Джорджия Боковън
Седем дни след петък (5)

IV.

Пак стана така — винаги, когато завършеше грима си, Джанет усещаше, че я засърбява носа. Най-малко два пъти в месеца, щом дойдеше нейния ред, тя търпеливо прекарваше поне един час пред огледалото, за да изрисува огромната клоунска усмивка и дебелите черни вежди. И тогава, точно когато сложеше розовата перука на главата си, носът й започваше да я дразни. Професията „клоун“ беше трудна дори и без да се считат допълнителните неудобства.

Беше един празнично слънчев вторник и, освен сърбящия нос и таксата за паркинг, денят протичаше нормално. Откакто излезе в девет сутринта, бе разнесла двадесет и осем дузини балони до всички краища на града. По балоните имаше надписи, които варираха от „Оздравявай бързо!“ до „Приятно пътуване!“, а бакшишите, които й дадоха при връчването им, този път бяха по-големи от нормалното. Следователно имаше достатъчно пари да направи първата вноска за Ерик. Отначало бе решила да изпрати чек по пощата, но когато се оказа, че последната доставка за деня бе в сърцето на финансовия център, предпочете да остави сама парите в неговия офис и така да си спести разходите за телеграфен запис.

Джанет паркира колата на определеното за доставчици място, взе визитната картичка на Ерик, пъхна я в джоба си и изскочи от фолксвагена. После отвори куфара, в който държеше клоунските си принадлежности, и с обиграни движения нахлузи един балон върху помпата и го напълни с газ. Завърза края на балона на възел, прибави и нишка за хващане, а накрая го украси с голяма червена панделка. Искаше посещението й в сградата да изглежда официално.

Както обикновено, още при появата й във фоайето хората се обърнаха учудено, за да видят какво става. Вече беше свикнала и не й направи впечатление. След като десетки пъти бе гримирала лицето си в тези крещящи цветове, бе носила розова перука и бе обличала торбестия костюм на огромни точки, вече не се чувстваше неловко. Под прикритието на странните дрехи тя дори усещаше прилив на самоувереност и ставаше по-смела. Тъй като бе убедена, че и собствената й майка нямаше да я разпознае, Джанет общуваше без обичайните си задръжки. В тази премяна можеше да се приближи по един и същи начин както към намръщен директор, така и към малко дете, и, което бе по-важно — хвърляше еднакви усилия, за да ги накара да се усмихнат. Бе разбрала, че един актьор, който извън сцената е болезнено срамежлив, може да придобие кураж под маската на някоя роля и така да се покаже пред хиляди хора.

Въпреки цялата си смелост обаче, нямаше да посмее да влезе така костюмирана в офиса на Ерик, ако на път за операта не бе дочула, че той щеше да бъде извън града през тази седмица. И без това му бе дала повод да я счита за малко ненормална, така че последното нещо, което й се искаше, бе да затвърди първото му впечатление.

Докато чакаше асансьора, визитната картичка на Ерик се изплъзна от джоба й. Ерик Стюарт… Браниган, Андрю, Шенч & Стюарт… Адвокат… Апартамент 2536… Ембаркадеро. Доста внушително. Прекара пръст по името, за да усети релефните букви. Хартията и качеството на печата ненатрапчиво, но ясно напомняха за лукса, който не всеки можеше да си позволи.

Когато вратите на асансьора се отвориха, Джанет се разколеба. Не беше сигурна, че идеята й да се появи като палячо в един толкова консервативен офис като този, беше от най-находчивите. В момента с Ерик бяха в приятелски взаимоотношения, и, прогонвайки неговите сериозни клиенти, тя можеше да обърка нещо. Но въпросът дали да влезе в асансьора се реши от само себе си, когато беше блъсната и избутана напред от хората, които знаеха къде отиват и нямаха намерение да закъсняват заради онези, които не знаеха.

Докато наблюдаваше присветването на етажите върху таблото пред себе си, тя си помисли: Каква бъркотия! Успокои се, че само трябваше да влезе в офиса, да предаде плика на секретарката и да се върне обратно, което нямаше да отнеме много време и никой нямаше да я забележи.

