Ан Стюарт
Рози в полунощ (2)

Глава 2

Лейди Елън Фицуотър не беше щастлива. Тя не искаше да остави Джили, но беше научила още от самото запознанство със своята главна готвачка и приятелка, че няма по-своенравни жени от французойките. Те се бяха срещнали преди година при доста странни обстоятелства. През тази година бяха имали много разногласия и със сигурност щяха да имат още и за в бъдеще. И лейди Елън Фицуотър, вече улегнала и енергична самостоятелна жена, беше загубвала всички битки с Жослин. Беше загубила и тази. Нямаше никакъв избор, просто трябваше да се оттегли. Не че се страхуваше от женкар като Никълъс Блекторн. За щастие, тя не беше от жените, които привличаха мъже като Ники. Той нямаше да й предложи картбланш, нямаше да я погали по рамото, въобще, нямаше да я обиди по нито един от многобройните начини, по които можеше да бъде обидена една привлекателна жена на вече определена възраст.

Но, за нещастие, обществото нямаше как да знае, че тя е в безопасност с Ники. Ако беше останала под един покрив с него, щеше да бъде белязана като паднала жена. Брат й, Кармайкъл, щеше да бъде принуден да вземе мерки и тя можеше да се види омъжена за крайно неподходящия Никълъс Блекторн. Не че той нямаше своите предимства. Беше дяволски, престъпно привлекателен, дори тя признаваше това. Не зачиташе правилата, които управляваха обществото. Тя беше вече напълно зависима от тези глупави изисквания за благоприличие, които сега я принуждаваха да бяга от собствената си къща. Щеше да бъде чудесно, ако можеше да изрази презрението си към клюките и противните стари клюкарки.

Да, но в характера на Никълъс Блекторн липсваше хармонията. Около него вечно имаше скандали, той все успяваше да се измъкне като по чудо. Мошеническата му природа го правеше крайно неподходящ кандидат, той би бил един неудобен съпруг. „Ето, беше почти на трийсет и шест — възраст, в която трябваше вече да е задомен и да се грижи за наследника си, а какво правеше?! Мъчи се да избегне последствията от необмислен дуел! И ако онзи човек умре, което все още не е изключено, ще трябва да побегне на континента и да се крие там, а кой би могъл да каже колко ще продължи това? Един отсъстващ съпруг може да бъде и приятно нещо, мислеше си Елън.“ Но дори само един ден, прекаран с човек като Ники, щеше да бъде изпитание, което Елън не би могла да понесе.

За всички щеше да бъде най-добре, ако Джейсън Харгроув се изправеше на краката си. Тя го беше срещнала само веднъж и въобще не го беше харесала. Не беше стока. Беше от онези мъже, които твърде много се приближават до дамите, чиито ръце опипват телата им, чиито устни винаги са влажни. А и мамеше на карти, или поне така казваше Кармайкъл. Не беше чудно, че съпругата му си е намерила по-привлекателен любовник. Нещастие беше само, че Джейсън Харгроув е заловил Ники в деликатно положение както се носеше навред. Дуелът не можеше да се избегне, но нямаше нужда Ники да го превръща в смъртоносна схватка.

Докато чакаше Харгроув да се възстанови или пък да умре, Ники можеше само да кръстосва страната и да се крие от властите. Нямаше да е толкова зле, ако този беше първия му дуел. Всъщност това беше седмият му дуел и, ако лошият му късмет продължеше, това щеше да бъде втория с фатален изход. Дори и най-здравите връзки на семейството не биха го спасили от последиците.

Елън му беше казала това. Беше се впуснала в подробности за липсата му на маниери, неподходящите му занимания и обичайните за него неправилни преценки. Оплака му се, че заради неговото неблагоразумие е изгонена от дома си. Той просто отвори едното си око и се втренчи в нея. Не промени отпуснатата си поза.

— Никога преди не си се държала като превзета стара пуританка, Елън — отбеляза той.

— Трябваше ли да му нанесеш смъртна рана, Ники? — отговори тя с известна рязкост. — И то след като ти си постъпил неправилно. Не можеше ли да избегнеш раняването му?

— И да рискувам главата си, така ли? Не съм такъв глупак.

