Джорджия Боковън
Седем дни след петък (6)

V.

Току-що изкъпан, обръснат и облечен в изтъркани дънки и жълто поло, Ерик взе чашата със силно турско кафе, което обикновено си правеше през уикендите, и се качи на палубата на „Обещание“. Лекият бриз разроши влажната му коса, а сутрешното слънце го заслепи и той примигна. Около яхтата кръжаха стотици чайки, които пронизително обявяваха настъпването на новия ден.

В началото на годината, с малко подкупи и с доста усърдие, той беше купил място за акостиране в края на пристанището. Изборът му се бе оказал отличен, тъй като оттук се откриваше панорамен изглед към Сан Франциско, който се простираше отвъд залива. Тази сутрин заливът блестеше на ранната слънчева светлина като шлифован брилянт.

Ерик беше прекарал седмицата в трескаво умствено напрежение и сега бе решил да се отдаде на тежка физическа работа, която обикновено вършеше през почивните дни. Изпитваше нужда от нещо, което да погълне вниманието му и да го отвлече от разгорещените преговори около сливането с фирмата на един от най-важните му клиенти. Надяваше се работата по подмяната на изгнилите части от тиковата ламперия на предната каюта не само да го разсее от служебните проблеми, но и да му достави удоволствие, което трудно изпитваше в кантората.

Ценеше времето, което прекарваше на „Обещание“, заради спокойствието и самотата на утрините. Много скоро доковете щяха да се изпълнят с неделните мореплаватели, дошли да оправят лодките си, за да ги пуснат на вода през уикенда.

В сравнение със съседните яхти, всяка една, от които струваше не по-малко от милион, „Обещание“ имаше вид на грозното патенце. Построена в 1937 година, дългата деветдесет и два фута яхта бе издържала храбро напора на върволица от немарливи собственици, оцелявайки дори след корабокрушение в Паджит Саунд. Беше я открил чрез някакъв посредник в покупко-продажбата на плавателни съдове. Влюби се в нея от пръв поглед, още когато я видя в Лонг Бийч, и веднага разбра, че това бе корабът от детските му мечти, който щеше да го понесе на околосветско пътешествие.

В продължение на няколко месеца Ерик бе прекарал нощите и уикендите на яхтата, докато поправи и възстанови най-малката каюта, кухнята и носа, преди да се нанесе. За около пет години оттогава, той успя да смени изцяло интериора: реконструира някои части, други поднови, а уредите за навигация и системите за свръзка замени с модерна техника. Работата около двигателя остави на специалистите, но всичко останало свърши абсолютно сам. Оставаха му за довършване само предната каюта, палубата и платната.

Изведнъж вниманието му бе привлечено от стъпки по палубата. Вдигна поглед и видя Елизабет Гудсън, която идваше към него. Посрещна я с доволна усмивка.

— На какво дължа тази толкова приятна изненада? — извика той, като тръгна към носа да й подаде ръка.

Елизабет и Уолт бяха отгатнали намеренията му относно „Обещание“ преди доста време. След като му помогнаха да смени тиковите стени в капитанската каюта, те си признаха, че обмислят сериозно как да станат част от екипажа в деня на отплаването.

Елизабет му отвърна с гримаса:

— На какво ли? Ще ти кажа на какво дължиш тази чест. Нали ти научи Уолт да играе голф?

— О, не, не ми казвай, че отново участва в състезание.

— Този път турнирът се играе в събота и в неделя.

— А ти, защо не си сред публиката да го окуражаваш? — поинтересува се Ерик, докато й помагаше да се придвижи.

— Уолт ме предупреди, че ако се появя точно днес, ще запрати топката по мен. Последния път, когато присъствах на един от турнирите, направо изпаднах в истерия, когато някакъв мъж от отбора на Уолт си сцепи панталоните — тя изсумтя неодобрително. — Тези хора се приемат толкова насериозно, че изобщо не виждат комичното в дадени ситуации.

— За разлика от нас, мореплавателите.

— Или от нас, художниците — усмихна му се Елизабет.

Въпреки че понастоящем печелеше пари като дизайнер на интериори, първата й любов беше рисуването. Уолт беше пристроил малко ателие към гърба на къщата им и в него тя се губеше с часове, търсейки съвършенството на живота върху платното.

— Мисля, че двамата с Уолт трябва да намерите някакво общо хоби.

— Вече имаме такова в твое лице.

Ерик се засмя.

— Благодаря за честта — отвърна учтиво, като я прегърна и стисна леко раменете й. — Искаш ли да ти налея едно кафе?

— Да не би да ми предлагаш от онова турско нещо, което обикновено трябва да изстъргвам от тенджерката?

— Ако предпочиташ чай, просто ми го кажи, без да обиждаш кафето.

Той я поведе надолу по стълбите и я настани в кухнята, след което сложи вода да заври и взе чаша и пакетче чай от шкафа.

— Как върви сливането? — Елизабет се завъртя на високото столче.

— Не питай.

— Толкова ли е лошо?

— По-лошо, отколкото можеш да си представиш. По всичко изглежда, че следващата седмица ще ходя в Детройт.

