Ан Стюарт
Рози в полунощ (8)

Глава 8

Сър Антъни Уилтън-Грининг не спа добре. „Короната и глиганът“ предлагаше достатъчно добри възможности за почивка, леглата бяха чисти и подредени, избата — поносима. Обикновено той спеше като мъртъв и ставаше в единайсет часа, за да започне деня си с настроение. Знаеше, че днес няма да може да си позволи този разкош и че ще трябва да стане още призори, ако иска да избяга от Елън и да замине без нея. Нейното присъствие щеше да има определени предимства, но… Той даже нямаше гаранция, че загадъчната Жослин ще предпочете неговата закрила, пред тази на съблазнителния Никълъс Блекторн.

Дори да не е заминала по свое желание, нещо, в което той беше убеден, тя може и да се е споразумяла с похитителя си. Особено ако Никълъс реши да й осигури лукса, с който тя скоро щеше да свикне. Тони, от своя страна, въобще не се интересуваше от нея и поставяше чара й под съмнение. Не му харесваха французойките, които приличаха на гаменчета, той предпочиташе английските рози.

Беше казал на Елън истината, че никой нищо няма да разбере за тяхното пътуване, ако той не желае това. Ако бъдеше принуден да я вземе със себе си, щеше да се погрижи да узнаят точно хората, които са необходими — тези, които ще ускорят женитбата му с Елън. Това щеше да му спести много трудности и грижи. Елън, въпреки привидно прозаичната си натура, беше непоправимо романтична. Ако искаше да се ожени за нея, а той твърдо беше решил да го направи, трябваше да премине през смешното, престорено ухажване, което тя очакваше, а той просто нямаше достатъчно енергия, за да го направи. Искаше животът му да бъде приятен и удобен и да го прекара с любяща, непретенциозна съпруга като Елън, която да осигури правилното управление на домакинството му, наследници за именията му и да не смята, че тези й задължения са тежки и обременителни. След известно време на размисъл беше решил, че Елън ще му подхожда, и нищо вече не можеше да го разколебае. Не искаше обаче да се напряга повече от необходимото.

Наложената женитба щеше да има своите предимства, най-вече по отношение на чувствата, които Елън ще изпитва — чувства на вина и благодарност. Те щяха да я предпазят да поставя невъзможни искания, тя щеше да си мисли, че по този начин го е принудила да се ожени за нея и щеше да бъде внимателна с него. Да, но пък от друга страна, той я обичаше прекалено много, за да й желае бремето на тези чувства. Съществуваше и нищожната вероятност, невъзможните й искания да го забавляват. Да, ще бъде по-добре да е прям и откровен и да направи всичко по по-простия начин. Да последва злодея, да върне Жослин и да измисли подходящо предложение, което да направи на Елън. Ако тя настоява, дори би могъл да я поухажва малко. Тя все пак се усмихваше толкова чаровно, че усмивката й разтопяваше сърцето му.

Слугата му го събуди безбожно рано — в пет часа. За компенсация му поднесе кана топло вино, парче шунка и пресен хляб, и това направи ранния час почти приемлив. Той се облече за рекордно кратко време, позволи на слугата да го обръсне, докато самият той отпиваше от виното си, след което с въздишка погледна излъсканите си високи ботуши. Дъждът беше престанал, но дори на слабата утринна светлина можеше да види, че се събират нови облаци и че може да завали отново всеки момент. Не беше в настроение за пътуване до Шотландия.

За нещастие, Никълъс беше решил да заведе отвлечената жена точно там. Май нямаше много други възможности. Ако не знае за смъртта на Джейсън Харгроув, той сигурно разбира, че ще бъде персона нон грата в Лондон. Хората бяха прекалено толерантни към негодници със съмнителен чар като Никълъс, но този път той беше отишъл прекалено далеч. Харгроув беше предал богу дух.

