Джорджия Боковън
Седем дни след петък (4)

III.

Когато се прибра в дома си на улица „Пало Алто“, Джанет вече се чувстваше толкова изтощена, че единственото, което реши да направи, бе да си вземе един душ и да си легне. Шекспир ще трябва да почака до сутринта — помисли си тя, докато се прозяваше широко и отключваше външната врата. Още преди да бе успяла да пъхне ключа до дъно, някой отвори внезапно.

— Карол?… Защо си будна по това време? — възкликна стреснато.

— Добре ли си?

— Доколкото мога да преценя, да.

По гърба й преминаха тръпки от страх. Познаваше Карол като весела и разумна жена, която на двадесет и девет понасяше съдбата си на млада вдовица и майка с неизчерпаем кураж, и уплашеното изражение на лицето й сега се стори на Джанет доста обезпокоително.

— Тогава защо полицията те търси?

— Вече? — изстена тя.

Карол я сграбчи за ръката.

— Ще бъдеш ли така добра да влезеш и да ми разкажеш какво става?

— По-добре да го оставим за утре сутринта.

— В никакъв случай — заяви Карол и я поведе решително към канапето. — Първо седни и си вдигни краката нависоко, за да си отпочинат, а в това време аз ще се погрижа да направя едно кафе.

От личен опит Джанет знаеше, че бе безсмислено да се съпротивлява на Карол, и послушно се настани на дивана, като си подложи една възглавница. Когато я преместваше, под нея се откри цял склад от части на детската игра „Лего“, тя се усмихна. Това бе работа на четиригодишния син на Карол, който според нея имаше доста странна представа за подреждането. Брайън обикновено мислеше, че ако една играчка не се вижда повече, то тя бе на мястото си. За разлика от него, шестгодишната му сестричка Ейми притежаваше навиците на възрастен човек и беше такава чистница, че Карол понякога се притесняваше за нея. Бащата на Ейми беше починал още когато тя беше само на четири, но въпреки крехката си възраст, оттогава тя постоянно се бе опитвала да поеме част от задълженията на майка си.

Джанет склони глава върху възглавничката и притвори очи. Преди да се премести да живее при Карол, тя беше натрупала известен опит в общуването с деца на годините на Брайън и Ейми. В собственото си семейство тя беше най-малката от четирите деца. Споразумението, което беше сключила с приятелката си — да поеме двадесет и четири часа от грижите за малките на седмица, което щеше да улесни Карол в подготовката й за защитата на научна степен — се беше оказало много по-сполучливо, отколкото тя изобщо си бе представяла преди година и половина. Вместо да се отнасят една към друга като работодател и изпълнител, те бяха завързали толкова стабилно приятелство, което, бяха абсолютно убедени в това, щеше да издържи до края на живота им.

Със замъглени от умора очи Джанет погледна към Карол, която се върна в стаята с поднос и чашки от китайски порцелан, потракващи върху малките чинийки. Помисли си, че с външния си вид нейната приятелка — висока, стройна и с руси коси — караше всички да обръщат очи след нея. Но въпреки непрестанните съвети и насърчения от страна на близки приятели, тя отказваше да се върне към предишния си начин на живот, който включваше доста срещи с мъже.

— Каза, че са звънели от полицията?

— Някакъв детектив, Макмилън.

— Обясни ли ти какво иска? — подозрително попита Джанет, навеждайки се да поеме чашата, която Карол бе напълнила с кафе.

— Не можел да открие Кейси на телефона, който ти си му дала. Държи да му се обадиш.

— Сега?

— Само ако се върнеш преди два часа — Карол седна срещу Джанет върху един от старинните столове от времето на кралица Ана, като леко издухваше парата от кафето си. — А сега би ли ми пояснила каква е тази работа и защо те търсят от полицията?

Джанет се отпусна напред и въздъхна тежко. Беше два и половина и явно телефонното обаждане до участъка щеше да почака до сутринта. Започна да разказва по възможно най-краткия начин, като повтори основните моменти от почти криминалното си преживяване.

През цялото време, докато тя говореше, Карол слушаше внимателно, а когато приключи, я попита:

— Какво представляваше този… този мъж с колата?

В продължение на няколко секунди Джанет се опита да разбере какво точно я питаше Карол. Накрая си представи мислено Ерик Стюарт и се помъчи да направи кратко описание.

— Той е висок, има атлетична стойка, тъмнокафява коса, зъби, за които мечтае всеки зъболекар и малко понакуцва с единия крак. Според мен най-забележителното нещо от лицето му са очите. Има удивително изразителни очи. Когато бяхме в пролома сами и той ме гледаше през прозореца на колата, само трябваше да се взра в очите му и разбирах какво мисли. Имам чувството, че когато е внимателен и нежен, жените просто падат в краката му.

— Господи…

Джанет вдигна очи от чашата и срещна усмивката на Карол.

— Какво ти става?

— Възможно ли е да си хлътнала по този Ерик?

Тя зяпна от изненада.

