Ан Стюарт
Рози в полунощ (17)

Глава 17
На континента

Тя го беше излъгала. Жослин разбра това по-късно, много по-късно, когато й остана време да помисли. Беше излъгала също така и себе си и сама си беше повярвала. Нямаше да се самоубие, не можеше да се самоубие, колкото и много да й се искаше. Ръцете му, положени върху тялото й, я караха да губи разсъдъка си и тя не можеше повече да разсъждава трезво. В душата й повече не съществуваше никаква надежда и все пак не можеше да се самоубие. Самото й съзнание отхвърляше тази мисъл. Не можеше дори да се замисли над възможността да се хвърли от бързо препускаща карета, не можеше дори да мечтае да скочи от кораба, докато прекосяват Северно море. Дори да плаваха към най-омразното от всички места, дори да я върнеше във Франция, пак нямаше да може да го направи. Беше срещнала призрака на смъртта много, много отдавна. Беше искала да се самоубие веднага след смъртта на Малвиве, неговата кръв още не беше изсъхнала върху ръцете й. И се беше отказала от смъртта. Беше се отказала от тихото спокойствие на забвението. А сега вече не можеше да мисли за това. Мисълта за самоубийство винаги й се беше струвала привлекателна. Винаги беше смятала самоубийството за крайната стъпка на отмъщението, която щеше да му придаде завършен вид. Сега беше загубила и тази последна утеха. Беше я загубила, без дори да разбере как и кога, и забелязваше това едва сега, когато нещата се развиваха стремително и неудържимо.

Абсурдно беше това, че тя смяташе сегашното си положение за толкова лошо, че дори го сравняваше с черната бездна, в която душата й беше потънала преди десет години. Беше отишла на срещата с Малвиве. Отиваше да се срещне с човека, който беше виновен за нейното падение и за загубата на душата й. Отиваше да се срещне с него уж за да му продаде тялото си, да вземе изкараните с труд пари и да купи храна за брат си. А всъщност беше принудена да го направи от страх. Страхуваше се от властта на комитета, чиито членове живееха в съседство. И преди беше продавала тялото си и беше оцелявала. Номерът беше съвсем прост — насочваше съзнанието и чувствата си навътре, скриваше ги от външния свят, приютяваше ги в онова тъмно кътче, където съществуваше само биенето на нейното сърце и нищо друго.

Но този път беше надценила силите си. Беше подценила чувствата си, смяташе ги за отдавна погребани. Гняв. Омраза. Отмъщение. Това не беше нежният, непохватен месар, който преследваше двайсетминутното си удоволствие. Не беше дори пияният развратен английски благородник, който обичаше насилието и девствениците. Този мъж беше трезвен и много жесток, притежаваше огромна власт. Чакаше я в магазина на месаря, в който вече не беше останала и следа от присъствието на мосю Порш. Гранясалото месо беше изхвърлено, а обзавеждането беше подменено. Нямаше ги вече мебелите, които издаваха работническата класа. Онези, които бяха на власт, плащаха щедро и прещедро на Малвиве. Той седеше в слабо осветената стая и я чакаше, а до него беше една от бутилките вино на мосю Порш.

— Затвори вратата след себе си — нареди й той с дрезгав, гърлен глас. Същият глас, който я преследваше в кошмарите й.

Тя затвори вратата и пристъпи в тъмнината. Светлината и топлината на огъня едва достигаха до нея. Чудеше се дали той си спомня за нея. Дали ще я познае? Или продаването на момичета на публичните домове беше нещо, което беше извършвал стотици пъти по време на издигането си към върха на властта. Следващите му думи изясниха положението.

— Предпочиташ да се скиташ по улиците, вместо да се ползваш от удобствата на мадам Клод? Мислех, че си по-разумна. Ела по-близо.

Тя все още не беше казала нито дума. Подчини се на нареждането му. Краката й тежаха, като че ли бяха направени от олово.

