Ан Стюарт
Рози в полунощ (3)

Глава 3

Никълъс беше на двайсет и две години, когато за първи път посети Бургундия. Беше вече достатъчно възрастен, за да прави обиколка на Европа с образователна цел, воден от беден духовник. Неговото истинско намерение беше да върши толкова лоши неща, колкото биха минали безнаказано.

Беше изключен от Кеймбридж, разбира се. Повече от три години беше посветил на постигането на тази цел, но най-после беше успял, като прати по дяволите скъпото образование, което неговият педантичен баща му беше осигурил. Беше се спасил като по чудо. За негово изумление, беше открил, че ученето му харесва. Винаги, когато нещо привлечеше интереса му, той го превръщаше в катастрофално приключение, което да му гарантира неодобрението на всички. А интересите му бяха отчайващо многобройни.

Той изучаваше последните постижения на селското стопанство, изучаваше законите на електричеството и частите на човешкото тяло. Беше се гмурнал в дебрите на старогръцкия и латинския, настървено четеше учебници по военно дело, интересуваше се от философията на Платон и Софокъл. За кратко си позволи да бъде изкушен дори от правните науки, преди да се осъзнае и да си спомни, каква беше целта на живота му.

А целта на живота му беше да унижи баща си. Бащата, който го беше унижил, пренебрегнал и се беше отвърнал от него отвратен, след смъртта на съпругата и по-големия си син, които той обичаше. Нищо от това, което Никълъс правеше, не беше достатъчно добро за баща му. Нито един опит да заслужи обичта му, или поне одобрението му, не беше успял. Най-после Никълъс се беше отказал да опитва. Беше решил, че ако съдбата му е отредила неодобрението и омразата на баща му, то поне би могъл да направи така, че те да не са незаслужени.

Баща му също не беше водил спокоен, безупречен живот. Лошата кръв на семейство Блекторн течеше и в неговите вени, лудостта беше вкоренена у членовете на семейството и Джефта Блекторн не беше изключение. В старанието си да покаже, че не е засегнат от семейните пороци, той беше издигнал педантизма на пиедестал. И Никълъс се беше възпротивил, при всеки възможен случай припомняше на баща си семейната история, докато, най-после, малко преди да се дипломира с почести, предприе решителната стъпка. Шумна пиянска разпра, последвана от ужасна сцена в обикновено тихата библиотека, след това пиянски изблици в църквата и проваляне на църковната служба, и Никълъс Блекторн беше отстранен, позорно изгонен.

Той дори не беше толкова пиян. Преструваше се. Беше просто пийнал, за да събере кураж и да успее. Все още си спомняше шока, изписан по лицата на неговите връстници, по лицето на втория му братовчед Кармайкъл Фицуотър например, и на онзи ленивец, Антъни Уилтън-Грининг. Беше видял ужаса, изписан по лицето на баща му, който го беше проклел и веднага след това се беше строполил върху бюрото си.

По-късно онази вечер, докато стоеше край леглото на баща си и го гледаше как се бори за въздух, той не беше изпитал никакъв триумф. Въпрос на време, беше казал докторът. Следващият удар ще го отнесе в гроба, а кога ще дойде той, не се знае. Но ако синът му, тази черна овца, е наоколо, това може да се случи всеки момент.

Никълъс не беше изпитал чувство на вина. Той просто наблюдаваше борбата на баща си. Би бил повече от щастлив, ако можеше да остане и да види как умира, но вуйчо му Тисдейл беше взел друго решение. Вуйчо му беше непреклонен.

Той беше по-големия брат на майка му и беше заклет ерген. Притежаваше изискан вкус и по природа беше толерантен. Никълъс винаги беше искал да има за баща Тисдейл, а не този безкомпромисен, отвратителен старец, който беше превърнал живота му в мъчение. Може би тогава лошотията нямаше да го гризе отвътре и да съсипва душата му. Но кръвта си казваше думата, покварената, мръсна кръв на лудите Блекторнови течеше гъста и тъмна в неговите вени.

Дори толерантният Тисдейл признаваше известни граници. Отцеубийството не беше нещо, което би оправдал. Той беше изпратил Никълъс в Европа с повече от достатъчно пари, които беше теглил от собствената си лична сметка, и му беше казал да се върне мъж. Под това той разбираше — да се научи на отговорност.

