Ан Стюарт
Рози в полунощ (9)

Глава 9

Никълъс Блекторн винаги се беше гордял с наистина отвратителния си нрав. Той без угризения изливаше гнева си върху всички и винаги му доставяше удоволствие да вижда как по-силни от него мъже трепваха и отстъпваха назад. Но не го интересуваше как се чувстват жените, които посрещат гневните му изблици, което показваше колко далеч е от истинския джентълмен. Тези мисли минаваха през ума му, докато той лежеше в леглото с камериерката и гледаше почти животинския страх в празните й очи. Тя вероятно беше свикнала да я бият, но той въобще нямаше намерение да я удари. Може и да имаше отвратителен нрав, но рядко проявяваше физическо насилие. Само гледаше свирепо жената, чието легло беше достатъчно пиян и достатъчно отчаян, за да сподели. След това я изтика навън от стаята, без опит да поднови това, което усърдно и с жар бяха правили през нощта.

Вратата се затвори зад нея. Той погледна към масата зад леглото. Беше успяла да прибере парите, които беше оставил там, а вероятно щеше да открие, че и панталоните му са олекнали. Той седна в леглото, отметна розовата дамаска и се опита да не обръща внимание на главоболието, сигурен знак за излишества от алкохол. Изпитваше вина.

Защо се чувстваше виновен, беше загадка и за самия него. Също толкова загадъчна беше и внезапната му омраза към момичето, което го беше забавлявало така ентусиазирано и усърдно през изминалата нощ. Никълъс беше от хората, които мразят да се вглеждат в себе си и в миналите си постъпки. Но мразеше глупостта повече от всичко. И прекрасно знаеше, че мрази не жената, а себе си.

Легенът за миене и стомната за вода бяха от по-високо качество, отколкото обичайните за спалните на камериерките съдове, също както и дамаската. Очевидно беше, че се бе подготвила за неговото присъствие. Е, с ледената вода и ароматизирания сапун можеше поне да измие следите от нощта от тялото си, ако не от душата си.

В кухнята цареше безпорядък, слугините почистваха останките от обилна закуска, но в общата зала, слава богу, нямаше никого. Той потъна в едно кресло до огъня, пое каната с бордо от ръцете на самия собственик и се вгледа в ярките пламъци.

— Ъъ… ужасно студена сутрин, ваше благородие — неловко каза собственикът.

Никълъс не му обърна никакво внимание. Мъжът вероятно искаше нещо за услугите на камериерката, но Никълъс не беше в настроение да плаща два пъти. Особено когато съжаляваше, че въобще се е възползвал от нея.

— Пощенският дилижанс току-що мина оттук — смело продължи дребният мъж. Никълъс замислено отпи от топлото вино.

Искаше му се да пие кафе, но знаеше, че нямат. Трябваше да накара находчивия Кръчмар да му приготви малко кафе, за да преживее следващите няколко часа.

— По това време на годината той обикновено не е пълен — собственикът упорито продължаваше да говори и най-после успя да привлече вниманието на Никълъс, който неспокойно го погледна изпод подпухналите си клепачи.

Защо ли всички собственици изглеждаха еднакви, независимо от големината на странноприемниците, класата на посетителите им и района на страната? Беше срещал същия този нервен, раболепен дребен мъж поне дузина пъти през последните няколко години. Дяволски трудно му беше да си спомни къде се намира.

— Колко интересно — проговори най-сетне Никълъс. — Този разговор има ли някакъв смисъл и цел?

Ако мъжът носеше шапка, щеше да я свали и да започне да я мачка в малките си, нервни ръце. Но след като не носеше, трябваше да се задоволи само с мачкането на други, не така чисти принадлежности.

— Да, ваше благородие.

Никълъс зачака. Беше прекалено уморен, прекалено ядосан и малко замаян, за да прави догадки. Всичко щеше да се изясни.

— Пощенският дилижанс — безсмислено повтори той.

— Да, господарю мой. Но беше пълен, когато замина оттук преди около половин час.

Той се изправи и запрати наполовина пълната кана в камината с гневен вик. Изкачи стъпалата по три наведнъж, без да се съмнява, че ще намери стаята празна. Застана в средата й, като проклинаше. Чу неуверени стъпки да изкачват стъпалата и в някаква отдалечена част на съзнанието си реши, че гостилничарят е от малко по-различна порода, щом не го е грижа за собствената му безопасност. В този момент Никълъс Блекторн беше много опасен.

— Заминала е, нали?