— Приближи се към светлината. Точно така. Все още си много хубава. Ако си нямаше човек като Стареца, който да се грижи за теб, вече щеше да си мъртва. Често мислех за теб през изминалото лято. Съжалявах, че съм позволил на един дебел английски благородник да те има първи, но парите бяха по-важни. Освен това, знаех, че и моето време ще настъпи.

Ръката й стисна по-здраво ножа, който се намираше в джоба й. Тя винаги го носеше със себе си. Усещането за хладната дървена дръжка я успокои за момент. Той продължаваше да говори, а тя стискаше все по-здраво и по-здраво ножа. И с мосю Порш й беше достатъчно трудно. А с това чудовище щеше да бъде невъзможно, особено ако продължаваше да я дразни и тормози.

— Ще трябва да се върна навреме — тя се постара гласа й да прозвучи хладно и отегчено. — Може ли да приключим с това?

— Колко си нетърпелива! — присмя й се Малвиве. — И какъв сладък глас имаш! Приказваш като благородничка! Разбира се, аз за първи път те чувам да говориш, но хората ми разказаха за гласа и акцента ти. Кралицата на парижките улици, така те наричат. Искам да ми говориш, докато аз те оправям. Искам да слушам този изискан говор, докато свършвам.

Жослин потрепери. Тя инстинктивно отстъпи назад, ужасена и отвратена, но той не се помръдна, не я последва.

— Освен това няма при кого да се върнеш.

Тя престана да отстъпва. Зачака.

— С прискърбие трябва да ти съобщя, мила моя, че брат ти вече го няма. Очевидно бедното малко глупаче най-после е осъзнало, че блудстваш. Предполагам, че срамът е бил непоносим за него. Никой не знае със сигурност, но се предполага, че се е хвърлил в Сена.

— Лъжеш! — каза тя, но гласът й трепереше. Не беше сигурна, че той лъже. — Оставих го преди по-малко от час.

— Моите хора работят бързо. Брат ти го няма, кралице, и никога няма да се върне. А ти ще останеш с мен и ще правиш точно това, което ти кажа, или ще последваш милото си братче. Сега да видим… С какво да започнем?

Той седна пак на стола, а на мургавото му лице затрептя злобна усмивка.

— Защо не коленичиш пред мен? Можем да започнем оттам.

Тя не помръдна.

— На колене, кучко! — изведнъж изрева Малвиве.

Не разбра как се случи всичко. Ножът беше в ръката й, всичко наоколо беше опръскано с кръв, а той пищеше. Писъкът му беше пронизителен и силен, квичеше като прасе, което колят. А после настана внезапна тишина и тя се опомни на улицата. Бягаше, бягаше, бягаше, бягаше…

Не беше я излъгал. Брат й го нямаше. Старецът лежеше на мръсния сняг, но тя не се разтревожи. Не я интересуваше дали е още жив. Единствената причина, поради която тя продължаваше да живее, вече не съществуваше.

Но надеждата умря часове по-късно. Часове, през които се препъваше по замръзналите парижки улици, бродеше и викаше Шарл-Луи, без да се тревожи дали гласът й няма да издаде, че е презряна благородничка. И без да се тревожи, че селските деца обикновено не се кръщават с имена като Шарл-Луи. Никой не я докосна, никой не отговори на отчаяните й викове. Хората се отдръпваха от пътя й и тя продължаваше лудия си бяг. Някои я проклинаха, други й правеха неприлични знаци с ръце, трети само се криеха в дрипите си. Бедните и скитниците на Париж нямаха чувства, у тях не съществуваше съчувствие към другите изгубени души.

Тя се спря на моста. Загледа се към мътните водовъртежи на Сена.

— Шарл-Луи — прошепна за последен път. Гласът й беше дрезгав и отпаднал, издаваше безнадеждното й отчаяние.

