Джорджия Боковън
Седем дни след петък (12)

XI.

Улисан в лъскането на месинговата камбанка, Ерик сякаш се опитваше да изтрие от нейната повърхност наслоената с годините немарливост. Работата не изискваше концентрация и той я вършеше с енергичен замах и усърдие. Тази сутрин се нуждаеше точно от такава автоматична задача, тъй като, независимо от усилията, мислите му неизменно се връщаха към Джанет. Виждаше образа й навсякъде около себе си — трептящото синьо небе напомняше за нейните очи, а бризът — за косите й, когато бяха разрошени от вятъра. Изпитваше много по-малко удоволствие да работи на „Обещание“, отколкото по времето, когато замисляше самотното си пътешествие с яхтата.

Обърна камбанката обратно и езикът се удари по вътрешната стена, произвеждайки ясен, чист звън. Това му напомни за причината, поради която беше платил смешно голяма сума за тази антика. Търсеше наслада в спомените, но все не можеше да я намери. Телефонът под палубата разцепи тишината. През последните дни Ерик беше провел разговори, свързани само със Сюзън. По някакъв начин в града беше плъзнал погрешен слух, че тя се е върнала и оттогава непрекъснато му досаждаха с обажданията си хора, които искаха да я намерят. Този път реши да не вдига слушалката.

Но под привидно студеното, безпристрастно прикритие на професионалното адвокатско изражение се криеше сърце на мечтател и Ерик не беше способен да захвърли надеждата, че Джанет все някога щеше да опита да се свърже с него. Затова въпреки гласа, който го убеждаваше, че само един глупак може да подхранва такава надежда, той се втурна надолу по стълбите. Когато стигна до телефона, той иззвъняваше за седми път.

Джанет броеше иззвъняванията на телефона и тайничко се молеше. Ерик, моля те, бъди там. Наистина не искам да прекарам нощта в затвора. Вече беше загубила надежда и се канеше да затвори, когато от другата страна на линията прозвуча до болка познатия глас.

— Ало — каза той, задъхан от краткото тичане по стълбите.

— Ерик, обажда се Джанет.

Той остана твърде замаян, за да отговори веднага. Между мечтите и реалността беше зейнала огромна пропаст и му беше необходимо известно време, докато я прескочи.

— Джанет, трябва да си призная, че изобщо не очаквах да позвъниш. Но се радвам, че го направи.

Тя се почувства като измамничка. Беше предполагала, че ще изтълкува погрешно нейното обаждане, но не бе успяла да си представи колко щастлив щеше да е той и колко потисната самата тя.

— Ерик, нуждая се от твоята помощ… — промълви. — Служебно.

Той преглътна разочарованието си и почувства смъкването на болката.

— Какво мога да направя за теб? — този път гласът му прозвуча хладно и безпристрастно.

Стараейки се да бъде максимално кратка и изчерпателна, Джанет описа случилото се през изминалата сутрин. Ерик й зададе няколко въпроса и обеща да дойде колкото се може по-бързо. След което й поиска телефона на старши полицая, за да се осведоми дали ситуацията бе от естество, с което той можеше да се справи, или трябваше да прибегне до услугите на адвокат криминалист.

Джанет се върна при Ърткуейк с усмивка, която вдъхваше увереност.

— Каза да не се безпокоим. Сигурен е, че ще може да ни измъкне още днес.

Приятелят й наведе виновно глава.

— Обзалагам се, че ненавиждаш момента, в който се срещнахме.

Тя не можеше повече да му се сърди, като виждаше, че той самият бе твърде ядосан на себе си и сестрински обгърна раменете му.

— Единственото нещо, което може да ме накара да се откажа от теб е, ако ти се откажеш от мечтата си за по-спокоен свят.

Той се усмихна притеснено.

— Няма да се откажа. Но вече ще се занимавам с това по съвсем различен начин.

— Не можеш да си представиш колко добре ми действат тези думи.

— Смяташ ли, че един ден ще се обърнем назад и ще погледнем на сегашното си положение със смях? — попита я със скептицизъм в гласа.

