Джорджия Боковън
Седем дни след петък (10)

IX.

Джанет вдигна очи от пакетчето с пуканки и срещна втренчения поглед на Карол. Бяха живели заедно толкова дълго, че никоя от тях не бе в състояние да заблуди другата, преструвайки се, че не вижда нищо особено в този ден. Въпреки това и двете не нарушиха мълчанието чак докато съдовете не бяха измити.

— Защо изглеждаш като дете, което току-що е направило някаква беля? — не се стърпя Карол.

Джанет задържа последното парче от кифлата със сладко от боровинки пред устата си и отвърна с престорено наивно изражение:

— Нещо си въобразяваш.

Карол пристъпи към нея и снижи глас, за да не чуят децата.

— Мила моя, познавам прекалено добре този сияещ вид и се досещам за причината му. Така че, кажи ми какво си правила, докато ме нямаше?

Ако беше чула този въпрос от някой друг, Джанет щеше да надуши в него елементарно любопитство, но зададен от Карол, той означаваше проява на приятелска загриженост, затова отвърна без увъртане:

— Послушах съвета ти и приех поканата за пикник с Ерик Стюарт.

— Е, и?

— Прекарахме много хубаво.

— Ако съдя по тазсутрешния ти вид, това бе най-сдържаното изказване, което някога съм чувала.

Джанет се засмя.

— Добре тогава, прекарахме чудесно.

Тя отвори машината за миене на съдове и започна да нарежда чиниите, от които Карол предварително изчистваше храната. Това беше тяхната традиционна съботна закуска. Ейми готвеше, а те почистваха и измиваха съдовете след нея.

— И сега какво?

— Точно това се питах и аз цяла сутрин.

Както се беше повдигнала на пръсти, за да постави кутията с готовите тестени храни за закуска в горния шкаф, Карол направи гримаса.

— А на мен ми се струва, че си притисната натясно от необходимостта да избираш между Ерик и уроците. Мисля, че никога няма да успееш да балансираш така, че да не ощетиш едното.

— Вече обсъждахме това вчера и Ерик откликна на проблема ми с разбиране.

— Аха, но докога ще бъде така? Предполагам, че и той е човек като другите.

— Какво е това от тебе, някакъв странен начин да ме успокоиш ли?

— Ако не погледнеш на нещата трезво и реалистично, те никога няма да се оправят — Карол грабна парцала и започна да чисти останките от тестото за кифли, което беше полепнало по плота на масата. — Предлагам тази сутрин да отделим време и да седнем да помислим дали не може да извършим някакви промени в програмата ни, така че да ти останат повече свободни дни за срещи.

Джанет усети някакво напрежение зад очите си, което означаваше, че след малко щяха да се напълнят със сълзи. Заедно с приятните чувства, останали от изминалия ден, в душата й се таяха мрачни съмнения относно скоростта, с която се случваше всичко. Двамата с Ерик изпитваха отчаяна нужда да бъдат заедно, за да разберат дали отношенията, зародили се между тях, бяха истински. И сега това беше точно в стила на Карол — да й предложи необходимото им време.

— С какво съм заслужила да имам до себе си човек като теб?

Карол се приближи и обви Джанет с ръце.

— С това, че си ми най-вярната приятелка, а аз просто ти се отблагодарявам за това.

След като изчистиха кухнята, те взеха лист и молив, и седнаха пред втора чаша кафе в дневната. Начертаха таблица с дните на седмицата, като в началото на всеки ден написаха часа за ставане. Когато приключиха с попълването на заетото време на Джанет, което в момента не можеше да се променя, започнаха да обработват свободните й часове. Това бяха минутите между занятията в университета, които беше отделяла за срещи със стари приятели и които сега щеше да се наложи да използва за учене. Джанет почувства, че вече я обхваща тъжна носталгия при мисълта, че повече нямаше да има разгорещени разговори и дискусии по световните проблеми с Ърткуейк и неговия съквартирант, и че Кейси ще трябва да си намери някой друг, за да му доверява тайните си по последния флирт. Въпреки тази тъжна статистика тя си обеща, че няма да позволи приятелството й с тези близки хора да умре поради липса на внимание от нейна страна. Що се отнасяше до спонтанните събирания след лекциите, когато групи студенти продължаваха да обсъждат нещо интересно, разбунило духовете през изминалия ден, тя реши, че просто ще трябва да се въздържа от тях.

