Даяна Хамилтън
Откраднати мигове (2)

Втора глава

Настъпи тишина, един отчайващо дълъг миг, в който Клио помисли, че той ще откаже, без да обсъждат повече въпроса. Джуд мълчеше. Лека усмивка пробяга по устните му и в миг изчезна, сякаш само така й се бе сторило. Нищо ли нямаше да каже? Абсолютно нищо?! Ами ако помисли, че е някаква приумица, която от учтивост трябва да пропусне покрай ушите си?

В такъв случай ще се наложи да повтори предложението си. Почувства се страшно притеснена. Ръцете й започнаха да се изпотяват, устата й пресъхна. Усетил безпокойството й, Джуд леко посочи стола до себе си. Клио се отпусна облекчена. Нещо обаче й подсказваше, че мълчанието му има друго тълкувание, непосилно за нея. Затаи дъх.

Това предложение беше единственото решение на сложния проблем, пред който беше изправена. Необходимо й бе неговото съгласие, преди всичко заради чичо Джон.

— И? — гласът му прозвуча подканващо, гледаше я премрежил очи.

Зениците й се разшириха от вълнение. Въпросът му я изведе от равновесие. Очакваше по-остра реакция, а не този мек въпросителен поглед.

— Защо е този неочакван интерес към моята особа? Работим заедно от година, но не съм забелязал и намек за безумна страст от твоя страна. Нито пък — продължи с учтив и равен тон — правиш впечатление на жена, отчаяно желаеща да се омъжи на всяка цена.

Тук той грешеше — наистина отчаяно желаеше да се омъжи, но не по причините, за които той си мислеше. Женитбата с такъв обещаващ мъж щеше да бъде в очите на настойниците й достатъчно условие, за да реши тя финансовия си проблем.

Сега трябваше да му даде логичен отговор. Очевидно нервите й не издържаха и някак подсъзнателно започна да усеща, че връзка с този човек би имала огромно значение за нея. Не, трябва да се успокои и да го запознае с фактите.

Клио скръсти ръце в скута си и го погледна откровено.

— Според завещанието на баща ми не мога да стана наследница на парите си до следващата година, но на мен ми трябва голяма сума. Ако обаче се омъжа и настойниците ми одобрят моя избор, наследството автоматично ще премине в мои ръце. Те ще ви одобрят и ако се оженим, до три седмици ще мога да поема контрола над наследството си и да използвам сумата, която ми трябва. Тя не е чак толкова голяма — увери го, в случай, че си мисли за разпиляване на богатството, а след това да я издържа. — Не и в сравнение с наследството, което очаквам, известно като „милионите на Слейд“.

Той кимна. Това беше известно в Сити. Фактите бяха поставени на масата, предложението направено достатъчно ясно. Джуд се разсмя — нещо толкова необичайно за „Замразения авоар“!

Клио беше отчаяна. Лазурните му очи весело грееха и тя цялата се изчерви. Достатъчно унизително бе да му предложи женитбата, за да може сега да понесе цялата история, изтълкувана от него като шега.

— Няма ли да бъде по-просто да уредим един заем? — хуморът в очите му бавно угасна и изражението на лицето му отново стана сериозно и дистанцирано. — Един брак е доста драстична стъпка. Не можеш ли да уговориш настойниците си за ипотека на едно от именията на баща ти? Мога да ти заема сумата. Имаш отлична репутация — додаде делово. — Колко? И за какво?

Клио решително тръсна глава. Русата й коса се разпиля около лицето.

— Предпочитам да не правя заем — всеки, който би й дал пари, ще иска да знае за какво са.

Джуд я погледна мълчаливо, сетне я попита внимателно:

— В беда ли си?

Тя рязко поклати глава. Сама беше забъркала кашата и не желаеше да въвлича никой друг в нея. Стана й непоносимо да стои пред изучаващия му поглед. Започна да се ядосва на собствената си глупост. Мразеше Робърт Фентън заради грубото му изнудване, с което я вкара в неприятности.

Мразеше и Джуд Мескал, който използваше слабостта й в този момент, за да я изучава като някакво рядко насекомо, забодено на върха на игла. Изправи се с намерение да напусне веднага, но гласът му я спря:

— В общи линии мога да преценя какво би спечелила от един такъв брак. Но женитбата включва двама. Би ли ми обяснила каква полза бих имал аз?

Иронично повдигнатите вежди, превъзходството и хладната отчужденост я накараха да експлодира в поток от думи.

— Слуховете са, че никога не се обвързвате с жена, защото се страхувате от алчни измамници. Ако се ожените за мен ще бъдете сигурен, че не съм се омъжила заради парите ви. Освен това ще наследя солидна част от дяловете на „Слейд Секюрити“, за които можем да преговаряме да ви бъдат прехвърлени. Струва ми се, би ви заинтересувало. И ако това не е достатъчно…

— Достатъчно, за да се обмисли — прекъсна я Джуд.