— Искаш ли да намеря човек, на когото да предложа твоя билет?

— По дяволите, бях забравил за пиесата.

Миналата Коледа Елизабет бе подарила на Уолт и Ерик абонамент за един сезон на някакъв импровизаторски театър, в който бе правила декорите. Връчи им ги с думите, че това било единственият начин да си осигури тяхната компания, след като и двамата й бяха отказали да я придружат преди това. Представленията се оказаха изненадващо добри и Елизабет бе изпитала тържествуващо удоволствие да им натякне своето „нали ви казах, че ще е хубаво“.

— Има ли нещо друго, освен сливането, което те притеснява?

Тя махна опаковката на пакетчето чай и взе чашата, която Ерик плъзна по тезгяха.

— Защо те интересува?

— Напоследък от време на време просто не си тук. А и не е в твой стил да забравяш за уречени срещи.

Тъй като познаваше Елизабет от дълги години и бяха близки приятели, Ерик предположи, че щеше да бъде безсмислено да отрича наличието на някакъв проблем. Единственото, което не можеше да прецени, бе дали да говори с нея за Джанет. Мислеше, че основната причина за колебанието му бе липсата на конкретна тема, с която да започне. Освен това се опасяваше да не прозвучи прекомерно величествено и тържествено, съобщавайки, че най-сетне бе намерил жена, която го интересуваше. Още повече, ако добави, че чувствата му не са споделени и нямаше повод да се надява, че някога щяха да бъдат.

Въпреки че досега не беше търсил някого, когото да обича, той никога не беше затварял вратата пред появилата се възможност. Но дори и през ум не беше му минавало, че ще попадне на жена, която ще го заинтригува при такива странни обстоятелства. Може би точно заради това имаше причина да се съмнява в чувствата си и да намира топлата вълна и глупавата усмивка, които неизменно съпровождаха мислите му за нея малко подозрителни.

Елизабет се наклони към тезгяха и бодна ръката на Ерик.

— Също така не съм свикнала да виждам този втренчен поглед и тази тъпа усмивка на лицето ти. Очевидно живееш в друг свят. Ще ми кажеш ли какво става с теб?

— Срещнах…

— Срещнал си някаква жена? — въздъхна тя. — Нима ми казваш, че най-после си срещнал жена?

Ерик наклони чашата си и се вгледа в черната утайка на дъното.

— Господи, Елизабет, ако някой чуе начина, по който реагираш, ще си помисли, че ми има нещо.

— Кого го е грижа в Сан Франциско? — тя се сви обратно на високото столче и скръсти ръце пред гърдите си. — И така — кое е това чудно създание?

— Джанет Франклин — каза той след кратко колебание и замълча, за да даде възможност на Елизабет да направи връзка.

Тя помисли няколко секунди и очите й се отвориха широко от учудване.

— Жената, която открадна твоята кола? — произнесе накрая с недоумяващ тон.

— Същата.

— Искаш да кажеш, че след катастрофата сте започнали да се срещате, а досега не си ми доверил нищо? Как можа?

— Успокой се — нейното възмущение го развесели, — ако си спомняш добре, от проблема с колата минаха едва три седмици, а за това време съм я виждал само два пъти.

— Е, обзалагам се… Ти си направо дявол. Излизал си с жена, а ние с Уолт даже не подозирахме.

Той си наля още една чаша кафе и се приближи към тезгяха, за да седне до нея на другото високо столче.

— Не съм излизал с Джанет.

— Така ли?

— Поканих я на вечеря, но тя отказа.

— И ти се примири с това? Не мога да повярвам, че този Ерик Стюарт, когото познавам, е направил нещо подобно. Че това е мъжът, който веднъж отрече да е чувал думата „не“.

— Не ме разбра правилно. Не съм се предал, а само й оставих малко време да осъзнае какво изпуска, като не се съгласява да излиза с мен.

— Аха. Обаче не забравяй с кого говориш в момента. Така че ми кажи цялата истина за нея. Как изглежда? Какво работи? Всичко.

— Има черна коса, дълга до раменете и почти прозрачни сини очи. Не съм сигурен колко е висока, но си мисля, че е стройна и слаба — той направи кратка пауза, за да си я представи Елизабет и отпи от кафето. — Всъщност не знам, защо ти я описвам, след като си я виждала.

Тя се извърна светкавично и го погледна учудено.

— Наистина ли? Кога?

— Тя беше шофьора на лимузината последния път, когато ходихме на опера.

Трябваше й известно време да асимилира информацията.

— Значи ти си знаел през целия път и все пак позволи на Сандра да каже всички онези неща по адрес на Джанет?

— В началото само подозирах, че това е тя. А и кога съм имал някакъв контрол върху нещата, които говори Сандра?

Елизабет отпи замислено.

— Какво имаше предвид, като каза „мисля“, че е стройна и слаба?

— И трите пъти, когато я видях, беше в някакво странно облекло: или спортен екип, или шофьорска униформа, или нещо… — Ерик реши, че бе по-добре да не се опитва да описва последното й превъплъщение. — Както и да е, нямах възможност да преценя истинското й телосложение.

