Джорджия Боковън
Седем дни след петък (11)

X.

Нарочно си беше купила часовник, който вдигаше ужасна аларма, тъй като това беше единствения начин да се събужда сутрин. Сделката с будилника се беше оказала страхотна — костваше й само пет до десет минути суетене, за да се приготви за деня, а получаваше сигурна гаранция, че ще стане от леглото. Предпочиташе да бъде сама, докато вземаше ранния си душ, понеже той й даваше достатъчно време да се отърве от раздразнението след стресването от оглушителното дрънчене.

Тази сутрин, благодарение на това, че будилникът беше иззвънял в три часа — два часа след като си беше легнала — настроението й беше по-кисело от обикновено. Прекарвайки пръсти през рошавата си коса и прозявайки се лениво, Джанет прекоси стаята и погледна през прозореца. Не видя нищо — навън цареше пълен мрак. Покри слепоочията си с ръце и се опита да разбере дали вали, но не можа да прецени доколко блестящата влага по детската люлка бе паднала с мъглата, или бе останала от преминал дъжд.

При мисълта, че трябваше да отиде чак до Ливърмор с мотоциклет, я обхвана непреодолимо желание да се мушне отново под завивките, но с доста усилия на волята устоя на този импулс и се запъти към банята с намерението да се подложи на най-горещия душ, който можеше да изтърпи. Поне в началото на деня да съм топла.

Ърткуейк се появи точно в три и половина, нетърпелив да тръгват и толкова бодър, колкото беше и денем. Джанет го покани да влезе на чашка кафе. Той се замисли върху предложението и след секунди прие.

— Но не трябва да се бавим дълго — предупреди я, докато си сваляше каската, — защото не искам да закъснеем.

— Пази Боже — изпъшка тя и го поведе към кухнята. Когато се обърна, за да му подаде чашата, едва не я изпусна. Само за няколко дена той си беше пуснал дълга къдрава коса. — Как го направи? — удиви се Джанет.

Той се ухили.

— Лесно. Взех я от една кутия тази сутрин и си я залепих. Какво мислиш?

— Мисля, че изглеждаш като истински ученик и съм сигурна, че родителите ти биха коленичили пред теб и биха целунали земята под краката ти, ако можеха да те зърнат.

— Смяташ ли, че ще имат по-добро мнение за това, което върша в момента, ако ме арестуват?

— Не бих стигнала чак дотам — подаде му чашата. — Като спомена арестуване, нали организаторите на тази акция знаят, че не съм от доброволците?

Протестите и стачките бяха зачестили твърде много през последните години и бяха толкова прецизно подготвени, че повечето групи „наемаха“ доброволци, които се съгласяваха да отидат в затвора вместо другите участници в демонстрацията. Тази практика се беше оказала приемлива за всички страни в конфликта — на полицията не й се налагаше да търси място за стотици затворници, а самите затворници имаха възможност предварително да уредят отсъствията си от работа или от училище.

— Не се безпокой, погрижих се името ти да не фигурира в списъка.

Беше й трудно да откъсне поглед от новата му прическа, която го бе променила до неузнаваемост. Съмняваше се, че някой, който го бе виждал само с индианската му подстрижка, включително и тя самата, щеше да го познае в тълпа от хора.

— Но защо си с перука? — не се сдържа тя.

— Предположих, че иначе никой няма да ме вземе на сериозно — отвърна той с такава трогателна прямота, каквато излъчваха самотните кученца във витрините на големите магазини.

Изведнъж всичките й намерения да го убеди, че ще е по-добре тя да остане вкъщи, за да се наспи, се изпариха. Осъзна, че щом Ърткуейк правеше компромис с войнствената си прическа и облекло, то най-малкото, което тя можеше да направи за него, бе да го придружи.

— Хайде — дръпна го за ръката, — време е да тръгваме.

 

 

До момента, в който стигнаха до Ливърмор, Джанет беше започнала да съжалява за своята мекушавост. Чувстваше се като идиот, тъй като не можеше да си представи, че нормален човек би се съгласил да предприеме подобно двучасово пътуване с мотор в най-студеното време, което тя дори се страхуваше да си помисли, че съществува.