Джанет знаеше, че той няма да й повярва, ако му каже, че този ден е близо, затова просто се усмихна и го поведе към мястото, където можеха да очакват своя адвокат. Седнаха на пластмасовите столове, прегърбени от усещането, че са престъпници и поддържани от надеждата за лесно измъкване.

 

 

Ерик пристигна след два часа и половина с разнебитения пикап, който беше заел от един от мъжете, обслужващи дока. След още един час и половина той беше успял да попълни всички необходими документи за освобождаването на Джанет и Ърткуейк и да уреди извозването на мотора.

Присъствието на младежа послужи за буфер между Ерик и Джанет, позволявайки им да се държат учтиво и привидно приятелски един към друг, без да проявяват личните си конфликти. По пътя за вкъщи уличният шум и умората от деня свършиха своята приспивна магия върху победените демонстранти и много скоро те затвориха очи в дълбок сън.

С напредването на милите Джанет се накланяше все повече и повече към Ерик, докато накрая положи глава върху неговото рамо и задиша в равномерен, спокоен ритъм. Още щом я беше видял в затвора, той бе забравил измамните си намерения да я изостави. Беше разбрал, че независимо от проблемите, които изглеждаха неразрешими, от несъвместимостта на характерите им, от невероятно трънливия път, който ги очакваше, преди да излязат на гладката алея, между тях съществуваше нещо много по-важно, и то се наричаше „любов“. Единственото, което му оставаше сега, бе да я убеди, че те двамата бяха създадени един за друг. Позвъняването на Джанет и молбата й за помощ му се бе сторило като първата крачка в изглаждането на техните взаимоотношения. Но точно тогава Ърткуейк бе описал затрудненото положение, в което се намираха, и той разбра, че телефонното обаждане е било само отчаян опит от нейна страна да се измъкне от затвора.

След като напуснаха Сунол Вели, Ерик сведе очи към нея и се вгледа в меките вълни на нейната коса, които галеха раменете му. При мисълта, че тези гарванови къдри могат да се пилеят сутрин в неговото собствено легло, някъде дълбоко в него се надигна топла вълна. Дойде му наум, че всичко щеше да стане много по-просто, ако можеше да остави Ърткуейк в Станфорд и да продължи без него. Щеше да отведе Джанет на „Обещание“, после щеше да вдигне платната и нямаше да се върне на сушата, докато не решаха проблемите си. Идеята го омая до такава степен, че трябваше да събере всички усилия на волята си, за да не я приведе в действие.

Когато пристигнаха в Станфорд, Ерик отмести внимателно главата на Джанет обратно върху седалката, след което помогна на Ърткуейк да свали мотора. После разпита за адреса на Карол и стисна ръката на младежа, като отново го успокои, че ще присъства на разглеждането на делото и го предупреди да не губи много време в притеснения за изхода.

Петнадесет минути по-късно колата спря пред къщата на Карол.

— Джанет… — докосна лицето й той. Вместо отговор, тя отвърна с нежна въздишка и се сгуши още по-плътно до него. — Джанет, пристигнахме — този път докосна ръката й.

Постепенно тя изплува от дълбините на съня и осъзна с болезнена яснота къде се намира, с кого и какво се беше случило. С голяма неохота се отдръпна от Ерик и седна. След всичко, което беше станало сутринта й се струваше, че да стои така и да се преструва, че все още са близки приятели бе повече от неуместно.

Тя прокара пръсти през косата си и отправи поглед към пукнатото стъкло в предната част на къщата, след което сведе очи към ръцете си и към изтърканото чердже под пътническата седалка. Можеше да гледа всичко друго, но не и към него.

— Искам да знаеш, че съм ти много благодарна, задето изгуби още една неделя, за да ме измъкнеш от поредната бъркотия.

— Спасителната акция беше доста по-интересна от това, с което се занимавах в момента.

Чудесно — превърнах се в забавно развлечение — възнегодува мислено Джанет.