— Не довърши.

— Какво?

— Третото облекло. Какво беше то? — настоя тя и го погледна внимателно.

— О… това ли? — той вдигна чашата към устните си. — Беше костюм на клоун — предаде се накрая с усмивка.

Елизабет се наведе към него.

— Даже няма да те попитам, защо.

— Работи за една агенция, която разнася балони.

— И в същото време е шофьор на лимузина под наем?

— Да. А освен това има по петнадесет часа седмично в Станфорд.

Ерик се почувства така, сякаш току-що някой го бе ударил по главата. Чак сега, заговаряйки за заетостта на Джанет, той бе разбрал какъв огромен товар носеше тя на раменете си. Едва в този момент осъзна колко глупаво се беше държал в офиса и му се прииска да се ритне сам. Най-вероятно следващият петък бе първият свободен ден на Джанет. А той й беше обърнал гръб, смятайки погрешно, че тя му отказва да се срещнат.

Елизабет прокара пръст по ръба на чашата.

— Станфорд, а? Значи жената, която ти е завъртяла ума е студентка?

Въпреки че гласът й бе завидно спокоен, Ерик я познаваше прекалено добре и усети, че вътрешно тя крещеше от възмущение.

— Не изпадай в паника, Елизабет. Джанет е по-близо до тридесетте, отколкото до двадесетте.

Тя вдигна умолителен поглед към небето.

— Благодаря ти, Господи. Не съм сигурна, че щях да си държа устата затворена, ако му беше изпратил някаква тийнейджърка, за да се влюби в нея.

Ерик се пресегна и игриво дръпна косата й.

— Ти, за да ме дразниш ли дойде тази сутрин, или да ми помогнеш?

— Само на един отговор ли имам право?

 

 

С ръце на кръста, със заплашително издадена брадичка и с мълниеносен поглед в очите, Джанет стоеше срещу Ралф Каминг, директор на „Агенция за всякакви услуги“.

— Много добре знаеш, че никога не върша такива услуги. Откъде ти хрумна, че тази вечер ще се съглася да изпълня подобна?

Ралф прокара ръка по голото си теме и се наклони напред, като опря лакти на бюрото. Очите му излъчваха упоритост.

— Джанет, позволи ми да ти припомня нещо. Когато се обади, за да ми кажеш, че тази вечер имаш възможност да поемеш някаква работа, ти ме помоли — цитирам — „дай ми нещо, което е най-добре платено“. Ако си забравила, изскачането от торти на ергенско парти се котира най-високо в нашата фирма.

— Не можа ли да намериш някой друг, който да поеме това?

— Повярвай ми, ако можех, досега щях да го сторя. Но целият ни състав е или по други задължения, или в болница — той се облегна назад и се потупа по корема. — А купонджиите от ергенското парти със сигурност няма да са доволни, ако някой като мен се появи от тортата.

Без да иска, Джанет се засмя. Харесваше Ралф Каминг. Той беше идеален шеф и с готовност променяше нейните дежурства, когато й се налагаше да учи, или й даваше поръчки, ако й останеше свободно време.

— Досега не съм правила такова нещо — призна тя меко, като в същото време си мислеше, че услугата бе направо унизителна. — Не знам реда.

— Какво толкова има да знаеш? Чакаш за уречения сигнал, изскачаш и изглеждаш секси.

— А?

— О… освен това, трябва да кажеш и няколко реда, но не си длъжна да ги научаваш, може да ги четеш.

— Прекрасно! Стиховете от агенцията ли се осигуряват, или клиентът ги предлага?

Ралф избягна настоятелния й поглед, като заби очи в бюрото. Преди да отговори, той прочисти гърлото си.

— Тези са на клиента.

— Абсолютно отказвам да чета нещо цинично — заяви Джанет с присвити очи.

— Не са цинични, само малко неприлични.

— Не ти вярвам, докато не ги видя. Ще бъдеш ли така добър да ми ги покажеш?

Ралф посегна към чекмеджето пред себе си и извади чисто бял плик, който подаде на Джанет.

— И по-ужасни съм чел — предупреди я с ласкав глас.

Тя измъкна грижливо сгънатата хартия от плика и започна да чете. Докато погледът й се придвижи до края на страницата, очите й се разшириха от отвращение, а лицето й порозовя от срам. Като свърши, захвърли листа на бюрото с въпроса:

— Какво работи този клиент — да не е в порноиндустрията?

— Добре, не си длъжна да четеш точно тази поезия. Ще ти дам онази, която обикновено използваме при такива случаи. Ако той протестира, обясни му, че сме я изгубили някъде — той стана и заобиколи бюрото. — Джанет, много добре знаеш, че не бих те карал да правиш това, ако не беше важно. Тези хора са наши стари клиенти и не бих искал да изгубим работата си заради тях.

Въпреки убедителния тон на Ралф, всяка част от Джанет й казваше да не приема поръчката.

— Сигурен ли си, че нямаш някой друг подръка да го направи?

— Ако имах, нима мислиш, че щях да падам на колене пред теб?