На електронния екран се появи цифрата двадесет и пет и Джанет с облекчение пристъпи в коридора. На отсрещната стена бе закачен списък с номерата на офисите, със стрелки, указващи посоката, в която се намираха. Кабинетът на Ерик оставаше вляво. Някъде към средата на коридора тя откри широка двойна врата с дискретно изписана фирма. Инстинктивно опипа перуката си и оправи костюма, след което посегна към бравата и влезе.

Офисът бе обзаведен точно така, както си го бе представяла. Беше изцяло построен от стъкло и мед, на пода имаше постлан дебел тъмнозелен килим, а мебелите бяха тапицирани в снежнобял цвят. По стените висяха оригинални произведения на изкуството, а бронзовите пластики по масите бяха на Бенет. В крещящия си костюм Джанет се почувства толкова не на място, колкото и един кит в Канзас.

Сега, когато беше вече вътре, единственото нещо, което можеше да направи, бе да пристъпи смело към изпълнение на плана. С наперена брадичка и изправени рамене, тя нагази в смешно мекия килим.

— Нося пратка за господин Стюарт — обясни на перфектно фризираната и превъзходно облечена двойничка на Лони Андерсън, която седеше зад секретарското бюро.

— Един момент. Ще го повикам.

Джанет неволно извика от изненада, а очите й се разшириха от уплаха.

— Той е тук?!

— Надявам се. Беше, преди петнадесет минути.

— Но той трябваше да е извън града тази седмица — неуверено отрони Джанет.

Секретарката присви подозрително очи.

— Казахте, че носите нещо за господин Стюарт?

— О, да, наистина, казах… нали? Един момент.

В бързината да измъкне пакета от джоба си, тя то изпусна на пода. Наведе се припряно да го вземе, но в този момент балонът се изплъзна от ръцете й. Взе плика и го подаде на жената.

— Заповядайте — без да изчака отговора или квитанцията, тя се втурна към изхода.

— Госпожо?

— Да? — обърна се Джанет.

— Забравихте си балона.

— О, да.

Тя прекоси забързано стаята и вече посягаше към люлеещата се връвчица, когато вратата, водеща към офисите на адвокатите се отвори и в приемната се появи Ерик. В тъмносивия си елегантен костюм и с модерното куфарче „Порше“ в ръка, той се стори на Джанет като най-високопоставен адвокат от главата до петите.

Тя изстена мислено. От всички лекомислени идеи, които някога беше имала, тази — да се появи в офиса на Ерик в клоунски костюм на оранжеви точки — просто държеше първото място без конкуренция. Устата й пресъхна и тя се опита да преглътне неудобството си. В главата й нахлуха панически мисли. Въпреки че бе убедена, че можеше да се промъкне покрай него, без да я разпознае, знаеше, че в момента, когато отвореше плика, той щеше да разбере кой го бе донесъл.

Моментното й колебание се оказа достатъчно за Ерик да се вгледа под грима и перуката и да възкликне:

— Джанет?

Сърцето й падна в петите. Беше изумена как той — при условие, че никой друг не бе успял — я позна?

— Какво правиш тук? — въздъхна тя безпомощно.

— Тук работя.

— Но нали трябваше да си извън града?

— Пътуването се отложи — погледът му се плъзна бързо по нея и обхвана всички подробности: от червените панделки на обувките до пеперудите в розовата й коса. — Сега е мой ред. А ти какво правиш тук?

— Имах поръчка наблизо и реших, че мога да оставя парите за първата вноска — тя протегна ръка да улови висящата връвчица, която се люлееше между двамата. Тъкмо щях да излизам, така че, ако ме извиниш…

Той посегна да вземе балона. Втренчи се в цветното кълбо и попита:

— За мен ли е?

Някъде над главите им върху светлорозовия балон се люлееше надпис „Оздравявай скоро!“

— Не знаех, че си болен, но щом пожеланието важи и за теб, моля, заповядай — през цялото време тя усещаше, че секретарката не изпуска нищо от техния нелеп разговор.