Не разбра нито тогава, нито по-късно какво я възпря да не скочи. Не беше надеждата — и последните искрици надежда бяха изчезнали с изчезването на брат й. Не беше и нечий глас, долитащ през мъглата. Никой не направи за нея онова, което тя по-късно щеше да направи за Елън Фицуотър. Не беше и закъсняло религиозно чувство, не беше и страха от ада.

Когато по-късно размисляше върху това, стигна до заключението, че вероятно беше спряна от изгарящото я убеждение, че не бива да им позволи да спечелят. Че няма да позволи на силите на злото да я победят, въпреки че те явно се бяха съюзили срещу нея. Те бяха убили родителите й и бяха отвлекли брат й. Тези зли сили й бяха отнели и последната утеха и последната капчица сигурност. Беше се започнало с предателството на Никълъс Блекторн, който беше стъпкал детската й, сляпа любов в калта, беше продължило с глада и ужасния студ, със самотата и отчаянието, и се беше свършило с най-позорното унижение. Беше продавала тялото си за пари и нищо не можеше да й върне загубената невинност. Сега можеше да умре. Животът й щеше да бъде още една жертва на злата съдба. А можеше и да се изправи, да възкръсне от пепелта като птицата Жар. Можеше да се бори, да продължава да се бори и никога да не се предаде на злите сили.

Малката западнала странноприемница беше наблизо. Светлината, която струеше през прозорците, понякога проникваше през мъглата и мрака. Тя прекрачи вътре. Беше забравила, че дрехите й са опръскани с кръв. За първи път й провървя. „Червената кокошка“ се стопанисваше от едно семейство. Благоприятно беше обстоятелството, че съпругът бе лишен от похотливост и животински инстинкти, а съпругата му, Марта, беше също толкова любезна, колкото и дебела. Дадоха на Жослин топло легло и гореща супа, а на сутринта тя започна да работи в кухнята.

На два пъти видя Стареца. Първия път — когато отиде да вземе малкото си одърпани дрехи. Той не я попита какво се е случило с Малвиве, а тя не му каза. Никой нямаше да забележи, че още един човек е умрял в Париж. Беше си тръгнала, без да каже нито дума на Стареца. И двамата скърбяха за Шарл-Луи, мъката им беше обща и не се нуждаеше от думи.

Годините, които последваха, бяха относително спокойни. Най-после лудостта, която беше обхванала Париж, изчезна. Свърши и царуването на Терора. С възкачването на престола на Наполеон у хората започна да се прокрадва плах оптимизъм. А „Червената кокошка“ процъфтяваше.

Постепенно Марта я беше оставила да командва кухнята изцяло. Мъжете, които редовно посещаваха странноприемницата, се бяха научили да стоят настрани от готвачката. Тя беше готова да наръга с нож всеки, който се осмели дори само да я заговори. И животът продължаваше да тече така, докато един ден срещна една прекрасна английска роза. Розата имаше намерение да се самоунищожи, и то на същото място, на същия мост, откъдето Жослин почти беше скочила във водите на Сена. Розата току-що беше разцъфнала и Жослин не можеше да й позволи да увехне преждевременно.

Беше разбрала още в мига, когато видя младата дама да се качва на перилата. Знаеше защо се е качила там, знаеше също и какви мисли се въртят в главата й. И знаеше още, че ако я спре, ще я принуди да приеме отново живота, въпреки че това щеше да стане бавно и болезнено. За момент се поколеба. Не искаше да носи отговорността за нечия чужда душа. Но накрая разбра, че няма избор. Мислеше, че веднъж завинаги е погребала милосърдието, но сега то се появи и й напомни, че в живота все още съществува болката. И тя извика. Издърпвайки Елън Фицуотър от ръба на бездната, тя придаде смисъл и на своя живот.

Видя Стареца за втори път, точно преди заминаването им за Англия. Изминалите години не бяха го променили — той беше все така стар, вонящ и рязък. Името на Шарл-Луи не беше произнесено, нито пък това на Малвиве. Но когато се раздели с него и пъхна оскъдните си спестявания в съсухрената му ръка, тя направи нещо, което никога преди не беше правила. Целуна го за сбогом.