Тя усети, че се предава. Въпреки че агенцията изпълняваше всякакви чудновати желания, те винаги бяха избирани с добър вкус. Така например, стриптийзьорите, които се събличаха в офиси и къщи за рождени дни, накрая оставаха по нещо като скромен бански костюм. Вече бе видяла дрехата, която щеше да носи тази вечер. Като цяло представляваше старомоден черен корсет, поръбен с червена дантела. Освен това трябваше да бъде обута в мрежест чорапогащник с червени жартиери. Нямаше нищо против да носи този артистичен костюм, тъй като бе работила и в доста по-оскъдни дрешки. Като например в онзи съдбовен ден, когато се опитваше да разнесе ордьоври на една яхта и хвана бронхопневмония. Това, което я притесняваше в момента, бе самата идея.

— Колко ще ми платят? — попита тя накрая с примирена въздишка.

— Сто, плюс бакшиша.

— И си сигурен, че знаят правилата на нашата агенция „ръцете долу“?

— Те подписаха договора, а това условие е включено в него. А и аз им направих лично предупреждение.

Джанет прехапа долната си устна и се замисли. Познаваше някои от жените в агенцията, които поемаха този тип поръчки. Самите те неведнъж й бяха разказвали, че са попадали на особняци, опитващи се да им пускат ръце, но при такива случаи този, който давал партито, бил щедър и внимателен.

— Колко време трябва да стоя?

— Най-много половин час.

— Добре Ралф, сега ще го направя, но само да си посмял да ме натопиш с такава поръчка следващия път, мисли му! Ако ме измамиш, ще изгубиш най-добрия клоун, който някога си имал — в момента, в който произнесе заканата, тя разбра, че направи грешка.

Ралф я прегърна силно.

— Благодаря, Джанет. Няма да забравя това.

— Нещо ми подсказва, че и аз няма да го забравя.

 

 

Два часа по-късно, облечена в оскъден костюм и покрита с наметало с кожен ръб, Джанет крачеше около задния вход на хотел „Бийчууд“ и чакаше с нетърпение появяването на тортата. От време на време спираше, изпъваше се като струна и поемаше дълбоко въздух, за да облекчи болката, която разместеният пластмасов корсет причиняваше в гърдите й. Когато най-сетне микробусът за доставки се показа иззад ъгъла, тя въздъхна успокоено. Мъжете още не бяха паркирали, когато тя започна да им дава инструкции за тортата. Накрая се извини, че ще ги остави сами и си потърси скришно място, където да оправи корсета си.

Това й отне повече време, отколкото беше предвидила, и когато се върна, с изненада откри, че доставчиците си бяха отишли. Браво! — възкликна мислено. Беше се надявала да се навъртат наоколо, докато дойде време за тортата и да я закарат до банкетната зала. Това бе дребна подробност, която не бяха обсъдили с Ралф Каминг. Бръкна в джоба си и извади листче с името на организатора, след което махна с ръка към едно пиколо. Когато той се приближи, тя му даде хартийката и го помоли да отиде в банкетната зала и да го предаде. Няколко минути по-късно във фоайето се появи плешив мъж на средна възраст, облечен в смокинг. Връзката му вече бе килната на една страна, а лицето му лъхаше на алкохол.

— Какво мога да направя за вас, мила госпожице?

По дъха му и по начина, по който се наклони към нея Джанет разбра, че партито бе започнало доста отдавна и явно беше в разгара си.

— Аз съм Джанет Франклин от „Агенция за всякакви услуги“ — представи се тя и протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Джанет. Аз съм Бил Евънс — той се изкиска, — но предполагам, че ти вече знаеш това, нали, скъпа? — взе ръката й и я вдигна към устните си, след което я притисна и положи влажна звучна целувка върху нея. — Удоволствието е изцяло мое.

Джанет почувства внезапен прилив на смелост.

— Господин Евънс, имам нужда от помощ, за да придвижа тортата към залата — реши, че ако се придържа към съзнателно професионалния тон, щеше да го принуди да се държи по-внимателно и да й помогне. — Мъжете, които се надявах да ми асистират, изчезнаха и сега, ако успеете да доведете някои от вашите приятели — за предпочитане трезви — ще ви обясня, какво трябва да се направи и можем да започнем изненадата.

— Какво ще кажете, ако първо хвърля един предварителен поглед? — той се опита да намигне, но вместо това примигна.

— Не ви разбрах.

— Ами, имате ли нещо против да видя с какво сте облечена под това наметало? Не бих искал старият Рик да се разочарова от стоката, която поръчахме за него.

Ралф Каминг, считай се за мъртъв — закани се Джанет наум, като в същото време хвърли поразяващ поглед на Бил.

— Понеже има вероятност „старият Рик“ да не получи нищо, мисля, че е по-добре да се съгласи с това, което му се предлага. И затова предлагам да доведеш помощниците колкото е възможно по-бързо, докато не съм променила решението си и не съм си тръгнала.

Бил отвърна на гневния й изблик с пиянско хихикане.

— Мога да осигуря хора, но няма да са трезви.