Когато привършиха с преместванията и изчисленията, Джанет остана приятно изненадана от резултата на тяхната работа. Бяха направили програмата така, че всяка неделя, когато нямаше ангажимент да откарва клиенти на мача на „Форти найнърс“, който се играеше в Кендълстик парк, тя можеше да бъде с Ерик. А дори и когато имаше работа с колата, щеше да бъде свободна вечерта. Неделната закуска с Ейми беше отменена за събота, а Карол щеше да уговори другите членове от струнния квартет, с които репетираше в неделя следобед, да насрочат срещите си за сряда вечерта. Всичко това означаваше, че тя щеше да има възможност да прекарва един цял ден с Ерик от следващата неделя нататък.

— Сега единственото, което трябва да направиш, е да не се разболяваш, и всичко ще тръгне както сме го нагласили.

Карол взе диаграмата, която бяха начертали и я забоде на корковото табло за съобщения в кухнята.

Джанет я последва с чашите от кафето. Тъкмо когато ги вкарваше в миялната машина, телефонът иззвъня. Карол вдигна слушалката, но веднага след това й я подаде.

— За теб е — Ърткуейк.

В първия момент Джанет беше помислила, че се обажда Ерик. Сърцето й все още биеше развълнувано, а самата тя все още изпитваше нужда да чуе гласа му и да го извести за добрите новини, когато попита приятеля си:

— Какво става?

— Просто ти се обаждам да ти напомня за протестната акция.

Мисълта й веднага запрепуска през малки и големи късове информация, за да открие измежду тях някакъв, свързан с протестната акция.

— Подсети ме за какво точно става дума.

— Знаех си, че ще забравиш — започна да съжалява той.

— Хайде, Ърткуейк, трябва само малко да ми подскажеш.

— Лабораторията „Лорънс Ливърмор“? Това говори ли ти нещо?

Не само, че и говореше, но и щеше да й проглуши ушите. Чак сега се сети, че последния път, когато бяха разпространявали антиядрени позиви заедно с него, му беше обещала предано да вземе участие в наближаващата демонстрация.

— Кога ще се проведе акцията?

— След две седмици.

Тя затвори очи и съсредоточено наведе глава.

— В неделя ли се пада? — попита накрая, въпреки че вече знаеше отговора прекалено добре.

— А, най-после си спомни. Направо се гордея с теб.

— Не… не си спомних, просто се оказа успешно предположение.

— Нещо не ми изглеждаш въодушевена. Да не би да имаш някакъв проблем?

Тя се опита да произнесе думите, с които да се извини, че не може да отиде, но не успя. В спомените й съвсем ясно изплува момента, когато беше обещала на Ърткуейк да се присъедини към протеста. Още не беше забравила възторжения му вид. О, Ерик, дано ме разбереш, когато ти кажа, че ще имаме възможност да прекараме един ден заедно не след две, а чак след четири седмици! — мислено простена и добави на глас:

— Разбира се, че нямам никакви проблеми. Просто съм изморена.

— Легнала си късно снощи, а?

— Аха — съгласи се тя и нервно прекара ръка през косата си. — Ще искаш ли да те откарам?

— Ако не вали, ще е по-добре да отидем с моя мотор. Така, при условие че ни арестуват, ще е по-удобно да ни го докарат в затвора. Просто ще го натоварят на някакъв пикап.

Чак сега тя осъзна в действителност какво щяха да правят и върху й се изсипа лавина от притеснение. Дискусиите, проведени между часовете и по време на разходките, относно отдаването им на каузата дотолкова, че да отидат в затвора, отекнаха в ушите й като заплашителен гръм. Със свито сърце си спомни колко импулсивно и открито беше подкрепила намеренията на Ърткуейк, мислейки си, че те никога няма да се изпълнят и да се стигне до истинска стачка. Проблемът не беше в това, че тя не вярваше в каузата. Напротив, дълбоко в себе си беше убедена, че Карл Сейгън е прав, като заявява, че използването на ядрената енергия е равносилно на игра на руска рулетка с околната среда и, че възникването на ядрен конфликт ще доведе до пълно унищожение на земния живот. Но сега не беше най-подходящия за нея момент да покаже своето мнение и ангажираността си към проблема. Колкото повече се впускаше в размисъл, толкова по-виновна се чувстваше и накрая реши, че бе невъзможно да се откаже.

— Кога искаш да съм готова? — предаде се тя с въздишка на примирение.

— Ще те взема в три и половина.

— Сутринта?!

— Това е изненадващ удар, Джанет. Пресата няма да е чула още нищо, а ние вече ще сме там.

Мисълта, че щеше да прекара час и половина на задната седалка на някакъв мотор в мрака на нощта посред зима я привлече точно толкова, колкото отвратителните деликатеси, които Ерик беше избрал за пикника.

— Трябва да те предупредя да не се разочароваш, ако тогава не ти приличам на лъчезарната, бодра Джанет, която си свикнал обикновено да виждаш.