Повечето имения на Блекторн бяха изгубени за него, с тях той беше платил дълговете си на комар. Последно беше продадено провинциалното имение на вуйчо му Тисдейл, Амбърфийлд, и сега на Никълъс бяха останали само едно малко имение в Лейк Дистрикт и една ловджийска хижа на границата с Шотландия. Според слугите от Ейнсли Хол, той беше заминал за Шотландия. По това време на годината там сигурно беше дяволски студено и ужасно скучно. Тони имаше твърдото намерение да стигне дотам колкото се може по-бързо, да вземе Жослин, независимо дали тя иска или не, и да побърза да се върне в Ейнсли Хол.

Разбира се, съществуваше и неприятната възможност Блекторн да го предизвика на дуел. Вече беше участвал в толкова много дуели, че вероятно бяха започнали да му харесват. Тони можеше само да се надява, че той не би искал да убие своя противник за втори път този месец.

Отпред вече го чакаха каретата на Кармайкъл и конете му, добре нахранени и отпочинали. Слугата и кочияшът седяха на капрата. Никак не му харесваше мисълта да седи затворен в тази карета още няколко дена, особено без компанията на Елън, но с въздишка се подчини на съдбата си. Ако по този начин щеше да спечели подходящата съпруга, с радост би направил необходимата жертва.

Хейстингс понечи да слезе и да му отвори вратата, но Тони му махна нетърпеливо с ръка.

— Мога и сам да се справя — той се изкачи тежко по стъпалата, намести се удобно на мястото си и затвори плътно вратата след себе си.

Вътре беше тъмно. Предутринната дрезгава светлина едва се процеждаше през прозорците, но нямаше никакво съмнение, че не беше сам. Вдигна поглед и срещна сините, невинни очи на Елън.

— Мисля, че ти спестих неудобството да изпращаш слугите за мен.

За миг той като че онемя — не беше способен да произнесе нито дума. Мис Бинърстън седеше до Елън и, както обикновено, спеше. Дори неговата бъдеща съпруга изглеждаше малко уморена.

— Много предвидливо от твоя страна — каза той най-после.

Каретата плавно потегли.

— Откога ме чакаш?

Елън се прозя. Беше уморена и дори не се постара да скрие прозявката си.

— От известно време. Исках да бъда сигурна, че няма да нарушиш обещанието си.

— Обещание?

— Обеща да ме вземеш със себе си. Ние няма да ти създаваме главоболия, Тони, обещавам.

Беше сериозна и напрегната. Наклони се към него и той долови нежния й парфюм с аромат на цветя. Сладък парфюм, който му напомняше за пролетен следобед. И за Елън.

— Моля те, не ни изпращай обратно.

Точно това имаше намерение да направи. Но молбата в очите й и миризмата на парфюма й промениха решението му.

— Обещал съм, така ли? — промърмори той. — Е, тогава не мога да наруша думата си. Ще се държиш прилично, нали, Ели? Ще правиш ли това, което ти кажа?

— Разбира се! — ентусиазирано го увери тя.

Той се чудеше какво ли би станало, ако й нареди да го прегърне и целуне. Но, разбира се, нямаше да й нареди това. Той можеше да носи отговорност, а тази отговорност не му позволяваше да предлага неприлични неща. И така, той просто й се усмихна, без да позволи на ръцете си да я докоснат.

— Ще те взема, ако ми дадеш честна дума.

— Ще я намерим, нали, Тони? — лицето й беше измъчено, изразяваше дълбоката й загриженост. — Никълъс няма да я нарани жестоко, нали?

— Не мога да си представя защо би го направил. Но не мога да си представя и защо я е отвлякъл. Абсолютно ли си сигурна…?

— Сигурна съм — твърдо каза Елън. — Тя никога не би тръгнала с него доброволно. Аз силно вярвам в теб, Тони. Сигурно ще я намерим до довечера.

— Като знам, че имат два дена преднина, мисля, че ти си прекалено оптимистично настроена — Тони говореше провлечено както винаги. — Но ще побързаме да ги намерим, естествено.

— Вярвам, че ще направиш всичко възможно. Знаеш ли, Тони — каза тя, а сините й очи проблясваха в оскъдната светлина, — ние май се впускаме в едно чудесно приключение.