Джанет се замисли. Знаеше, че тортата бе доста крехка и неустойчива и прецени, че ако хората не я движеха както трябва, можеше лесно да се повреди. Щеше да е прекалено скъпо да я замени с друга.

— Не се тревожи. Ще намеря някого. Ти се върни в палата.

Явно се налагаше да помоли някого от обслужващия персонал на хотела да й помогне.

— Чудесна идея. Защо не дойдеш с мен и не ми кажеш как смяташ да се справиш? — той протегна ръка да обгърне Джанет, но тя леко отстъпи встрани и се измъкна.

— Само трябва да уточним времето, когато ще подадете знака за влизане на тортата, и после можеш да се върнеш в банкетната зала сам.

След като се уговориха тортата да се появи на петнадесетата минута от техния разговор, Джанет се поколеба дали да го предупреди, че виновникът за празненството нямаше да чуе собствените си стихове. Бързо прецени обаче, че ако всички бяха в подобно състояние като Бил, никой нямаше да разбере какво липсва в програмата. Когато остана сама, тя затвори очи и се опита да намери поне пет основателни причини, поради които не биваше просто да си излезе през парадния вход и да прати по дяволите цялото парти, заедно с тортата и нейната работа в „Агенция за всякакви услуги“.

Най-силна се оказа причина номер едно. Целият номер траеше само половин час, повече никога нямаше да го повтори, заплащането беше много добро и, въпреки че се отнасяше към цялата идея с ненавист, отвращение и презрение, беше сигурна, че това, което вършеше, не бе нито опасно, нито незаконно, нито неприлично. Осъзнавайки, че може да спори със себе си до сутринта в средата на фоайето, тя се отръска от всички мисли и се съсредоточи само върху желанието си да приключи веднъж завинаги с тази поръчка.

Началникът на обслужващия персонал щедро й зае двама от неговите хора с условието, че след десетина минути всичко трябваше да е завършило и те да се върнат на местата си. Джанет даде инструкции на помощниците си, съблече наметалото и пъргаво скочи в отвора на тортата, като спусна капака над себе си. Оказа се, че кухината бе направена за някой значително по-малък, и тя трябваше да се свие, за да може да стои, без да отваря похлупака. От това движение мрежестият чорапогащник се впи в колената и пръстите й, а корсетът я притисна толкова силно, че тя почти остана без дъх. Отдаде се на обичайния начин за ускоряване на времето, когато й се струваше, че то е спряло, и започна да брои секундите. Надяваше се, че в момента, в който стигне до триста, трябваше да усети как тортата започва да се движи.

 

 

Ерик стоеше в дъното на банкетната зала с чаша в ръка и се опитваше да изглежда като редовен гост на празненството. Въпреки очакванията му, вмъкването му без покана се бе оказало смешно лесно. Когато пристигна преди един час, в залата бяха останали само няколко трезви купонджии, които обаче не можеха да разпознаят дори собствените си майки, камо ли някой, който не беше официален гост.

Все още считаше идеята си да дойде тук за доста глупава. Но след седмицата в Детройт, където бе прекарал повече време в размисли около Джанет, отколкото в уреждане на сливането, желанието да я види отново бе надделяло над разума.

Тъй като беше пристигнал доста късно в Сан Франциско, вместо да се прибере вкъщи, той беше позвънил на „Лимузини под наем“ още от летището и ги беше попитал дали Джанет има дежурство тази вечер. След като му отговориха, че тя щяла да се появи чак следващия вторник, Ерик се опита да изкопчи от тях домашния й телефон, но получи твърд отказ.

Решен да не се предава толкова лесно, след това поражение той отново позвъни до агенцията, като изцяло смени тактиката. Пускайки в действие най-убедителния си чар, успя да увери администраторката, че въпреки задължението й да не дава информация относно адресите на служителите, тя няма да наруши секретността на фирмата, ако му съобщи къде щеше да работи Джанет. Въодушевен от бързата си победа, Ерик бе забравил да попита каква точно поръчка тя щеше да изпълнява. В момента оглеждаше залата и не можеше да разбере ролята на Джанет на подобно парти и сред такава сбирщина от застаряващи мъже, които се правеха на глупаци.

Женихът, който изглеждаше някъде между четирийсетте и петдесетте, но само той си знаеше най-точно на колко, бе започнал бавно да придобива болнав вид, благодарение на непрестанните тостове, вдигани от неуморните му приятели в негова чест. С напредването на празненството закачките ставаха все по-неприлични, а прикритото хихикане се превърна в гръмогласен смях. Ерик реши, че това парти не бе за трезвен човек. Облегна се на стената и замислено потърка брадичка. Какво, по дяволите, може да прави Джанет на такова сборище от пияници?

В един момент някакъв мъж на главната маса се изправи със събута обувка в ръка и призова за внимание, като почука по трапезата с нея. Но вместо да запазят очакваната тишина, останалите петдесет мъже също свалиха своите обувки и започнаха да тропат с тях. В отговор на тази шумотевица мъжът, който бе приканил към внимание, се качи тромаво на масата и размаха ръце. Той успя да успокои донякъде разбушувалата се аудитория, като им обеща, че ако млъкнат, ги очаква зрелищна изненада. Закръгленият организатор подаде обувката си на седналия до него мъж и поиска барабанен тътен, след което с величествен жест посочи към входа.