Той се изсмя.

— Няма проблеми. И без това е малко трудно да се разговаря на мотора.

Те поговориха още известно време за приближаващия изпит по биология, след което си казаха „довиждане“ и затвориха. Когато се обърна към Карол, Джанет видя, че тя бе застанала заплашително с ръце на хълбоците и гледаше смръщено.

— Истина ли беше това, което току-що чух? — бавно произнесе тя.

Джанет сви безпомощно рамене и отвърна примирено:

— Какво можех да направя? Бях обещала.

— Трябваше да му кажеш за Ерик. Сигурна съм, че той щеше да те разбере.

— Карол, Ърткуейк е все още твърде млад и наистина вярва, че ще промени нещо с този протест. И в момента му е нужна подкрепа, а не апатия. Кой знае, не е изключено някой ден той да заеме достатъчно влиятелна длъжност, чрез която ще може да ни измъкне от нашето безумие. Помисли малко и ще видиш, колко неразумно ще бъде от моя страна да го изоставя точно сега.

Карол направи гримаса и завъртя очи.

— Не вярвам на ушите си.

— Нито пък аз. Отивам си в стаята, за да почета малко преди да си излязла. Обади се, когато станеш готова — Джанет затвори едно шкафче и се запъти към спалнята, но се спъна в колата робот, която Брайън беше оставил на прага. — Извинявай — промърмори разсеяно на играчката и излезе.

Един час по-късно тя все още висеше над учебника по биология, който беше прочела два пъти, но не бе запомнила нито дума. Това не й хареса й реши, че трябва да се обади на Ерик, за да му обясни проблема с протеста. Вдигна слушалката и набра номера. Той вдигна още след първото иззвъняване, сякаш беше чакал на телефона.

— Вече си мислех, че това ще е поредната обикновена сутрин — гласът му прозвуча ласкаво.

— Не бъди толкова внимателен към мен — въздъхна тя. — Само ще ме накараш да се чувствам по-зле.

Когато телефонът иззвъня, Ерик седеше на бюрото и събираше документите около сливането, върху които беше работил цяла сутрин. Разпознавайки гласа й, той ги остави настрана и насочи вниманието си само към нея.

— Какво има, Джанет?

— Имам една добра и една лоша новина. С коя предпочиташ да започна?

— С добрата.

— С Карол си играхме цяла сутрин да пренареждаме моята и нейната седмична програма и накрая успях да освободя всяка неделя, когато няма мач на „Форти найнърс“.

— А лошата? — загрижено попита Ерик.

— Като изключим няколкото часа в следващата неделя вечер, няма да се срещаме в продължение на три седмици.

— Не разбирам.

Тя се накани да започне с дълго обяснение за Ърткуейк, но реши, че щеше да бъде далеч по-лесно и бързо да каже, че е направила предварителна уговорка със свой колега.

От другата страна се възцари мълчание.

— Страхувам се, че следващата неделя аз съм зает. Имам полет до Детройт.

— Разбирам… — неуверено отвърна тя, изненадана от това, че досега не й беше минало през ума да се заинтересува относно неговата програма.

— Няма ли да ти се намери поне един свободен час през седмицата? Бих могъл да наема кола и да отидем някъде.

— Имам малко свободно време между часовете.

— Само че точно тази седмица ми е най-натоварената с официални срещи — сети се той и казвайки това, почувства как между тях пада невидима бариера.

Знаеше, че когато двама души се обичат от дълго време и са сигурни, че връзката им ще се запази стабилна при всякакви обстоятелства, те се разделят спокойни един за друг, но дълбоко в себе си се страхуваше, че раздялата беше нещо съвсем различно, когато приятелството между двамата бе крехко и уязвимо като новородено дете.

— Джанет… — промълви той, изливайки в това име цялата любов, която го изпълваше отвътре. — Не се отчайвай още в началото. Ще намерим изход.

Думите му бяха прости, но попаднаха точно на място. Малко по-малко Джанет започна да осъзнава, че Ерик бе твърде специален и означаваше прекалено много за нея, за да се откаже от саможертвите, които трябваше да направи, ако искаше да го вижда по-често. А от своя страна той реши да й спести допълнителните разходи за телефонните сметки и заяви, че от този момент нататък той щеше да й се обажда. След като уточниха и последните дни за срещи, те се сбогуваха неохотно и затвориха. Джанет откри, че вече можеше доста по-лесно да се концентрира върху учебника и остана в това приповдигнато настроение чак докато стана време да отведе Брайън и Ейми в парка.