И той може би щеше да се научи на отговорност. Губеше си времето в бордеите на Париж, влюби се във Венеция, беше очарован от Рим, пътуваше из Европа, която тогава представляваше котел, кипящ от политически страсти, с една-единствена грижа — своето собствено удоволствие. Беше готов да се върне у дома и да сключи мир с баща си, който, противно на очакванията, се възстановяваше. И точно тогава направи една от най-ужасните грешки в живота си, който и без това беше поредица от грешки.

Отговорност, беше му казал вуйчо му Тисдейл. Едно от задълженията му беше да посети кръстниците си в Бургундия, които дотогава въобще не беше виждал. Конт и контеса де Лорни бяха приятели на майка му, фактът, че му бяха кръстници, беше просто формалност. Но от тази формалност произтичаха други формалности и той не можеше да мине през Бургундия, без да прекара няколко нощи в техния замък.

Поне веднъж се беше държал както трябва. Дългото отсъствие на баща му и липсата на ясни спомени за миналото бяха предизвикали у него желание да стане нов човек. И той се стараеше да задоволи това свое желание. Държеше се любезно и почтително със стария конт, с обноските си очароваше дребната му, подобна на птичка, съпруга, отнасяше се братски с младия им син, Шарл-Луи.

Но дъщерята… Дъщерята го смущаваше, объркваше го. Тя имаше странно име Жослин и огромни, доверчиви очи, слабо, момчешко тяло. Гърдите й току-що бяха напъпили и едва се забелязваха под копринените й рокли. Жестовете й бяха бързи, деликатни, смехът й беше звънлив и се лееше като сребро. Чиста и невинна, грациозна и изящна, тя предизвикваше вълнение в сърцето му. И в слабините му.

Той беше познал близостта на доста жени по време на пътуването си из Европа. Те обикновено му се отдаваха доброволно. Сервитьорки и аристократки, камериерки и дукеси — не беше подбирал. Не се заблуждаваше по отношение на привлекателността си. Знаеше, че в него има нещо, че чертите на лицето му и формата на тялото му привличат жените. А беше открил в себе си и един опасен чар, с който ставаше неустоим.

Всички те бяха зрели жени. Всички бяха по-възрастни от него, закръглени, здрави и напети, всички бяха чувствени, с неутолим сексуален глад и опитни в любовната игра. Той беше научил много от тях и се беше забавлявал неимоверно.

Но никога досега не се беше заинтересувал от момиче като нея. Та тя беше почти дете. Никога досега не беше пожелавал девойка, която още не е станала жена. Копнежът му по нея отвращаваше и самия него, но с всеки изминал ден, с проточването на тридневната визита до седмици, този копнеж растеше и постепенно се превърна в натрапчива идея.

Той предполагаше, че тя не знае. Беше прекалено млада, прекалено невинна, за да проумее какво се върти в главата му всеки път, когато тя го хване за ръка, усмихне му се и го целуне по бузата, всеки път, когато той почувства нежния й парфюм.

Това можеше да продължи завинаги. Или поне, докато тя пораснеше достатъчно, за да се оженят. Но съдбата пак се беше намесила и беше блокирала правилния път, по който той беше тръгнал. Беше го обрекла пак на злото и отчаянието.

Той разбра какво пише в писмото още щом видя почерка на вуйчо си Тисдейл. През живота си Тисдейл не беше писал нищо по-вълнуващо от разписка или благодарствено писмо. Хващаше перото, само когато ставаше въпрос на живот или смърт. Сигурен беше, че ставаше въпрос за последното.

Сър Джефта Блекторн беше получил още един апоплектичен удар. Тисдейл не споменаваше подробности, но Никълъс можеше да си ги представи. Вероятно баща му беше умрял и на смъртното си ложе се беше оплаквал, че името и имението му ще бъдат наследени от негодник като по-малкия му син. Вероятно го беше проклел, преди да издъхне, без дори да знае, че Никълъс е направил първите си колебливи стъпки по пътя към изцелението.

Той седеше сам в градините на „Сен Дю“, елегантното провинциално имение на кръстника си, и мачкаше писмото в широката си длан. В очите му гореше странно пламъче. Може би то беше причинено от светлината на залязващото слънце? Неопределима болка се беше загнездила в гръдния му кош. Той я отдаде на огромното количество портвайн, което бяха изпили снощи двамата с де Лорни. Седеше сам, очите му бяха сухи, а някъде дълбоко в него отново се запалваше гнева.