Голямата двойна врата се отвори и в залата бе вкарана гигантска торта. Веднага последва див изблик на радост и буря от свиркане и дюдюкане, които се засилиха на постепенни вълни, докато „изненадата“ бе спряна в средата. Ерик усети свиване в стомаха. Мистерията беше разкрита.

 

 

Абсолютно сигурна, че бе направила голяма грешка, като се беше съгласила да приеме тазвечерното задължение, Джанет отчаяно се опитваше да улови чувството за анонимност, което бе изпитвала, докато носеше клоунския костюм. Беше убедена, че ако успееше да преживее това парти, можеше да посрещне всякакво изпитание. Внезапно придвижването й с тортата спря и тя наостри уши, за да чуе сигнала за излизане. Долови само едно „А сега нека разрежем тортата“, останалото бяха само викове, освиркване и тропане с крака.

Разтърсващият шум отвън и болките в свитото й тяло вътре в тортата я караха да се чувства така, сякаш светът всеки момент щеше да се стовари върху нея. По гърба й се плъзна струйка пот и тя се опита да сдържи дъха си. Обхвана я дива паника и в главата й се появи тъмен облак. „Клаустрофобия“ се превърна в нещо повече от дума с труден правопис, която тя рядко успяваше да напише правилно. Обхвана я непреодолимо желание да излезе.

Точно в този момент, сред общата шумотевица се дочу някакво почукване върху плота на тортата. Убедена, че това бе дългоочаквания сигнал за нейното излизане, Джанет блъсна капака нагоре и изскочи с вдигнати ръце, като се опита да се усмихне. Беше почти изправена, когато почувства, че нещо ставаше с краката й. Бяха като две кули от желатин. Кротувайки в тортата с подвити нозе, явно ги беше притиснала и кръвта й сега тръгваше по нормалния си път. Но направи връзката твърде късно. Опита се да седне, изгуби равновесие и се прекатури на една страна.

Докато Джанет падаше, женихът се пресегна да я хване със завиден за опиянението си рефлекс. В резултат тя се приземи наполовина върху земята, а другата й половина остана в него. Очевидно убеден, че това е част от изненадата, той я прегърна здраво, притискайки лице в нея.

— Пусни ме! — изсъска Джанет.

Той не обърна внимание на протеста й, и за неин ужас устните му започнаха да се прокрадват все по-надолу към нежните могилки от плът, които се подаваха над червената дантела.

— Или ме пусни, или ще…

Този път мъжът я прекъсна с една звучна целувка по устните, при което цялата зала избухна в бурни аплодисменти и викове, а това го насърчи още повече.

Джанет усети, че спасителят й започна да се клатушка и се опита да се отскубне от него. Внезапно осъзна, че целувките му бяха най-малкото нещо, което трябваше да я притеснява. Ако той не я пуснеше, и двамата щяха да се стоварят на земята. Но тази мисъл й дойде твърде късно.

Те залитнаха назад, удариха се в стената, която бе скрита от червена кадифена завеса, и заедно с нея се свлякоха на пода. За миг и двамата останаха шокирани, но след секунда им притъмня, тъй като корнизът се беше откачил от стената и завесата ги покри, отделяйки ги от заобикалящия свят.

Устата и носът на Джанет се напълниха с прах, от който тя започна да кашля и да киха, като в същото време неистово се опитваше да се размотае. Усети, че към нея се протягат доста ръце, чиито собственици явно не подбираха какво сграбчват. Въздухът гръмна от необуздан смях, сякаш някой беше разказал най-смешния виц на света. Очевидно всички смятаха, че тази бъркотия е част от представлението, но Джанет беше на друго мнение и се опита да прекрати сцената, като отново се помъчи да стане. Обаче и този път краката й отказаха да се подчинят, поради, което тя се оказа седнала сред море от ухилени лица.

Тъкмо когато се опитваше да се освободи за пореден път, някакви уверени и силни ръце я хванаха под мишниците и я вдигнаха. Едва стъпила на краката си и все още залитаща, тя беше обърната, сграбчена и метната на нечие рамо. От удара, корсетът я пристегна и изцеди и последната капка въздух от белите й дробове. Ала тя беше прекалено замаяна, за да се съпротивлява и да протестира, че я изнасят от залата в такава унизителна поза. Оттеглянето й беше съпроводено с неодобрителен рев, единствения резултат, от който бе, че нейният спасител закрачи по-бързо. След секунди те излязоха във фоайето, а после и извън сградата.

До момента, в който стигнаха края на улицата, Джанет бе възвърнала нормалното си дишане и не усещаше изтръпването на краката си.

— Можеш да ме оставиш на земята — каза тя и стисна мъжа за кръста с намерение да се съпротивлява, в случай, че той се окажеше похитител, а не спасител.

— Сигурна ли си, че си достатъчно трезва, за да стоиш права без чужда помощ?

Този глас! О, Господи! Не може да бъде! — изкрещя Джанет наум.