— Е, сигурно нямаш търпение да се върнеш към предишното си занимание, така че те оставям — изрече бързо и започна да се измъква през отворената врата, но той се протегна и сграбчи ръката й.

— Изобщо не бързам. Ако имаш желание, предпочитам да поседим тук и да си поговорим.

Тя се поколеба.

— Има нещо… Не знам какво да правя с роклята, която ми купи миналия четвъртък — подзе нерешително.

Това се оказа единственото, което й хрумна, за да започне разговор около случилото се през този ден. Тайно се надяваше той да я помоли да задържи дрехата и дори да я накара да я облече тази вечер.

Въпросът й обаче въобще не предизвика очаквания отговор. Ерик го прие като желание от нейна страна да се освободи от нещо, което той й беше дал и това хвърли върху него цялата болка и гняв, които бе почувствал тогава в лимузината.

— Не ме интересува, прави каквото искаш — на свой ред отвърна той, стискайки кормилото толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха от напрежение. — Дай я на някого или я изхвърли. На мен ми е все едно.

Джанет прие удара с високомерно безразличие, което прикри болката и срама й.

— Как можах да забравя толкова бързо, че парите изобщо не те интересуват!

— Проблемът не е в това, че аз съм равнодушен, а че ти си развила параноя от тях. Наличието или отсъствието на пари не контролира нито моя, нито твоя живот.

— Лесно е да го кажеш. Какво изобщо знаеш ти за липсата на нещо?

Ерик не можеше да проумее, защо продължаваше да се сражава с нея, когато повече от всичко в момента искаше да я държи в прегръдките си, да я целува и да я люби дотогава, докато това, което ги разделяше, се превърне в нещо толкова незначително, колкото песъчинките на брега на морето.

— Този спор винаги води до задънена улица.

— Абсолютно си прав — съгласи се уморено тя. Ръката й посегна към дръжката на вратата. — Ти постъпи като истински приятел, като се отклони от собствения си път, за да ми помогнеш, а за благодарност аз се държа като мечка, която има трън в лапата — с тези думи тя излезе от пикапа, но преди да затвори вратата, се насили да го погледне, надявайки се да запази поне един проблясък в неговите очи за себе си. — Искам да знаеш, че не съм забравила за дълга си към теб и ще продължавам да го изплащам.

От гърдите на Ерик се откъсна въздишка на безсилие. Господи, дали някога ще разбере, че парите ни пречат само защото са важни за нея?

— Забрави за това. Вече няма значение.

Не, има значение — прииска й се да извика, страхувайки се, че след приключването на борбата за уреждане на срещи, дългът щеше да бъде единствената връзка между тях. Беше решена да се държи за нея, докато не изплати и последния цент.

— Аз не мога да го забравя — заяви спокойно тя.

— Тогава пращай парите в някоя благотворителна фондация. Аз не ги искам — Ерик беше сигурен, че всяко плащане щеше да му напомня за това, което беше загубил, отваряйки старата рана като с остър нож. — Трябва да тръгвам, Джанет. Обещах да върна камиона преди пет часа.

Искаше да избяга от нея, преди да е извършил нещо глупаво като това, да я сграбчи и да я отведе в някое усамотено кътче, където нямаше да имат друг избор, освен да говорят на четири очи.

— О, съжалявам. Не знаех.

Тя се отдръпна и затвори вратата. Докато го следеше как се отдалечава по алеята, ръката й предпазливо започна да се надига, за да му махне за „довиждане“; но Джанет прекъсна движението й, като се обгърна през кръста. Това беше жест на самотник, което подчерта още повече чувството й за изоставеност. Обърна се и тръгна към верандата. Посегна към вратата, но тя се отвори сама.

— Кой беше този мъж? — попита Карол, без да крие факта, че ги бе проследила през прозореца.

— Ерик.

— Ерик Стюарт? И ти го пусна да си отиде?

— Пуснах? — възмутено възкликна Джанет, убедена, че не бе имала друг избор.

— Да, пусна! — разстроено отвърна Карол. — А хвърли толкова усилия, за да закърпиш нещата между вас.