Те прекосиха града и поеха на изток. След като стигнаха изхода при „Гринвил Роуд“, завиха в друга посока и продължиха на юг по един тесен път, който криволичеше около две мили. Когато усети, че Ърткуейк забавя и отбива вдясно, Джанет вдигна глава от прикритието на неговия гръб и се огледа. Пред очите й се простираше асфалтова зона, която беше обозначена със знак като „Ийст Гейт“. В началото на тази територия имаше караулно помещение, долепено до заключен с катинари и вериги портал, над който висеше заповед до всички преминаващи да показват легитимациите си. Отляво се издигаха няколко кафеникави постройки, а пред тях бяха наредени паркирани коли. Към сградите сочеше още един знак с надпис „Център за посетители“. Цялата площ зад караулното помещение беше обградена от верижна ограда, върху която се издигаха три реда бодлива тел, насочени с шиповете навън, за да не се допускат нарушители. Навсякъде бяха поставени плакати, които предупреждаваха с големи букви, че минаването и разхождането са строго забранени от закона. На еднакво разстояние един от друг по протежение на оградата висяха не толкова многобройни жълти афиши, чийто текст бе напечатан с дребен шрифт и не можеше да се чете отдалеч.

Джанет мислено отбеляза, че освен зловещата атмосфера, която витаеше наоколо, другото най-характерно нещо за района бе липсата на оживление.

— Къде са останалите? — неспокойно попита тя, оглеждайки подозрително празния паркинг.

— Нямам представа — Ърткуейк извади парченце хартия от джоба на панталоните си. Разгледа я подробно за няколко секунди и слезе от мотора. — Нали това е Ийст Гейт?

Джанет кимна.

— И днес е неделя?

Тя кимна отново.

— Тогава не мога да разбера, защо ние сме единствените хора, които се мотаят наоколо — зачуди се той и прибра листчето.

— Вероятно останалите се събират някъде другаде и смятат да пристигнат заедно. Сигурно ще е по-внушително, ако се появят масово, отколкото, ако се носят един по един — тя не вярваше в това, което каза, но Ърткуейк й изглеждаше толкова обезкуражен, че й се прииска да му вдъхне поне капка надежда. Огледа се още веднъж. — Явно наистина са решили да дойдат групово. Не виждам дори колата на Кейси.

Знаеше, че приятелката й щеше да прекара съботата в Стоктън при родителите на последния си приятел, поради което я очакваше да се появи от противоположната страна на тази, от която те пристигнаха.

— О, забравих да ти кажа, че Кейси няма да дойде.

Джанет въздъхна нервно.

— Изобщо не се изненадвам — внезапно я прониза съвсем различна мисъл. — Но ако тя няма да идва, а ти ще ходиш в затвора, как ще се прибера сама?

Не виждаше как щеше да придвижи мотора обратно по стръмните улици в разгара на неделното движение. Дори и седенето на задната седалка при относително спокойни пътища й беше дошло твърде много.

— Не се притеснявай, от Станфорд ще дойдат поне десет човека, които с удоволствие ще те откарат обратно.

— Ако изобщо се появят — мрачно добави тя.

— „О, ти, невернико“ — комично изрецитира приятелят й.

Ако някой чуе жизнерадостния му тон, ще си помисли, че отиването в затвора е неговата заветна цел — отбеляза наум Джанет, учудена от непоправимата веселост на Ърткуейк и се облегна на него, за да слезе от мотора. Краката й се бяха схванали от студ и тя ги протегна, питайки се колко време щеше да им е необходимо да се оправят, но веднага се сви, пронизана от ледения въздух. След като огледа още веднъж безнадеждно пустия район, тя реши, че денят щеше да продължи също толкова отвратително, колкото беше започнал сутринта, а плановете й да стигне до лабораторията, да се появи за няколко минути и да се прибере, не можеха да се осъществят по никакъв начин.

Ърткуейк се запъти към паркинга и на нея не й остана нищо друго, освен да го последва. Стигнаха до място, откъдето имаше добра видимост към сградите и спряха. Лабораторията „Лорънс Ливърмор“ имаше внушителен вид, но Джанет отбеляза мислено, че не беше толкова величествена, колкото си я беше представяла. Постройките, издигащи се на преден план, бяха предимно едноетажни и навяваха усещането за нещо временно. Същевременно й напомняха за военните бази, конструирани набързо по време на Втората световна война, които тя беше виждала само по снимки. Пространството пред тях беше осеяно с повредени камиони, купища метални бидони и резервни части, които придаваха на цялото място доста западнал вид. Джанет не можеше да определи какво точно бе очаквала да види, но със сигурност не бе това.