— Не говориш сериозно, нали?

— Всичко, което исках да разбера, беше как се е държал господин Стюарт, след като някой открадва и удря колата му, а получих пубертетско описание на Хулио Иглесиас.

Лицето на Джанет пламна от внезапно притеснение.

— Явно… явно не съм те разбрала.

— Очевидно — Карол започна да събира чашките. — Вече си мисля, че никак не е зле, дето удръжката от застраховката е толкова голяма. Това ще ти осигури достатъчно време, за да го срещаш.

— Последното нещо, което искам в момента, е да видя Ерик Стюарт отново.

— Сигурна ли си?

— Никога не съм била по-сигурна в нещо.

Карол я погледна с лукава усмивка:

— Струва ми се, госпожо, че вие протестирате твърде много.

„Шекспир!“

— Не можа ли да цитираш някой друг? — изпъшка Джанет, понасяйки подноса към кухнята.

Карол й отвърна през смях:

— Предпочиташе да е Байрон?

— Мисля, че в момента най-подходящ е По.

Карол я последва в кухнята. Зае театрална поза и понижи глас.

— Веднъж, когато в нощ ужасна, аз мислех морен и нещастен…

— Това вече е друго нещо.

Те прибраха захарта и сметаната, след което измиха чашите и чак тогава тръгнаха към спалните си. Джанет се запъти към стаята си, замислена върху грешката, която беше допуснала, описвайки Ерик. Все още беше убедена, че впускането й в подробна обрисовка на външността на господин Стюарт, вместо на неговите действия, беше просто едно недоразумение. Макар че… не можеше да разбере как се беше разбъбрила така за него. А и наистина мислеше това, което каза на Карол. Въпреки физическата красота и привлекателност на Ерик, тя беше сигурна, че последното нещо, което искаше да направи в момента, бе да го види отново. Освен това, той без съмнение бе решил, че на нея й хлопа дъската, а тя нито имаше време, нито изгаряше от желание да го убеди в противното.

 

 

След като остави Джанет предишната вечер, Ерик счете за по-разумно да остане в града, отколкото да се прибере в дома си в Саусалито, който се намираше от другата страна на залива. Къщата на улица „Сий Клиф“ беше станала негова собственост, след като се бе предавала подред на три поколения. Сега в нея живееха неговите баба и дядо, родителите му и сестра му. Въпреки това случаите, когато всички си бяха вкъщи по едно и също време, ставаха все по-голяма рядкост. След пенсионирането на баща му, родителите му бяха открили радостта от пътуването и оттогава постоянно изучаваха някоя нова страна на света. Баба му и дядо му предпочитаха топлината на минералните бани Палм Спрингс, а сестра му, Сюзън, прекарваше повече време в страните от Ориента, отколкото в Щатите, защото беше пилот в компания за международни куриерски услуги. Ерик обикновено оставаше да преспи в тази двуетажна тухлена къща в стил Тюдор само, когато му се налагаше да закъснее вечер или имаше прекалено ранна среща на другия ден.

Тази сутрин нямаше никакви срещи, но въпреки това му предстояха безброй задачи. Трябваше да се договори за превозването на кобрата до работилницата „Самс Боди“, да се свърже със застрахователния си агент и да се обади до службата, която даваше лимузини под наем, за да ги предупреди, че щеше да задържи колата дотогава, докато оправеха неговата собствена. Последния път, когато бе оставил автомобила си в автосервиз и му се бе наложило да ползва услугите на такситата, беше имал само главоболия. Понеже рядко се сещаше да провери колко пари има в себе си, твърде често се бе оказвал в ситуация да пристигне до дадено място и да установи, че няма достатъчно, за да плати.

Първата му работа бе да позвъни на секретарката си и да отмени срещата в девет часа за следобед. След това се зае да уреди проблема с колата. Два часа по-късно той се обади на Елизабет Гудсън, за да я предупреди, че плановете им за ходене на опера в събота щяха да претърпят малка промяна.

Ерик беше приятел на Елизабет и нейния съпруг, Уолт Гудсън, още от първи курс в университета. С изключение на годините, прекарани в различни колежи, те бяха поддържали редовни контакти и се виждаха доста често. Елизабет работеше като дизайнерка на интериори, на свободна практика. Уолт беше директор на отдела за готово облекло към фирмата „Неймън Маркус“.

— Ерик! — гласът на Елизабет преливаше от щастие. — Какво става?

— Обаждам ти се да проверя дали имаш нещо против да напуснеш мързеливия си съпруг и да избягаш с мен във Фиджи.

— Хм… да избягам с теб във Фиджи. Звучи доста съблазнително. Защо не помислиш дали можем да заменим това с нещо музикално? Например да помолим маестрото да ни включи в програмата на операта за следващата година.

— Ти ще пееш теноровата партия.

— А ти сопраното.

— Уолт може да държи меча…

Тя се изсмя:

— Само не и около мен. Тази сутрин си свали половината челюст, докато се бръснеше. Това надхвърли всякакви граници и вече не бих му дала нещо по-остро от пръста му. Напоследък само неприятности ми сервира.