— Имаш ли време за чашка кафе?

— Сега? — прошепна Джанет. — В тези дрехи? Предполагам, че се шегуваш.

— Хайде — окуражи я той, като я хвана за ръката и я поведе обратно към офиса си.

— Ерик… не мога да вляза в този вид.

— Защо не? — озадачи се той.

— Какво ще си помислят твоите клиенти? А още по-лошо… колегите?

— Изобщо не ме интересува.

Той я успокои с леко стискане на ръката и я поведе по коридора покрай други приемни, където работеха някакви жени, а накрая стигнаха в офиса му. Последното нещо, което го занимаваше в момента, беше благоприличието. Изцяло погълнат от мисълта, че я вижда отново, реши да не я изпуска толкова лесно както преди.

— Какво да ти донеса? — попита я, оставяйки куфарчето върху празното бюро. — Кафе? Чай? Или глътка алкохол?

— Кафе.

Ерик натисна копчето на вътрешния телефон.

— Би ли ни донесла две чаши кафе? — докато чакаха, той седна на бюрото и отново се зае да я оглежда. — Какво прави след последната ни среща?

Джанет бавно закрачи по дължината на стаята, опитвайки се да прецени дали това, в което участваше, не бе някакъв особено ярък сън. Накрая спря пред стена от прозорци, откъдето се откриваше панорамна гледка към залива Сан Франциско. Напоследък Ерик бе присъствал често и доста неочаквано в сънищата й, така че не беше много изненадана от сегашното му появяване. „ТОВА Е ПРОБЛЕМА. СИГУРНА СЪМ, ЧЕ НЕ СЪНУВАМ.“

— Даже няма да ме попиташ, защо съм в такъв вид?

— Ако трябва да направя смело предположение, бих казал, че работиш за една от онези фирми, които доставят балони вместо цветя.

Тя хвърли нетърпелив поглед към него.

— Има ли нещо, което може да те изненада?

Внезапно усети сърбеж не само по носа, но и под перуката. За миг й се стори, че в косата й жужат цял кошер пчели. Не понасяше перуки. Тъй като не можеше да търпи повече, тя пъхна пръст под разтегливия ластик, но не успя да стигне до дразнещото място. Накрая, в безсилието си да направи друго, дръпна гъстите къдрици от полиестер и с облекчение почеса цялата си глава.

Ерик се засмя на несъответствието между нейната красота и причудливите движения, които извършваше. Гарвановочерната й коса блестеше на късната следобедна светлина, струяща през прозорците, очите й искряха на фона на дебелия пласт грим, а тялото й се извиваше грациозно дори и под безформения костюм.

— Не трябва да забравяш, че съм отрасъл в Сан Франциско и едва ли има нещо, което не е минало пред очите ми.

В този момент на вратата се почука леко и Ерик каза:

— Влез.

Появи се изискана дама на около петдесет, която държеше поднос със сребърен сервиз за кафе. Остави го на бюфета и попита учтиво:

— Да налея ли кафето, господин Стюарт?

— Не, благодаря, госпожо Лукас. Ще се оправя сам.

Докато траеше този разговор, Джанет не можеше да откъсне изпитателния си поглед от жената. Остана крайно впечатлена от факта, че тя не само не повдигна недоумяващо вежди, но и се държа толкова спокойно, сякаш странното посещение в офиса на шефа й бе нещо нормално. Сигурно Ерик контактува с прекалено много ексцентрици и затова необичайно изглеждащите хора тук се приемат като правило, а не като изключение. Или пък служителите в тази фирма са толкова възпитани, че и през ум не им минава да покажат изненадата си от тоя нетрадиционен външен вид. Въпреки това усещаше, че щеше да се чувства по-добре, ако я бяха посрещнали с открит израз на недоумение.

— Сметана? — предложи Ерик, когато отново останаха сами.

— Предпочитам черно.

Тя пое деликатната китайска чашка и чинийката от ръката му. Тъкмо се накани да отпие, когато си представи следите, които щеше да остави по ръба на порцелана.