— Всъщност той се опита да избегне сериозното нараняване — провъзгласи Кръчмаря.

Елън беше подскочила изненадана. Никога не можа да свикне с факта, че слугата на Ники се държи като равен на господаря си и се намесва във всеки разговор, в който може да вземе участие. Тя също се опитваше да се държи така с Джили, но Джили издигаше стени помежду им толкова бързо, че Елън не успяваше да ги събори.

— Какво искаш да кажеш с това, че се е опитал? — гневно запита тя.

— Иска да каже, че съм се проявил като глупак — промърмори Никълъс. — Понякога и у мен се проявява благородството. Джейсън Харгроув не искаше да приеме устно извинение. Ако не се бях навел, сега нямаше да водим този разговор.

— Не се прави на изненадан. Прекрасно ме разбираш. Питам не дали трябваше да се води дуел, а дали трябваше да се стига до убийство.

— Не беше необходимо да се стига до убийство. На мястото на Харгроув аз бих се задоволил с устно извинение или бих приел, че първата капка кръв ме удовлетворява. Но не, този мъж се опита да ме убие.

— Да те убие? — объркана повтори тя.

— Първият изстрел на Харгроув не беше точен — предложи обяснението Кръчмаря. — Блекторн се поклони и се обърна с гръб към него, предположил, че удовлетворението е дадено и прието. И тогава той стреля отново.

— В гърба ти? — тя беше отвратена.

— В гърба ми. И не само това. Той имаше още един пистолет в палтото си и щеше да стреля и с него. Нямах избор. Имах късмет, че лошият му мерник и липсата му на умение ме бяха спасили два пъти. Не можех да разчитам, че и третия изстрел ще бъде несполучлив.

— И така, ти го уби.

— Това още не е ясно. Последния път, когато чух нещо за него, той все още беше жив и с учудваща сила се бореше за живота си. Нали знаеш, че само добрите умират млади.

— Това обяснява и твоята напреднала възраст — рязко му отвърна Елън. — Но всичко това не променя моето положение. Аз трябва да замина.

— Е, не трябва да бъдеш превзета стара пуританка, както казах — Никълъс я гледаше с нов, опасен интерес. — Може би трябва да пратиш благоразумието по дяволите и да останеш. Не можеш да очакваш да натрупаш опит в живота, ако проиграваш всички шансове.

— Хич не си го и помисляй — гласът й беше строг, суров. — Познаваме се още от деца и трябва да имаш достатъчно разум да прецениш, че не си подхождаме.

Той не се престори, че не разбира.

— Не ти предлагам брак, Елън. Нямам намерение да надявам брачните окови. Но това не означава, че не мога да те запозная с някои… хм, физически удоволствия.

— Забрави за това — отговори тя, напълно доволна от себе си. Не беше изкушена, нито за момент. Въпреки че й се искаше да бъде. — Не ме интересува какво казва Кармайкъл, искам да си тръгнеш колкото е възможно по-скоро. Междувременно, не създавай проблеми на прислугата ми. Не измъчвай икономката, тя е твърде стара за твоите номера. Не преследвай камериерките ми, ще откриеш, че са труднодостъпни. И остави готвачката ми намира!

Последното беше казано с необичайна рязкост и в момента, в който произнесе думите, тя разбра, че е направила грешка.

— Известната жена — главен готвач? — Никълъс Блекторн като че ли изведнъж изтрезня. — Мислех, че ще я вземеш със себе си.

— Тя отказва да тръгне. Дръж се настрана от нея, Ники, или аз…

— Единствените готвачки, които познавам, са огромни като планини, ходещи реклами на готварските си умения. Едва ли точно сега ще развия у себе си вкус към подобни на буци жени.

— Тя не е… — Елън прояви достатъчно разум да спре. — Гледай да не промениш мнението си — каза тя, вместо да довърши предната си мисъл.

Но пияният Никълъс Блекторн беше далеч по-проницателен, отколкото й се искаше на нея.

— Да разбирам ли, че твоята готвачка не е огромна като планина? — гласът му беше мек като коприна, опасен.

— Остави я на мира, Ники. Поне един път през живота си постъпи като джентълмен.