И сега нямаше връщане назад. Не можеше да се върне на онзи малък мост близо до „Червената кокошка“, не можеше да мечтае за тъмнината, която е като сън и в която се разтварят всичките ти проблеми. Там, в тази тъмнина, бяха родителите й, а също и Шарл-Луи. А тя беше обречена да се бори. И щеше да продължи да се бори.

 

 

Пътуването до крайбрежния шотландски град Дънстър премина бързо и в мълчание. Жослин търсеше, още по-отчаяно отпреди, възможност за бягство, но между привидното безгрижие на Никълъс и мрачната подозрителност на Кръчмаря, нямаше никаква пролука, никакъв шанс. Винаги, когато спираха, един от двамата беше до лакътя й и сянката им я преследваше, дори когато се оттеглеше за естествените си нужди.

Тя дори не можеше да бъде сигурна, че коритото, на което се качиха, е корабът за Холандия, а не за Франция. Нищо не зависеше от нея. Всичко се изплъзваше от ръцете й. Докато все още бяха в пристанището, тя с копнеж се взираше в тъмните мътни води, но пазачите й бяха неотлъчно до нея. Не знаеше дали Никълъс е повярвал на заплахата й, че ще се самоубие. На лицето му не беше изписано нищо, освен досада, но здравото му силно тяло беше винаги наблизо.

Бяха потеглили сутринта с отлива. Тя стоеше до перилата на палубата и наблюдаваше как мъглата покрива земята. Ако можеше да плаче, щеше да заплаче точно в този момент. Тя се обърна, със сухи очи, към мъжа, който стоеше до нея. Той я гледаше с тъмните си очи, изпод полупритворените си клепачи. Не обръщаше никакво внимание на изчезващата в мъглата брегова ивица, а вятърът разрошваше дългата му черна коса, която падаше над надменното му красиво лице.

— Ти спечели — рязко му каза тя.

— Така ли?

— Да, ти си в безопасност. Успя да напуснеш Англия, преди да са те хванат и да те обесят за убийството на съпруга на онази жена. Дори Елън и нейният приятел не успяха да ни настигнат. Ти трябва да изпитваш триумф.

— Така ли мислиш? — измърмори Никълъс. Очите му обходиха тялото й, следвайки извивките му под смачканите й дрехи. — Не бих отишъл чак толкова далече в приказките си. Все още не.

Някакво едва доловимо излъчване на неговите очи, нещо не толкова силно като сласт, но все така опасно, я предупреди.

— Все още ли имаш намерение да скочиш зад борда, мила?

Трябваше да се досети, че той ще използва възможността да й се присмее. Щеше да прозре, че заплахите й са напразни, че тя блъфира. Пристанището вече не се виждаше, мъглата го беше погълнала. Водите бяха черни и дълбоки, а корабът се движеше бързо.

— Между какви възможности мога да избирам?

Той се усмихна леко.

— Долу има каюта. Доста просторна, с огромна, удобна койка. Пътуването ще продължи три дни, а през това време ние можем да се опознаем, без никой да ни прекъсва.

Тя запази лицето си безизразно и се обърна пак към морето. Не искаше да умре, дявол да го вземе. Но и не искаше пак да почувства силните му бели ръце върху тялото си.

— Е, кое избираш, Мамзел? Смъртта или безчестието?

Тя не можеше повече да разсъждава трезво и логично. Издигането и спускането на кораба произведе обичайния си ефект над нейния стомах и ако пак щеше да страда от морска болест, както беше страдала преди по-малко от година при пътуването си с Елън, със сигурност щеше да предпочете смъртта. Перилата на палубата бяха широки. Тя сложи ръката си върху тях, а Никълъс не се помръдна, за да я спре.

— Избирам прегръдката на морето — каза тя.

— Така ли? — гласът му звучеше така, като че изобщо не го е грижа. — Искаш ли да ти помогна?