— Мога ли да се измия някъде? — притеснено посочи лицето си.

Ерик й обясни къде се намира дамския салон. Този път една секретарка се загледа в нея и Джанет със задоволство реши, че въпреки всичко и тук имаше истински хора.

Обикновено тя отстраняваше грима си с крем, но сега установи, че щеше да й е нужна поне една стъргалка, за да се справи с него. След старателни измивания, търкания и изплаквания най-накрая остана доволна и страните й засияха в свежа руменина! Опита се да приведе в ред немирната си коса, но тъй като трябваше да го направи с пръсти, много скоро се отказа и се запъти към кабинета на Ерик.

При влизането й той вдигна поглед от книжата, в които се бе зачел, докато я чакаше.

— Не мога да те позная! — очите му заблестяха от възхищение.

— Не трябваше да идвам в този костюм — неволно произнесе мислите си тя.

— Дори и като горила да се беше облякла, пак нямаше да имам нищо против — до момента, в който бе отворил вратата и бе видял Джанет, той не бе имал и най-малка представа колко желаеше да я срещне отново. — Как си? — разкопча сакото си и се облегна назад в стола.

Джанет разпери ръце в израз на колебание, а смешната дреха се разпъна като балон.

— Добре… а ти?

Внезапно в паметта й заплуваха парченца и отломки от мечтите, които бе сънувала през последните няколко седмици. Разходки по плажовете… вечери на светлината на свещи… бавни, унесени танци на лунния блясък… устни… милувки… Усети, че се изчервява, и побърза да отмести поглед встрани.

— Като изключа болките, които от време на време имам в счупения си крак, напоследък се чувствам по-добре от всякога — за себе си той определи последните дни като „ведри и пълни с очакване“. — Как е приятелката ти Кейси? Полицията създаде ли й някакви проблеми?

Джанет мислено въздъхна при смяната на темата. Споменът за нейната приятелка я накара да се усмихне неволно. Точно както бе предвидила, Кейси бе онемяла от удивление, научавайки, че бе работила за кръг от професионални крадци.

— Благодарение на Кейси, полицията не само арестува Луи, но и получи подробно описание на всяка кола, която тя бе отнела от собствениците. Областният прокурор остана доволен от нея — вдигна чашката и отпи глътка кафе, намръщи се и я върна обратно на масата. — Явно го чаках прекалено дълго да изстине.

— Имаш ли някакви планове за тази вечер?

Джанет примигна от изненада. Не разбра дали наистина беше чула правилно — той я канеше на вечеря!

— Ъъъ… в колата долу имам сандвич с риба.

Ерик се усмихна леко.

— Мислиш ли, че мога да те откажа от сандвича и да те накарам да излезеш с мен? — сърцето му биеше толкова силно, че бе изненадан от нейното мълчание относно този шум. — Предполагам, че в колата имаш и други дрехи?

— Да… имам — беше сигурна, че щеше да бъде по-решителна, ако той я бе накарал да скочи през прозореца. — Но аз не мога да вечерям с теб — съвзе се тя, като погледна часовника си. — След по-малко от половин час трябва да съм на работа.

С внимателно планиране и жонглиране с времето, Джанет бе успяла да подреди така учебната си програма за семестъра, че във вторниците и четвъртъците се освобождаваше от занятията. Това й даваше възможност да работи на две места в града без прекъсване, което понякога правеше деня й с шестнадесет часа по-дълъг, но спестяваше времето за пътуване.

Въпреки разочарованието от първия неуспешен опит да си уредят среща, Ерик не се предаде и опита отново.

— Какво ще кажеш за утре тогава?

Трябваше да се грижи за Брайън и Ейми от три до десет.

— Също не е подходящ ден.

— А в петък?

За да успее да събере парите, които бе обещала да плати за застраховката на колата му, тя бе приела една от дългите нощни поръчки на „Лимузини под наем“ в петък, въпреки че тези часове й бяха много по-необходими за учене. Набързо прехвърли задачите за следващата и по-следващата седмица, но отвърна с извинителна усмивка:

— Какво ще кажеш за седмицата след петък? — от вълнение въпросът прозвуча почти несериозно.