Ерик прочисти гърлото си и премина на въпроса, поради който всъщност се обаждаше.

— Като каза неприятности… — започна той и разказа цялата история с колата.

— Ерик, но това е ужасно! — възкликна със съчувствие Елизабет. — И то точно след като я взе от сервиза. Какво ще кажеш на баща си?

— Ако имам късмет, той никога няма да научи за кражбата и последиците по колата. Предполагам, че докато е в Япония, няма да разбере дали съм взел кобрата след първата катастрофа. Единственото, което трябва да направя, е да си мълча, и той ще реши, че поправката е отнела повече време, отколкото предполагахме.

— Подло.

— По-добре нищо да не знае. Така няма да има проблеми с кръвното — Ерик погледна часовника над камината. — Всъщност, стана време да затварям и да тръгвам, а още не съм ти казал истинската причина за моето обаждане. Тъй като през следващите няколко седмици се налага да използвам лимузина под наем, реших, че няма да е зле да се насладим на тази услуга в събота вечер.

— Но това е чудесно! Искаш да кажеш, че най-после ще имам шанс да видя как живее другата половина на човечеството?

Елизабет имаше навика да приветства всяко ново приключение с ентусиазма на дете, което се е отскубнало от родителите си в магазин за бонбони. Ерик беше установил това отдавна и се усмихна.

— В събота ще се върна твърде късно от Монтерей, затова, ако нямаш нищо против, ще дам инструкции на шофьора да мине първо на твоя адрес. После двамата с Уолт можете да се отбиете да вземете и Сандра на път за операта.

Ерик поддържаше връзката си със Сандра по-скоро от удобство, отколкото от някакви чувства между тях. Те си звъняха, когато изникнеше приятен повод за среща, или когато някой от тях имаше излишен билет за някое представление, както за наближаващата съботна опера.

— Уолт все ми повтаря, че много скоро ще загубиш удоволствието от компанията на Сандра.

— Може и това да стане. До края на месеца тя трябва да реши дали да приеме повишението и предложението да се премести в Далас. Наистина не ми се иска да си отиде, но тя не бива да пропуска такава страхотна възможност.

— Честно казано, отдавна имам желание Сандра да замине някъде.

— Мислех, че я харесваш.

— О, разбира се. Но ми се струва, че докато тя се върти около теб, ти никога няма да помислиш за по-сериозна връзка.

— Този път ми повярвай, Елиза. Ако се появи такава жена, нищо, нито Сандра, нито цяла редица футболни защитници няма да ми попречат. Но дотогава Сандра Уинслоу е най-подходящата ми компания. Тя е красива, чаровна, интелигентна, и което е най-важно — няма никакво намерение да се обвързва с мен. Какво повече ми трябва?

— А не ти ли е нужен някой, с който да се сгушите в студените нощи?

Този разговор се бе повтарял стотици пъти в една или друга форма, но с присъщия си неизлечим романтизъм, Елизабет все още не можеше да се примири, че Ерик наближаваше тридесет и пет, а нямаше съпруга.

— Повярвай ми, никога топленето през студените нощи не е представлявало някакъв особен проблем за мен.

— Говорех за нещо по-постоянно.

Той се засмя и приключи темата.

— Ще се видим в събота.

Каза й „довиждане“, огледа стаята още веднъж, за да не забрави нещо, и тръгна към офиса, нетърпелив да започне деня.

 

 

На петия ден след катастрофата с колата на Ерик Стюарт, Джанет беше отново в Сан Франциско и караше прецизно една лъскава лимузина, ловко маневрирайки сред движението на улица „Маркет“. Тя даде сигнал, че ще завива наляво по „Ван Нес“, която щеше да я изведе на „Ломбард“, а после на „Дивасадеро“, където трябваше да вземе някакъв клиент. По нейна молба диспечерът на „Лимузини под наем“ й беше възложил ангажимент, който щеше да продължи цялата вечер, вместо да й даде три или четири едночасови повиквания. Въпреки, че за по-дълготрайните престои се плащаше по-малко, Джанет предпочиташе този вид услуги, защото докато чакаше компанията да се навечеря или да изгледа представлението, можеше да се подготви за упражненията на другия ден или да си напише домашното.

Макар че не й се бе наложило да отиде отново в полицейския участък, седмицата бе преминала в мъчително чакане на телефона. След като научи, че единствената причина за обаждането на детектив Макмилън онази нощ бе телефонът на Кейси, тя бе започнала да диша малко по-леко. Сега й оставаше само да чака „падането и на другата обувка“, докато първо полицията, а после и прокурорът си свършеха тяхната работа.

