Ан Стюарт
Рози в полунощ (21)

Глава 21

Повече от десет години Жослин не беше обличала рокля с такова качество. Стоеше напълно неподвижно, докато синьора Баноли й вземаше мярка, забиваше топлийките, подгъваше плата и мърмореше под носа си. Не беше възразила срещу присъствието на Никълъс, който се беше отпуснал на стола и наблюдаваше как вървят работите. Тя не знаеше какво би си помислила шивачката за това, че джентълменът присъства на пробата, но пък и не се интересуваше от нейното мнение. Най-вероятно жената беше свикнала с тези неща. Сигурно беше забелязала, че на белите пръсти на Жослин не грее брачна халка, и си беше направила заключенията. И сигурно заключенията й бяха верни.

Тя погледна образа си в огледалото, все още, без да смее да помръдне. Слугите бяха почистили и гардеробната, която беше в съседство със стаята на Никълъс, и Жослин се обличаше там. Не искаше да спори с Никълъс. Роклята беше от коприна и беше в тъмнорозов цвят, с ниско изрязано деколте и подчертаваше извивките на тялото й. Роклята не беше вулгарна и не приличаше на роклите, обикновено носени от куртизанките. Беше ушита така, че да подхожда на някоя смела млада съпруга. Тя сама подреди дългата си кестенява коса. Откри, че пръстите й са учудващо сръчни, като че ли притежаваха някакъв древен инстинкт. Краката й бяха обути в най-фините чорапи, а бельото й беше от коприна и много елегантно. Обувките й бяха украсени с бижута. Тя се втренчи в образа си — в спокойната и красива млада жена, която я гледаше от огледалото. Прииска й се да заплаче.

Това беше лъжа. Всичко беше лъжа. Къде беше изчезнало момичето, което продаваше тялото си, за да купи храна за брат си? Къде беше момичето, което беше убило мъжа, който го беше опозорил, мъжа, който беше убил човек, за да го има? Къде беше главната готвачка на изисканото английско имение? Къде беше приятелката на Елън? Къде беше жената, която лежеше неподвижна, тиха и неподатлива под Никълъс Блекторн?

Те всички бяха там, те всички бяха изчезнали. Жената, която я гледаше от огледалото, имаше нежна уста, красиви очи и изпълнено с копнеж сърце. Тя не знаеше колко дълго ще успява да прикрива копнежа и нежните си чувства. Нейна утеха беше единствено съзнанието за това, че той не се интересуваше от нея и нямаше да се вглежда прекалено взискателно в душата й.

Тя бавно и грациозно слезе по стъпалата. Знаеше, че той я наблюдава, въпреки непроницаемото изражение на лицето си. Тънките му устни се извиха в някакво подобие на усмивка. Той се наведе ниско над ръката й — присмехулна имитация на реверанс.

— Ти твърде много ме изненадваш, Мамзел — прошепна той. — Трябват ти само няколко бижута и тоалетът ти ще бъде завършен.

Тя издърпа ръката си.

— Няма да нося твоите бижута.

— Ще правиш всичко, което ти кажа — каза той с приятен, нежен глас, хвана ръката й и я придърпа към себе си.

Тя нямаше друг избор, освен да се подчини. Стоеше съвсем неподвижно, докато закопчаваше на нежната й шия колие, украсено с искрящи диаманти. Някога, много отдавна, баща й, й беше казал винаги да носи само диаманти. Очевидно Никълъс имаше същия вкус. Искаше да запищи, да закрещи с всички сили.

— Сега тоалетът е съвършен и ефектът е неповторим, мила моя — прошепна й той. — Страхувам се, че ще трябва да отидем до двореца на лейди Бромли по вода. Много те моля, постарай се да не съсипеш прекрасната си рокля.

Опитваше се да я ядоса. Но целият й гняв се беше стопил. Беше й останало единствено отчаянието. Той беше учуден от факта, че тя си замълча. Хвана я за ръката и я изведе на хладния нощен въздух, като прояви неискрена загриженост дали не й е студено.