Гласът на Кръчмаря проникна в замъгленото му от гняв съзнание. Никълъс се втурна да го удари, но се спря. Без да иска, гневът му отстъпи място на изумлението.

— Не знаех, че ще доживея деня, в който някаква си жена ще те победи — каза той, докато изучаваше кървящата рана на главата на слугата си.

— И аз не знаех, че ще настъпи този ден, но тя не е обикновена жена. Удари ме по главата с нещо, а после, изглежда, ме е замъкнала в храстите. Не знам колко дълго съм лежал там. Много е силна за жена с толкова крехко тяло.

Никълъс си спомни за борбата в салона на Елън. Тогава той едва се беше възстановил от последиците от отравянето. Раните от онази борба още го боляха.

— Силна е, наистина. Има половин час преднина, Кръчмарю. Впрегна ли конете?

— Готови са и чакат — мрачно каза той.

— Тогава плати на некадърния собственик и събери багажа. Аз ще се оправя с юздите. Не е дошъл денят, в който няма да мога да настигна един пощенски дилижанс.

Хвърли поглед на празната спалня.

— Проклети да са очите й — каза той, — а и всичко останало.

 

 

— Няма да ви прилошее, нали? — запита я дебелата червендалеста жена, която миришеше на гъша мас. Гласът й издаваше бездушието и коравосърдечието й.

Джили понечи да каже на жената, че ако поне понякога използваше вода и сапун, въздухът в затворената карета щеше да бъде доста по-поносим, но се отказа. Положението щеше да се подобри и ако някой отвореше прозореца, за да позволи на свежия, студен въздух да влезе вътре. Щеше да бъде добре и ако можеше да смени мястото си, за да не пътува с гръб по посока на движението — нещо, което никога не беше й понасяло.

Но тя само каза.

— Няма.

Тонът й сложи край на всякакъв разговор. Знаеше, че представлява странна гледка. Дребна, тъмнокоса жена в прекалено големи за нея дрехи, които на всичкото отгоре бяха във възможно най-крещящите цветове, а и пътуваше съвсем сама в пощенския дилижанс. Това само по себе си вече бе забележително, защото обществените порядки изискваха всяка дама да бъде придружавана от компаньонка. А жена с доловим френски акцент вече беше опасно изключение. Беше направила всичко, което можа, за да премахне от говора си френските звуци, но все още се долавяше слаб акцент. Особено когато беше нервна или развълнувана. А по природа тя беше доста нервна жена, не можеше да скрие този факт.

Не знаеше каква преднина има пред Блекторн. Не се съмняваше, че той ще я преследва. Не беше мъж, който обича да го побеждават, и дори и играта на котка и мишка да му беше омръзнала, не беше вероятно да я остави да избяга. Друг по-разумен мъж щеше да види в тези обстоятелства възможния изход от една невъзможна ситуация. Но Никълъс не беше разумен мъж.

Следващата спирка беше Нюкасъл. Никога не беше ходила там, но знаеше, че градът е достатъчно голям и ще може да изчезне в него. Беше свикнала да изчезва в мръсотията и глъчката на огромните тълпи, а Нюкасъл имаше и предимството да бъде пристанищен град. Винаги можеше да потърси път навън от острова и да избяга далеч от отмъщението на Никълъс Блекторн. Англия вече не можеше да бъде дом за нея — факт, който тя прие с горчиво-сладко съжаление. Раят за нея беше твърде краткотраен.

Но Никълъс също щеше да бъде там, където тя не може да го достигне. Колкото по-дълго беше с него, толкова по-малко сигурна беше в своята способност да осъществи отмъщението, за което толкова отдавна жадуваше. Причината не беше в някаква слабост или чувство към мъжа. Той беше безскрупулно копеле, усмихнат, проклет негодник и чувствата й към него ни най-малко не се бяха променили. Омразата й все още беше много силна. Но беше загубила силата си. Прекалено много нощи беше прекарала в топлото си, чисто легло, беше й осигурено изобилие от храна и топлина, имаше дори приятелка, с която да разговаря. Тези удобства я принудиха да свикне отново с цивилизацията и накараха тялото и душата й да омекнат. И се оказа, че цивилизацията е причината тя да не може да извърши хладнокръвно убийство, без значение колко силно копнееше да раздаде правосъдие. По-добре да приеме поражението. Нейното собствено поражение, не неговото. Само след няколко часа дилижансът ще стигне до крайната си спирка и той вече никога няма да може да я намери. Затвори очи. Копнееше за милостивата забрава на съня. Стомахът й се бунтуваше, не можеше да понесе напрежението на последните няколко часа и друсането на каретата. Ако само можеше да пропътува останалите няколко часа потънала в безметежен сън…

— За къде сме се разбързали чак толкова? — попита един недоволен пътник. — Пътуваме прекалено бързо. Ей ти…

Той отвори прозореца и в дилижанса лъхна благословена струя студен въздух.