Наближавайки „Дивасадеро“, Джанет хвърли още един поглед към адреса, който лежеше на седалката до нея и прецени, че къщата трябваше да се намира от дясната страна на улицата, някъде, след три блока. Докато завиваше, тя се огледа напред за паркинг, а после надзърна в огледалцето за задно виждане, проверявайки за полиция. След няколко минути къщата се показа. Беше измазана с типичната калифорнийска мазилка в светложълто и се намираше толкова близко до съседните постройки, че изглеждаше като залепена за тях. Беше на три етажа, а най-отдолу имаше два гаража, които гледаха към улицата. Като се вземеше предвид, че местата за паркиране в Сан Франциско бяха почти толкова рядка находка, колкото и златото, привлякло първите заселници в този край, то можеше да се предположи, че такъв просторен гараж, в квартал като този, сигурно беше удвоил цената на самото жилище.

Джанет спря до тротоара, блокирайки две пътеки за коли и скривайки един знак. Още веднъж провери за патрули, прибра косата си под шапката и се отправи към входната врата.

Там я очакваха мъж и жена, които по нейна преценка бяха на около тридесет години. Съдейки по любезностите, които двамата си размениха, докато вървяха към лимузината, Джанет реши, че я очаква приятна вечер. Беше се научила да съди за клиентите си още по тяхното отношение към нея. В този случай хората, които щеше да вози, гледаха на нея като на човек, вършещ своята работа, а не като на техен слуга за вечерта.

След като им отдели няколко минути, за да демонстрира как работят телевизорът и барчето, Джанет запали мотора и продължи към третия член от компанията. Малко по-късно спря на „Норт Пойнт“ пред висока кооперация с изглед към залива. Под синия сенник на входа чакаше портиер, към когото тя се обърна с думите:

— Съобщете на госпожа Уинслоу, че лимузината е тук.

— Слушам.

Докато чакаше, Джанет отмерваше ритъма на леката рок музика, като барабанеше по кормилото. От време на време поглеждаше към високите стъклени врати, надявайки се да види жена, облечена в официален тоалет, подходящ за опера. Накрая тя се появи. Носеше блестяща рокля от сребърно ламе, която прилепваше плътно към идеално оформеното й тяло. Джанет изскочи от колата, за да отвори вратата.

След като поздрави останалите пътници, жената се обърна към Джанет:

— Ще трябва да спрем още на едно място — каза тя с нисък, страстен глас, който напълно подхождаше на роклята.

— Да, госпожо — Джанет вече беше предвидила това, тъй като тази жена не й приличаше на дама, която би излязла някъде сама. — Кой адрес?

— Авеню „Сий Клиф“, номер 1–7–2–3.

Джанет повтори адреса няколко пъти наум, за да го запомни и накрая в главата й зазвъня нещо познато. Започна да рови бързо из паметта си. Като служителка на „Лимузини под наем“ и „Агенция за всякакви услуги“ тя беше получавала работа във всички кътчета на Сан Франциско, така че познатото звучене на адреса не я изненада, но остана озадачена, защо и кога бе ходила там.

След като пресече „Ломбард“ и зави по „Калифорния“, тя навлезе в „Сий Клиф“, но дори и сега не можа да си спомни по какъв случай е била тук. Когато мина покрай нечетните блокове и магазините отстъпиха място на къщи, които изглеждаха все по-скъпи, Джанет усети как стомахът й започна да се свива, а гърлото й пресъхна. С изненадваща яснота тя си спомни откъде адресът на „Сий Клиф“ й звучеше толкова познато. Там живееше Ерик Стюарт.

Усети как пребледнява. Сърцето й искаше да изскочи от гърдите. Това не може да бъде! Никога не беше вярвала в случайни съвпадения, а това беше повече от невероятно. Не можеше да си представи, че от всички служби за лимузини под наем и от всички шофьори, които работеха за тези служби, точно тя отиваше да вземе единствения човек на полуострова Сан Франциско, когото се беше надявала да не види никога повече до края на живота си.

Най-накрая къщата му изплува пред очите й. Беше разположена в средата на група сгради и към предната врата водеше къса автомобилна алея. В сравнение със заобикалящите я постройки, къщата изглеждаше по-голяма и величествена, и сякаш излъчваше благосъстоянието на собственика. В Сан Франциско парцелите за жилища струваха доста повече от самите жилища и домът на Ерик Стюарт не правеше изключение от това правило. Авеню „Сий Клиф“ се намираше в южната част на залива, отляво на него се простираше Тихият океан, а отдясно устието на залива Сан Франциско и Голдън Гейт Бридж. Гледката от къщите, които в действителност бяха построени на скалите, беше толкова грандиозна, че си струваше да се понасят легендарните ветрове и мъгли, за да се живее там.

Джанет даде мигач за завиване и изчака преминаването на една кола, като мислено й благодари за допълнителните секунди, които й подари. Реши, че в момента имаше поне едно предимство — шофьорската униформа донякъде скриваше истинската й самоличност. Още в началото, когато започна работа към „Лимузини под наем“, откри, че хората, които се ползваха от тази услуга, рядко обръщаха внимание на шофьора.