 

 

Шумът и горещината в стаята, където беше събирането, я изтощиха. Краткото пътуване с гондола не беше спомогнало за възстановяването на нейното равновесие и тя почти щеше да припадне, когато влязоха в задушната стая. Обзе я истински шок, когато видя колко много хора има в залата, всичките облечени в елегантни дрехи, всичките бърборещи едновременно, много от тях — на френски. Не можеше да понесе шума и горещината. Задушаваше се. Пръстите й се забиха в облечената в черно ръка на придружителя й, но тя осъзна това. Той я погледна с неподправено любопитство и нескрита изненада, но тя и това не забеляза. Движеше се замаяна из тълпата, отговаряше учтиво на познатите на Никълъс, които ги поздравяваха, като им кимваше с кралска грация и благоволение. Те като че й бяха вродени, бяха й нещо като втора природа. Изминаха няколко часа, преди тя да отслаби хватката си и да поотпусне ръката на Никълъс. Пое си дълбоко дъх и реши, че и това ще преодолее. Ще оцелее и този път, на всяка цена. И тогава се обърна, подканена от Блекторн, и погледна право в очите на човек, когото се надяваше никога повече да не види.

Не знаеше името му. Знаеше само, че той е английски граф. Изглеждаше доста по-стар, а и тя го беше виждала само на светлината на свещите, и то замаяна от опиатите, гнева и ужаса си. Когато го беше видяла за последен път, той лежеше в безсъзнание на пода в стаята на мадам Клод, съборен от нейната ръка и покрит със съдържанието на нощното гърне. През всичките тези години тя хранеше надеждата, че тогава го е убила.

Макар че беше остарял, той изглеждаше същия — същите влажни, дебели устни, същите увиснали бузи, същия огромен и зачервен нос. Дори очите му бяха същите — бледи, воднисти, дълбоко хлътнали под подпухналите клепачи. А също така бяха алчни и всезнаещи като преди.

— Това ли е любовницата ти, Блекторн? — промърмори мъжът, като се приближи толкова много, че Жослин успя да долови миризмата, която се носеше от парфюмираната му сгорещена плът.

Ако не беше толкова объркана, щеше да забележи, че мъжът не се харесва на Никълъс.

— Мадмоазел де Лорни — отегчено и учтиво каза той, — мога ли да ви представя граф Рексъм?

— Ние сме се срещали и преди — весело каза граф Рексъм и облиза с език дебелите си розови устни.

Тя напрегна всичките си сили и успя да запази спокойствие.

— Мосю сигурно греши — гласът й беше груб и напрегнат, и я издаваше на Никълъс, ако не на някого другиго.

— Глупости, никога не забравям лицата. Нито пък телата — продължаваше все така весело да говори графът. — Но не съм от тези, които се оплакват. Често мислих за вас през последните няколко години. Чудех се какво ли ви се е случило. Мадам Клод, разбира се, беше бясна. Но не аз бях виновен, нали знаете. Опита се да ми намери друго момиче, но нито едно не можеше да се сравни с вас. Човек не попада често на девственици.

Никълъс рязко му говореше нещо, а езикът му беше доста язвителен, но Жослин беше така смутена, че нищо не чуваше. Тя се извърна и щеше да се втурне да бяга напосоки, но Никълъс я хвана за ръката, после я прегърна здраво и бавно я преведе през залата.

— Няма да хукнеш да бягаш, нали, мила моя? — промърмори той под носа си. — Мисля, че не искаш да даваш на хората повод за клюки или поне не искаш да ги подхранваш.

Нямаше нищо, което можеше да му каже, не можеше да му даде никакъв отговор и никакво обяснение. Вървеше до него, като едва забелязваше околните, а той я водеше през претъпканата зала. Спряха, за да си вземат довиждане с домакинята. Тя не можеше да говори, стоеше като няма до него и го чакаше търпеливо, докато той направи всичко, което етикетът изискваше.