Перилата бяха доста високи, а тя беше много ниска. Идеше й да заплаче, но хвърли кратък и гневен поглед към невъзмутимото лице на Никълъс и каза:

— Мога и сама да се справя. Чакам само корабът да се стабилизира малко.

— Съмнявам се, че клатенето ще престане. Северно море е известно с това, че обикновено е доста бурно. Страхувам се, че ще бъдем подхвърляни насам-натам чак докато стигнем до Холандия.

Тя пребледня и стисна здраво перилата.

— Значи отиваме в Холандия?

— Нали така решихме?

— Ще ме извиниш, че нямам особено доверие в думите ти, нали?

— Извинена си — каза й той и елегантно й се поклони. Прииска й се да му удари плесница и да види как глупавата му самодоволна усмивка се стопява. — Не си ли готова вече да ме придружиш до каютата?

— За да понасям твоите обиди? Никога.

— Не, любима. За да повърнеш. Лицето ти е придобило най-зеленикавия оттенък, който съм виждал, и ми се струва, че ще искаш да останеш насаме за момент. Както и да е, ако искаш да оплескаш цялата палуба, и то пред очите на всички, чувствай се свободна да го направиш.

Тя се втренчи в него. Ако беше по силите й, щеше да го накара да приеме върху себе си цялата мръсотия на стомаха й, който се бунтуваше. А за нея ставаше все по-трудно да контролира този бунт. И в този момент дори отмъщението отстъпи пред острата нужда от легло и леген.

— Каютата — каза тя, като почти се задушаваше от спазмите.

Направи няколко несигурни стъпки и залитна. Той я хвана. Главата й беше замаяна и тя не можеше вече да контролира дори крайниците си.

— Горкото ми малко агънце — измърмори той, като й се усмихна безсърдечно. — Още един път успя да се изплъзнеш на злия вълк.

— Не съм сигурна — едва чуто промълви тя. — Предпочитам дори тебе пред морската болест.

Той се засмя.

— Скъпа моя, подобни комплименти могат да ме накарат да загубя самообладание. Продължавай в същия дух и аз ще се издуя от гордост и самодоволство.

Тя не обърна никакво внимание на каютата, защото полагаше неимоверни усилия да задържи закуската в стомаха си. Всичко, което усети бе, че леглото е много меко и светлината е приглушена, за което беше особено благодарна. Усети още, че издигането и спускането на кораба е дори още по-ясно изразено и че Блекторн я гледа с една наистина дяволска усмивка.

— Ако не искаш да съсипя елегантните ти дрехи — с едва доловим френски акцент каза Жослин, — ще бъде по-умно да ме пуснеш. Със сигурност скоро няма да се почувствам по-добре.

— Добър съвет, любов моя. Но първо трябва да свърша нещо друго.

Тя се страхуваше, че Блекторн ще направи наистина много сериозната грешка да я целуне. Но Блекторн беше умен и дори не се опита. Той просто пъхна в немощните й ръце един леген и излезе. Точно навреме.

 

 

— Къде е Мамзел?

Кръчмаря се появи на вратата на по-малката каюта, която Никълъс, по необходимост, щеше да подели с камериера си.

— В нейната каюта. Съмнявам се, че ще прави нещо друго, освен да стене, докато стигнем до континента — нехайно каза той и си наля чаша бренди. Подаде бутилката на Кръчмаря, който поклати глава.

— Искам да знам — каза Кръчмаря, като тежко се отпусна на срещуположния стол. — Защо, за Бога, я взе с нас?

На устните на Никълъс се появи една наистина много неприятна усмивка.

— Мисля, че отговорът на този въпрос е очевиден.

— Не, сър, не е — категорично му се противопостави Кръчмаря. — Ти имаше достатъчно време да се възползваш от нейните прелести, докато аз ходих да разузная положението. А и тя не е някоя необикновена красавица, нито пък е кой знае колко опитна в правенето на любов, ако искаш да знаеш мнението ми. Това дотук е очевидно.