Забави се възможно най-дълго, но повече нямаше как да отлага, наоколо не се виждаше никаква кола. Намали скоростта, за да се приближи до бордюра и спря в началото на алеята. О, не! — мислено изстена тя при вида на широко отворената врата. С ужас разбра, че дори нямаше да й предоставят шанса да повърви до къщата, за да се съвземе. Неистово посегна към шапката си и провери дали косата й бе добре скрита. Рязко дръпна козирката и се опита да я смъкне колкото се може по-надолу върху челото. Въпреки усилията й да се подготви бързо, Ерик се появи до лимузината толкова скоро, че тя даже не успя да излезе от нея.

— Добър вечер — учтиво поздрави той с топъл, приятелски глас.

Джанет сведе глава, опитвайки се да скрие лице под лъскавата кожена козирка на шапката, и отвърна, без да вдига очи от неговите обувки:

— Добър вечер, сър.

Ерик се поколеба.

— Не мисля, че сме се срещали преди, нали? Не, просто съм сигурен, че не сме — вие сте първата жена, която агенцията ми изпраща — той протегна ръка. — Приятно ми е, Ерик Стюарт.

В този момент й се искаше той да бе някой от онези сноби в обществото, на които и през ум не им минаваше да се представят на прислугата. Подаде му своята ръка и усети внезапно електричество да преминава през нея.

— Госпожица Бейли, сър.

Освен че набързо зае моминското име на майка си, тя го произнесе с плътен глас и акцент на южняк, който бе усвоила преди доста години в гимназията, докато играеше в някаква пиеса.

— Надявам се да прекарате една приятна вечер. Ако има нещо, с което мога да ви помогна, моля, обърнете се към мен.

— Благодаря — отвърна той и се наведе, за да влезе в колата.

В стремежа си да приключи този вежлив разговор колкото се може по-бързо, Джанет хлопна вратата, като едва не докосна крака на Ерик. Облекчението й не трая много дълго. Още щом седна на шофьорското място стъклената преграда, която я отделяше от купето на пътниците се отвори и един болезнено познат глас заговори отново:

— Тъй като е още рано за операта, решихме да спрем преди това в бар „Джейсън“. Знаете ли как да стигнете до там?

— За улица „О’Фарел“ ли става дума?

— Точно така.

Ерик остави прозорчето отворено и Джанет нямаше друг избор, освен неволно да подслушва разговора на задните седалки. Безобидните закачки и непринуденият смях, които нейните пътници си разменяха, я убедиха, че те бяха стари приятели. Тъкмо когато страховете й от прекарването на една катастрофална вечер позатихнаха, някой спомена кобрата.

Ерик въздъхна:

— Ако нямате нищо против, бих желал да сменим темата. Струва ми се, че тази седмица направих десет обиколки от полицията до застрахователния ми агент, а оттам до автосервиза.

— Е, надявам се, че поне са вкарали онази глупава жена в затвора. Тя е заплаха за обществото — гласът на Сандра Уинслоу изразяваше нещо повече от порицание.

Джанет настръхна от възмущение. Това беше най-тъпото и идиотско нещо, което някой можеше да каже. Тя веднага забрави всички добри мисли, които й бяха минали през главата за жената в сребърното ламе.

— Струва ми се, че вече ти обясних как стоят нещата — отвърна Ерик.

— Да, така е. Но аз очаквах, че до този момент полицията ще е отхвърлила налудничавата история, която крадлата е измислила с толкова пропуски. Беше ми трудно да повярвам, че детективът се е вързал на нейния разказ, но когато и ти каза, че си се хванал на въдицата, аз… честно казано, бях поразена.

Джанет погледна в огледалцето за задно виждане точно, когато Ерик показваше безмълвно на Сандра да не говори повече.

— Жалко, че те нямаше там, когато уточнявахме нещата.

Единственото, което Джанет можеше да направи, бе да си държи устата затворена. Опита се първо да преброи до десет, а после до двадесет, но това не помогна, и когато спря пред заведението, където те щяха да пийнат нещо, вече наближаваше две хиляди.

По-късно, когато остави Ерик и неговите приятели в операта и се присъедини към колегите си, които бяха паркирали лимузините на едно място, тя измъкна учебника си по биология изпод седалката и отвори на глава седма. Беше стигнала до половината на урока, когато осъзна, че изобщо нямаше представа какво чете. Въпреки че погледът й бе минал по страниците, в ума й все още витаеше Ерик Стюарт. Втората среща с него бе предизвикала у нея толкова необичайна реакция, че тя се оказа неспособна да я сравни с нещо, което бе изпитвала досега. Когато го видя за първи път, облечен в кафяв спортен екип, той й се стори средно привлекателен мъж, но сега не можеше да отрече, че в черния си смокинг изглеждаше направо зашеметяващо. Очевидно беше от ония мъже, които се чувстваха еднакво добре и в ежедневно, и в официално облекло. Те можеха да танцуват до зори, а после неочаквано махаха вратовръзката, разкопчаваха ризата, навиваха панталоните до коленете и отиваха да се разхождат по плажа докато изгрееше слънцето.