Тя беше изненадана от израза на лицето му. Неочаквана сянка се беше спуснала над него и беше направила неприветливи привлекателните му черти.

— Аз никога не се държа като джентълмен, Елън. На това се дължи голяма доза от чара ми.

— Ники…

— Да ти изброя ли греховете си? Може би тогава, въпреки свещената си простота и невинност, ти ще ми ги опростиш. Да ти разкажа ли за сервитьорката на една кръчма, която се удави, защото откри, че е бременна от мен? Да ти разкажа ли за майка си, която просто се стопи, когато брат ми умря, защото знаеше, че повече няма за какво да живее? Да ти разкажа ли за семейство де Лорни, които бяха посечени от гилотината, защото отказах да им помогна? Ти знаеш историята на моето семейство — за лудостта и злото, които ги преследват. Мога да ти разкажа и за момчето, което убих на дуел преди десет години. Обикновено момче, невинно, което просто беше направило смъртоносната грешка да загуби богатството си на хазарт, и то в моя полза, а след това да ме обвини в измама. То беше още съвсем зелено, още дете и беше гордостта на семейството си. И аз отнех живота му, защото бях пиян и не можех да направя нищо друго. Да ти разказвам ли още?

— Не, Ники — едва успя да промълви Елън.

Мрачният израз напусна лицето му и той изведнъж доби момчешки вид. Отново беше млад и привлекателен.

— И не си въобразявай, че можеш да ме спасиш от моите демони — небрежно подхвърли той. — Много други жени са правили тази грешка, само за да потънат в безчестие. Бягай, Елън. Кажи на готвачката си да стои в безопасност в кухнята си, кажи на камериерките си да се крият на тавана, кажи на бащите да заключат дъщерите си. Похитителят на женската добродетел е дошъл и никоя жена не е в безопасност.

— Не ставай глупав, Ники — гласът на Елън беше нежен.

Тогава той я погледна и тя разбра, че мрачният израз не си е отишъл. Просто се спотайваше в тъмните му, непроницаеми очи.

— Не ставай глупава, Елън. Бягай.

И тя беше направила точно това. Избяга, без дори да предаде предупрежденията на Ники. В случая с Жослин предупреждението щеше да е излишно. Тя никога не се вслушваше в думите й, не им отдаваше никакво значение. Истинско чудо беше, че двете са приятелки.

Истина беше, че Жослин се пазеше от мъжете, а и от всички, които не бяха членове на прислугата. Беше приятелка с господарката си, но тя поставяше условията. Когато в Ейнсли Хол имаше гости, Джили оставаше в кухнята. Когато в къщата бяха само Елън и полуглухата Бини, Жослин се присъединяваше към тях.

Само ако можеше да се отърве от това лошо предчувствие, че да остави Джили в Ейнсли Хол е равносилно на подписването на съдбоносна за нея присъда. Беше смешно, разбира се. От всички жени, които Елън беше срещала в живота си, нито една не беше по-способна от Джили да се грижи сама за себе си. Джили си имаше своите тайни, Елън знаеше това. Тъмни, ужасни тайни, които бяха причината за мъката в очите й и за внезапното прекършване на смеха й. Те бяха тайни, които тя не би споделила с никого, дори с приятелка, която да облекчи страданието й. Но същите тези тайни щяха да я предпазят от мъже като Никълъс Блекторн, че и по-лоши. Жослин беше надникнала в ада и не беше трепнала. Тя би сразила всеки, който се опита да й навреди.

Освен това имаше едно нещо, което трябваше да бъде казано, и то засягаше наложения й престой при брат й в Съмърсет. Тя беше наистина привързана към снаха си, Лизи, и обожаваше племенниците и племенничките си, но най-много обичаше приятеля на Кармайкъл — Тони. Тони беше най-добрия приятел на брат й и причината тя да иска да отиде в Съмърсет.