Ерик веднага прецени, че една седмица след петък означаваше да чака още десет дена. Това го наведе на мисълта, че тя явно не беше така нетърпелива да се видят отново, като него. Затова реши да й даде възможност за деликатно оттегляне, вместо да я насилва да приеме поканата му, и добави усмихнат:

— Досега никой не ми е отказвал така изобретателно.

Беше й на езика да запротестира, че не му отказва, но внезапно нещо я възпря. Осъзна, че щеше да бъде пълна лудост да позволи между тях да започне нещо. И без това се притесняваше от твърде честите му посещения в сънищата й, които я влудяваха. Имаше чувството, че в реалния живот нямаше да има нито достатъчно време, нито енергия да се справи с влечението си към него.

— Благодаря, че ме разбра — тя почти се задави от вълнение.

— Джанет… не се погубвай от работа, само защото имаш да ми даваш пари. Аз мога да почакам.

— Знам… но просто ще се чувствам по-спокойна, когато този проблем се уреди — усети, че бе крайно време да си тръгне. Запъти се към вратата с мисълта, че закъснява за следващия ангажимент. — Благодаря за кафето.

— Няма защо.

Тя се стресна, когато той я настигна и се пресегна да отвори вратата пред нея. Въпреки че нищо друго, не й подсказваше, че бе взела правилно решение, разтуптяното сърце и болката, която гореше някъде дълбоко в нея, създаваха поне илюзията, че бе на прав път. Усещаше, че ако остане само минутка повече, щеше да зареже всичко, за да прекара вечерта с него, а това й се струваше пълна лудост. Трябва да се махна, и то колкото се може по-скоро.

— Господин Стюарт?

— Ерик — поправи я той и Джанет внезапно осъзна намерението му да я изпрати.

— Моля те, не се притеснявай заради мен, мога и сама да намеря изхода.

Гласът й трепереше така, че й се прииска да избяга. Чудеше се какво я накара да реагира по този начин.

— Добре, Джанет — той се облегна на вратата и я проследи с поглед, докато стигна края на коридора. Преди да излезе, тя се обърна и на лицето й се изписа колеблива усмивка.

Ерик се върна в офиса, объркан от нарастващото обаяние, с което Джанет Франклин продължаваше да го пленява. Въпреки решението си да й предостави правото на отказ, не бе предполагал, че тя ще се възползва от него до такава степен, и сега съжаляваше. Но знаеше, че не се бе предал и нямаше да изпусне красивата жена с гарвановочерната коса. В никакъв случай.

 

 

В един и половина през нощта Джанет най-после се прибра и паркира колата на алеята пред къщата на Карол. След такъв ден обикновено се чувстваше изтощена до краен предел, но не и сега. Усещаше се бодра и знаеше, че не ще може да заспи още дълго време. Влезе в кухнята и започна да рови из хладилника, като накрая се спря върху чаша мляко и чепка грозде. Когато привърши и с двете и изми чашата, се запъти по коридора към спалнята. Докато се опитваше да намери пътя в тъмното, Джанет с изненада откри, че под вратата на стаята на Карол се процеждаше светлина. Почувства внезапна нужда от компания и след кратко колебание почука.

— Влез.

Джанет отвори вратата и надзърна вътре. Карол седеше на леглото с книга на коленете.

— Карол, всичко наред ли е?

Тя отвори уста и я погледна над очилата си.

— Разбира се. Защо питаш?

— По това време обикновено спиш.

— Тази вечер започнах да чета нова книга и тя се оказа толкова интересна, че още не мога да си легна.

Джанет въздъхна.

— Обзалагам се, че няма нищо общо с биология, физика или с Шекспир. Какво удоволствие.

— Всъщност това е една старомодна любовна история, която ми се иска да ти предложа, след като я прочета. Чудесна е.

— Не, благодаря. В момента изобщо не ми е до чужди любовни истории.

Карол веднага надуши тъгата на Джанет и потупа леглото до себе си.

— Седни тук и нека си поговорим за това.