 

 

През следващата седмица Ерик позвъни три пъти, но успя да се свърже с Джанет само веднъж. Въпреки силните думи, с които я беше призовал към повече търпение, той откри, че неговото собствено започваше постепенно да намалява. По тази причина единственото, което успя да направи в неделя сутринта, когато й се обади, за да й каже „довиждане“ преди да отлети за Детройт, бе да не показва нарасналата си припряност. Макар че полетът му беше определен за след няколко часа, той бе позвънил рано, тъй като на нея й се налагаше да отиде до Дейли Сити и да вземе някакъв клиент с компанията му, които се бяха запътили да гледат мача.

— Кога ще се върнеш? — попита тя. В този момент седеше на ръба на леглото и се опитваше да се гримира, гледайки се в огледалото, което крепеше в скута си.

— В сряда или четвъртък.

— Ще ми липсваш.

Той разсеяно потърка слепоочието си.

— Мисля, че щях да бъда доста по-развълнуван, ако ти липсвах също толкова, когато не пътувам и съм тук, в града.

Как можах изобщо да си помисля, че нещата ще тръгнат по този начин? — внезапно се упрекна тя, усещайки бавния, неумолим натиск на обстоятелствата.

— Огледах програмата си за следващия семестър. Ако успея да събера всичките си часове във вторник и четвъртък, ще имаме още един ден за нас двамата.

— А ако престанеш да упорстваш така и ми позволиш да ти помогна поне малко, още сега ще имаме допълнителен свободен ден. По дяволите, Джанет, нямам намерение да командвам живота ти или да те направя зависима от мен. Просто желая да ти подам ръка и да те измъкна от задълженията ти, за да се срещаме по-често.

Колкото повече тя отлагаше проблема, толкова по-твърдо ставаше неговото убеждение, че ако оставеше нещата на нея, между тях щеше да се издигне такава бариера, каквато щеше да им бъде доста трудно да преодолеят след време.

— Това, което искаш да направиш, е да ме купиш. Можеш да го наричаш както намериш за добре, но то винаги се отнася до едно и също — искаш да купиш чувствата ми! — гневно избухна тя и нетърпеливо погледна към часовника на нощната масичка, установявайки, че има само десет минути, за да се облече и да излезе. — Обади се, когато се върнеш. Тогава ще се доуточним.

Ерик реши, че няма смисъл да се съпротивлява повече, след като единственото нещо, което желаеше, бе да я прегърне и да й покаже колко я обича.

— Ще имаш ли възможност да се отбиеш в офиса в четвъртък, преди да отидеш в „Лимузини под наем“?

Джанет се замисли. В четвъртък трябваше да разнася балони, което означаваше да се появи на работното му място в клоунския костюм, както бе направила последния път. Последното нещо, което й се правеше тогава, бе да се перчи пред неговите приятели и колеги в торбестите си панталони и с лъщящо от грим лице.

— Ще се опитам, но не обещавам. Ако най-късната доставка е в другия край на града, струва ми се невъзможно да успея да дойда при теб, а после да се придвижа до „Лимузините“ навреме — тя отново погледна към часовника и установи, че й оставаха само пет минути, при което стана и се измъкна от хавлията. — Ерик, вече трябва да тръгвам.

Не му оставаше нищо друго, освен да се примири с мисълта, че щеше да се наложи да почака още пет дена преди отново да изложи аргументите в своя полза пред Джанет. Бе започнал да се обезкуражава. Вместо очакваните признаци, че бе готова да се предаде и да не се съпротивлява повече, беше открил в нея все по-нарастваща решителност да отказва неговата помощ.

— Шофирай внимателно — каза той вместо „довиждане“, а вътрешностите му се свиха от недоизречена болка.

— Винаги го правя — отвърна тя кротко, но в същото време искаше да изкрещи: Защо точно сега?, недоумявайки защо съдбата бе довела Ерик Стюарт в нейния живот, и то точно в най-неподходящия момент. Когато затвори слушалката, усети в себе си безгранична пустота, но както обикновено, нямаше време да се занимава със собствените си чувства. Дори по улиците да нямаше задръствания, пак щеше да закъснее. В ъгълчето на устните й се появи пренебрежителна извивка — това, че не можеше да се справи с мизерния си живот за сетен път я убеждаваше, че въпреки всичко, разточителното съществуване си имаше своите предимства.

 

 

Когато четвъртъкът се изтърколи без нито една вест от Ерик, Джанет откри със смущение, че той й липсваше прекалено много. Тя бе готова да се появи в неговия офис, облечена в скандалния корсет и мрежестите чорапи, само и само да го види отново. За щастие, не й се наложи да вземе толкова драстични мерки, тъй като бе прекарала деня в раздаване на проби от захаросани бадеми пред „Москоне Сентър“ вместо да доставя балони и носеше любимите си пола и блуза. С наближаването на пет часа тя започна да се разхожда все по-нервно напред-назад пред павилиона, търсейки с очи момичето, което трябваше да я смени. В секундата, в която го зърна, Джанет го привика, като махна с ръка. Сепнатата колежка едва успя да съблече палтото си и Джанет хвърли подноса с ядки в ръцете й, хуквайки към офиса на Ерик.