Там го намери кръстникът му. Конт де Лорни беше добър и благ човек, но не беше надарен с чувствителност и със способност за самоанализа. Точно в момента умът му беше зает с неговите собствени проблеми, които не бяха малко. Той се канеше да иска услуга от кръщелника си.

— Новини от къщи? — запита, като седна на каменната пейка до Никълъс.

Никълъс беше напрегнат. Бързо напъха писмото в джоба си.

— Нищо важно — отговори той с небрежност, която му струваше много усилия. — Изглежда, ще трябва да се върна в Англия. Утре.

Кръглото лице на кръстника му пребледня леко.

— Тогава… може би сега е най-подходящия момент за нашия малък разговор.

На Никълъс му трябваше малко време, за да върне мислите си към настоящето.

— Малък разговор?

— Относно бъдещето.

— Моите уважения, сър, но не знаех, че моето бъдеще е свързано по някакъв начин с вашето.

Конт де Лорни прочисти гърлото си. Видът му беше доста нещастен.

— Не е точно така — призна той. — Може би ще ми разрешиш да ти обясня някои неща.

В онзи момент Никълъс не се интересуваше от никакви обяснения. Умът му беше зает с мисли за завръщането му в Англия. Трябваше да се върне колкото се можеше по-бързо. Чудеше се още и какво ще завари там. Той леко кимна, но почти не обръщаше внимание на думите на стария джентълмен, които му звучаха като бълнуване. А де Лорни говореше за нестабилното гражданско положение във Франция, за въстанията на селяните, за трудния живот в Париж.

— Аз не мисля, че това ще доведе до нещо — побърза да добави той. — Франция съществува вече повече от хиляда години и простолюдието няма да успее да я погуби. И все пак съм обезпокоен, дълбоко съм загрижен.

Никълъс издаде неопределен звук. Мислеше дали ще може да намери място на една от търговските лодки, които правеха редовни курсове през Ламанша и извършваха както законна, така и незаконна търговия. Той щеше да си затвори очите, дори да имаше незаконен товар бренди на борда. Сигурно щеше да намери място…

— И така, аз искам от тебе да вземеш Жослин — тъкмо казваше старият джентълмен.

— Какво? — Никълъс веднага забрави за контрабандата и, шокиран, се втренчи в кръстника си.

— Бих искал да вземеш Жослин със себе си в Англия. Изработил съм маршрут за бягство за Мадлен и Шарл-Луи, ако нещата стигнат дотам. Но има място само за трима, не и за четирима. А ние няма да тръгнем, ако Жослин е в опасност.

Никълъс не успяваше да разбере за какво бълнува старецът.

— Опасност? За какво, по дяволите, говорите?

Контът се сепна.

— За политическото положение — каза той малко рязко. — Нима не си чул нито дума от това, което казах? Положението във Франция е доста опасно. Ако нещата продължават така, за нас ще бъде по-безопасно да напуснем страната.

— Ами тогава го направете.

— Не е толкова просто. Разбира се, ако тръгнем сега, ще бъдем всичките заедно. Но аз не съм готов. Имам капиталовложения, задължения…

— С други думи, нямате пари в брой.

Де Лорни трепна.

— Ти се изрази доста грубо, но вярно. Да, ще трябва да ликвидирам някои вложения, за да можем да живеем поне с минимални удобства, докато това глупаво положение се оправи. Но се тревожа, че ако чакаме толкова дълго, ще трябва да използваме последния маршрут, който съм уредил, а в него няма място за млада девойка. Ето защо аз те моля като приятел, да вземеш Жослин в Англия.

— Не — безизразно каза Никълъс.

Де Лорни вече не беше блед. Беше почервенял от гняв.

— Не? — повтори той. — Просто така? Не можеш…

— Мога, разбира се. Вие знаете много добре, както знам и аз, какво означава това. Ще трябва да се оженя за нея.

Думите му прозвучаха отчетливо в тишината на слънчевия есенен следобед.

— Може би съм сбъркал — внимателно каза конт де Лорни. — Мислех, че в твоето сърце има… нежно чувство към моята дъщеря. Бях сигурен…

— Сбъркали сте — равнодушно каза той. — Ако има нежност, то тя съществува в сърцето на дъщеря ви, не в моето. Тя е дете. Нямам навик да спя с деца, нито пък да се женя за тях. Ще трябва да уредите нещата по друг начин.