Гондолата тихо се плъзгаше по водите на канала. Двамата мълчаха. Той седеше на срещуположната страна и не й говореше. За първи път болката в душата й беше по-силна от морската болест. Мозъчната й дейност, като че ли беше спряла, не можеше да си представи какво ще прави през следващите няколко минути, не можеше дори да си представи как ще живее през следващите няколко дена. Питаше се дали откритието, което беше направил и което я засягаше, щеше да го накара да я пусне. Мисълта за освобождение обаче не й причини нито удоволствие, нито отчаяние. Умът й, душата й, съзнанието й — всичко беше празно.

Слугите се бяха оттеглили за през нощта. Когато влязоха в салона, там нямаше никой. Кръчмаря също не се виждаше никъде.

— Качвай се горе — каза й той и това бяха първите думи, които произнасяше, след като бяха напуснали събирането. — Идвам след малко.

Прииска й се да се хвърли в краката му и да го моли да й прости за онова, което не беше нейна грешка, а негова. А после се стресна, защото изведнъж осъзна колко далече щеше да я отведе любовта й. Отдалечи се, без да каже нито дума. Гърбът й беше скован и изправен, когато започна да изкачва стълбите.

 

 

Никълъс я гледаше как се отдалечава. Гледаше нежния й, тесен гръб — толкова изправен, толкова привлекателен в розовата копринена обвивка на роклята. Той влезе в тъмния салон, отиде в далечния му край и се взря в осветения от луната канал. Трябваше да бъде много внимателен. Гневът пулсираше толкова силно във вените му, като че ли щеше да ги спука и да причини кръвоизлив. Искаше да убива. Трябваше да се успокои и да премахне червената пелена на горещия гняв, която падаше пред очите му и го заслепяваше.

Когато влезе в спалнята, там гореше само една свещ, а тя седеше на единствения стол с прибрани крака и с ръце, здраво стиснати в скута. Не вдигна поглед, очите й бяха все така сведени надолу към ръцете. Той пъхна в леденостудената й ръка чаша бренди. Беше се освободил от ботушите и жакета. Отиде до прозореца, защото знаеше, че близостта му само увеличава смущението и мъката й. Облегна се на стената и я погледна.

— Мадам Клод? — нежно я подпита.

Тя потръпна. Той видя как тръпките преминаха по цялото й тяло. Искаше да прекоси стаята, да я вземе в ръцете си и да я държи, да я държи здраво, докато тя престане да трепери. Но не се помръдна. Страхуваше се да я докосне. Страхуваше се, че и ако този път му каже не, той може и да не я послуша.

— Аз те видях там — гласът й звучеше глухо, като че ли долиташе някъде отдалече, чак от отвъдното. — В същата онази нощ, когато този мъж ме… изнасили. Водеха ме нагоре по стълбите. Бяха ме дрогирали, но аз чух и познах гласа ти. Ти беше там.

— Може и да съм бил — неговият глас беше хладен и спокоен. — Не съм те видял.

— Да, видя ме. Попитал си мадам Клод дали ще бъда на разположение по-късно.

Той дори не трепна.

— Как попадна там?

— Един мъж ме заведе. Намери ме на улицата да обирам джобовете на един мъртвопиян. Хвана ме, заведе ме там и ме продаде на онази зла жена — студена усмивка изкриви лицето й. — Първо ме дрогираха, а после ме продадоха на търг на онзи, който даде най-висока цена за мен. Онзи, когото ти представи като граф Рексъм.

— Той има отвратителна репутация.

— Той обича девствениците. А също така обича да причинява болка.

— Колко дълго беше там?

Тя го погледна и каза:

— Достатъчно дълго.

— Колко?

— Искаш да знаеш доколко са ме покварили? Дали ми е харесало? Дали съм научила някои неща, които да ти покажа?