Джанет въздъхна замечтано и случайно видя отражението си в прозореца. Изненада се колко уязвимо и нещастно изглеждаше. Тъй като постоянно беше или прекалено уморена, или твърде заета, за да се отдава на безплодни мечти, тя установи, че от дълго време насам за първи път съзнателно бленуваше за мъж. Това, че изборът й бе паднал на Ерик Стюарт, бе силно доказателство, че около работата и училището беше станала късогледа. По-скоро трябваше да съсредоточи мечтите си върху някоя кино или рок звезда, която вероятно никога нямаше да срещне.

Два часа по-късно Ерик й даваше указания как да стигне до някакъв късен нощен ресторант, където четворката бе запазила маса за вечеря. След още два часа тя ги откарваше по домовете им. Първо остави семейство Гудсън, а после Сребърното Ламе. Докато Джанет чакаше в колата, Ерик изпрати Сандра. Петнайсетте минути й се сториха цяла вечност. Гледайки часовника пред себе си, тя се опита да си внуши, че минутите й се струват като часове, защото беше уморена и гладна и искаше да се прибере вкъщи. Повтори си няколко пъти, че нетърпението й няма абсолютно нищо общо с любопитството й да разбере точно по какъв начин той казваше „лека нощ“ на Сандра.

Част от притеснението й около дългото чакане се дължеше и на факта, че тя се доверяваше на умението си да преценява характери. Бе решила, че Сандра Уинслоу не бе подходящата жена за Ерик Стюарт. Според нея тя беше северен тип и спадаше към хората, които обзавеждаха домовете си изцяло в бяло и имаха килерчета, където всяко нещо имаше свое неизменно място, а обувките са наредени в права редица като войници по време на официален преглед. По нейно мнение на Ерик му беше нужна по-темпераментна жена от южняшки тип — някоя небрежна, но колоритна личност, която да бъде в противовес на неговия собствен северен характер. Очевидно той си беше избрал достатъчно разумно подходящи приятели, значи можеше да го направи и с любимата си жена. Без да осъзнава, Джанет барабанеше нетърпеливо по кормилото. Докато се хокаше, че се бе загрижила за това колко дълго се сбогуват двамата, до нея внезапно се появи Ерик.

— Не излизай — предупреди я той и заобиколи от другата страна на колата.

Тя не остана задълго озадачена от неговите действия, защото веднага разбра намеренията му. Щеше да седне отпред до нея.

— Господин Стюарт — бързо заговори Джанет, — не можете… компанията не позволява да…

— Какво е това? — прекъсна я той, вдигайки учебника по биология, който лежеше между двете седалки.

— Господин Стюарт… вие нямате право…

Не успя да продължи, тъй като Ерик втренчи поглед в очите й и тя застина омагьосана, неспособна да наруши мига.

Когато заговори отново, гласът му бе лишен от всякаква престорена любезност и звучеше приятелски, дори с намек за по-голяма интимност.

— Доколкото помня, миналия път решихме да се обръщаме един към друг с малките си имена, Джанет.

Тя остана с отворена уста.

— Ти знаеш? Кога…?

Той посегна към шапката й и я отметна назад.

— Почти от самото начало. Дори и адвокатите могат да бъдат наблюдателни — усмихна се и продължи: — Освен това действията ти бяха абсолютно издайнически.

— Защо не каза нищо досега?

— Какво например?

— Добър вечер, госпожице Франклин, или нещо такова за начало.

Той се извърна така, че да я вижда.

— Твоето поведение по някакъв начин ме накара да мисля, че предпочиташ да останеш инкогнито.

Понеже трябваше да направи нещо, за да прикрие обхваналото я смущение, Джанет запали двигателя и се включи в спокойния уличен поток. Още не бяха излезли от квартала, когато на устните й заигра усмивка.

— Страхувах се, че ако разбереш кой е шофьора на лимузината, ще провалиш вечерта.

— Признавам, че първите няколко мили бях малко нервен — подразни я леко той. — Но след като установих, че знаеш как да се оправяш с тази кола, се успокоих. Между другото, намирам новопридобития ти акцент за доста чаровен — добави, вдигайки книгата, която бе открил, за да прочете заглавието. — Вършиш две работи едновременно?

Тя отговори, като пренебрегна забележката относно акцента:

— Една от главните причини, поради която се захванах с тази работа, е свободното време докато чакам клиентите. Също така и доброто заплащане.

— Каза, че си второкурсничка?

— Аха.

— Какво те накара да се завърнеш към ученето…

— На тази възраст?

— Не исках да кажа точно това — зашити се Ерик и погледна лицето й. — Мисля, че си някъде около двадесет и седем, двадесет и осем години.

— И седем.

— Въпреки че не ти е прекалено късно за университета, обзалагам се, че си малко по-голяма от колегите ти в Станфорд.

Обикновено тя имаше стандартен отговор на въпроси от този род, но Ерик беше нещо съвсем различно и според нея заслужаваше друго отношение. Имаше усещането, че той я разпитваше от истински интерес. В резултат на това и в разрез с навиците й, тя описа накратко живота си пред един почти непознат човек.