Тони си помисли с копнеж за удобното си лондонско легло, за разкоша и удоволствията си. Сравни ги с живота на път, и то в компанията на две жени, и каза:

— Чудесно, да!

Думите му прозвучаха неуверено. Той се питаше колко ли време ще му е необходимо да се отърве от компаньонката на Елън.

 

 

Тя можеше да помирише огъня. Можеше да чуе как пламъците лижат дървото, а писъците на слугите още звучаха в ушите й. Чуваше виковете на разярената тълпа, която жадуваше отмъщение и кръвта на невинни хора. Същата тази тълпа отнасяше родителите й надалеч от нея.

Жослин беше застанала в края на гората и стискаше ръката на Шарл-Луи. Бяха онемели от ужас и не се тревожеха дали ще ги забележат, защото имението „Сен Дю“, което беше дом на фамилията де Лорни повече от триста години, беше изгоряло до основи. Дрехите на майка й бяха разкъсани и висяха, като почти оголваха тялото й. Тълпата я блъскаше и й се присмиваше. На главата на баща й имаше кървяща рана. Той вървеше след съпругата си, но не можеше да я защити. В съзнанието й тези събития се разиграваха на фона на писъците на слугите от „Сен Дю“, миризмата на дим, вонята на изгоряла плът, ужаса, приковал двете деца към земята, докато най-после разумът взе надмощие и Жослин се шмугна с брат си в гората, далеч от непоносимата гледка.

Поне родителите й не бяха мъртви. Не бяха заклани, нито оставени в горящия замък, където щяха да умрат от отвратителна смърт. Тя чуваше виковете на тълпата. Крещяха нещо за Париж. Крещяха, че щом родителите й са оцелели, трябва да бъдат съдени. Нямаше съмнение каква ще бъде крайната им съдба. Мадам Гилотината вече беше започнала мръсната си работа.

Но докато бяха живи, все още имаше надежда. Жослин беше достатъчно млада, за да подхранва тази надежда. Надяваше се, че всичко ще се оправи — както заради себе си, така и заради по-малкия си брат.

Пътуването до Париж беше един безкраен кошмар. Копринените й бродирани пантофи, предназначени само за танци на паркет, се разпаднаха още на втория ден, Шарл-Луи беше потиснат и плачеше, не искаше да разбере какво бедствие ги е сполетяло и постоянно призоваваше гувернантката си Жан-Мари и учителя си.

Мистър Кото, учителят, беше загинал в горящия замък, Жослин го беше видяла как гори. А сладката, женствена Жан-Мари вървеше зад майка им и я блъскаше в калта всеки път, когато тя се препънеше.

Жослин размени копринените им дрехи за груби селски одежди, малко престоял хляб и парче сирене. Още сутринта на следващия ден Жан-Луи се оплакваше, че грубият плат наранява кожата му, че дървените обувки го стягат и че стомахът му е празен. Жослин изпитваше към него дълбока сестринска обич. Обещаваше му, че ще яде бонбони, когато стигнат до къщата на чичо си в Париж, и дори торта, само да върви мълчаливо и да пази тишина, защото им се налагаше да се крият от тълпите разярени селяни. Обещаваше му и копринени дрехи, като го молеше да направи още няколко крачки.

Стигнаха до Париж чак след седмица: едно седемнайсетгодишно момиче и едно дванайсетгодишно момче. Когато намериха елегантната градска къща на чичо си, видяха тялото му да виси на гредата отвън.

Жослин потръпна. Опита се да прогони спомена от още съненото си съзнание. Мразеше кошмарите, не обичаше да съживява миналото. Защо не можеше да си спомни щастливите времена, годините, прекарани в „Сен Дю“, усмихващите й се родители, малкия си брат — жив, обичлив, невинен и топъл? Защо винаги си спомняше за смъртта и отчаянието?

— Лоши сънища ли, красавице моя? — долетя до нея познат глас. Притежателят му обаче не беше в същата стая.