И слава Богу, защото вече не се контролираше и вероятно в яда си щеше да каже нещо непростимо.

Дяловете бяха най-силният й коз. Ако му прехвърлеше правото на глас, той щеше да има контрол върху акциите, а това би трябвало да бъде привлекателно за човек като него. Сърцето й лудо биеше. Усети, че го заинтригува. Той се изправи и почти се усмихна:

— Мога ли да отдам… — за миг се поколеба — на твоето очарователно предложение дължимото внимание? — погледна към нея и прие мълчанието й за съгласие. Върна се отново към документите на бюрото си. — В края на седмицата ще отсъствам. Отивам в Брюксел. Да вечеряме заедно в понеделник? Ще изпратя да те вземат в седем и половина.

 

 

Клио паркира колата си на алеята пред къщата на Слейд и се запъти към внушителната сграда. Вече не идваше често тук, но днес имаше нужда да се види с чичо си и леля си. Не беше предупредила за пристигането си — прекалено заета беше с обмисляне отговора на Джуд.

Икономът отвори вратата и тя сне напрегнатото изражение от лицето си.

— Добър ден, Симънс. Леля вкъщи ли е? Не ме очакват.

Влезе в обширното преддверие, като му подаде палтото от камилска вълна, ръкавиците и пътната си чанта. Лицето на иконома остана безизразно. Никой в тази огромна къща, нито дори прислугата, не издаваха емоциите си.

— Госпожа Слейд е в дневната. Ще разпоредя да отнесат нещата в стаята ви.

— Благодаря, Симънс — с грациозна походка Клио се отправи към леля си.

Преди десет години, четиринадесетгодишна, тя дойде в тази къща, след смъртта на родителите си — загинали в морето, когато яхтата им бе претърпяла корабокрушение по време на буря. Тук тя потърси привързаност и топлина, но срещна хладно внимание и грижа за материалното й благополучие. Живя в лукс, хранеха я добре, учи в елитни училища, и толкова. Когато порасна, вече беше свикнала да живее без любовта на близките си.

Само чичо й проявяваше интерес към нея. На нея гледаше като на човек със собствени потребности, страхове и надежди, а не само като на допълнителна грижа. Обичаше я по свой начин. Той обаче отсъстваше почти през цялото време и тя рядко го виждаше. Когато се оттегли от бизнеса поради заболяването си, Клио вече учеше и живееше в Лондон.

Грейс Слейд седеше в дневната, на масичката до нея имаше поднос за чай.

— Каква изненада — гласът на леля й звучеше строго и Клио въздъхна.

Трябваше да позвъни предварително. Седна в едно дълбоко кресло и каза:

— Бих искала да остана за вечерта. Ще отпътувам утре следобед.

От леля си беше научила да отстоява правата си със студено достойнство. Тази къща беше неин дом за още една година, така че беше в правото си да посещава настойниците си. Понякога Клио си беше задавала въпроса дали хладните отношения и суровият самоконтрол не бяха превърнали леля й в марионетка, програмирана да представя добри обноски, възпитание и посвещаване на семейния дълг — една от причините за доброто име на фамилията. Сега като я гледаше — самоуверена, уравновесена и елегантна — Клио реши, че вероятно бе избрала правилния път, когато реши да й подражава.

— Да позвъня ли за чай? Изглеждаш уморена от пътя.

И не само от него, помисли си Клио. Две безсънни нощи с мъчителния спомен за разговора с Джуд Мескал!

— Не, благодаря, лельо. Как е чичо?

— Както може да се очаква. Безпокои се за бизнеса, което не му помага. Често му повтарям, че делата вече са в ръцете на Люк.

Размениха още няколко любезни фрази. Накрая младата жена се извини и отиде при чичо си. Намери го в библиотеката, най-уютното помещение в къщата, седнал в дълбокото кожено кресло с албум фотографии на коленете си.

— Колкото повече остарявам, толкова по-често започвам да се връщам към миналото — с тези думи я посрещна той и Клио не се изненада — това бе част от неговите чисто човешки черти: понякога започваше като продължение на по-стар разговор. — Не ми казаха, че пристигаш.

— Никой не знаеше. Просто пристигнах — моментно решение.

— Ах… — погледна я леко разтревожено — никой не взема моментни решения току-така.

Съвместните години, прекарани с леля Грейс, го бяха направили много внимателен, много прецизен.

— Как си? — изглеждаше остарял и по-болнав, откакто го беше виждала преди няколко месеца.

— Както би трябвало да се очаква — по лицето му премина лека уплаха, много кратка, защото обитателите на тази къща никога не изразяваха чувствата си, дори страха от смъртта.

Трябваше да смени темата.