— Слабо казано — съгласи се Никълъс.

— Е, и тогава, защо? Защо въобще я влачихме с нас през цяла Англия и Шотландия? Защо се качихме на това пробито корито за Холандия, вместо да хванем приличния кораб за Франция? Защо не я оставихме в Дънстър? Твоята братовчедка и нейният човек щяха да я настигнат и да я върнат обратно в Англия и всичко щеше да си дойде на мястото. Не мога да разбера, защо ни трябват тези усложнения.

Никълъс въздъхна.

— Не съм сигурен, Кръчмарю, че ти дължа някакво обяснение.

— Тя не е леко момиче, това е ясно. Опита се да те убие, но, доколкото те познавам, ти няма да й отвърнеш със същото. Голям е броят на жените, а и на мъжете, които искат да те убият, и повечето от тях си имат добри причини. Така че, защо не пуснеш бедното малко дребосъче да си отиде?

Никълъс се усмихна на мъжа срещу себе си. Това не беше достатъчно, за да го уплаши, и той само се облегна назад.

— Бедното малко дребосъче? — повтори Никълъс. — Не знаех, че ти е направила такова впечатление, Кръчмарю. Знаеш, нали, че говорим за жената, която те повали с един удар по главата и те замъкна в храстите?

— Но тя е едно малко същество. Не можеш да отречеш това. Не искам да гледам как обръчът се затяга около нея.

Никълъс постави чашата на масата много внимателно.

— Откога ме познаваш, Кръчмарю?

— Повече от десет години, сър.

— Остави го това сър, Кръчмарю. Задаваш въпроси, които нито един слуга няма да се осмели да зададе — значи можем да застанем лице в лице като равни. А ти защо мислиш, че трябва да я пусна да си върви? Откъде се взе това внезапно съжаление и съчувствие?

— Съжалявам я — заинати се Кръчмаря. — Няма значение какво правиш ти, тя продължава да се бори. Една част от мене не иска да я види победена.

— Ти си бил романтик, Кръчмарю. Не знаех това преди — измърмори той. — Ако искаш да знаеш, и аз чувствам същото. Не е логично, нали?

Кръчмаря кимна.

— Но аз не се тревожа за нея. Тревожа се за теб.

Никълъс отвори широко очи. Ленивостта му и бавните му движения изчезнаха. Той застана нащрек.

— Ти ужасно ме заинтригува. Познаваш ме по-добре от всички хора на света, включително и от моите родители. Защо се тревожиш за мен?

— Тя ще те унищожи.

— Не ставай смешен! Дребна и крехка жена като нея?! Необходимо е много повече от една французойка, която не иска да прави секс с мен, за да бъда унищожен. Със задачата да омайвам жените се занимавам вече повече от петнайсет години и вече съм доста добър — усмихваше се студено. — Защо тогава да се притеснявам, че Жослин де Лорни ще успее там, където всички други жени не са успявали?

— Тя отслабва силата ти — каза Кръчмаря. — Виждам как я наблюдаваш понякога, когато в стаята е почти тъмно и тя е заета с някоя домакинска работа. Гледаш я като лунатик и това си е чистата истина.

Никълъс само гръмогласно се засмя.

— Значи ти мислиш, че съм оглупял от любов? Че съм луд от любов? Не, лудостта на моето семейство няма пръст в тая работа. Караш ме да се тревожа за твоя здрав разум.

— Аз не бих отишъл толкова далече. Но ти не… приличаш на себе си. Все още не си легнал с нея, нали?

— Дявол да го вземе твоето нахалство, Кръчмарю! — разбесня се Никълъс. — Това не е твоя работа. Ами ако тя просто не ме привлича?

— Беше време, когато всички жени те привличаха — изстреля отговора си Кръчмаря. — Ти я искаш и тя е в твоята власт повече от седмица, а все още не си проникнал под полата й. Мъкнеш я на континента с нас, оставил си я сама в каютата и се чудиш, защо съм разтревожен.