Все още сънена, Жослин не можа веднага да схване къде се намира и какво става. Стори й се, че гласът я поздравява с добре дошла. Но това трая само кратък, безумен миг. И после си спомни къде беше и кой беше този, който я държеше в плен. Седна в огромното легло и тихо благодари на Бога, че беше спала сама в него. Беше сутрин — бледа светлина се процеждаше през прозорците и предвещаваше още един сив, дъждовен ден.

— Всъщност сегашното ми положение е кошмар — каза тя.

Не трябваше да го предизвиква. Беше се разположил до огъня, протегнал дългите си крака, с празната гарафа зад себе си. Гледаше го как се изправя — грациозен, опасен — и как се приближава до отворената врата.

Искаше да се завие чак до раменете, но успя да овладее този импулс. Ако му позволеше да разбере, че предизвиква в нея объркване, той щеше да използва това против нея. И без това повечето от предимствата бяха на негова страна. Нямаше да сложи още едно оръжие в дългите му, изящни ръце.

Никълъс се спря на прага. Походката му беше ленива, имаше нужда от едно бръснене и чисти дрехи, имаше нужда от сън и трябваше да се въздържа от прекалени количества бренди. Тя го наблюдаваше и внимаваше да не изрази никакви чувства. Изражението й беше абсолютно празно. Всъщност, чудеше се докога ще продължава всичко това.

— Какво искаш от мен? — попита го тя остро.

Знаеше, че това едва ли е най-доброто време и място да му се противопостави. Спомни си, че е седнала в леглото, облечена само с прекрасната му батистена риза. Никълъс само й се усмихна хладно.

— Какво мислиш, че искам? — парира я той.

Трябваше да направи усилие, за да овладее треперенето на ръцете си, които стискаха одеялото.

— Няма да допусна грешката да си помисля, че искаш мен — спокойно каза тя. — Сигурна съм, че не ти се налага да отвличаш жените, които пожелаваш. Също така съм сигурна, че би предпочел жена, която е съгласна да легне с теб.

— Да, обикновено е така — съгласи се той, без да се помръдне от прага.

— Така ми остава отмъщението. Много по-просто ще е да ме предадеш на местното правосъдие. Ако имат твоята дума срещу моята, те ще повярват на теб.

— Може би. За съжаление, лошата ми репутация е известна навсякъде около Ейнсли Хол. Може пък да повярват на теб. Не че имаш кой знае какво да кажеш. Ти все пак се опита да ме отровиш, нали?

Думите му звучаха вяло. Като че ли нищо не го интересуваше.

— Да, опитах се.

Беше почти сигурна, че неговата реакция ще бъде гневна. Но той се усмихна и усмивката озари дори хипнотизиращите му очи.

— Знаех, че ще си признаеш. Предполагам, че е най-почтено да постъпиш така. Май е най-добре да те предам на правосъдието и да продължа веселия си път. Проблемът обаче е следния: правосъдието може да реши, че щом някой се е опитал да ме убие, вероятно е имал причина.

— Възможно е. Ако въобще притежават разум — Жослин беше категорична.

— Но аз не мога да си позволя това, разбираш ли? Ако те пуснат да си вървиш, или още по-лошо — ако те възвеличат като героиня, а това може да се очаква от някои възмутени бащи, ти ще опиташ пак да ме убиеш. Нима греша? Няма да приемеш поражението и да обещаеш, че дори няма да се доближаваш до мен. Няма да намериш покой, докато не забиеш нож между ребрата ми.

— О, не знам. Мога и да те застрелям.

— Това изисква определени познания за огнестрелните оръжия, а аз се съмнявам, че ти ги имаш.

Жослин не каза нищо. Не знаеше много за огнестрелните оръжия, но беше повече от сигурна, че ще може да отнесе главата му само с един изстрел от двайсет крачки, ако имаше възможност.

— А пък мога и да те отровя, не забравяй — добави тя.

— Наистина — каза той и пристъпи в стаята с ленивата си, но грациозна походка. — Ето защо имам намерение да те държа близо до себе си, докато те обезвредя.