— Влюбих се доста млада, още когато вярвах в приказките и най-вече в щастливите завършеци — „и те живели щастливо дълги години“, нали помниш това? Омъжих се за Робърт веднага след гимназията. Решихме аз да си намеря работа, а той да следва в университета. Споразумяхме се, когато той се дипломира, да кандидатствам аз. За жалост, краят се оказа малко по-различен. Вместо да започне бизнес, след завършването си Робърт изяви желание за следдипломна квалификация, което щеше да му отнеме още две години. Тъй като през това време нямаше да се справим само с моята заплата, той си намери почасова работа. В резултат на тези промени в първоначалния план, Робърт продължи да учи, като същевременно и двамата работехме, и в края на краищата стигнахме дотам да се виждаме само по няколко часа на седмицата — тя сви рамене. — След окончателното му завършване вече имахме малко свободно време за срещи. Много скоро обаче открихме, че нямаме нищо общо. Опитахме да поровим из душите си за забравени чувства, но решихме, че ще е по-добре да се разделим и всеки да тръгне по своя път.

— Значи сега се мъчиш да пробиеш чрез училището?

Адвокатът в него се събуди. Стори му се твърде нечестно, че тя бе изпълнила своята част от споразумението, а Робърт не.

Джанет прочете мислите му и се усмихна.

— Робърт искаше да ми помогне, но аз отказах. По този начин исках да скъсаме всички нишки, които ни бяха свързвали и да се разделим като приятели. Освен това, не желаех да съм негово финансово бреме, ако случайно срещне някоя друга жена.

Ерик се втренчи в нея. Това, което чу, звучеше подозрително щедро.

— Мисля, че ти си… забележителна личност.

— Не, не съм. Просто практична — тя се усмихна. — Не трябва да забравяш, че в момента, в който се разделихме с Робърт, аз не знаех, че съм приета в Станфорд. Ако имах представа за това, мисля, че щях да приема предложението му. Когато се разведохме, парите, които предвиждах, че ще харча, се оказаха една трета от това, което в действителност ми трябваше. Накрая всичко свърши добре. Кандидатствах за стипендия и я получих. Така успявам да се справям донякъде.

Известно време пътуваха в мълчание.

— Какво следваш? — наруши го Ерик.

Джанет го погледна и се опита да прецени каква щеше да бъде реакцията му, като чуеше отговора. Беше сигурна, че щеше да го хвърли в недоумение. Досега не беше срещала много хора, които разбираха начина й на мислене. Близките й приятели считаха, че принадлежи към поколението от 60-те — 70-те.

— Специалността ми е педагогика. Искам да преподавам в гето.

— Защо в гето? — попита той след кратък размисъл.

— Нали няма да се чудиш, защо съм пръснала толкова пари в Станфорд, при условие, че можех да получа правото да преподавам и в някой държавен университет срещу една десета от сегашната ми такса?

— И през ум не би ми минало.

Тя вдигна поглед и се опита да разчете изражението му. Чудеше се дали той се преструва или говори сериозно. Отдавна не беше се изповядвала на никого и изкушението да продължи беше твърде голямо.

— Вярвам, че похабяването на умствените възможности на човека е голяма трагедия, ето защо образованието ще помогне на хората да се изтръгнат от бедността.

— Сега разбирам.

Беше забравила основната причина, която я спираше да говори често за себе си — всеки път, когато се опитваше да опише чувствата си с думи, неизменно започваше да звучи като Флорънс Найтингейл^[1], наивно и глупаво едновременно, от което на човек му прилошаваше като от майонеза върху бял хляб или кифличка с мед.

— Искам да променя живота на децата.

О, чудесно! Сега прозвучах като актриса от драматична пиеса. Няма смисъл. Не мога да убедя един преуспяващ адвокат, че преподаването в гето е нещо значимо.

— Какво те вдъхнови да станеш учителка?

Бяха стигнали неговата къща. Джанет спря на алеята и изключи двигателя, след което отговори:

— Доста хора ме питат за това — мислено добави, че повечето от тях го правеха със скрито недоверие. — Все ми се иска да изляза с някаква бомбастична история, изпълнена с патос и вдъхновение, която наистина ще впечатли слушателите, но още не съм се спряла на нещо подходящо.

— Аз предпочитам действителността.

— Предполагам, че всичко е въпрос на безсилие. Навсякъде се говори за това как да забогатеем, но никой не се заема да направи нещо полезно.

— Според мен това е великолепна…

— О, моля те, недей — въздъхна тя. — Нито съм великолепна, нито забележителна, а чисто и просто малко безумна и доста упорита.

— А може би и жадна?

— Моля?

— Искаш ли да се качиш при мен и да изпиеш нещо?

На езика й бе да каже „да“, но разумът надделя над желанието. И без това вече бе започнала да харесва Ерик, а ако налееше масло в огъня, щеше да се прояви като глупачка, така че колебливо отхвърли предложението:

— Не, наистина… в гаража ме чакат да се върна.