— Пусни ме! — заповяда му възмутено. Ерик се наведе, за да положи стъпалата й на тротоара и веднага се пресегна да хване ръцете й, за да я успокои. Тя се отскубна рязко и го загледа гневно. — Как смееш да ме обвиняваш, че съм пияна — изкрещя, като се опита да скрие смущението си зад маската на справедливо негодувание. — Трябва да знаеш, че ме съм близвала алкохол от миналата Коледа, когато някакъв идиот беше налял концентрат в шейка с яйце и мляко.

При тези думи Джанет се запъти обратно към хотела. Възнамерявайки да изстреля още нещо, тя се обърна изведнъж, но срещна само една търпелива усмивка, която стопи гнева й. Готова да атакува отново, с един скок се приближи и застана до него, натискайки гърдите му с пръст, за да подчертае всяка дума.

— Опитай се да изскочиш от торта с изтръпнали крака, и тогава ще те видим…

Съвсем спокойно и безмълвно Ерик свали сакото си и го метна върху раменете й.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — възмути се Джанет и го отблъсна.

— Стой мирна и ме остави да те загърна с това. Когато се поуспокоиш, ще усетиш, че си замръзнала.

— Имам си палто… и не се нуждая от твоето.

— Нямам нищо против. Къде е то?

Тя погледна през рамото му към хотела.

— Там.

— Мисля, че ще бъде по-разумно, ако не се опитваме да го вземем точно сега. Когато те измъквах, тълпата беше доста озверяла от това, че те губи. Не съм сигурен, че ако трябва да те спасявам втори път, ще успея.

Внезапно, сякаш в потвърждение на неговите думи за студа, Джанет започна да трепери.

— Може би си прав — неохотно се съгласи тя и прие без съпротива сакото, което Ерик за сетен път сложи върху раменете й. — Сега какво ще правим? — попита, докато пъхаше ръце в джобовете на дрехата.

— Ами… можем да намерим някакво кафене наблизо и да изчакаме по-удобен момент да се върнем и да вземем палтото и нещата ти.

— Не ми се вярва наоколо да има кафене, в което да ме пуснат с тези дрехи.

— Тогава можем да изчакаме у нас — предложи той и възползвайки се от моментното й колебание, което го окуражи, махна на едно преминаващо такси. — Освен това, правя кафе, каквото не можеш да намериш в никой ресторант.

Вече бяха седнали в колата, а Ерик бе дал адреса на шофьора, когато на Джанет й хрумна нещо.

— Как се озова на това парти?

— Много е дълго за разказване.

— Имаме достатъчно време.

Той се втренчи в нея. Въпреки че не беше малка жена, в което се беше уверил, докато я носеше на рамо, сега тя му изглеждаше слаба и беззащитна под неговото сако. От тялото й не се виждаше нищо друго, освен пръстите на краката.

— Не бях от поканените. Позвъних на „Агенция за всякакви услуги“ и те ми казаха къде ще работиш тази вечер.

— Защо си направил това? — смръщи се тя озадачено.

— Исках да те видя.

— И се вмъкна тайно на празненството?

Джанет сведе поглед към скута си. Сцената от злополучната вечер се разигра отново в ярки и живи цветове пред очите й. Почувства огорчение, че той бе станал свидетел на още един неин провал.

— Със сигурност не си избрал най-подходящия момент да ме посетиш.

— Напротив, мисля, че се появих тъкмо навреме. В днешно време на мъжете не им се удава толкова често да спасят жена в опасност — той протегна ръка и вдигна брадичката й нагоре, докато срещна очите й. — Как се справих?

— Не беше съвсем зле, с изключение на забележката за алкохола — отвърна му огорчено, успокоена от факта, че той поне се държеше благовъзпитано.

— Моля, приемете моите извинения.

Тя се усмихна.

— Струва ми се, че си беше направил твърде прибързани заключения. Само защото изскочих от торта на колелца, а после случайно паднах в ръцете на някакъв непознат, когото съборих на пода заедно със завесата от стената, не би трябвало да решаваш, че не съм достатъчно трезва.

— Съгласен съм, че заключенията ми бяха неоправдани.

Джанет потръпна от студ. Съвсем импулсивно и изненадващо за двамата се премести и се сгуши до Ерик, търсейки неговата топлина. Тя онемя от собствената си дързост, но тъй като вече беше пред свършен факт, не знаеше как да се измъкне и остана притисната в него.

Ерик също остана без дъх, не смеейки нито да я докосне, нито дори да се помръдне в по-удобно положение, за да не я уплаши и тя да се отдръпне. Искаше да я задържи в прегръдката си на всяка цена.

— Замръзна ли?

— Да.

Колебанието му дали да я докосне или не изчезна, и той обви раменете й с ръка, като я придърпа към себе си. Усети леките следи от парфюма й. Досега не беше помирисвал нещо толкова загадъчно и… цветно, но не и сладникаво.

— Харесва ми парфюмът ти.

Тя се сви и подви коленете си на седалката.