Гласът му беше студен, неумолим, сърцето му представляваше бучка лед. С усилие на волята беше изгонил образа на Жослин от него, Жослин с огромните, дяволити очи, с нейното неземно лице и крехко, момчешко тяло, което беше по-съблазнително, отколкото той признаваше. В неговото сърце нямаше място за нежност, добрина и уязвими малки момиченца.

— Дори и ако знаеш, че поставяш Жослин в смъртна опасност?

— Тя не е моя отговорност, сър. Вие сте отговорен за нея.

Той стана. Беше ядосан. Струваше му се, че всъщност не е там, а някъде много далеч.

— Мисля, че е най-добре, ако се заема с подробностите по моето заминаване.

Де Лорни не помръдна.

— Няма ли да промениш решението си?

— Не.

— Тогава, най-добре е да си заминеш. Веднага.

Никълъс кимна и се отдалечи от огорчения старец. И я видя. Тя сигурно беше чула всяка дума от техния разговор. Беше чула молбата на баща си, а също така и неговия отказ, неговото отричане от нея. Сега въобще не изглеждаше като дете. Лицето й беше бледо, но на бузите й горяха две алени петна. Тъмните й очи контрастираха с белотата на лицето. Широката й, изразителна уста, която можеше да се усмихва така чаровно, сега беше здраво стисната и все пак устните й потреперваха. Тя го погледна. В очите й се четяха нещастие, любов и омраза. Той се канеше да й обърне гръб. Тя нямаше да го види никога вече. А той никога не беше я желал така силно.

 

 

Жослин седеше в кухнята, черното й кученце се беше свило на кълбо под стола, малките й ръце почиваха кротко в скута й. Рано или късно щеше да има друга възможност и тогава нямаше да допусне грешка. Беше й достатъчно трудно първия път. Ръцете й трепереха, по челото й се стичаше пот и все не можеше да отмери дозата отрова. А една от прислужничките в кухнята я беше попитала дали е добре. Тя й беше отговорила с обичайната си студенина, беше изтрила потта от челото си с треперещите си ръце и беше избягала от кухнята, която беше пълна със свидетели. А трябваше да се чувства великолепно. Мъжът, който беше станал причина за унищожението на семейството й, щеше да намери смъртта си от нейната ръка. Тя нямаше вече да бъде жертва. Щеше да бъде победител, отмъщението щеше да бъде нейното оръжие. Тези хипнотизиращи, тъмносини очи ще бъдат затворени завинаги, това съвършено тяло ще бъде студено и неподвижно. Той ще бъде мъртъв, мъртъв като всички други, които имаха значение за нея. Ще отиде там, където му е мястото.

Само че не всичко стана така, както тя искаше. Два дена и две нощи той страда от неимоверни болки, а после, дявол да го вземе, се възстанови. Беше още слаб, можеше да приема само от бульоните, които му приготвяше неговият слуга, но беше победил смъртта. Този път. Но нейният шанс щеше да дойде. Следващия път тя няма да направи грешка. Ще сложи в храната такова количество отрова, което ще бъде достатъчно да убие и кон. Смъртта му ще настъпи бързо и това ще бъде един вид милост за него, въпреки че той не я заслужаваше. И тогава тя ще има избор, или да го последва, като яде от същата храна, или да отиде на бесилото. Беше сбъркала обаче, като си мислеше, че всички хора, на които държеше, бяха мъртви. Тя беше привързана към Елън и се тревожеше, че скандалът, който ще последва, ще я засегне. Ако имаше начин да й го спести, щеше да го направи. Но май нямаше такъв.

Може би трябваше да избяга веднага щом се увери, че той е мъртъв. Просто да изчезне. Наоколо имаше множество езера и реки, а и океанът беше наблизо, на не повече от ден пеша. Трябваше да направи така, че никога да не открият тялото й. Да изчезне. Щеше да реши, когато времето настъпи. А засега всичко, което можеше да направи, беше да бъде търпелива и изпълнена с решимост. Не биваше да се разколебава. Трябваше да си спомня и за родителите си — дребни, съсухрени, трогателни. И много, много смели! Те се бяха изкачили на ешафода за последна среща с мадам Гилотината, без да трепнат. Трябваше да си спомня и за брат си.

