имала по-голямо доверие, когато й крещеше. Внезапно небето над тях се озари от пулсираща червена светлина. Джанет вдигна поглед към върха на хълма, а Ерик я последва безмълвно. Докато се опитваха да разберат какво става, някакъв невидим метален глас, излизащ от високоговорител, разтресе тишината.

— Добре ли сте там долу?

В отговор и двамата въздъхнаха с облекчение и промърмориха едновременно:

— Слава Богу!