— Намали, човече! — извика пътникът на кочияша.

— Някакъв господин се опитва да ни настигне — обяви жената, която миришеше на гъша мас, и отвори прозореца от своята страна, за да види по-добре. — Кара така, че може да изпревари и дявола. При тази скорост ще ни изтика извън пътя и ще убие всички ни!

В дилижанса настана паника. Всички пътници запищяха и заговориха едновременно. Нищо обаче не можеше да се сравни с мълчаливата паника, стегнала сърцето на Жослин. Тя знаеше кой е този, който кара като луд и се приближава бързо до дилижанса. Обзе я краткотрайна лудост, запита се дали ако се хвърли от дилижанса, ще успее да се претрепе и все пак да измами Никълъс, да не му позволи да изпита триумфа на победата. Обаче беше притисната между четирима яки пътници и беше далеч от вратата. А и ако беше свършила с живота си преди десет години, сега Никълъс Блекторн нямаше да я преследва. Тя стисна здраво юмруци, друсането на каретата я подхвърляше назад-напред. Кочияшът нямаше намерение да позволи да го надминат. Състезанията бяха в кръвта на всички кочияши, а и съществуваше минималната вероятност той да изпревари Никълъс, който можеше и да се преобърне при този опит да ги настигне. Понякога се случваха чудеса. Но никога — на нея.

— Приближава се към нас — пак се обади дебеланата. След това се обърна и хвърли неодобрителен поглед на Жослин. — Ние всички можем да се досетим кого преследва той. Ще причините смъртта на всички ни, това искате, нали, млада госпожо, надменната ви физиономия няма да ви помогне.

— Не знам за какво говорите — протестът й беше категоричен. Опита се да направи гласа си безизразен.

Никаква полза.

— Тя е французойка! — изпищя дебелата гъска. — Може и шпионка да е! Спрете дилижанса, преди всички да бъдем убити!

Каретата на Никълъс беше специално конструирана за високи скорости и въпреки западналия си външен вид се движеше доста бързо. Той настигна тежкия, тромав дилижанс точно при един завой на пътя. Кочияшът на дилижанса не прецени правилно скоростта и ситуацията. С едно проклятие, отправено към Никълъс Блекторн, той се опита да спре колата. Тя обаче изскърца, излезе извън пътя и се преобърна.

Жослин успя да го види миг преди тяхната кола да се поднесе. Изглеждаше като олицетворение на дявола. Черната му коса се развяваше зад него, красивото му лице беше потъмняло от гняв и дързост, той пришпорваше конете, караше ги да препускат дори по-бързо, отколкото могат. Тази гледка за нея беше като подготовка за смъртта.

И тогава той се загуби от погледа й, а дилижансът се разби с ужасяващ трясък. Пътниците излетяха във въздуха. Жослин успя да си помисли, че изборът може би беше направен от нея, въпреки всичко, и че може би милостивият бог наистина съществува. Това й хрумна за миг, нямаше време да мисли повече. Светът беше тъмен, тежък и зловонен, запълнен от високи стенания и гневни крясъци. Жослин се бореше за глътка въздух, не можеше да се помръдне. С отчаяние разбра, че е затисната под дебелата, прилична на гъска, жена. Товарът беше вдигнат от нея и всичко беше придружено от гневни крясъци и високо изказвано възмущение.

Блекторн не обърна никакво внимание на виковете на пътниците. Не обърна внимание дори на бурното движение, с което тя искаше да се отдръпне от него. Просто я измъкна от преобърнатата кола. Ръцете му бяха груби, изражението му беше сурово, но издаваше и горчивина. Той я блъсна в собствената си карета, качи се след нея и затръшна вратата. Кръчмаря веднага потегли и само след броени мигове тя отново беше на път с тази разлика, че сега пътуваше по-бавно и по-спокойно. Успя да забележи бялата превръзка на главата на Кръчмаря, която покриваше част от подобното му на невестулка лице. Каза си, че е трябвало да го удари по-силно. Може би тогава щеше да успее да стигне до Нюкасъл.