Гласът й се извисяваше, тя стигна почти до истерия.

— Не — той нарочно придаде на гласа си нотки на отегчение. — Искам само да знам колко да го измъчвам, преди да го убия.

Смехът й беше горчив.

— Отмъщението с нищо не би помогнало. Знам това. Защо искаш да го убиваш? Със сигурност не можеш да убиеш всички мъже, на които съм продавала тялото си.

Той замислено отпи от брендито си.

— Може и да ги убия всичките — бавно промълви той, — ако имам време. Колко от тях бяха на събирането?

Тогава тя стана, прекоси стаята и застана до него.

— Аз продавах тялото си по улиците на Париж — каза му тихо и предизвикателно. — Един стар евреин се грижеше за мен.

Той я изгледа отгоре до долу и й отговори с прозявка. Продължаваше да се преструва на отегчен, но не особено убедително.

— Било е много тъжно, сигурен съм — а после гласът му стана по-груб и той твърдо каза: — Оцеляла си, Жослин. Правила си това, което е трябвало да правиш. Губене на време е да се самосъжаляваш сега и да оплакваш съдбата си. Пет пари не давам за това, колко мъже си обслужила в задните улички на Париж. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ги убия всичките. Съмнявам се само, дали ще успея да открия следите им. Но всъщност не ми пука. Това, което има значение е, че на тебе ти пука. Презираш се за това, че си оцеляла, а аз все още не разбирам защо.

— Защото Шарл-Луи не оцеля! — изплака тя.

Той не помръдна.

— Брат ти — каза той категорично. — Направила си го заради него, нали?

— Няма значение, защо съм го направила.

— Не, има значение. Ако си го направила за някого, когото си обичала, това означава, че си по-голяма глупачка, отколкото съм мислил, защото продължаваш да се самообвиняваш.

— Глупачка съм — много нещастна, тя се отдалечи от него. — Глупачка съм да си мисля, че тук мога да намеря спокойствие, да се доверявам на друго човешко същество, да се влю…

Думите й бяха задушени от мъката й. Цялата престорена скука беше изчезнала от лицето му, когато я хвана за ръката и я завъртя към себе си.

— Не довърши изречението си, мадмоазел — спокойно каза той. — Да се влю…?

Тя се опита да се отскубне, но той беше много по-силен от нея и я притисна към тялото си, като успя да надвие слабите й ръце почти без никакво усилие. С едната си ръка държеше китките й, а с другата повдигна лицето й към своето и видя в него гняв и предизвикателство.

— Довърши изречението си — този път гласът му беше дрезгав.

— Ти си този, когото искам да убия — извика тя, но гневът й беше безсмислен. — Ти си този, който ме доведе дотам…

— О, престани с това, Жослин — изстреля бързо думите си той. — Алчността на баща ти е причината за катастрофата, сполетяла семейството ви. Аз наистина бях глупаво и самовлюбено момче, признавам си. Но не съм те продал и не съм те накарал да проституираш, не съм те изнасилил.

Той грубо я отблъсна от себе си. Беше му дошло твърде много.

— Щом толкова много искаш да ме убиеш, престани да говориш за това и просто го направи.

Но тя не можеше да мисли разумно. Дишаше тежко и учестено, очите й бяха потъмнели от отчаяние.

— Само ако можех…

Той взе ножа, който носеше на колана си, и го тикна в ръката й. Ножът беше огромен и много остър, стоманата проблясваше на светлината на свещта.

— Искаш да ме убиеш? — каза той, разтвори снежнобялата си риза и оголи гръдта си. — Хайде, направи го.

Тя се втренчи в ножа, а после — в него. В очите й се четеше ужас.

— Направи го! — прогърмя гласът му.