— Карол, някои неща не могат да възстановят целостта си само с една кръпка. Лягам си. Ако някой ме търси по телефона, няма ме.

— Чакай малко — спря я приятелката й с неохотно примирение пред нейното решение да се оттегли. — Не каза как премина протеста.

Джанет притвори очи и поклати глава.

— Ще ти обясня по-късно. Сега ми се иска да забравя това, което се случи днес.

Тя тръгна по коридора и влезе в спалнята, убедена, че единственото, което трябваше да направи, бе да положи уморената си глава върху възглавницата и веднага да потъне в благословен сън, носещ забрава.

Половин час по-късно, след като не бе успяла да избие Ерик от мислите си, въпреки че беше стигнала до 1832-та овца в броенето, тя стана и отиде да вземе хавлията си от килера. Възнамеряваше да се настани в кухнята и да се успокои с чаша мляко и пакетче бисквити. Още щом отвори вратата на гардероба, пред очите й се появи елегантната бяла рокля, което бе получила от Ерик. Джанет почти несъзнателно протегна ръка и докосна копринената материя. Пръстите й се плъзнаха по извивките на корсажа, получавайки усещането за допир с чувствителна плът. Не беше виждала по-прелестна дреха, която, освен че подчертаваше най-хубавите страни на тялото й, беше едновременно класическа и стилна… а също така й беше по мярка. Не знаеше колко време беше отнело на Ерик да я открие, нито познаваше приятеля, помогнал му в търсенето. И никога нямаше да разбере, тъй като никога нямаше да попита.

Нито можеше да се отърве от роклята, нито да я задържи. Щеше да бъде чист мазохизъм всеки ден да вижда този болезнен спомен за миналото с Ерик. Твърдо решена да заличи от мислите си всичко, свързано с неотдавнашните й чувства към него, тя си обеща още първия свободен уикенд да върне роклята в магазина на „Неймън Маркус“ и да изпрати парите на Ерик. Беше убедена, че това няма да му хареса, но се успокои, че поне нейната съвест щеше да е чиста.

 

 

В понеделник Джанет получи резултатите от тестовете в университета. За нейна изненада, те не бяха толкова добри, колкото предишната година, но и не чак толкова лоши, колкото се бе опасявала. Установи, че светът не се беше срутил при нейната първа оценка, различна от отличен.

Беше прекарала вторника в разнасяне на балони, за да навакса пропуснатия си ред от предишния четвъртък. След като достави и последната поръчка в детското раково отделение на общинската болница в Сан Франциско, тя изпадна в паника, а докато се върна в агенцията, вече бе потънала в такава дълбока депресия, че изобщо не си направи труда да сложи официалния си грим, а само изчисти клоунската маска от лицето си.

Когато пристигна в „Лимузини под наем“ за поредното си дежурство, там я очакваше другият съдружник, Майкъл Стивънс.

— Тази вечер има само две повиквания, Джанет. Едното е бързо отиване до летището, за да закараш някаква рок звезда, и едно нощно дежурство в града с мъж и неговата приятелка.

— Благодаря, Майк. Тъкмо ще имам време за учене.

— Как минаха текущите ти изпити?

— Както обикновено.

Той я придружи до колата и постоя при нея, за да й прави компания, докато тя извърши обичайната проверка преди тръгване.

— Тази вечер не ми изглеждаш добре. Нещо случило ли се е?

— Не, просто съм малко уморена — отвърна Джанет, а мислено продължи: и малко потисната и с разбито сърце.

— Тогава, за Бога, не се изтощавай повече. Не бих искал да се разболяваш заради мен. Не мога да те изхвърля, ти си най-добрия шофьор, който имам.

— Много мило от твоя страна, че казваш това — тя вдигна поглед от предната гума. — Това означава ли, че ще ме повишиш?

— Ти и без това вършиш повече работа от всички останали.