— Отговорът е очевиден — тя го наблюдаваше внимателно. — Можеш да ме убиеш. Тогава вече няма да ти създавам проблеми.

Той седна в долния край на леглото, вдигна краката си и ги простря покрай нея. Тя не се отдръпна, въпреки че много искаше да го направи. Чувстваше топлината на краката му.

— Би искала да го направя, нали? — мързеливо попита той. — В Англия може и да не бесят аристократи, но в моя случай ще бъдат изкушени да направят изключение.

— Може пък да минеш безнаказано.

Той я погледна, на чувствените му устни грееше усмивка, но погледът на тъмносините му очи беше студен.

— И твоят призрак ще ме преследва вечно. Не, благодаря. Имам си достатъчно призраци, достатъчно поводи за разкаяние. Предпочитам те жива и изпълнена с омраза. Предпочитам да се, чудя как да запазя гърба си пред това да се чудя, как да намеря спокойствие за ума и душата си. Особено като си помисля, че вероятно няма да позная покоя, дори и да го постигна. Такова нещо досега не ми се е случвало.

Той се наведе към нея и дългите му пръсти докоснаха разрошената й коса.

— Освен това, красавице моя, ти не искаш да умреш, нали?

Жослин се втренчи в него. Чувстваше топлината на пръстите му. Той беше толкова близо до нея. Бяха изминали десет години от момента, в който тя стоеше съвсем сама на малкия мост в сърцето на града, готова да се хвърли в ледените, мътни дълбини на Сена. Десет години откак беше обърнала гръб на смъртта и беше избрала живота. Беше избрала болката на живото съзнание, пред сладката забрава на отвъдното.

Тя погледна надолу към ръката му. Щеше да изпита известно задоволство, ако намереше смъртта си в тези бели изящни ръце. Ръцете, които бяха отговорни — макар да се намираха на далечно, безопасно разстояние — за смъртта на нейното семейство, за смъртта на нейната невинност. Беше вярно, че сега, най-после, той се беше научил на отговорност.

Ръката му се придвижи към незащитеното й гърло, пръстите му бяха здрави като стомана.

— Мога, разбира се, да променя решението си — измърмори той. — Няма да ми коства много усилия да прекърша врата ти. Такова малко, крехко вратле. Вратле, което все пак е избегнало гилотината, за разлика от останалите членове на семейството. Кажи ми, в това ли е всъщност проблемът? Нима ме мразиш, защото по някакъв начин си успяла да оцелееш и се чувстваш виновна, че не си загинала заедно с другите? Не можеш да обвиняваш себе си, затова обвиняваш мен.

Тя не помръдна, дори не трепна. Пръстите му затягаха хватката.

— Направи го — каза тя напрегнато, очаквайки смъртта.

— Мисля, че ще го направя — каза той.

И покри устните й със своите, целуна я бързо и грубо, след това се отдръпна, а тя остана вцепенена и наранена.

И сама. Още преди да събере обърканите си чувства и мисли, той излезе от стаята. Устните й пареха, вратът я болеше, а душата й страдаше. Той затвори вратата след себе си. Тя стоеше, без да се помръдне. И най-накрая разбра, че причина за болката в гърлото й са непролетите сълзи, а не силата на неговите пръсти.

 

 

През този ден, а и през следващия, той пътува навън, на капрата. Спалните, които поръчваше, бяха само за нея. Дори не се хранеха заедно. Трябваше да бъде благодарна за спокойствието и отмората, които й осигуряваше.

Вместо това беше разгневена. Гневът й постоянно растеше. Никълъс просто я изтезаваше, като отлагаше неизбежното уреждане на сметката. И тъй като не беше сигурна каква ще бъде разплатата, нервите й бяха обтегнати до краен предел.

На третия ден от началото на пътуването разбра, че не може да понесе повече. Беше се уморила да чака екзекуцията си, беше се уморила да седи сама в каретата, да бъде сама в бедните странноприемници, втренчила поглед в огъня, без да има никой покрай себе си, освен спомените. Твърдо беше решила да поговори с него и да си изяснят нещата.