Пътуването с асансьора в сградата на Ерик се оказа достатъчно дълго, за да се изпотят дланите й, а лицето й да придобие глупаво сияние. Не успя да го потисне въпреки многократните опити да си напомни, че бе изключително важно да изглежда достойно. След представянето си пред изключително красивата администраторка на рецепцията и след отговора, че може да влезе още сега, Джанет усети, че я обзема внезапен срам. Беше стигнала средата на коридора, когато Ерик излезе от кабинета си, за да я посрещне. Отчитайки обстоятелствата, при които протичаше срещата, тя реши, че се справя необикновено добре. Поздравиха се с безукорна учтивост, но едва изчакаха затварянето на вратата зад тях и се хвърлиха в прегръдките си, запокитвайки предишното благоприличие в краката си като смачкана непотребна хартия.

— Господи, колко ми липсваше — изстена той, заровил лице в гъстата й коса, притисна я към себе си и я вдигна, опиянен от собствения си ентусиазъм.

— Вече започнах да си мисля, че времето, което прекарахме в Сонома, е било само един сън — промълви Джанет, замаяна от неповторимото усещане от неговите ръце, които сякаш бяха създадени да се обвиват около нея.

— Сега убеди ли се, че не е било само сън?

— Не знам — целуни ме още веднъж, за да се уверя.

Той изпълни молбата й с една възбуждащо дълбока целувка, която я упои със страстта си и я остави зашеметена от силата на собственото й желание. Ръцете му трескаво разкопчаха копчетата на палтото й и се плъзнаха по копринената материя на блузата, за да намерят и задържат гърдите й. Палците му започнаха да масажират зърната им, които незабавно откликнаха на пламенната милувка и настръхнаха. Джанет отметна глава и откри чувствителната вдлъбнатинка зад ухото си. Беше толкова безпомощна пред вихъра на обземащата я страст, колкото заблудено облаче, уловено от яростния пристъп на бурята.

— Моля те, не ме пускай — прошепна, притискайки се плътно в него. — Мисля, че ще припадна, ако не ме държиш.

— Това е лудост — измърмори Ерик. — Почти се задушавам от желание да те имам и не виждам какво друго може да ме успокои, освен да заключа вратата и да те отнеса до канапето — хвана лицето й и я погледна право в очите. — Кога…

— В шест без петнадесет трябва да тръгвам.

— Това са петнадесет минути — с дълбока въздишка на примирение той отново обви ръце около тялото й и я обгърна така, сякаш тя не беше нещо повече от обикновен приятел. — Джанет… сигурна ли си, че има…

— Не си мисли, че на мен ми харесва начинът, по който живеем — прекъсна го рязко тя, засегната от това, че той не забелязваше върховните им усилия да намери свободно време.

— Не си мисля — поведе я към канапето. — Решила си, че с опита ми на безчувствен адвокат ще мога да се справя с това, че ми липсваш и то — самоуверено — сядайки на тревистозеленото копринено канапе, той я придърпа до себе си и я залюля в прегръдката си. — Детройт беше пълен ад. Прекарах толкова време в мечти как този проклет град може да засияе, ако ти си там с мен, че почти пропуснах няколко важни срещи.

— Ако искаш вярвай, но ти се намеси почти по същия начин и в моето учене. Тази седмица имах текущи изпити и, за първи път, откакто се помня, наистина съм притеснена за оценките си.

Сигурно за стотен път Ерик си зададе въпроса колко време щеше да изтече, преди тя да се съгласи да й помогне. И за пореден път се почувства безпомощен. Седеше тук, в адвокатската си кантора, като доказателство, че бе един от онези хора, на които плащаха почти неприлично голяма заплата за силата и умението да убеждават, а не можеше да накара най-важния човек в живота си да заеме пари от него. Въпреки че моментът и мястото не бяха най-подходящите, той реши, че все пак трябваше да направи поредния опит.

— Джанет… според теб колко напрежение от раменете ти ще смъкнат петстотин долара на месец?

— Много — автоматично отвърна тя, но внезапно с болка осъзна накъде биеше той. — Ерик, нали не смяташ да започваш отново темата за заема? Обещай ми!

— Ами, ако мога да ти уредя работа с по-малко часове, но със същото заплащане?

Тя настръхна.