— Почти бях забравил.

Ерик се укори за несъобразителността си, припомняйки си, че тя бе имала твърде тежък ден и беше нормално да се прибере в дома си за почивка.

За да изпълни последното официално задължение за вечерта, Джанет стана и отиде от другата страна на лимузината. Трябваше да отвори вратата на Ерик.

— Надявам се, че следващия път, когато се нуждаете от подобни услуги, ще се обърнете отново към нашата служба — каза тя с игриво пламъче в очите и се поклони леко.

Ерик посегна към портмонето си.

— По дяволите! — внезапно възкликна той. — Вчера забравих да отида до банката — махна безпомощно, очевидно притеснен от този факт. — Нямам никакви пари…

Джанет не можа да сдържи смеха си и предложи:

— Ако си в затруднено положение, мога да ти заема няколко долара.

— Не… нямах това предвид.

Изглеждаше толкова поразен, че тя реши да го освободи от неловкото положение, в което го бе поставила с шегата си.

— Ако се притесняваш, че не можеш да ми дадеш бакшиш, защо просто не го приспаднеш от парите, които ти дължа?

Той замълча за известно време.

— Сигурна ли си, че не искаш да влезеш?

— По-добре да си тръгвам — Джанет бавно затвори вратата. Чувстваше някаква топлина в тялото си, въпреки че въздухът навън бе леденостуден.

Ерик подаде ръка.

— Беше много приятно и забавно. Радвам се, че имахме шанса да се срещнем при, ако мога така да ги нарека, не толкова правни обстоятелства.

— На мен също — подаде му своята в знак на помирение.

Той я заведе до шофьорското й място и отвори вратата.

— Карай внимателно.

— Винаги карам внимателно — засмя се тя. Запали мотора, вдигна сияещи очи и махна за довиждане.

Ерик се качи на верандата и проследи колата, докато тя се скри от погледа му. Чак тогава влезе в къщата, която му се стори необичайно тиха и празна след затварянето на вратата. В глухото пространство стъпките му отекнаха като удари на сърце. Беше свикнал да бъде сам и това му доставяше удоволствие, но тази вечер му се прииска да има компания. Мислите му се върнаха към Джанет. Хвърли ключовете на масата и отиде в дневната, за да си налее нещо за пиене. Тази жена го беше заинтригувала с упоритостта и дързостта си.

Приближи се към прозореца, за да види влизането на един кораб в залива. В ръцете си държеше чаша, съдържаща доста голямо количество златисто бренди. Семената на дълбоко вкорененото му желание за пътешествия, което бе в постоянен конфликт с практичната страна на неговия характер, бяха намерили плодородна почва в часовете, прекарани пред този прозорец в детството му. За осемгодишното момче, затворено в къща, издигната на скалите, корабите, които влизаха и излизаха от залива бяха приели символичния и вълшебен ореол на свободата. В продължение на четири години Ерик бе живял обграден от грижите на родители, лекари и медицински сестри. През това време мислено бе плавал с корабите, появяващи се изпод Голдън Гейт Бридж, и бе измислял невероятни приключения, в които винаги бе играл главната роля. Твърдо вярваше, че някой ден щеше да изпълни обещанието, което си бе дал като малък — да обиколи местата от детските си мечти.

Вдигна чашата и отпи глътка от позатопленото бренди. Представи си шока на своите колеги, когато дойдеше момента да им съобщи, че напуска адвокатската професия и тръгва на околосветско пътешествие. Те несъмнено щяха да кажат, че това не е уравновесения, отговорен, точен в срещите Ерик Стюарт, когото познаваха. И вината за това щеше да е изцяло негова, тъй като до този момент наистина бе създал погрешно впечатление за себе си. Дълбоко под обвивката на адвоката се криеше душа на пътешественик.

Внезапно го обхвана непреодолимо желание да бъде на своята яхта в Саусалито. Двумачтовият плавателен съд, който все още чакаше пълен ремонт, бе неговия истински дом. Дългите часове, прекарвани във възстановяване и поправяне на „Обещанието“, озадачаваха неговите приятели и роднини, неподозиращи нищо около плановете му за пътешествие. Ерик предпочиташе да го считат за малко странен, понеже искаше да живее на лодка, отколкото да го сочат като луд, който мечтае да зареже адвокатската си кариера, за да изпълни обещание от детството. Така му беше и по-лесно. Освен това знаеше, че човек, който не е прекарал толкова години с нос, опрян в прозореца, и очи, вперени в отплаващите кораби, никога не ще разбере желанието му да пътува по света със собствена яхта.

Дързостта — точно това ми харесва у Джанет Франклин — реши накрая той и като изпи последната глътка бренди, се отдръпна от прозореца. Докато се връщаше да остави чашата в барчето, по устните му премина лека усмивка. Дързостта наистина е голям плюс, но не бива да забравям дългите крака, сините очи и гъстата черна коса — припомни си той.