Преобърнатият дилижанс бързо се скриваше от погледа им, а раздърпаните и окаляни пътници размахваха юмруци и крещяха. Естествено, бяха силно разгневени.

— Нима няма да им помогнеш? — едва чуто запита тя. — Някой може да е наранен.

— Имат късмет, че не са мъртви — изръмжа той, гласът му трепереше от яд.

Погледна я. Очите му бяха леденостудени.

— Ти също имаш късмет, че не си мъртва.

Тя спокойно срещна погледа му. Цялото тяло я болеше, още чувстваше миризмата на гъша мас и знаеше, че е изгубила единствения си шанс за бягство. Той нямаше да й предостави втора възможност.

— Може би съм имала късмет, а може би — не.

— Явно съм бил доста снизходителен с теб. Не си мисли, че ще направя пак същата грешка. Не ми харесва да ме вземат за глупак. А и съм много привързан към Кръчмаря, съжалявам за огромната рана на главата му. Изненадан съм обаче, че не си ме потърсила, за да ми отмъстиш, преди да тръгнеш.

— Потърсих те — каза тя, преди да е успяла да помисли дали няма да постъпи глупаво, като направи това признание.

Гневът му се изпари за секунди. Той се втренчи в нея.

— Трябва да съм спал много дълбоко. Или съм бил прекалено… разсеян.

Тя почувства как лицето й почервенява — нещо, което я изненада. Как можеше да се държи като девойка след всичко, което беше преживяла?

— Ти спеше — безизразно каза тя.

— Ако си се чувствала изоставена — отсъди той, — можело е да се присъединиш към нас.

Заяждането беше дребно, но се оказа последното камъче, което преобърна колата. Нещо в Жослин се прекърши. Тя се хвърли към него, като се опитваше да пази равновесие в подскачащата по неравния път карета. Искаше да го нарани, да го убие. В главата й съществуваше само тази мисъл.

В следващия момент тя се намери пак на своето място, този път — легнала по гръб. Неговото тяло я натискаше, ръцете му стягаха като железни скоби китките й, дългите му крака бяха притиснати до нейните. Беше останала без дъх, бореше се за глътка въздух. Той явно се забавляваше, гневът му се беше изпарил, тъмносините му очи сияеха. Беше проява на лудост от нейна страна да мисли, че тежестта на неговото тяло е далеч по-сладка от тази на дебеланата, миришеща на гъша мас.

— Възстановил си силите си — отбеляза тя. Гласът й беше глух и издаваше разочарованието й.

— Нима си била достатъчно глупава да мислиш, че можеш да ме победиш? — попита я той. — Последния път, когато ме нападна, аз бях прекарал два дена, като се забавлявах да повръщам вътрешностите си. А това отслабва организма на мъжа, поне временно.

— Исках да те убия.

— Не ставай досадна. Разбира се, че искаше, и двамата знаем това. Фактите обаче не се променят, а факт е, че не успя. Факт е още, че сега аз държа положението в ръцете си. Не можеш да ми избягаш, независимо колко упорито ще се опитваш.

— Стани от мен.

Гласът й беше гневен, леденостуден. Той остана върху нея, като обмисляше думите й. А след това се помръдна, но само за да притисне още по-силно бедрата и слабините си към нейните. И тя с ужас разбра, че той е възбуден. Нямаше съмнение, беше силно възбуден. Завладя я паника. Опита се да се бори, но беше безполезно, той беше много силен. Насили се да стои спокойно, като знаеше, че и това е безполезно.

— Сексът днес не ти ли беше достатъчен? — попита го предизвикателно. — Изглеждаше съвсем задоволен, когато те видях. Лежеше направо изтощен върху бялата гръд на момичето.

Той се притисна още по-силно до нея и тя потръпна в отговор. Тялото й отреагира, без тя да иска това. Не можеше да определи, не можеше да проумее реакцията си.

— Ще се изненадаш, когато разбереш колко ненаситен мога да бъда — каза той безмилостно.

И притисна устните си към нейните. И преди я бяха целували така. Не много често. Устата му се притисна към нейната болезнено, натискът на езика принуди устните й да се разтворят. Той грубо пъхна езика си в устата й, а тя се стараеше да не помръдне, лежеше пасивно и се опитваше да се затвори в себе си. Търсеше онова тъмно кътче, скрито дълбоко в гърдите й, онова черно, гневно сърчице, в което щеше да се скрие и да изчака, докато той свърши с нея. Познаваше добре това местенце — това кътче от съзнанието си, в което цареше кадифена топлота, абсолютна тъмнина и черно отчаяние. Нейният рай, нейната единствена защита. Можеше да се оттегли там.