— Благодаря. Аз също много го харесвам. Миналата година една чудесна стара дама го направи специално за мен, след като й занесох осемдесет и пет балона, поръчани от внуците й за нейния рожден ден. Балоните бяха прекалено много и не можаха да се поберат в малкия магазин, така че застанахме пред вратата и започнахме да ги раздаваме на съседските деца. Беше страхотен празник. Жената каза, че това бил най-хубавия рожден ден, който някога била имала. След това ме вкара в магазина и забърка тази прекрасна смес за мен. Оттогава все се отбивам при нея и обядваме заедно, когато имам път натам.

— Имам чувството, че доста обичаш работата си като раздавач на балони.

— През по-голямата част от времето, да. Обичам да се срещам и да разговарям с хората. А и имам късмет, че винаги ги срещам в щастлив момент, което ги кара да се радват, че ме виждат — тя замълча, опитвайки се известно време да задържи главата си изправена, без да я скланя върху рамото на Ерик. — Както може би си успял вече да разбереш, появяването от торти на ергенски празненства не е любимия ми номер.

За първи път от толкова време Джанет отново усети онова особено удоволствие от ръка, която я прегръщаше. Мечтите, които я бяха преследвали след срещата с Ерик изобщо не бяха успели да й дадат и най-малка представа колко уютно и удобно щеше да се чувства в неговата прегръдка.

— Още ли ти е студено?

— Вече съм по-добре.

Той я обгърна толкова плътно, че близостта им се превърна в интимност на любовници. В отговор тя се притисна още по-плътно към него. Вътре в себе си Ерик ликуваше, както беше ликувал на Четвърти юли.^[1] В душата му се пръскаха безсловесни, но не и безсмислени фойерверки и той не можеше да разбере какво беше това, което Джанет бе сторила с него. Знаеше само, че бе прекрасно да я усеща до себе си.

— Как върви учението?

— Сега е затишието преди сесията: това сиво време, когато си казваш, че ако досега не си научил отговорите, зубренето в последната минута няма да ти помогне, но въпреки това продължаваш да си тъпчеш главата с информация.

— Точно така беше, помня го. Постоянно се опитваш да се убедиш, че сънят е по-важен от ученето, но все пак будуваш цяла нощ и четеш за всеки случай.

— Кажи ми нещо за себе си. Как се чувства един адвокат?

Ерик нежно положи брадичката си върху главата й.

— Ако обичаш да се ровиш в задкулисния живот на големите фирми, професията дава блестящи възможности за това. А иначе ние, адвокатите, сме известни като хора, чиито слушатели по купоните обикновено заспиват.

— Брат ми е точно такъв.

— Скучен?

Тя го мушна закачливо в ребрата.

— Не, предпочита да дърпа конците на властта зад трона, отколкото да седи на него. В университета той винаги си избираше да бъде режисьор, а не звездата на сцената, въпреки че и в това беше много добър.

— С какво се занимава сега?

— Работи в Центъра за измерване на интелигентността.

Ерик се засмя.

— Някак си очаквах това. Не ме изненада.

— Пошегувах се. В действителност е болничен администратор в Бисмарк, щата Северна Дакота.

— Ти оттам ли си?

— Аха, родена съм и израснах в Портланд, Орегон. Преместих се в Калифорния след развода с Робърт — Джанет се размърда, за да се настани по-удобно, при което така естествено, сякаш го беше правила стотици пъти преди това, обгърна кръста на Ерик с ръка. — Не е ли тъжно, а? Вече съм на двадесет и седем, а съм пътувала само нагоре-надолу по западното крайбрежие. Жалко, че вече няма от старите параходи. Бих се качила веднага.

Той се усмихна на себе си.

— Да, но те съществуват — подзе меко. — Всъщност случайно знам един, който ще отплува след около две години.

Джанет отметна глава, за да погледне в очите на Ерик и се накани да го попита нещо, но в този момент таксито спря пред неговата къща. Те останаха вплетени един в друг, дори и след утихването на мотора, тъй като никой не искаше да наруши блаженството пръв. Накрая и двамата се почувстваха неудобно от шофьора и Ерик се принуди да я пусне, за да извади портфейла си.

— По дяволите — изруга, докато броеше наличните си средства.

— Не ти достигат пари в брой? — Джанет едва се сдържаше да не се засмее.

Той вдигна поглед към нея.

— Преди да напусна Детройт, специално проверих дали имам достатъчно пари да се прибера от летището…

Тя посегна към бюстието на корсета, в което беше пъхнала парите си. Подаде една двайсетдоларова банкнота на шофьора, а когато той й върна рестото, тя го сложи в ръката на Ерик.

— Не ми трябват — опита се да й ги върне той, докато излизаха от таксито.

— Как ще отидеш утре да ти осребрят чек, когато няма да имаш джобни пари? Освен това, чувствам се отговорна за затрудненото положение, в което те поставих. Ако имаше собствена кола в момента, нямаше да се возиш в чужди.

Той се усмихна.

— Харесвам начина ти на мислене и на убеждаване.

Ръката му се плъзна спокойно по раменете й. Вече беше сигурен, че харесва не само мисленето й, но и начина, по който се държеше, по който ухаеше, по който изглеждаше — почти всичко.