— Това наистина звучи внушително, Майк, но и двамата знаем, че десет цента над нормата не е точно…

— По дяволите — комично възкликна Майкъл, когато разговорът бе прекъснат от телефонен звън. — Трябва да отида, Джанет. Ще поговорим за това по-късно, обещавам ти.

Тя се усмихна. Въпросът около десетте цента на час се беше превърнал отдавна в тяхна закачка. Винаги се намираше нещо, било то позвъняване, или клиент, или внезапно спомнена среща, което не им позволяваше да го доизяснят.

Когато приключи с прегледа на лимузината, Джанет влезе в задната стаичка и се преоблече с работната си униформа. Няколко минути по-късно тя караше към хотел „Сейнт Франсис“, за да вземе първия си клиент.

Изпитваше удоволствие да вози известни хора, тъй като се беше научила да съди за техните характери по начина, по който се държаха с нея. Онези, които все още не бяха засиявали под светлините на рампата, обикновено й изглеждаха прекалено нагли и неприятни в усилията си да се преструват, че са свикнали с разкоша, но в някои случаи се държаха абсолютно безучастно към скъпото возило. Преуспелите в бизнеса обикновено спадаха към категорията „добри хора, които са се издигнали съвсем случайно“, която тя бе измислила, но доста често ги намираше, че са позьори, досадни за околните.

Тази вечер й се падна млада жена, облечена в черни кожени панталони и бяла пиратска риза. Дългата й до кръста коса беше боядисана на бели и черни райета. Беше с някаква простовата приятелка, която постоянно се смееше от сърце. Младата звезда попиваше благоговейно всичко, което се случваше около нея, а по пътя към летището дори настоя Джанет да отвори стъклената преграда между тях, за да могат да си говорят.

След като зададе на Джанет повече от десет въпроса относно това, как се чувства един шофьор на лимузина в Сан Франциско, тя с готовност отвърна на нейните. Оказа се, че за нея кариерата на рок звезда била нещо преходно, понеже музикантите, които успявали да се задържат на върха дълго време, били голяма рядкост. В резултат на това тя призна, че имала намерение да се докосне, да опита и да види всичко, което може, докато е звезда, а после да отнесе спомените за това, когато започне да се занимава с нещо друго.

Разговорът с младото величие дотолкова подобри настроението на Джанет, че тя пусна радиото и на връщане към града се улови, че тананика някаква кънтри песничка заедно с Кени Роджърс и Доли Партън. Отправи се към булевард „Слоут“, където щеше да я чака следващият клиент. Тъй като пристигна с десет минути по-рано, паркира пред сградата и се загледа в старата жена, която седеше на близката пейка и хранеше самотен гълъб.

След изтичането на десетте минути тя приближи колата до блока, изскочи и отвори желязната врата, водеща към двора пред постройката. Вгледа се в номерата на първия етаж и разбра, че адресът бе на втория.

Когато почука, пред нея се появи зашеметяващо стройна красавица с червена коса. За разлика от повечето червенокоси хора, жената нямаше лунички и лицето й блестеше с бронзов загар. Имаше дълбоки кафяви очи, излъчващи топлина и сладострастие. Беше облечена в плътно прилепнал черен гащеризон с дълги ръкави и гол гръб. По всичко личеше, че не носеше сутиен, поради което едрите й гърди се полюшнаха предизвикателно, когато тя се обърна, за да поеме палтото си от… Господи — възкликна мислено Джанет, — Ерик!

В първия момент очите й се разшириха от неволния шок, който изпита, но след секунди се свиха от гняв. Как смее да се държи така с мен? — недоумяваше тя, докато се опитваше да преглътне обидата. — За кого се мисли, че ме наема да го разкарвам с някаква друга жена, при условие, че само преди дни означавахме толкова много един за друг? Тя хвърли яростен поглед към него, но със задоволство установи, че той поне имаше благоприличието да се прави на притеснен.

Жената се обърна към Ерик и леко, почти интимно докосна ръката му.

— Забравих си чантата — извини се тя с глас, който напомняше за сладострастните й очи. — Веднага се връщам — този път казаното прозвуча като обещание, пълно с възможности.