Той сграбчи китката й и я насили да забие ножа в гърдите му. Тя изпищя, започна да се съпротивлява и ножът леко се заби в кожата му, а после се плъзна към рамото му. Той не почувства болката, а само кръвта, която заструи от плиткия разрез. Пусна китката на Жослин и я загледа как се втурва в другата посока. Тя продължаваше да стиска в ръката си оплескания с кръв нож.

— Не можеш да го направиш, нали? — присмя й се той и се приближи към нея. — Имаш две възможности, Жослин. Можеш или да ме убиеш, или да ме обичаш. Направи избора си.

Той видя как тя стисна по-здраво ножа и се зачуди, дали този път ще го направи. Доближи я и застана пред нея. Разкъсаната му и изцапана с кръв риза едва покриваше гръдния му кош. Той зачака търпеливо.

— О, Боже мой — простена тя отчаяно и изтърва ножа, който шумно тупна на пода.

А после се хвърли в обятията му. Той я хвана и радостно чувство запълзя по вените му. Копринената рокля се разкъса под нетърпеливите му, безразсъдни пръсти. Свещта беше изгаснала и стаята беше съвсем тъмна, когато той я положи на леглото и я последва, разкъсвайки и своите собствени дрехи. Толкова много време беше изминало от последния път, когато си позволи да я докосне, че се чувстваше като побъркан от прилива на страст. Когато покри устата й със своята, тя го целуна в отговор и той успя да вкуси от солените сълзи по бузите й. Искаше да проникне дълбоко в тялото й, да чувства около себе си горещата й сладка плът. Искаше да влезе в нея бързо и грубо, и в същото време искаше да го направи бавно и сладостно. Гърдите й бяха малки, закръглени и прелестни. Устните му играеха по тях, а крехките й ръце шареха из косите му, обхващаха главата му и го придърпваха към нея. Той целуна гърдите й, корема й, после я целуна между краката с цялата опитност, която беше натрупал през годините. Опитност, която беше събирал от безбройните жени — жени, които нямаха лица и имена, жени, които нямаха никакво значение, освен това, да го подготвят за тази жена, за любимата, на която искаше да достави безкрайно удоволствие. Кръвта от раната продължаваше да струи и капеше върху нейното тяло. Това му доставяше дивашка радост. Тя го беше белязала, сега и той изписваше своя знак върху плътта й. Те бяха съединени, съединени завинаги.

Пръстите й се напрегнаха и стиснаха по-здраво косите му. Той чуваше задъханите й викове и знаеше, че тя търси своето облекчение. Изведнъж разбра, че не иска да я доведе до края по този начин. Беше достатъчно егоистичен, за да иска да бъде в нея в този момент. Затова коленичи между краката й, хвана ръцете й със своите и ги натисна, към дюшека. А после я изпълни — бавно, неумолимо, дълбоко.

Искаше да се движи бавно, но още в мига, в който потъна в нея, тя се заизвива конвулсивно под него. Плътта й го обгръщаше все по-плътно и по-плътно, и той нямаше друг избор, освен да я последва. Не можеше да контролира тялото си. Чу приглушения вик на удоволствие, който се изтръгна от нея и потъна в него.

Пусна ръцете й и обхвана главата й с ръце, залюля я, а с устните си започна да изпива сълзите й. Кой знае защо, тя плачеше под него. Беше разбила сърцето му, а той не знаеше, че все още има сърце. Мислеше, че отдавна го е загубил, но не съжаляваше за нищо от онова, което се беше случило през последния час, през последния ден, през последните няколко седмици. Дори това да беше слабост — проклета, пагубна слабост — той не се страхуваше да го признае. Дявол да го вземе, името на чувството нямаше никакво значение за него.

В мига, в който успя да се овладее малко, тя се опита да се извърне от него. Телата им все още бяха съединени и тя беше плътно притисната под него, така че опитът й не успя.

— Позволи ми да бъда самата себе си, Никълъс — изрече тя на пресекулки. — Не ме измъчвай повече, не ме унижавай повече. Остави ме да си отида, моля те.