— Тя е болна от морска болест, Кръчмарю. Разреши ми да проявя поне малко придирчивост. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще я изнасиля веднага щом стъпим на твърда земя. Може и да гледаш, ако искаш.

— Гледал съм и преди. Но някак си ми се струва, че този път ти няма да искаш зрители.

На Никълъс му ставаше все по-трудно и по-трудно да сдържа темперамента си.

— Да не би да я искаш за себе си, а, Кръчмарю? Тя не е нищо повече от една готвачка, все пак. Не стои толкова високо, че един камериер да не може да я докосва. Може би изведнъж ти се е приискало да се установиш, да водиш спокоен живот, да отгледаш цяло котило деца, а може би дори да станеш иконом.

Кръчмаря поклати глава, с което изрази отрицанието си, но отказа да се предаде.

— Тя не е от типа жени, които ми харесват. Но аз мога да позная класата на една жена, независимо дали е французойка или англичанка, и тази не е обикновена слугиня. Тя е нещо повече. И мога да ти кажа още нещо.

— Подозирам, че ще ми натрапиш информацията, независимо от това дали искам да я чуя или не — каза Никълъс, като нарочно въздъхна тежко. Искаше да покаже, че разговорът го отегчава.

— Точно това имам намерение да направя. Тя е влюбена в тебе. И го знае. Ако ти е останал някакъв ум, ще я хвърлиш зад борда. Тя ще те повлече надолу, Блекторн. Ако не се отървем от нея, тя ще съсипе и двама ни — и теб, и мен.

— Господи, колко си сантиментален! Каква мелодрама очакваш да се случи! И как една крехка французойка ще успее да ни затрие? — остро запита той.

Кръчмаря отговори категорично, с безизразен глас:

— Ти ще се влюбиш в нея. Тя ще разбере и ще използва любовта ти, докато може, а после ще те напусне. Те всички правят така, в края на краищата те напускат, ти добре го знаеш. А при следващия дуел ще бъдеш малко разсеян и нехаен. Или пък ще загинеш на конни надбягвания. Ще скочиш прекалено високо над някое препятствие и ще си счупиш врата. И това ще бъде края ти.

— Кръчмарю — безкрайно търпеливо поде Никълъс, — и без това вече съм доста безразсъден, що се отнася до дуелите и конните надбягвания. Вече повече от десетилетие ухажвам смъртта. Ако сексът с Жослин де Лорни ще ускори смъртта ми, ще бъда радостен. Но, така или иначе, аз на всяка цена ще го направя. Пийни си, човече. Имаш нужда от една глътка.

— Не, благодаря — с достойнство произнесе Кръчмаря и се изправи, като изпъна рамене. Така или иначе, той не беше особено висок и не можеше да си придаде кой знае каква важност. — Но ти все пак помисли върху това, което ти казах. Ако продължаваш все така да проявяваш претенции относно момента, в който ще легнеш с нея, може би ще е най-добре да я зарежеш веднага, щом кракът ни стъпи на холандска земя.

— Мой скъпи Кръчмарю — промърмори Никълъс. — Кога съм бил загрижен за своята безопасност?

Кръчмаря си тръгна, като си мърмореше нещо под носа. Никълъс го гледа как се изнизва през вратата, а веждите му бяха гневно смръщени. Дявол да го вземе този мъж, но в неговите думи имаше частица истина и на Никълъс никак не му беше удобно и приятно да ги слуша. Беше позволил на Жослин да влезе под кожата му, да му стане по-близка от всяка друга жена, която беше имал досега. А досегашният му живот беше поредица от жени, егоизъм и грижа само за собствените удоволствия и удобства. Изключение правеше чувството му към онова невинно момиче, което беше познавал преди повече от десет години във Франция.