— За Бога, не ме окуражавай — възпротиви се Джанет, но въпреки това отиде и подви колене до завивките.

След неколкосекунден оглед на приятелката си, Карол взе правената в детската градина отметка, сложи я на последната страница, до която бе стигнала и остави книгата.

— Нищо не ми казвай — нека отгатна сама. Пак си срещнала Ерик Стюарт.

— Откъде разбра?

— Майчинството върши чудесни неща със закърнялата интуиция. Само не мога да позная как е завършила срещата. По вида ти предполагам, че не много щастливо.

— Той ме покани на вечеря…

— И?

— Отказах му.

— Какво?!

— Е, не му отказах направо, но се подразбра.

Карол се наведе и обви коленете си с ръце. В очите й проблесна искра на разбиране.

— Отложила си срещата за толкова далечно бъдеще, че той е останал с впечатлението, че не ти е интересен.

— Така изглежда.

— А сега съжаляваш, че не си се постарала да му обясниш как точно стоят нещата.

Джанет се замисли върху отговора.

— Това е вечния ми проблем: не съм сигурна. Не знам дали съжалявам. При по-нормални обстоятелства предполагам, че щях да подскоча от радост, ако Ерик ме покани на вечеря, но начина ми на живот в момента…

— Джанет, не можеш да проспиш в зимен сън всичките години, които ти остават до завършването.

— Не бях се замисляла за това, преди да срещна Ерик — призна Джанет, като изрита обувките си и изпъна крака. — Той е първия мъж, на когото отказвам вече два пъти. С останалите винаги ми беше доста лесно.

— Тогава, защо му отказа?

— Не виждам къде мога да го вместя в сегашния си живот.

— Ако искаш, бих променила програмата си така, че да имаш още една свободна вечер.

— Това само ще ме накара да се чувствам още по-виновна, отколкото съм сега. И без това нашето споразумение клони изцяло в моя полза.

— Нищо подобно, Джанет. Абсолютното спокойствие, което ми осигуряваш докато гледаш Брайън и Ейми струва много повече от стаята, която заемаш. Докато не си родиш собствени деца, никога няма да разбереш колко си ценна за мен.

— Да, обаче ти и без това прекарваш толкова време вкъщи. Ще се чувствам ужасно, ако те принудя да се затвориш за още няколко часа.

— Какво ще кажеш за следващия петък или следващата събота? — промени тактиката Карол.

Нейните родители щяха да пристигнат с полет от Чарлстън, Южна Каролина, за да прекарат идната седмица с внуците си, преди да отпътуват за Хаваите. Това означаваше свободно време за Джанет.

— Тогава добре, а после? — отвърна логично тя. — Колкото и да пренареждам програмата си, опитвайки се да сгъстя ангажиментите си, просто няма да се оправя. Ако в скоро време не се появи някой отдавна изчезнал роднина, който да ме включи в завещанието си, животът ми в близките две години и половина ще протече точно по същия начин, както досега — при условие, че дотогава завърша.

— Джанет, просто не знам какво да ти кажа. Очевидно вече си обмисляла всичко и си отчаяна от възможностите.

— Така е. Струва ми се, че всичко ще си дойде на мястото, ако се вслушам в разума си.

— Този мъж явно е нещо много специално.

Джанет се усмихна.

— Да, или поне така изглежда. Бих искала сама да проверя и да се убедя, че е такъв — тя отново подгъна крака. — Само ако успея да го накарам да почака няколко години, докато се дипломирам…

— А откъде знаеш, че няма да го направи?

Джанет изсумтя недоверчиво и се наведе към пода.

— Карол, мисли трезво. Нима някой мъж ще се съгласи да чака толкова дълго?

— Не можеш да си сигурна, докато не попиташ.

— Четеш прекалено много любовни романи. А сега говорим за действителността — присмя й се Джанет.

Но докато казваше „лека нощ“ и затваряше вратата, не можеше да се пребори с желанието, дилемата й да има и друго разрешение. Ерик Стюарт беше първия мъж след Робърт, който я бе накарал да лети в облаците.