 

 

Цяла година след това Никълъс я сънува. Когато настъпеше деня, той успяваше да стане господар на мислите си и да прогони нейния образ. Но през нощта, в съня му, тя се връщаше и го обсебваше. Стройното й тяло, звънкият й смях, нежните й ръце и веселата й усмивка го преследваха. И той непрекъснато се питаше дали не беше направил фатална грешка.

Положението във Франция се беше влошило, но той си казваше, че конт де Лорни е умен мъж и няма да чака прекалено дълго. Че той сигурно вече е измъкнал семейството си от Франция и е оженил дъщеря си за някой богат чужденец. Освен това, както беше казал, отговорността не беше негова, затова не почувства вина, когато научи новината, че кралят е арестуван в опита си да напусне страната и че Франция се е превърнала във врящо гърне и че гилотината не спира да работи.

Баща му му беше оставил доста по-малко, отколкото той беше очаквал. Именията бяха обременени с ипотеки, бяха се превърнали в развалини, а нямаше пари да се ремонтират. Той направи това, което всеки разумен мъж на негово място щеше да направи — отправи се към игралните маси. Понякога губеше, но по-често печелеше. След един особено сполучлив удар, вуйчо му Тисдейл го намери посред нощ в клуба му да пие бренди, преди да се завърне в разнебитената лондонска къща на баща си. Той обикновено слушаше новините за Франция с половин ухо. Предпочиташе да не обръща внимание на чумата, поразила тази нещастна страна и нейните нещастни обитатели. Но тази вечер щеше да е различно, съдбата беше отредила така.

— Мислех, че ще искаш да знаеш — каза Тисдейл, като намести масивното си тяло на стола срещу Никълъс и даде знак да му донесат бренди.

— А вероятно не искам да знам — мързеливо провлече думите Никълъс. — Когато хората си помислят, че ще искам да знам, обикновено става въпрос за нещо крайно неприятно. Какво смяташ, че трябва да знам?

— Твоите кръстници, де Лорни, така ли беше името? Ти не беше ли при тях, когато баща ти умря?

Никълъс наливаше бренди в чашата си. Той не спря, продължи да налива, без да отделя очи от кехлибареното питие.

— Да, така беше. И какво за тях? — попита той, макар вече да беше разбрал.

— Намерили са смъртта си на гилотината. Цялото семейство, дори и децата, доколкото разбрах. Нецивилизовани копелета — добави той. — Мръсно простолюдие — да воюват с деца.

Никълъс продължаваше да налива брендито.

— Сигурно ли е? — небрежният тон беше резултат на особено внимание и прилежание от негова страна.

— Винаги може да има съмнение. Знаеш каква каша е там. Но моите източници, дявол да ги вземе, са твърде надеждни. Лошо, много лошо. Ти ги обичаше, нали?

Никълъс повдигна главата си и огледа червендалестото лице и огромния корем на вуйчо си. Вече беше свикнал с чувството на празнота. Беше пораснал достатъчно и знаеше как да крие това, което не иска да бъде забелязано.

— Едва си спомням за тях — каза той. — И така, кажи какви намерения имаш. По пътя за Честър ли ще тръгнеш?

Дълго време Тисдейл го гледа, а на лицето му беше изписано странно изражение.

— Някак си нямам сърце да направя това — тежко издума той, пресуши чашата си с бренди и я сложи на масата с кратък, решителен жест. — Де Лорни нямаха ли дъщеря?

Никълъс сви рамене.

— Може би имаха. Сега, като се замисля, май имаха една. Тя беше почти дете. Казваше се Жизел или нещо подобно.

Очите му срещнаха тези на вуйчо му и той разбра, че не е успял да го заблуди. Тисдейл го познаваше далеч по-добре, отколкото той самият се познаваше.

— Жослин — разбира се, винаги бе знаел името й. — Името й е Жослин.

— Било е Жослин — поправи го Тисдейл. И повдигна тежкото си тяло. — Отивам на село. Това е достатъчно, за да ме заболи сърцето. Ако искаш да се присъединиш към мен в Амбърфийлд, ще бъдеш добре дошъл.

Никълъс поклати глава.

— Не, благодаря, вуйчо. Аз ще отида в Честъртън.

Тисдейл остана загледан в него доста дълго, после поклати глава.

— Както искаш, моето момче.