— Мястото е огромно — прошепна със страхопочитание, без да осъзнава, че произнася мислите си на глас. Разбра го чак когато се стресна от отговора на Ърткуейк.

— И опасно.

Тя отправи поглед първо към бодливата тел, а после към заключения портал, като подсъзнателно отбеляза множеството предупредителни табели, забраняващи влизането в обекта. Усети ледените тръпки по гърба си — този път те нямаха нищо общо със студа.

— Какво ще правим сега?

— А? — отръска се от унеса си Ърткуейк, който очевидно подобно на Джанет се беше пренесъл в друг свят под влияние на хипнотичната картина около себе си.

— След като сме единствените присъстващи — допълни въпроса си тя.

Той сви рамене.

— Това не може да ме спре.

— Така ли?

— Джанет, този протест е прекалено важен, за да се отдръпваме при първата пречка.

— Наистина ли е наложително да се правим на герои?

Изгаряше от желание да чуе отрицателен отговор, но колелата на неговата решителност направо стъпкаха надеждата й за лесно измъкване.

— Не знам какво се е случило с останалите, но знам, че ние сме тук и нашите гласове имат значение.

— Ърткуейк, нали не говориш сериозно? — възкликна тя, но пламъкът в очите му показваше точно обратното. — Бъди разумен… Какво могат да направят двама души?

— Историята гъмжи от случаи, когато един човек променя хода на събитията.

— Назови поне един.

— Жана д’Арк.

— Боже Господи, Ърткуейк. Да не си забравил, че в замяна на това я изгарят на кладата? Не съм сигурна, че самата аз съм готова на такава саможертва.

— Добре тогава. Жана д’Арк не беше от най-сполучливите примери, но има достатъчно други.

Осъзнавайки, че не ще може да го вразуми, докато се намираха толкова близо до оградената военна зона, Джанет дръпна Ърткуейк за ръката и се опита да го поведе към мотора.

— Защо не влезем в Ливърмор? — предложи тя. — Със сигурност там ще има поне един отворен ресторант, където ще обсъдим всичко това отново.

— Ако извършим това, когато се върнем тук, ще е твърде късно, за да изпълним задачата си.

Точно това искаше и тя.

— Тогава е по-добре да не правим нищо, отколкото да изпортим нещо.

— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш?

— Все още е твърде рано.

— О, Джени, помисли малко. Днес имаме шанса да променим историята. Нима ще го подминеш ей така?

— Ако обичаш, би ли слязъл от облака, на който литна тази сутрин? Какво те кара да мислиш, че това, което ще направим днес, ще има някакво значение за когото и да било?

— А теб какво те кара да мислиш обратното?

— Аз съм реалистка.

— А пък аз съм мечтател и отказвам да позволя разбиването на моя идеал за спокоен и безопасен свят.

Той произнесе тези думи с толкова сърцераздирателна искреност, че Джанет се предаде и престана да спори.

— Добре, Ърткуейк — въздъхна примирено. — Какво трябва да направя аз?

— Помогни ми да се промъкна вътре.

— Какво? — не повярва на ушите си. — Не забеляза ли всичките знаци, които предупреждават, че е незаконно да се преминава през зоната?

— Аз няма да остана там. Просто ще закача плаката, който нося, на онази сграда и веднага се връщам тук. Веднага след това си тръгваме.

— Каква ще е ползата от този плакат? Те ще го смъкнат още щом го видят.

— Ако имаме късмет, те няма да го забележат, преди да сме довели пресата. Помисли малко. То ще бъде разпространено в медиите и ще привлече вниманието на целия народ — той я сграбчи въодушевено за раменете. — Ти знаеш, че хората обичат приказките за малкия човек, който прави голямо добро. От нашето действие може да се зароди всенародно движение, което да прерасне в…

— Достатъчно. Ако имаме намерение да го правим, по-добре да го свършим преди хората да са тръгнали на работа.

Той я притисна в задушаваща прегръдка.

— Благодаря ти, Джани, винаги ще помня това.

Докато го гледаше как изтичва до мотора, за да вземе плаката, Джанет клатеше глава от недоумение пред своята отстъпчивост. Очевидно силната й воля и упоритост стигаха връхната си точка само когато общуваше с Ерик. За всеки друг тя се оказваше слаб противник.

Ърткуейк се върна усмихнат до уши и с навита на руло хартия под едната ръка.

— Да не мислиш, че ще можеш да прескочиш бодливата тел, без да се разкъсаш на парчета? — предизвикателно попита Джанет, правейки последен опит да разубеди своя приятел.