— Имаш предвид някакво удобно местенце, където, ако не подреждам документи, ще си пиля маникюра, и за всичко това ще получавам фантастична заплата, субсидирана от теб? И сигурно можеш да ми уредиш такава заплата, с която освен това ще успея да ти върна дълга си за колата — добави саркастично.

— Защо отказваш помощта ми толкова упорито и необмислено?

— А ти защо настояваш толкова да я приема?

Той реши, че вече е време да промени посоката на своите убеждения.

— Можеш да мислиш за мен като за твой наставник или благодетел. Доста хора, мъже и жени, имат благодетели.

— Предполагам, че в нашия случай най-подходящо би било покровител.

— Мислех, че „покровител“ се отнася за застаряващ, едва кретащ старец. Аз и в двата случая не отговарям на описанието.

Тя се измъкна от ръцете му, стана и го изгледа с гневен поглед.

— Ето, че отново започваш да говориш за това като за някаква шега.

Ерик протегна ръка, но тя я отблъсна.

— Съжалявам — само се опитах да предотвратя започването на поредната битка.

— Е, знаеш ли какво? Не успя!

— Джанет, имаме само пет минути, моля те, не прави това.

— Как смееш да хвърляш вината за всичко, което става тук, върху мен! — сопна се тя с пълното съзнание за произтичащото в момента и за своето безсилие да го спре.

В гърдите й бе започнала да гори такава болка, че тя трябваше да си я изкара на някого. За нещастие изкупителната жертва беше Ерик. Той стана и се опита отново да я вземе в прегръдките си, но тя се отдръпна, страхувайки се, че ако приеме дори тази малка подкрепа, щеше да рухне. Усещаше, че рисковано бе поела по ръба, но знаеше, че няма как да се върне назад. Последното нещо, което искаше в момента, бе работещите тук да я видят, че излиза от офиса със зачервени и подути от плач очи, ето защо решително се запъти към вратата.

— Сега трябва да си тръгвам — завърши тя, — но ще поговорим за това по-късно.

Ерик я проследи с поглед, докато излезе, едва сдържайки се да не хукне след нея. Отиде до бюрото и се зачете в доклада на Джейкъбсън. След неколкоминутно празно съзерцание на листа, изненадващо и за себе си, той яростно запрати папката с документи към другия край на стаята. По пода се разпиляха листи хартия, които на фона на педантично наредените мебели изглеждаха несъвместими с обстановката.

— По дяволите — изруга през стиснати зъби.

Усещаше как единственото нещо, което значеше много за него, се изплъзваше между пръстите му, но в същото време се чувстваше напълно безсилен. Въпреки това, след няколко минути намръщеното му лице просветна от половинчата усмивка. Със стъпка, по-лека от всякога през последните дни, Ерик заобиколи бюрото и се зарови в най-горното чекмедже, за да открие някакъв телефонен номер. Докато приключи разговора, очите му сияеха от радост.

 

 

Джанет успя да запази хладнокръвието си до момента, в който се скри в стоманения пашкул на своя фолксваген. Но веднага след това, въпреки че вече си беше изнесла една строга лекция относно абсолютното безсмислие на плача, по страните й се стекоха първите сълзи. Тя ги избърса припряно и примигна нервно, за да преглътне новите, които се канеха да заемат мястото на предишните. Колкото по-бързо примигваше обаче, толкова по-бързо се пълнеха очите й. Накрая се предаде и се принуди да признае пред себе си, че плаче.

Преди минути Ерик я беше попитал, защо е толкова упорита, а сега самата тя не знаеше отговора. Не се съмняваше в неговата любов — тя струеше от очите му всеки път, когато я погледнеше. Въпреки това имаше нещо, което не й позволяваше да приеме неговата финансова подкрепа, и то беше толкова силно, че само мисълта за него я караше да се облива в студена пот.

Беше сигурна, че го обича, дори и при необикновените обстоятелства, в които се бяха запознали и продължаваха да се виждат. Но все още не можеше да реши къде бе проблема. Виждаше, че Ерик е красив, очарователен и представителен… а освен това беше достатъчно богат, за да няма финансовите проблеми, които бяха провалили живота й с Робърт.

Стомахът й се сви в болезнен спазъм. Беше забелязала, че това се повтаряше всеки път, когато мислеше за парите на Ерик. Припомни си, че те не бяха просто „достатъчно“ пари — с тях той можеше да купи абсолютно всичко, което си пожелаеше… включително и нея самата. Неизбежно си зададе въпроса: Какво прави толкова богат човек, когато се умори от нещата, които е купил? — предположи, че има само един отговор: — Просто изхвърля старата вещ и си взема нова.