— Вече ти обясних — отвърна той с безкрайно търпение и целуна клепачите й, — че никога няма да се отделиш от мен. Никога.

Косата й беше мокра от сълзи и падаше върху лицето й. Той я погали изключително нежно и махна мокрите кичури от лицето й.

— Не ми причинявай това — изплака тя. — Сега не е време да бъдеш нежен и любящ. Това време отмина. Ти знаеш какво съм сега, в какво трябваше да се превърна.

— Да, знам каква си — съгласи се той. Говореше много тихо. — Една много опасна жена. Жестока, пламенна, смела, направо ужасяваща. Ако можех, щях да ти позволя да си отидеш, любов моя. Но не мога…

— Никълъс…

— Шшш… — каза той и освободи тялото й от тежестта на своето. Легна до нея и я взе в прегръдките си. — Тихо сега. Всичките тези сълзи са само губене на време. Не можеш да промениш миналото. Дори силната ти жажда за кръв и отмъщение не може да ти помогне да направиш това.

— Не бъди мил с мене — прошепна тихо тя. — За Бога, Никълъс, не бъди мил!

— Никога не съм мил — отвърна той. — Досега трябваше да си разбрала това. Аз съм егоист, безчестен човек, развратен и порочен.

Погали я по разрошената, мокра коса и добави:

— Ти би трябвало да знаеш най-добре от всички, че съм такъв.

— Никълъс…

— И за да ти го докажа, ще се любя отново с теб. Ще пренебрегна силната ти мъка, ще пренебрегна мнението ти по въпроса и ще започна всичко отначало. Имам намерение да открия какво си научила от всички онези мъже, с които си спала по улиците на Париж.

Гласът му беше и нежен, и подигравателен.

— Не се шегувай с това — каза му тя и се опита да скрие лицето си. Тъй като за свое скривалище избра рамото му, той сметна, че жестът й е напълно приемлив. — Те бяха само трима — каза тя много, много тихо.

— Три стотици?

Сръчните му пръсти започнаха да масажират напрегнатите мускули на гладкия й, тесен гръб. Мачкаха ги нежно, милваха ги и чувстваха как кожата става по-топла и по-жива. Едното напрежение си отиваше и идваше другото.

— Само три пъти. Или, по-точно, два пъти и половина.

Той спря движенията на ръцете си и каза, като се опита да премахне подигравателните нотки от гласа си:

— И как си успяла да обслужиш двама души и половина? Не мога много добре да схвана. Разбира се, че не е необходимо да ми обясняваш. Казах ти, че за мен няма значение колко са били мъжете. Просто съм любопитен.

Ръцете му се спуснаха надолу, към малките й, закръглени задни полукълба, и ги придърпаха към неговото тяло.

— Първо беше графът — глухо каза тя. — А после мосю Порш, месарят. Но когато Малвиве пожела да го… — гласът й пресекна. Тя го погледна, а в очите й вече нямаше сълзи. — Аз го убих.

— Ти винаги си била кръвожадна — приветливо й каза той и обви краката й около възбуденото си тяло. Движенията му бяха опитни и много нежни. — И защо уби този… Малвиве. Така ли се казваше?

— Той беше мъжът, който ме продаде на мадам Клод.

— Е, изглежда, е заслужавал смъртта си повече от мен — каза той и я придърпа още по-близо и още по-близо, докато най-после легна пак върху нея, наново възбуден и изпитващ остра нужда от тялото й. — Отрова ли използва?

— Не те разбирам — извика тя и го сграбчи за раменете. — Как може да си толкова любопитен и така спокойно да задаваш въпросите си? Нима всичко това те забавлява?

— Нима досега не си научила, ангел мой, че има два начина, по които можеш да възприемаш нещата? Можеш или да се смееш, или да плачеш — той помилва все още мокрото й от сълзите лице. — Мисля, че вече достатъчно плака.