Тя беше луда по уважавания сър Антъни Уилтън-Грининг, чувствата й не биха могли да се опишат с думи. Но, слава богу, той беше толкова разсеян, че не забелязваше това. Или, ако го забелязваше, беше достатъчно любезен да не й се присмива. Тя се мъкнеше след него още от осемгодишна. Тогава той, заедно с брат й, си беше дошъл вкъщи след завършването на университета. Беше се влюбила в него пет години по-късно, в периода, в който беше луда и по конете. Тони беше всепризнат експерт по конете и докато разговорите им се въртяха около тези животни, нейната душа агонизираше, страдаше от любов. Същата любов я разкъсваше и когато беше седемнайсетгодишна и той танцува с нея цяла нощ на бала й. Но две години по-късно приятелските им връзки се обтегнаха. Не заради него. Тони знаеше как да очарова и най-своенравните жени, знаеше как да ги ухажва, за да повдигне настроението им. Причината за обтегнатите отношения беше тя. Сърдеше се сама на себе си, защото в негово присъствие се изчервяваше и започваше да заеква, объркваше се и затова го избягваше. Гледаше го от прозореца, когато той идваше на гости на Кармайкъл, следеше го с поглед в препълнените бални зали, но го избягваше винаги, когато можеше. А през нощта, сама в спалнята, тя сънуваше прекрасни, но невъзможни, нереални сънища. Сънища, които я караха да се изчервява още по-силно в негово присъствие, сънища, които я караха да заеква, отнемаха дъха й. Невъздържани, безнравствени сънища, в които любовта му беше силна, а той беше страстен, без следа от обичайната му ленивост.

Беше успяла да надрасне всичко това, разбира се, както успяват всички момичета, дори и най-срамежливите. Той й беше помогнал, макар тя никога да не беше разбрала дали беше узнал съкровената й тайна. Продължаваше да показва към нея братска любов, да се заяжда нежно, помагайки й незабелязано да преодолее травмата. В деня, в който беше обявен годежът му с величествената мис Станли, тя реши да си пререже вените. А на следващия ден си каза, че е по-добре да се излекува от тази невъзможна любов.

Приятелството обаче беше останало. Имаше неща, които можеше да каже само на него и на никого друг, дори и на брат си. С него не се налагаше да се тревожи за задушаващите я правила на обществото, с него беше защитена от флиртуване, пред него можеше да говори дори глупости. Тони едва ли щеше да пожелае жена като нея. Не и докато всички красавици, тръгнали на лов за съпрузи, го обсаждат от всички страни, както беше през последните петнайсет години. Можеше да се отпусне пред него, без да се тревожи какво ще кажат хората. За него беше само уважавана сестра и нищо друго, мислеше си тя.

Все още се чудеше, защо мис Станли беше развалила годежа. Как въобще някой можеше да отхвърли Тони? Това беше загадка за Елън тогава, беше и сега. Но Тони само беше свил рамене, беше се усмихнал чаровно и бе казал, че те няма да си подхождат.

— Но защо? — попита го тя смело, с импулсивността на своите деветнайсет години. Тъкмо беше укротила страстта си към него. За щастие, нямаше кой да я смъмри за тази й смелост.

— Защото, мила Елън, тя ми каза, че не я обичам достатъчно. Че ако трябва да избирам между нея и конете си, бих избрал конете. И тъй като беше абсолютно права, аз нямаше как да не се съглася и годежът беше развален. Аз съм безнадежден случай, Елън. Предполагам, че ще трябва да чакам, докато ти пораснеш и се омъжиш за мен.

Тя се засмя, беше успяла да пренебрегне тежкото биене на сърцето си.

— Вече съм достатъчно възрастна и мога да се омъжа, Тони. Но със сигурност не бих се омъжила за теб.

— Защо не? — вяло попита той, но в студените му сиви очи светеше присмехулно пламъче.

— Защото, ако трябва да избирам между конете си и теб, ще избера конете.

На това той отговори с гръмогласен смях, а тя не почувства угризения заради очевидната си лъжа. Поне за едно нещо не беше излъгала. Тони беше последния мъж, за когото би се омъжила. Просто защото той никога не би я помолил да го стори. На този свят никой никога не е получавал това, което най-силно желае, поднесено на сребърен поднос.