— За всичко съм се погрижил — уверено отвърна той и измъкна от джоба си ножици за ламарина.

— Виждам, че си дошъл подготвен — унило отбеляза тя, съжалявайки, че не се бе досетила по-рано.

— Всъщност, те са част от комплекта инструменти, които винаги нося, докато карам мотора. И през ум не ми е минавало, че ще се окажат толкова полезни.

Джанет дочу приближаването на някаква кола и се обърна по посока на звука със свито сърце, но въздъхна облекчено, когато тя продължи в друга посока.

— Дали не бихме могли вече да приключваме с това тук? Започват да ме побиват тръпки от страх.

— Джанет, нямаш ли смелост за приключения?

Тя му хвърли гневен поглед.

— Добре, нека започваме. Ето — подаде й той плаката, — дръж това, докато аз прескоча. Като стъпя оттатък, хвърли ми го — вкара стъпалото си в оградата и я сграбчи с две ръце. Когато запази равновесие в това положение, взе ножиците и се захвана да реже телта.

Докато го чакаше, Джанет забеляза, че стои близо до един от жълтите афиши и се наведе да го разчете. В горната част на листа беше написано, че собствеността, която те прекрачваха, принадлежи на Министерството на енергетиката на Съединените американски щати.

— Знаеш ли кой притежава това място? — бе изненадана от собственото си откритие.

— Аха… Министерството на енергетиката.

Резултатът беше едно на нула за него. Тя пристъпи по-близо и зачете останалата част от напечатаното. То представляваше повторение на забраните от големите бели плакати, с тази разлика, че беше написано по-педантично и с около стотина думи повече. Министерството на енергетиката заявяваше съвсем недвусмислено и категорично, че не допуска неупълномощени лица да преминават през, или да се навъртат около неговата собственост. Понеже беше от хората, които четяха надписите по пакетите с храна или заглавките на списанията, когато нямаха друга работа, тя продължи да оглежда текста.

„Ако някой преднамерено наруши гореспоменатата наредба, ще бъде глобен до хиляда долара.“

Хиляда долара!

— Ърткуейк, знаеш ли какво е наказанието за такива като нас, ако бъдат хванати?

Завладяха я мрачни опасения, че съдът нямаше да е толкова търпелив, колкото Ерик.

— Аха.

— И това не те притеснява?

— Ох!

— Какво стана?

— Убодох си палеца.

— Боли ли те?

— Не се увличай, Джани. Убодох си пръста, а не гърлото.

Тя пристъпи нервно от крак на крак.

— Привършваш ли вече?

— Ако обичаш, би ли се успокоила? Работя възможно най-бързо.

Тя се върна отново към четенето на афиша, като прескочи средата и заби поглед в последното изречение.

„… ще бъде обвинен в престъпление и ще бъде наказан с глоба до пет хиляди долара или лишаване от свобода до една година.“

— Господи, Ърткуейк! — извика сподавено. — Знаеше ли какво ни очаква, ако ни осъдят?

— Аха.

Неизменното му безразличие вбеси Джанет.

— Как можеш да си толкова спокоен тогава? — изкрещя тя.

— Както споменах преди малко, ако днес се случи нещо неприятно с нас, вече е уредено да нямаме сериозни проблеми с властта, така че няма причина да се вълнуваме толкова.

— Така ли? И кои ще са тези загадъчни хора, които ще се погрижат да нямаме проблеми — представители на закона?

— Групата, в която участвам, е наела адвокати по договор, и то добри адвокати. Те поемат делата на всички, които биват арестувани по време на демонстрация. Освен това е създаден фонд, чрез който се плащат таксите за юридическите услуги — думите му бяха подчертани от щракването на ножиците, които разрязаха и последната телена жица. След като се увери, че бодливата нишка няма да се огъне обратно и да го раздере, той преметна крак над оградата и прескочи от другата страна. — Хвърли ми плаката.

Джанет се отдръпна назад и повдигна ръка, но тъкмо когато се накани да метне товара, с крайчеца на окото си улови някакво движение. Надигна се да види какво става и сърцето й падна в петите. Към тях се приближаваше колона от полицейски коли.

Ърткуейк ги зърна точно в същия момент.

— Бързо, метни ми плаката. Може би все още имам време да го поставя.

Тя му хвърли такъв поглед, сякаш му казваше, че се е побъркал.