И той влезе в нея. А после се завъртя, легна по гръб и я накара да го възседне. Тя беше силно изненадана и отначало се поколеба, опита се да слезе. За него беше очевидно, че в тъмното й минало всъщност е имало малко сексуални контакти. Прехвърли в ума си всичко, на което трябваше да я научи.

— Никълъс! — извика тя шокирана.

Той успя да овладее реакциите на тялото си и да й се усмихне.

— Не вярвам на онова, което ми разказа. Всичко е лъжа. Прекарала си последните десет години в женски манастир. Бъди смела, любима. Ще откриеш, че може и да ти хареса.

Дългите му пръсти се впиха в бедрата й и я задържаха. Тя все още се опитваше да се изплъзне.

— Моля те — каза той.

Никога досега, през целия си живот, не беше казвал моля на жена. По някакъв начин тя разбра това. Затвори очи, заби пръстите си в раменете му, но повече не се опита да бяга.

Беше умна и възприемчива ученичка. Много бързо схвана ритъма, а срамежливостта й изчезна под напора на страстта. Тялото й блестеше от пот, трепереше, напрягаше се, учеше се да взема своето удоволствие и също така се учеше да доставя удоволствие. И когато този път стигна до върха, викът й проехтя над спокойните води на канала, смесвайки се с неговия.

Силно изнемощяла, тя се отпусна отгоре му. Плътта й беше задоволена и потна. Той я прегърна и се усмихна, защото разбра, че е останала без сили. Та тя заспа веднага, още там — на рамото му. Раната на рамото го болеше, но той не се помръдна, не й обърна внимание. Болката беше твърде ниската цена, която можеше да плати за Жослин. Ако станеше нужда, щеше да й разреши да отреже ръката му, само и само да се повторят миговете, които току-що бяха споделили.

Тя беше толкова дребна, толкова яростна, толкова силна и толкова уязвима. Не познаваше друга жена като нея. Имаше нужда от нея — той, който никога не беше имал нужда от друго човешко същество. Нямаше, по никакъв начин нямаше да позволи на когото и да било да я нарани отново. И без това той самият й беше причинил достатъчно болка. Но това беше в кръвта му. А сега най-малкото, което можеше да направи, беше да я пази от всички онези, които можеха и искаха да й причинят болка.

Изчака, докато се убеди, че сънят й е толкова дълбок, че нищо не би могло да я събуди. На него също му се спеше. Искаше да заспи в ръцете й, да се опива от уханието на тялото й, от аромата на секс, който се носеше из стаята.

Но имаше много по-важна задача и трябваше да се справи с нея. Задача, която, дяволите да я вземат, не можеше да чака.

 

 

Венеция беше като всички други многолюдни градове. Игралните домове бяха отворени през цялата нощ, та дори до сутринта. А нощните събирания продължаваха чак до часа за закуска. Трябваше да спре на три места, но най-после намери граф Рексъм в един от най-добрите игрални салони, задълбочен в играта. Той сигурно беше усетил присъствието на Блекторн зад гърба си или беше видял сянката му. Вдигна поглед и Никълъс отбеляза, че той не беше пиян. Не че това имаше някакво значение. Пиян или трезвен, Рексъм щеше да умре. Дуелът му с Никълъс можеше да има само един изход, независимо от състоянието, в което негово благородие графът се намира.

— Това си ти, Блекторн? — каза той и го погледна, а в очите му блестеше злоба. — Надявах се да те видя отново. Интересувам се много от твоята любовница. Недовършена работа, разбираш ли? Какво ще кажеш да я разиграем на карти? Една ръка на пикет? Може да разиграем услугите й само за една нощ, а може и за седмица. Победителят взема всичко.

— Аз имам намерение да те убия, Рексъм — каза Никълъс спокойно, с възможно най-приятния си глас.