— Очаквате ли Люк за края на седмицата? — надяваше се да не се видят.

Братовчед й беше надут и груб. Такъв бе още от детските им години, когато се бе опитала да се сприятели с него. Три години по-възрастен от нея, той също бе една от бездушните марионетки, обитаващи къщата. На нея гледаше като на натрапено за дома им бреме. Тъкмо заради него предпочете да отиде да работи на друго място, а не във фамилната фирма.

— Не, зает е с някакви срещи. Погледни… — посочи една снимка в албума и Клио се досети, че темата за Люк е болното място за чичо й. — Тук сме аз и баща ти. Играем крикет, преди повече от петдесет години. Тогава бях на шестнадесет, а той около единадесет. Вероятно не можеш да си представиш, че сме били деца. Но действително бяхме. Весели, бодри — знаехме какво искаме от живота! И двамата се оженихме късно, баща ти даже по-късно от мен. Сигурно затова си мислиш, че сме се родили възрастни.

— Може би още тъгуваш за него — тихо се обади тя. За пръв път откакто беше пораснала, почувства нужда да бъде с някой близък човек.

Чичо й леко докосна ръката й, много бързо, сякаш се страхуваше да не издаде някакво стаено чувство. После сложи ръка на фотографиите, като че искаше да улови отминалите години, младостта си — време, изпълнено с обещания, които никога не бяха се изпълнили.

Не, не можеше да огорчи старините на този човек с една срамна история. Той не би могъл да я понесе. Така че предложението към Джуд Мескал бе правилно решение.

Да се направи такова предложение на „Замразения авоар“ беше чиста лудост! Най-вероятно ще я отстрани от работа и учтиво ще я помоли да си почива вкъщи следващите шест месеца! Идеше й направо да запищи истерично, да блъска и да хвърля наоколо. Вместо това попита чичо си не би ли желал да направят една разходка в градината — времето бе забележително хубаво за сезона.

Клио беше нервна през целия ден. Мисълта за Джуд не й даваше покой. Чудовищната й постъпка я караше да потъне вдън земя. Щеше й се да си купи билет и да отлети на другия край на света!

Беше обмислила женитбата с толкова подходящ мъж откъм интелектуална страна. В този брак тя нямаше да влезе с празни ръце и той не би се срамувал със съпруга като нея. Доколкото знаеше в живота му нямаше друга жена, що се отнася до евентуален брак. Към съпружеството винаги се беше отнасял с пренебрежение. Разбира се, в бъдеще ще има и други жени в живота му, в това тя не се съмняваше. Но би могла да бъде толерантна, при положение, че е дискретен. И въпреки това, онова, което й изглеждаше в началото възможна и осъществима идея, сега й се струваше идиотска грешка. Още по-тъпа и по-глупава изглеждаше, колкото повече времето напредваше…

Не можа да издържи до края на работното време в понеделник и побърза да се прибере в малката си къща с терасите, за да си отдъхне.

Домът й беше нейната крепост. Обстановката, мебелите, всичко отразяваше хладния й, но мек характер. Къщата й осигуряваше спокойствие в годините на следването и по-късно бе място, където можеше да се отпусне, да се шляе по стари джинси и тениска след напрежението в офиса.

Този следобед обаче се нуждаеше повече от друг път от спокойствието и уюта на дома си, за да се подготви за вечерята с Джуд Мескал. Погледна се в огледалото и се стъписа. Приличаше на побъркана. Очите й гледаха неспокойно и уморено, огромни за бледото й лице. Само един поглед към такава разстроена физиономия би отказал всеки мъж от идеята за брак. Крайно време беше да се вземе в ръце.

Годините, прекарани с леля Грейс, си казаха думата и тя бързо възвърна самоконтрола и чувството си за вътрешно достойнство. Влезе в банята, взе ароматна вана, като внимателно обмисли какво ще облече. Отказа се да предрича какво ще се случи — така запази хладнокръвие.

Точно в седем и половина Клио с приветлив глас поздрави Торнууд и отговори на бележката му за хубавото време. Джуд често казваше, че Торнууд, икономът му, е рядкост. Двамата с жена му Мег отлично поддържаха дома.

Клио отново бе възвърнала предишния си блестящ самоуверен вид. Джуд би могъл да откаже и тогава щеше да измисли друг начин да се измъкне от кашата. Черната й копринена рокля падаше на широки плисета от висок корсаж, който се поддържаше от две тънки презрамки. Тя отлично подхождаше на тънката й стройна фигура и контрастираше с русата й коса. Независимо от отговора му щеше да се справи със ситуацията.

Когато Торнууд отвори вратата на лимузината, нищо в поведението й не издаваше притесненията й. С обичайната си грациозност тя изкачи стъпалата към преддверието, където Мег вече гостоприемно отваряше вратата.