Ерик изчака нейното оттегляне и се приближи към Джанет.

— Наистина съжалявам за това — започна той приглушено и нервно потърка тила си. — Специално помолих агенцията да изпрати мъж, за да предотвратя всяка вероятност за среща, така че няма да те упрекна, ако не искаш да ни возиш тази вечер. Ако предпочиташ, мога да повикам друга лимузина.

— Не, няма проблеми — възпротиви се тя, опасявайки се да не би той да забележи колко бе потисната. — Колкото се отнася до мен, ти си просто поредния ми клиент.

— Радвам се, че чувстваш нещата по този начин. Така и за двама ни ще е по-лесно.

Джанет съжали, че не бе малко по-висока и по-силна, за да го удари.

— Глупаво е да не се държим като приятели, нали?

— Абсолютно.

В този момент червенокосата приятелка на Ерик се върна и го хвана собственически подръка, поглеждайки го с очи, топли като на кошута.

— Вече съм готова — въздъхна тя.

Готова, искаща и по всичко личи, твърде можеща — злобно си помисли Джанет. Вътрешно трепереше от гняв, но външно успя да запази хладнокръвие и дори озари Ерик с ослепителна усмивка.

— Къде ще желаете да откарам вас и дамата, господин Стюарт? — процеди тя.

— Дамата се казва Ракел Хопкинс, госпожо Франклин.

Джанет кимна с глава и отвърна послушно:

— Госпожа Хопкинс.

— О, моля, нека да бъде госпожица Хопкинс — поправи я Ракел и спря многозначителен поглед върху Ерик. — Не съм привърженичка на феминизма. Дълбоко в себе си съм едно старомодно момиче.

Джанет се уплаши да не повърне от отвращение.

— Що се отнася до това къде отиваме… — намеси се Ерик, отвръщайки на погледа на Ракел с такъв, който според Джанет беше не по-малко сладникав, — решихме да започнем с „Фицджералд“, а после ще продължим в „Топ ъф дъ Марк“ с питиета и танци.

Джанет установи, че не бе необходимо да бъде по-висока, а само няколко паунда по-тежка, за да го настъпи победоносно по идеално излъсканите обувки от черна кожа. Не можеше да се примири с факта, че той водеше тази жена в ресторанта, който беше избрал първо за нея.

— Е, със сигурност не бихме искали вие да закъснеете, нали? — подкани ги тя с театрално извиване на ръката.

Прекосяването на града се превърна в дълго мъчение. Джанет имаше чувството, че попада само на червен светофар и, че пред лимузината се мотаят само любопитни туристи. Забавянето я принуди да бъде постоянен слушател на невъздържания смях, който избухваше зад стъклената преграда. Тъй като Ерик не беше показал особено остроумие, докато беше говорил с нея насаме, Джанет реши, че или той си бе пазил настроението за вечерта, или червенокосата му приятелка бе от жените, които си мислят, че смехът им е много секси.

Когато най-после пристигнаха, Джанет спря пред входа, за да ги изпрати, след което намери място за паркиране и се върна да съобщи на портиера къде точно бе паркирала, така че той да я извика, ако Ерик бъде готов да си тръгва. Тя влезе в колата без дори да погледне учебниците, пъхнати под седалката. Предварително знаеше, че всеки опит да чете щеше да се окаже безсмислен. Това, от което я болеше най-много, бе привидната лекота и бързина, с която Ерик се бе прехвърлил на друга жена. Цялото й същество се бунтуваше от факта, че денем трябваше да се бори да свърже двата края, а нощем не можеше да заспи от видението на бялата рокля, висяща в нейния гардероб, докато в това време той се забавляваше по ресторанти и барове. А на всичкото отгоре, аз съм негов шофьор!

О, моля — нека бъде госпожица Хопкинс — изимитира мислено тя. Не се и съмняваше, че Ракел Хопкинс бе старомодна. Беше точно от този тип жени, които не биха се замислили, преди да приемат пари от Ерик, дори и поради доста по-незначителна причина. Комбинацията от двамата й изглеждаше почти абсурдна. Тя не беше негов тип. Трябваше му естествена, а не превзета жена. По дяволите, трябвам му аз.