Той хвана лицето й в дланите си, дантелените му маншети докоснаха бузите й, а устата му, твърда и гневна, търсеше нейната. Устните му горяха от желание и това желание запали ответна искра в утробата й. За миг, за кратък, безумен миг, тя затвори очи и се предаде на силата на неговата страст. Гърдите й горяха, заливаше я нежност, усещаше неговата силна гръд под меката батистена риза, ръцете й, притиснати под тялото му, искаха да се протегнат и да го докоснат, да го помилват, да го задържат. Не беше държала никого и прегръдките си от толкова дълго време.

После се свести. Осъзна каква глупост щеше да извърши и отново започна да се бори — риташе го, извиваше се под тежкото му тяло. Гневът й беше много силен, може би защото по-голямата част от него беше насочен към самата нея.

Той повдигна главата си и я погледна. Очите му проблясваха в тъмната карета, дишането му беше учестено и тежко.

— Стори ми се, че започва да ти харесва — каза той.

— Не се ласкай с подобни мисли — отговори му тя.

Устата й беше влажна от целувките му. Искаше да избърше влагата, да прогони вкуса му, но ръцете й все още бяха притиснати под него.

— Отвращаваш ме — тя отново започна да се бори и да се извива под него.

— Ако не престанеш да правиш тези движения — каза той уморено, — най-вероятно ще засиля отвращението ти.

Тя моментално застина. Искаше й се да пищи, но писъците едва ли щяха да й помогнат. Искаше да се бори, да го победи, но вече беше доказано, че не може да постигне това в пряка физическа борба. Искаше да го убие и щеше да го направи веднага щом й се удаде възможност. Даде клетва пред себе си, че няма да се поколебае.

Доплака й се. Беше минало дълго, дълго време от последния път, когато беше проляла истински сълзи, и беше започнала да си мисли, че никога повече няма да заплаче. Много пъти й се искаше да почувства облекчението на ронещите се сълзи, но не можеше. Отначало беше доволна, че се е отървала от тази женска слабост, защото в нейния живот нямаше място за съжаление, за сълзи, за оплаквания. Просто трябваше да носи кръста си. Но по-късно, когато нещата се пооправиха, й се случваше да копнее за облекчението, което плачът осигуряваше. Нищо обаче не беше в състояние да накара сълзите й да потекат. Нито живият спомен за ужаса, който беше преживяла, докато гледаше родителите си на ешафода, нито споменът за Шарл-Луи и за последния път, когато го беше видяла с лице, изпито от глада, с потъмнели и измъчени очи, с тяло, от което бяха останали само кожа и кости. Нито споменът за нощите, в които беше продавала тялото си, за да нахрани брат си. Нито споменът за първия и единствен човек, когото беше убила. Той се казваше Малвиве и беше най-долната отрепка на земята.

Но сега, докато лежеше тук под този мъж, който можеше да вземе душата й, ако пожелаеше, тя внезапно поиска да заплаче. Да изплаче сълзите за разбитото си детство, за сполетялата я загуба, за загубената девственост. Толкова силно го желаеше, че почти почувства парещата топлина на сълзи в очите си.

Изведнъж той се изтърколи и се отмести от нея. Изправи се и се оттегли в другия край на каретата. Зае се да изглажда жакета си и да оправя възела на шалчето си. Беше погълнат от тази работа. Движенията му, както обикновено, бяха лениви, като че ли нямаше какво да прави. Сега обаче беше истина, че няма нищо друго, което да изисква внимание от негова страна.

Жослин се добра до ъгъла, възможно най-далече от него. Чувстваше се като хванато в клетка животно, но той, изглежда, беше изгубил всякакъв интерес към нея. И тогава вдигна глава, погледна я и тя разбра, че й е разрешил да се оттегли само за момента.

— Пропуснах закуската си. Да не говорим, че не съм се и бръснал тази сутрин. А и можеше да прекарам още един час в удоволствие, ако ти не беше офейкала. Ти ме лиши от всички удобства, полагащи се на човека, Жослин. И сега ще трябва сама да ми ги осигуриш.

— Ще бъда повече от щастлива да те избръсна — каза тя със сладък глас, който обаче не го заблуди.

Той се усмихна криво.