— Не ставай смешен, друже. Хората не се избиват един друг заради някакви си курви. Имах чувството, че не си особено доволен от това, че разпознах момичето, но винаги съм имал чудесна памет. Хайде, стари приятелю, да пийнем по едно…

Държеше пред себе си кристална чаша, пълна с вино, но в очите му се четеше известна тревога. Никълъс взе чашата със силната си бяла ръка.

— Ти си абсолютно прав. Джентълмените не се избиват за някакви си курви. Но тъй като дамата, за която говорим, е моята бъдеща съпруга, мисля, ще се съгласиш, че въпросът е по-различен.

Ужасът на Рексъм беше неподправен.

— Господи, стари приятелю! Сигурно съм сбъркал. Моите извинения…

— Не са достатъчни — каза Никълъс и плисна съдържанието на чашата в червендалестото, надуто лице на Рексъм.

В стаята цареше гробна тишина. Рексъм издърпа от ръкава си богато украсена с дантела носна кърпичка и попи капките по лицето си. От него беше изчезнала всякаква руменина. Не можеше да поднесе извиненията си отново, не и след такова обида, и то нанесена публично. Погледна нагоре, към лицето на Никълъс, и разбра, че ще умре.

— Ще чакам вашите разпореждания — каза той.

Гласът му трепереше едва доловимо.

 

 

Никълъс имаше намерение да приключи тая работа бързо и безжалостно, и да се върне в прегръдките на Жослин, преди тя да е разбрала, че е излизал. Беше положил усилия да я изтощи напълно, а за това бяха помогнали и нейните силни емоции. Той не се съмняваше, че тя ще спи до късно на другия ден. Вече беше загубил представа колко пъти се е дуелирал. Някои от дуелите му бяха заради съвсем дребна и незначителна причина. Беше се дуелирал, защото не хареса жакета на един от приятелите си, а друг път — защото не харесваше гласа на противника си. При последния дуел беше убил Джейсън Харгроув. Причината за смъртта му също не беше основателна. Но нито един от мъжете, с които се беше дуелирал, нито един от мъжете, които беше убил, не заслужаваше смъртта си повече от граф Рексъм.

И точно в това беше проблемът. Омразата го заслепяваше. Гневът намаляваше силите му. Жестокостта вземаше надмощие над всички други чувства. Във Венеция моралът не беше така строго съблюдаван и на дуелите се гледаше с по-леко око. Ако двама английски джентълмени искаха да уредят въпроси на честта помежду си точно във Венеция и точно в този момент, никой нямаше да им попречи. Още начаса масите бяха бутнати в ъглите, бяха избрани секунданти и работата беше уредена.

Тъй като изходът от дуела беше предрешен, Никълъс не изпитваше никакво задоволство. Той се биеше като обладан от демони и уменията му с шпагата, които винаги бяха високо ценени от другите, сега придобиха нова, още по-голяма сила.

Но Рексъм не умря лесно. Смъртта му продължи дяволски дълго, навсякъде беше опръскано с кръв, а този проклет страхливец дори се разплака накрая и сълзите му ужасиха всички.

— Проклетият му дебеланко — изруга най-накрая, когато всичко беше свършило, Хоптън, познат на Блекторн, който беше предложил услугите си като секундант. — Той беше лош човек, всички знаем това. Но никога не съм предполагал, че ти ще бъдеш този благороден човек, който ще ни отърве от тая напаст.

— Забавно, нали? — каза той глухо, като втренчи поглед в кръвта по ръцете си.

Неговият приятел погледна още веднъж към тялото на Рексъм и потрепери.

— Не, никак не е забавно. Смъртта, дори когато е заслужена, никога не е забавна.

Никълъс проследи погледа му.

— Да, смъртта никога не е забавна — съгласи се той.

И излезе навън. Зората се сипваше над Венеция, а неговите ръце бяха изцапани с кръв, душата му също беше изцапана с кръв. И той тръгна да търси опрощение на греховете си.