Лицето й пребледня от последното откритие. Нима Ерик ме приема като удобство, с което може да разполага, когато си пожелае? В паметта й проблеснаха последните им срещи. Спомни си, че той беше предложил помощта си прекалено бързо, даже беше стигнал дотам, че й предложи женитба. Ако наистина приема нещата толкова дълбоко, че да поема такава дългосрочна финансова обвързаност, нима може да се отнася така несериозно към брака?

Всяка частица разум, която притежаваше я обвини, че не е била справедлива, но това с нищо не промени чувствата й, нито успокои страховете й. Чак сега Джанет осъзна, че отказването на неговата помощ е било подсъзнателен опит да задържи вниманието му върху себе си.

Спирайки на червено, тя бръкна в жабката и извади носна кърпичка, за да се избърше. Представи си реакцията на Ерик, когато му изложеше тези доводи и размишления. Беше убедена, че той щеше да се изсмее.

 

 

Ерик стоеше на ъгъла на улица „Стоктън“ с поглед, вперен към улица „Маркет“, откъдето очакваше да се появи метално кафявата лимузина на Джанет и прехвърляше нервно луксозната си чанта от ръка в ръка. Идеята, която го бе осенила в офиса и му се беше сторила перфектното разрешение на проблема, вече не му изглеждаше толкова блестяща. Опита се да си представи реакцията на Джанет, когато спреше до тротоара и откриеше, че именно той бе клиента й за предстоящата вечер. Внезапното изникване на изисканата кола пред него му спести мислените упражнения. Още преди да успее да излезе и да му отвори вратата, той вече седеше на седалката до нея.

— Ерик… какво, за Бога, правиш тук?

— Ако не си забравила досега, колата ми е в ремонт, а ми трябва превоз.

Тя се втренчи в него с присвити очи.

— Имаш такава отчаяна нужда от транспорт тази вечер, че си отделил цели сто долара, за да ме наемеш като частен шофьор?

— Казал ти е, така ли?

— В този бизнес сметка за сто долара е голямо изключение и всички биха разбрали за това — с безизразно като маска лице, под което кипеше водовъртеж от емоции, тя насочи поглед към пътя и включи мигача. — Накъде? — попита после, минавайки към професионалния тон. Беше си обещала да се държи с Ерик като с нормален клиент.

— „Фицджералд“.

— Хубав ресторант — отбеляза вежливо тя. Въпреки че не бе стъпвала вътре, бе чувала десетки от нейните клиенти, които го бяха посещавали, да превъзнасят храната и обслужването там.

— Радвам се, че мислиш така.

— Защо?

— Беше ми доста трудно да се спра на някакво място, което да е тихо, елегантно и едновременно с това да предлага сравнително непретенциозна кухня. Реших, че е крайно време да се извиня за катастрофалния пикник, който ти организирах.

— И очакваш от мен да вляза във „Фицджералд“ облечена така?

— Знаех си, че ще кажеш точно това и помолих един приятел да ми помогне да избера нещо подходящо — спокойно отвърна той и постави някаква чанта на седалката между тях. — Този път съм сигурен, че е почти твоя размер.

Осъзна, че говори прекалено бързо и нервно, но не можеше да се владее. Знаеше само, че в момента разполага с достатъчно време и думи, за да я убеди.

— Какво е това?

— Рокля.

Тя се почувства така, сякаш се опитваше да се измъкне от яма с пясъчни стени — колкото по-настоятелен ставаше Ерик, толкова по-обречена изглеждаше тяхната връзка и тяхната любов.

— А къде ще се преоблека?

Въпреки нейното упорство, той не се повлия от коравосърдечния тон, с който тя отхвърляше предложенията му за вечерта и продължи настоятелно.

— Тъй като масата ни е резервирана за девет часа, имаме достатъчно време да се отбием първо в къщата ми на „Сий Клиф“.

— Да смятам ли, че си ме наел за цялата вечер?

Този път той не остана безразличен към хладния тон и презрителното й отношение към неговото желание да бъдат заедно и въздъхна:

— Джанет, какво става с теб?

Отговорът й излъчваше безгранична тъга.

— Ти наистина нямаш никаква представа за това, нали? Колко ти струва да си с мен тази вечер?

За момент той се замисли и пресметна, че с бакшиша, който бе оставил на агенцията, и с разходите по роклята и всички подробности, вечерта му костваше около хиляда долара.

— Не съм сигурен. Рядко обръщам внимание на подобни неща.