— И как смяташ да се добереш до пресата, за да отразиш това събитие? — остави протестния афиш на земята и се приготви да вдигне ръце над главата си в случай, че някой й заповядаше да го направи. — Моля те… — настоя тя. — Мисля, че на този етап от операцията е най-добре да не правим нищо, което би ги раздразнило.

Поглеждайки предпазливо през рамото си, Джанет се слиса. Целият паркинг бе пълен с полицейски коли, от които непрестанно слизаха мъже в тъмносини униформи и се отправяха към тях двамата със зловещо спокойна походка и ръце, отпуснати върху кобурите. У нея се зароди предчувствие, че втората й среща с пазителите на властта нямаше да мине така леко като първата и тя се насили да се усмихне. Никой не отвърна на символичното й предложение за помирение и от гърдите й се откъсна тежка въздишка. Явно и този ден ще се проточи.

 

 

Половин час след като Джанет беше забелязала първата полицейска кола, тя и Ърткуейк седяха затворени в задната й част и пътуваха към някакво място, което чуха да наричат Санта Рита. Въпреки отчаяните й опити да обясни на блюстителите на реда, че тя не е от хората, които е трябвало да бъдат арестувани по време на протеста, те бяха поставили белезници на ръцете й.

— Не се безпокой, Джани — мъчеше се да я утеши Ърткуейк, но гласът му издаваше неговото притеснение. — Още щом пристигнем там, накъдето сме тръгнали, ще се обадя на нашия водач и ще го помоля да доведе адвокатите. Надявам се те да ни освободят още преди обяд.

— Аха — отвърна без ентусиазъм тя. Не вярваше, че след като до момента нищо не бе протекло по плана, адвокатите щяха да бъдат изключение.

— Повярвай ми. Този път знам какво говоря.

Отклониха се от главната магистрала и се насочиха към група от едноетажни бели сгради, разпръснати върху площ, която според изчисленията на Джанет надхвърляше сто акра. Край пътя беше поставена табела с надпис „Областен затвор, Аламеда, Санта Рита“. Зад табелата отново се появи караулно помещение и ограда от бодлива тел. С тази разлика, че тук шиповете бяха обърнати навътре, което значеше, че предпазва от излизане, а не от влизане. След първата ограда идваше втора, направена от кръгообразна, развиваща се тел. Джанет погледна към Ърткуейк и откри, че лицето му бе бяло като платно. Очите й се разшириха от уплаха и тя се опита да преглътне, осъзнавайки, че той най-сетне бе разбрал реалната опасност, в която бяха попаднали.

В затвора имаше ден за посещения, поради което пред портала се беше проточила върволица от автомобили, около които гъмжеше от хора. Суетенето на служителите съкрати нормалната процедура по регистрирането на Джанет и Ърткуейк и същевременно позволи на младежа да се обади до водача на протестната група.

По някакъв начин бяха успели да убедят полицаите, участвали в арестуването, че са точно това, което са, и нямат нищо общо с терористически групировки, поради което в момента разполагаха с известна свобода на действие. Докато чакаше Ърткуейк, един от мъжете, които я бяха извели от колата, дори й предложи чаша кафе и тя прие, без да се замисля. Почти го беше изпила, когато приятелят й се върна много по-отчаян отпреди.

— Те не искат да ни помогнат — обяви, отпускайки рамене в знак, че се предава…

— Защо? — прошепна Джанет, опитвайки се да сдържи нарастващото си негодувание и уплаха.

— Демонстрацията, която трябваше да се проведе днес, била отложена за следващата седмица, понеже от „Тайм“ обещали, че ще изпратят репортер да я отрази. Както и да е, сега, когато сме арестувани, те считат, че трябва да отменят всичко или в противен случай ще се окажат с камъни в собствената си градина. Няма нужда да споменавам, че всички са бесни от моето поведение.

— И заради тази малка грешка отказват да ни помогнат?

— Нещо повече. Ако изпратят някой да ни измъкне оттук, това ще ги обвърже със станалото днес, а те предполагат, че така ще навредят на организацията.

В ушите на Джанет отекна затварянето на килийната врата, а пред очите й се занизаха безкрайните, самотни дни на нейния арест.

— И какво ще правим сега?

Той се опита да се усмихне, но устните му се изкривиха от мъка.

— Предполагам, че не познаваш никакви адвокати.

Тя въздъхна.

— Само един — но не можа да измисли дори и една причина, поради която той би й помогнал още веднъж.