В ранната утринна дрезгавина тя се облече бързо в прекалено големите за нея батистена шемизета и долни гащи на Елън, в най-подходящата рокля, която Кръчмаря беше опаковал в багажа, като подпъхна част от нея в колана, за да намали дължината й. И отиде да търси тъмничаря си.

Общата зала беше празна в този час. Никой не се виждаме — нито собственикът, нито дебелата му половинка, нито слугите, нито камериерките, нито отвратителният слуга на Блекторн. Тя се придвижи тихо през тъмната зала и влезе в кухнята, където най-сетне откри признаци на живот.

— Извинете, мис.

Помощничката на готвачката се извърна към нея. Лицето й беше почервеняло от топлината на фурната и от усилената работа.

— Искате ли нещо? Мога да ви направя закуска, ако желаете. Имаме шунка и говеждо, пресни бисквити и бордо и…

— Предполагам, че нямате кафе? — попита тя тъжно.

Английските порядки все още не одобряваха вкуса на кафето, което, според англичаните, беше добро само за обитателите на континента. Тя не беше пила кафе, откакто Никълъс Блекторн я измъкна от Ейнсли Хол.

— Нямаме, мис. Мога да ви направя превъзходен топъл чай.

Джили потръпна.

— Не, благодаря, в момента не желая нищо. Търся…

Гласът й заглъхна, докато се чудеше как би могла да назове мъжа, който я беше похитил. Знаеше, че той използва фалшиво име в първата странноприемница, в която се подслониха, макар и да не знаеше защо. Може би се страхуваше, че някой може да тръгне да я търси. Никой, освен безпомощната Елън, не би могъл да я търси, помисли си тя с тъга.

— Вашият брат? — момичето много й помогна с въпроса си.

— Да, търся брат си — потвърди Джили, тайно отвратена от мисълта, че той се представя за неин брат.

Цялата прилика помежду им се изчерпваше с факта, че и двамата имаха тъмни коси. Никълъс Блекторн беше порочен, кръвожаден дявол. Тя беше ангелът на отмъщението. Е, може би не беше съвсем ангел, помисли си с чувство за хумор. Успя да скалъпи фалшива усмивка.

— Къде е той?

Лицето на момичето почервеня още повече, този път от объркване, а не от топлината на фурната.

— Наистина не мога да ви кажа, мис. Мога да го извикам…

— Мога и сама да го намеря — заяви тя твърдо. — Ако ми кажеш къде е.

— Не мога… — отново каза момичето.

Жослин прекоси малката кухня. Беше по-ниска и по-нежна от напетото момиче, беше облечена в смешно големи дрехи, но волята й беше десетократно по-силна.

— Къде е той? — попита тя отново и беше ясно, че няма да приеме отказ.

— В спалнята на този етаж. Втората врата, мис. Но не е сам, мис.

— Дори не съм си помисляла, че може да е сам — каза тя сухо и тръгна в посоката, подсказана й от момичето.

Не си направи труд да почука на вратата. Отвори я, напълно готова да смути Блекторн, който сигурно лудуваше с някоя от камериерките, напълно готова да произнесе отрепетираната реч. Но застина там в тишината, шокирана, победена от множество неочаквани чувства.

Той спеше. Камериерката беше будна и я гледаше със смесица от страх и предизвикателство. Никълъс беше положил тъмните си къдрици на млечнобялата гола гръд на момичето. Розовата дамаска, взета вероятно от някоя от горните стаи, едва го покриваше. Тя стоеше мълчаливо и изучаваше линията на гърба му, извивката на стегнатите му задни части, дължината на краката му, обвити около късите, дебели крака на момичето. Ръцете му бяха заплетени в косата на слугинята, пръстите му се белееха между черните кичури. В стаята миришеше на бордей, на евтин парфюм, пот и секс. Жослин остана там още един дълъг, дълъг миг. Споменът за тези миризми я накара да се обърне на пети и тихо да затвори вратата след себе си.