Пристигна в Медоулендс все още объркана. Веднага й беше съобщено, че Тони ще я посети, а това не й помогна да отхвърли тревожните мисли. Не го беше виждала от Коледа и той й беше липсвал. Винаги й липсваше, ужасно й липсваше, но тя смяташе, че е по-разумно да прекарва по-малко време с него. Ако бяха заедно прекалено дълго, щеше да привикне към неговото присъствие така, както някои мъже привикват към алкохола и хазарта. Тогава нямаше да иска да се раздели с него. Ето защо си позволяваше да приема присъствието му само на малки дози, които да поддържат настроението и духа й.

Точно днес имаше нужда някой да повиши настроението й. Нямаше значение колко пъти уверяваше сама себе си, че всичко ще бъде наред в Ейнсли Хол, колко пъти си казваше, че Джили може сама да се грижи за себе си, все още изпитваше онова ужасно предчувствие. Щеше да се случи нещо ужасно. И нейният удобен, спокоен живот вече никога нямаше да бъде същият.

 

 

— Боже, каква неразбория! — изквака мисис Рафърти. Огромното й тяло беше кацнало на върха на едно от малките кухненски столчета. В друго време и на друго място, Жослин щеше да я гледа изумена, щеше да гадае дали столчето ще издържи. Но не и днес.

— Наистина — съгласи се Уилкинс, възрастният иконом. — Не знам друга такава неразбория да е ставала в някоя джентълменска къща.

Жослин се застави да се размърда.

— Тази къща е на лейди Елън — поправи го тя, защото това се очакваше от нея. Гласът й едва се чуваше.

Тези двама старши сред слугите бяха нахълтали в нейната кухня, след като бяха изпратили по-нисшите слуги да си гледат работата. Беше късно на следващия ден, бяха разчистили масата след вечерята и Жослин имаше чувството, че те тримата са заговорници. Но те не заговорничеха, разбира се. Тя беше извършила всичко сама. Както винаги.

— Още по-зле, че всичко това става в къщата на лейди Елън — гласът на мисис Рафърти издаваше неодобрението й. — Би било ужасно неприлично, направо скандално този мъж да умре тук.

Жослин беше съвсем спокойна, студът, който пропълзя във вените й, й беше стар познат.

— Той мъртъв ли е?

— Не. Доктор Бранфорд очаква той да се оправи, което е и зле, и добре, казвам аз. Мистър Блекторн винаги е бил ужасно изпитание и бреме за всички, той винаги се забърква в нещо. Дори далечните му роднини като мис Елън обикновено са въвлечени и притеснени.

Уилкинс седеше изправен, строг и мрачен.

— Той ще направи услуга на всички, ако напусне този свят, но бих предпочел да не го прави в къщата на лейди Елън. Помислете за съседите.

— Да, каква каша — въздъхна мисис Рафърти. — Постоянно повръща, изцапа всичко наоколо. Гастрит, вика докторът. Изглежда, това е най-неприятният начин да умреш.

— Сигурно е така — каза Жослин. — Той вън от опасност ли е вече?

— Докторът мисли така — мрачно каза Уилкинс. — Но предупреди, че може отново да се повтори.

За миг Жослин видя пред себе си лицето на Никълъс Блекторн. Тъмните, неприветливи очи, чувствената уста, порочната му красота. Стори й се, че той я вика. Този миг беше кратък, но безумен, тежък.

— Сигурна съм, че ще се повтори — гласът й беше равен и спокоен.

 

 

— Това не е кървящ гастрит — провъзгласи Кръчмаря.

Никълъс успя да повдигне главата си. Беше му останала сила колкото на новородено кутре. Господ му беше свидетел, че не искаше да прави нищо, което застрашава временния покой на вътрешностите му. Ако спазмите и повръщането започнеха наново, щеше да вземе пистолета, с който беше видял сметката на Джейсън Харгроув, и да последва съперника си в отвъдното. А може би и да го изпревари по пътя натам. Според този глупак, доктора, той почти пътуваше за ада. Вече два дена, откакто беше болен, два дена, през които тялото му страдаше както никога досега. Не за първи път в живота му обаче му се искаше да умре, да умре, за да не усеща вътрешностите си. Собственото му малодушие го удивляваше. Той беше преживял какви ли не премеждия — огнестрелни рани, рани от нож, кървави побоища и много други, и винаги беше показвал пренебрежение към смъртта и болката. Но болката, която трябваше да понася през последните две денонощия, беше различна, по-силна, той дори не си беше представял, че такава болка е възможна. А този проклет доктор го беше предупредил, че тя може би ще се върне, че може би…

Най-после думите на Кръчмаря стигнаха до съзнанието му.