Двата часа, през които те вечеряха, й се сториха като двадесет. Тъкмо когато бе започнала да пресмята колко такива вечери бяха необходими, за да развие рак на стомаха от притеснение, Ерик отвори вратата и седна до нея.

— Портиерът беше зает, затова идвам да ти кажа, че сме готови за тръгване. Ракел ни чака пред ресторанта.

Джанет изпита непреодолимо желание да потегли още сега и да забрави за чакащата Ракел, но се въздържа и отвърна послушно:

— Да, сър — при което запали мотора и, както имаше навик в студените нощи, го остави да се затопли за известно време.

— Не знам как да ти обясня колко много означава за мен това, че прие да бъдеш с нас тази вечер, Джанет. Страхувах се, че няма да можем да бъдем приятели, но вече съм спокоен. Отсега нататък без колебание ще викам винаги теб, когато излизам.

Тя се замисли как да отговори, но преди да реши, думите излетяха сами.

— Ерик, струва ми се, че тази Ракел не е за теб.

Лицето му трепна от нервен тик и тя зачака експлозията.

— Високо ценя мнението ти, Джанет, но, надявам се, ще ме разбереш, ако подложа на съмнение способността ти да определяш кое е добре и кое зле за мен. И двамата знаем за какво става дума.

— Исках само да кажа, че…

— Тя не прилича на теб? — изпревари я той.

Думите бяха изречени по такъв начин, че тя не посмя да продължи мисълта си за чувствата, които ги бяха свързвали до неотдавна. Въпросът му бе прозвучал едновременно саркастично и гневно, като присмех и като нежна молба. Щеше й се да вярва в последното, но по острия му поглед разбра, че най-вероятно бе вложил едно от първите.

— Нямах предвид това — заяви тя, въпреки че беше искала да каже точно това.

— Добре, каква жена би избрала за мен?

Джанет знаеше, че ако отговореше честно, щеше да се издаде, затова предпочете просто да приключи темата.

— Съжалявам, че повдигнах този въпрос — вниманието й се прехвърли върху колата и тя я включи на скорост. — Не ме засяга с каква жена излизаш, а и не е моя работа.

— Напротив. Очаквам приятелите ми живо да се интересуват от моите проблеми. Ако не го правят, те ме разочароват.

— Е, опасявам се, че един от тях няма да се възползва от удоволствието да те посъветва с кого да излизаш.

— Джанет, ти ме разочарова. Разчитах на теб.

Тя спря лимузината пред входа на ресторанта. Беше объркана от начина, по който той бе заявил, че разчита на нея и се чудеше какво означава това, но преди да успее да го попита, той вече беше изскочил и отваряше вратата за Ракел.

Вечерта продължи в заведението „Топ ъф дъ Марк“, където Ерик и Ракел се забавляваха в продължение на три часа, които Джанет прекара нервно сновейки наоколо, и приключи с изпращането на Ракел до нейния апартамент.

Когато Джанет излезе от колата, за да отвори вратата пред двамата, Ерик погледна страстно към Ракел и предупреди Джанет, че малко ще се забави.

Още след първите петнадесет минути тя вече кипеше от гняв. Следващите бяха достатъчни, за да усети как кръвта й ври. През останалия половин час всичко в нея бушуваше и се пенеше като бурно море. От всички безразсъдни, безчувствени неща, които Ерик й беше сторил тази вечер, това, според нея, държеше първенството без особени усилия. Не можеше да проумее как я беше оставил да чака отвън, когато вътре той ухажваше онази… сладникава красавица?

Не, не съм способна да търпя това — мислено избухна тя. Реши, че е време да се качи в апартамента на госпожица Хопкинс и да каже всичко на Ерик, след което да го остави да си повика друго такси или да си ходи пеша. Да пукна, ако го откарам с моята кола! — обеща си накрая.