И си отиде. Никълъс почака малко, за да се увери, че си е отишъл. През прозореца на клуба се виждаше нощта, черна и тиха. Той си помисли, че най-хубавото, което би могло да му се случи сега е, да остане сам. Добре щеше да бъде, ако другите членове на клуба се държаха настрана от него. Можеше и да съжаляват, ако го заговорят.

Времето минаваше. Никой не се приближи до него. Темпераментът му беше известен на всички, беше станал легендарен, а Тисдейл ги беше предупредил на тръгване. Най-накрая, когато зората вече огряваше улиците на града, Никълъс реши да се върне у дома. Той с учудване погледна надолу към ръката си. Чашата беше счупена, парчета стъкло се бяха забили в кожата му. По дългите му пръсти имаше вече засъхнала кръв, кървави петна имаше и по пода. Той стана, извади парчетата стъкло от кожата си, като внимаваше да не остане някое, пък било то и малко.

Обви носната си кърпа около ръката си и излезе навън на утринната светлина.

Седмица по-късно за първи път уби човек на дуел. Година след това почина вуйчо му Тисдейл, но дори наследяването на неговите имения не можеше да подобри финансовото състояние на Никълъс. Той продаде всичко, което можа, останалото остави на разрухата и се върна на игралните маси, готов за реванш.

Пътят към ада беше по-дълъг, отколкото беше смятал, и му отне повече време, въпреки че Никълъс посвети на това всичките си усилия. Дори бутилката не можеше да му осигури забравата, която търсеше, а къдрокосите мъже, които загубваха богатството си, загубваха и чара си. Особено откакто се беше отказал да мами при игра на хазарт, а всичките му жертви бяха гнили мошеници, той беше изгубил почвата под краката си. Тайничко се беше надявал, че Джейсън Харгроув ще сложи край на съществуването му. Това можеше да бъде своеобразна милост. Той дори не беше истински привлечен от неговата алчна, властолюбива съпруга, но пък никога не отказваше покана, която идваше от омъжена жена, особено ако беше богата и красива. Още преди да предложи устното си извинение, прекрасно знаеше, че Харгроув не би бил удовлетворен от него.

Ех, ако Харгроув не беше такъв отчайващо слаб стрелец. Никълъс Блекторн наистина искаше да умре, но проклет да беше, ако можеше просто да стои в ранната студена утрин и да чака онзи глупак да стреля в гърба му. Най-после той щеше да се предаде и да сложи край на фарса, а беше вероятно да сложи край и на живота на Харгроув. Но дълго потисканият му инстинкт за самосъхранение се беше обадил и той се беше защитил.

И ето го тук, а около него имаше някой, който беше твърдо решен да го убие. Странна е човешката природа, мислеше си той, беше пренебрегнал помощта на Кръчмаря и внимателно се обличаше сам. Може животът да ти е станал непоносим и да искаш да му сложиш край, но това трябва да стане, когато ти искаш и както искаш. Нямаше да бездейства и да чака тази малка отровителка да свърши с него.

Вратата на спалнята му се отвори. Кръчмаря, разбира се, той никога не си правеше труд да почука.

— Сигурен ли си, че си готов за това? — на мургавото му лице се четеше неодобрение. — Все още не можеш да се държиш на краката си.

Никълъс махна с ръка.

— Аз съм в отлична форма. Е, поне мога да се справя с готвачката, ако наистина тя е нашата Лукреция Борджия. Все още нямам никаква представа, защо тя ще иска да ме убива.

— Не е проблем да се намерят хора, които искат да те убият, Блекторн — каза Кръчмаря. — Много по-трудно би било да намерим хора, които не искат да те убият.

Никълъс откри, че това го забавлява.

— Животът ми наистина не е бил примерен — призна си той. — Всъщност бях готов да свърша с него. Но засега ще отложа.

Кръчмаря се изсмя.

— Сигурен ли си, че не искаш просто да изядеш всичко, което готвачката сложи пред тебе, и да използваш шанса си да посетиш отвъдното?

— Само преди седмица бих направил точно това. Но сега имам нов интерес към живота. Забележително е как този, който се мъчи да те убие, всъщност ти дава нов стимул да живееш.

— Да… — бавно каза слугата му, но дори Никълъс не можеше да не забележи тъмните сенки и загрижеността в черните му очи. — Ами тогава, аз самият ще й кажа да донесе подноса тук горе, нали?

— Точно така — каза Никълъс, прокара ръка през рошавата си коса и сладко се усмихна. — Готов съм да се забавлявам.