— Какво каза, Кръчмо?

— Казах, че това не е кървящ гастрит. Виждал съм болни от гастрит. Чичо ми Джордж умря от това нещо. То не идва така внезапно, а и не прилича съвсем на твоята болест. А и млади, здрави хора като теб не боледуват от нея.

Никълъс успя да се изправи в леглото, проклинайки слабостта и треперенето на крайниците си.

— За какво говориш? — попита той. Гласът му беше равен и безизразен.

— Отрова, Блекторн. Мисля, че си бил отровен.

— Но това е смешно! Кой ме е отровил? Ако Харгроув умре, Мелиса би трябвало да ми бъде благодарна. Никой не изпитва любов към него. Той няма семейство.

— Моля за извинение, сър, но той не е единствения ти неприятел. Не си живял безупречен живот.

Никълъс успя да се усмихне.

— Никога не си казвал по-правдиви думи, Кръчмо. Никой няма да оплаква смъртта ми. Но съществува и въпросът кой е имал възможност да го извърши. Не мисля, че Елън е сложила отрова за мишки в брендито, преди да замине.

— Повече няма да пиеш бренди — решително заяви Кръчмаря.

— Не ставай глупав, човече!

— Аз самият ще приготвям храната ти. Никога не съм имал доверие на французите.

— Ти наистина си полудял. Сигурно следващото нещо, което ще ми кажеш, е, че дъртият Уилкинс си отмъщава за похитената чест на дъщеря си.

— А ти озлочестил ли си дъщеря му? — запита Кръчмаря разсеяно.

— Дори не знам дали той има дъщеря. Ако има и ако е хубава, и ако аз съм бил наоколо, ами тогава, предполагам, може и да съм я похитил.

— Има прекалено много ако. Не, аз залагам на французойката.

Блекторн обмисли тази възможност.

— Допускам, че тя не ме обича особено. Но това не е достатъчно, за да иска да ме убие.

— Не знам какъв е бил мотива й — заяви Кръчмаря. — Това, което знам, е, че тя е имала добра възможност да го стори. Тя е тази, която приготвя храната ти, нали? А и всичко не е толкова просто. Тя не само не те харесва, тя те мрази. Аз видях лицето й. Тя силно те мрази.

— Абсурд — каза Никълъс, затвори очи и започна да обмисля тази възможност.

— Може би. Но аз ще я следя отблизо. И тя няма дори да докосне с френските си ръце нищо, което ти ще ядеш. Аз сам ще се грижа за всичко.

— Сигурен ли си, че ти не искаш да ме отровиш, Кръчмо? — промърмори Никълъс, изтощен от борбата, която тялото му водеше.

— Аха — отговори слугата му. — Аз бих те намушкал в гърба. Отровата е женско оръжие.

— Може би — едва отрони Никълъс. — Но поне един път в живота си бъди внимателен. Ако съм бил отровен, и тя е тази, която го е направила, ще трябва да я хванем на местопрестъплението.

— Ще й прережа гърлото.

Никълъс нетърпеливо махна с ръка.

— Ще почакаме и ще видим. Дай ми два дена да събера сили. Ти настояваш сам да ми приготвяш храната и да следиш за продуктите.

— За глупак ли ме мислиш? — обидено каза Кръчмаря.

Никълъс не обърна внимание на въпроса му.

— И тогава, ако атаката на гастрита не се повтори и аз се чувствам по-добре, ние ще й разрешим да ми приготви някое чудесно блюдо.

— Наистина ли?

Никълъс чаровно се усмихна.

— Да. И ще я накараме тя първа да го опита.

Кръчмаря кимна, като също се усмихна.

— Винаги си бил лошо момче — каза той.

— Старая се, Кръчмо. Наистина се старая.

Никълъс Блекторн затвори очи и потъна във възстановителен сън. И, необяснимо защо, сънува Франция.