Втурна се навън, в студения утринен въздух, коленичи в градината и повърна малкото храна, която беше останала в стомаха й. Мина цяла вечност, докато се успокои и овладее спазмите и срама си. Не знаеше, че е толкова уязвима, мислеше, че отдавна е преодоляла тази слабост. Но миризмата в стаята, красивият гръб на Никълъс Блекторн, златните монети на грубата маса зад леглото се бяха съюзили, за да я унищожат. Бяха съживили миналото, което тя смяташе за погребано. Други стаи. Златни монети. Но никога тялото на Никълъс Блекторн не е било до нейното, никога дългите му пръсти не са били вплетени в косата й.

Толкова смутена и объркана беше, че не чу шума в двора на странноприемницата. Не чу гласовете, тропота на конете, дрънкането на поводите, подканянията да се действа по-бързо. Чак когато с препъвания се върна в оживената кухня, разбра, че всички са се събудили и че нови гости са пристигнали. Прекоси кухнята предпазливо. Страхуваше се, че Блекторн изведнъж ще се появи, но той очевидно спеше и не подозираше, че тя го е видяла. Общата зала беше пълна с дузина уморени пътници, които правеха всичко възможно да възвърнат силите си, преди дилижансът да е потеглил отново. Жослин се спря на прага на залата. В душата й се породи плаха надежда. Ето че в най-черния момент от живота й внезапно се появи възможност за спасение, за бягство. Всичко се случи за по-малко от миг. В дилижанса, който се беше отправил за Нюкасъл, имаше място. Щяха да я вземат, ако беше готова навреме. Изпита истински, неподправен ужас, докато бягаше нагоре по стълбите. Очакваше да види Блекторн. Очакваше да го завари в стаята, мислеше, че той я чака. Но нямаше и помен от него. Нямаше също и никакви пари. Тя хвърли няколко дрехи в пътната чанта, след това се втурна надолу по стълбите и навън на двора. Нямаше да може да намери пак пътя до онази стая и да пребърка джобовете на Блекторн, за да събере останалите там шилинги. Следователно Кръчмаря беше нейното решение.

Той спеше в каретата, завит чак до якия си врат с дебелото одеяло. Тя се надяваше, че спи дълбоко, че сетивата му са притъпени от уискито и бордото, но щом отвори вратата, разбра, че е буден, и изненадано се е втренчил в нея. Тя се възползва от сънливостта му.

— Девет и половина е — каза непреклонно. — Негово благородие е готов за заминаване.

Кръчмаря тромаво се измъкна от каретата още преди да осъзнае, че е много тъмно и не е възможно часът да е девет и половина, и че едва ли Блекторн ще изпрати Жослин да му предаде съобщението. Когато разбра грешката си и се обърна, тя вече стоварваше дървеното ведро на главата му. От удара то се разби на парчета, които паднаха на земята. Кръчмаря се свлече и тя се зачуди дали не го е убила. Надяваше се, че не е. Въпреки че беше неин враг, той просто изпълняваше нарежданията на господаря си. Нейната омраза и желание за убийство бяха запазени единствено за Блекторн.

Десет минути по-късно се беше сгушила на средното място в препълнения дилижанс. Тръгнаха с проскърцване и Джили притаи дъх, ослушвайки се да чуе виковете, които щяха да последват, когато откриеха тялото на Кръчмаря, скрито от едни храсти. Или пък когато Блекторн най-сетне се събудеше в леглото на камериерката. Но не се чуваше нищо, освен шума от движещия се дилижанс, дрънкането на юздите, тропотът на конските копита. Тя се отдалечаваше от надеждата си за отмъщение. Облегна се назад, затвори очи и си пожела да има и за нея Бог, когото да помоли за своето освобождение. Но Богът на нейното детство отдавна беше мъртъв, беше победен от революционното правителство на Франция. Както винаги, можеше да разчита единствено на себе си. Можеше да се моли само на себе си. И можеше да се надява, че това ще бъде достатъчно.