— Тогава позволи ми да отгатна. Мисля, че ще си голям късметлия, ако се отървеш с по-малко от триста — предположи наивно тя, като в този момент се отби от улица „Пауел“ и сви по „Ломбардска“, която продължаваше на запад. Трябваше й доста време, достатъчно да минат покрай няколко квартала, за да проговори отново, преглъщайки буцата, заседнала в гърлото й. — Знам, че има проститутки и за по-ниска цена, но не са много.

Той избухна от внезапен пристъп на гняв.

— Това е подло обвинение, а аз със сигурност не го заслужавам.

— Стига! Спри! Сега е мой ред! — изкрещя тя. — Беше ли планирал да се любим, когато влезем у вас?

Той отвърна неохотно:

— Признавам, че не изключвах тази възможност.

Това откровение беше капката, с която чашата преля и в очите на Джанет пламна гневен огън.

— Може да съществуват и по-невинни термини за това, което си планирал тази вечер, но като го съблечем от красивите думи, то си остава едно и също. Когато мъж плаща, за да спи с жена, тя е…

— Това вече е прекалено!

Тонът, решително стиснатата брадичка и строгото му държание накараха Джанет да осъзнае, че бе стигнала твърде далеч и той щеше да избухне всеки момент.

— Спри тук! — заповяда й, извън себе си от ярост.

До къщата оставаше още около миля, но тя се подчини при първото удобно място, което намери.

Без да изрече и дума, той отвори вратата и излезе. Отдалечи се на известно разстояние, но се обърна и се приближи отново до колата. Наведе се към прозорчето, което тя беше отворила, и каза:

— Когато решиш, че повече няма за какво да се караме, обади ми се. Но гледай да не се бавиш — не мога да чакам прекалено дълго — след което се извърна и се отдалечи от нея, но този път продължи, без да спира.

Джанет проследи изчезването му в гъстата мъгла, без да направи никакъв опит да спре стичащите се на струйки сълзи и риданията, които разтърсваха раменете й. Беше с ясното съзнание, че наблюдава оттеглянето на най-хубавото нещо, което й се бе случило в живота, но знаеше, че не може да го спре. Дълбоко в съзнанието й някакъв глас не преставаше да я успокоява, че бе имала късмет, прекъсвайки връзката с Ерик по-нататък. Вече трябваше да забрави миналото и да заживее само с една малка частица от болката, която щеше да усеща, ако взаимоотношенията им се бяха задълбочили.

Джанет се вслуша в гласа, макар да знаеше, че той лъже. Не можеше да си представи по-задълбочена връзка от тази, в която двама души отдаваха сърцата си, и по-голяма болка от тази, която изпитваше в момента.

 

 

Ерик вървеше по „Ломбардска“ с широко разтворено палто, но нито усещаше смразяващия влажен въздух, нито забелязваше втренчените погледи на минаващите покрай него хора. Чудеше се откъде да започне със събирането на света, който се беше разпаднал на парчета. Внезапно реши, че за него има само едно място — „Обещание“. Накани се да махне на някакво такси, но след като прецени, че няма да издържи присъствието на друг човек, продължи да върви пеша. Когато стигна края на „Ломбардска“ и прекоси парка на военната база, установи, че му остава още толкова път до неговата яхта, и тъй като все още не желаеше да среща чужди хора, се устреми към нея. Хипнотизиран от целта си, той прекоси Голдън Гейт Бридж, изкачи се по стръмните хълмове на Саусалито и слезе към доковете, пристигайки в дома си към полунощ.

Изтощен и измръзнал до кости, той се качи направо в спалнята, съблече се и рухна върху леглото, завивайки се с одеялото и обръщайки лице към стената. Докато лежеше така, някъде далеч в подсъзнанието му иззвъня телефон, но освен желанието той да спре, и през ум не му мина, че това може да е Джанет, която отчаяно се опитваше да се свърже с него.

 

 

След десетото иззвъняване на телефона Джанет се предаде и си легна. Успокои се с мисълта, че всяко зло е за добро и, че и без това не бе знаела какво да каже, ако той се беше обадил. Стори й се прекалено жестоко да го търси само за да го попита дали се е прибрал, при условие, че се бяха разделили толкова хладно. Още не можеше да забрави изражението му, когато го обвини несправедливо, че я третира като проститутка.

Сети се за красивата бяла рокля, която бе открила в неговата чанта и отиде до гардероба, за да я погледне още веднъж. Докосвайки нежната коприна, тя си представи как тази ефирна материя обвива краката й при най-лекия полъх на бриза. По всичко личеше, че Ерик беше отделил доста време и внимание, за да издири такава рокля през зимния сезон. Обзеха я съмнения, че не беше постъпила правилно. Започна да я гложди подозрение, че проблемите, които имаха с Ерик, бяха плод единствено на нейното въображение, но в същото време усещаше, че те щяха да я преследват още доста дълго.