— Сигурен съм, че това ще ти достави удоволствие. Но мисля, че ще е по-разумно да оставя това за Кръчмаря. Бих искал да запазя гърлото си непокътнато.

Той се облегна назад и протегна дългите си крака. Тя не можа да се сдържи и инстинктивно се отдръпна, като скри собствените си крака под огромните си широки поли. Естествено, той беше забелязал движението й и усмивката му стана по-широка.

— Сексът помежду ми може да се окаже ново преживяване и за двама ни, но твоят талант не е там, нали?

Този път тя успя да постигне контрол над чувствата си.

— Какво искаш от мен?

— Да ми приготвиш закуска. Ще спрем на следващата пощенска станция и ти ще ми приготвиш нещо, което да подобри настроението ми. Може би омлет с шунка и гъби. И без отрова за мишки.

— Но тя е необходима, за да му придаде вкус — искаше да му покаже, че не се е предала.

— Ти ще бъдеш официалният ми дегустатор. И повярвай ми, дори твоята силна омраза към мен не си заслужава да изпиташ мъките на отравянето. Знам го от опит.

И той докосна небръснатата си буза с дългите си пръсти, като я гледаше замислено. Наведе се към нея и я докосна по лицето, въпреки опитите й да избегне допира.

— Оставил съм ти белег — гласът му беше тих и замечтан. — Обещавам да се избръсна, преди да те целуна отново.

Тя отметна глава назад.

— Обещай да не ме целуваш повече и аз ще забравя за отровата.

— Обещавам — неочаквано се съгласи той и тя забрави да си поеме дъх.

Но не можеше така лесно да му повярва.

— Обещаваш? — запита изненадана.

— Разбира се — усмивката му беше престорено мила. — Проблемът е в това, че винаги нарушавам обещанията си.

Това я шокира и разстрои.

— Нямаш ли чест?

— Не. Мислех, че вече си разбрала. Мъж с чест не би изоставил петнайсетгодишно момиче в онази размирна страна, особено ако то е чаровно и влюбено в него. Мъж с чест няма да сложи рога някому, а после почти да го убие на дуел. Мъж с чест няма да отвлече главната готвачка на братовчедка си, само защото се е опитала да го убие. По-лесно е да си без чест, моя малка. Трябва да опиташ.

Думите му звучаха съвсем искрено и разумно.

— Отвращаваш ме.

— Пак ставаш досадна, красавице. Знам, че ме презираш, не е необходимо постоянно да ми го съобщаваш. Докато ми приготвяш вкусни омлети и ми вариш кафе, можеш да ме мразиш колкото си искаш.

— Кафе?

Не успя да прикрие нотките на надежда в гласа си. Никълъс беше проницателен човек и дори такова дребно обстоятелство не му убягваше.

— Кръчмаря винаги ми осигурява моите любими зърна кафе. На странноприемниците, в които отсядам, невинаги може да се разчита, а ден, прекаран без любимата напитка, не си струва да се живее — той й се усмихна мило. — Ако си много, много добра с мен, може и да ти разреша да изпиеш една чашка.

— Цената ми е значително по-висока от чашка кафе — остро му отвърна тя.

— О, не се знае. Струва ми се, че съм открил слабото ти място. Кафе, Жослин, и твоето обещание, че няма да бягаш отново.

Можеше да изтъргува тялото си за чашка кафе, но не и това, което беше останало от душата й.

— Не — каза тя категорично, но горчиво разочарована.

— Дай си ръцете тогава.

Той явно беше отегчен.

— Какво?

— Казах: дай си ръцете. Освен ако не искаш аз да дойда при теб и…

Тя му подаде ръцете си. Шалчето му беше меко, копринено, но много здраво. Той завърза китките й. Пръстите му бяха сръчни и студени. Ръцете й паднаха безпомощни в скута.

— Ще оставя краката ти свободни — каза той, като пак се облегна назад. — Сега вече Кръчмаря сигурно ще те застреля в гърба, ако се опиташ да избягаш. Тази сутрин е настроен зле срещу теб.

Тя не каза нищо. Кипеше от яд. Нямаше да използва обаче краката си, за да избяга. Щеше да ги използва, за да го ритне хубавичко.

— И ако ми се усмихнеш — продължи той безразлично, — може да ти разреша да пийнеш малко от моето кафе.

Жослин беше готова да простене. От дълбочината на гърлото й излезе глух звук.

— Достатъчно, моя красавице — измърмори Никълъс, кръстоса ръце на гърди и й се усмихна, а каретата тромаво се движеше на север.