Да, вярно беше, че досега можеше да е правил секс с нея повече от дузина пъти. Първия път можеше да е още в Ейнсли Хол, докато тя лежеше завързана на леглото в неговата стая. Можеше да я има и във всяка една от странноприемниците, в които бяха нощували. А също така можеше да я има и на тясното легло в ловджийската хижа. Но всеки път нещо го беше възпирало. Всеки път той даваше различно наименование на причината, която го спираше. Един път я наричаше ленивост, друг път — съчувствие, трети път — желание да удължи мъчението й. Но причината никога не беше липсата на желание. Беше се опитал да облекчи напрежението, като беше легнал с онази камериерка, но техните усилени физически упражнения го бяха оставили неуталожен, с още по-голям глад за ласките на Жослин. Да, Кръчмаря, дяволите да го вземат, имаше право да го предупреждава. Ставаше все по-сантиментален и все по-загрижен за пленницата си. Крайно време беше да си изяснят какво всъщност ги свързва. А когато му омръзне, това ще означава, че вече няма да изпитва към нея тази страст, която го разяжда в момента.

Страст? Дали това беше страст? Ако чувствата му бяха така очевидни и така прости като страстта, той още сега щеше да може да направи нещо по въпроса. Нямаше да се вслушва в гласа на съвестта си. Нямаше да се колебае, нито дори за момент. И съвсем сигурно беше, че няма да се опитва да я замени с друга жена. Мисълта за неговото собствено унищожение ни най-малко не го тревожеше, независимо дали то щеше да дойде от нейните ръце или пък от нечии други. Но мисълта за собствената му слабост беше наистина непоносима. Трябваше да направи каквото е необходимо, за да победи тази слабост. В неговия живот не беше имало и нямаше да има място за съчувствие и нежност.

От самото начало беше сбъркал, като беше отишъл в Шотландия. Знаеше, че на земята не можеше да има рай за него, и все пак се бе поддал на очарованието на ранната пролет, която беше подхранила илюзиите му. На този свят не съществуваха нито изящество, нито красота, нито милосърдие, нито любов. И всичко, което караше душата му да вярва в подобни неща, всичко, което обещаваше невъзможното, трябваше да бъде избягвано. Всичко беше лъжа — Шотландия беше лъжа, тя беше само една скалиста земя, над която преобладава лошия климат и над която властва вечната самота. Жослин също беше лъжа, която притежава наранена душа, измъчени очи и желание за мъст. Не можеше да си позволи да изпитва слабост. Всичко, което притежаваше на този свят, беше коравосърдечието и ледената му душа, които го предпазваха от нещастието да се загрижи за другиго, освен за себе си, и не му позволяваха да изпитва съчувствие към ближния. Ако си позволеше някаква слабост, ако си позволеше да изпита дори нищожно съчувствие, дори слабо чувство, щеше да допусне пролука в бронята, която обвиваше сърцето му. И тогава всичко щеше да проникне в него. Щяха да нахлуят вината и съжалението, които беше отричал в продължение на толкова много години. И тогава наистина с него щеше да бъде свършено.

Не можеше и нямаше да позволи това да се случи. Много отдавна беше научил, че може да разчита единствено и само на себе си. Жослин явно също беше научила грубия урок на живота. Тя не очакваше милост от него.

Той почувства как душата му отново потъва в мрака. Тъмнината се сгъстяваше. Членовете на фамилията Блекторн често бяха поразявани от лудостта. Те имаха лоша репутация. И на него не му оставаше нищо друго, освен да живее така, че да защитава тази лоша слава.

Той се изправи, остави бутилката бренди на масата и се запъти към каютата. Цветът на лицето й сигурно все още беше жълто-зеленикав, но можеше и да се възстанови по-бързо. Обутите му в ботуши крака стъпваха уверено по палубата. На стабилната му походка не влияеше нито движението на кораба, нито количеството бренди, което беше изпил. Не си направи труда да почука, преди да отвори вратата.

Тя наистина беше болна. Той застана над койката и я загледа. На челото й беше избила студена пот, очите й бяха затворени, а под тях имаше тъмни сенки.

Беше му проговорила на френски, преди той да напусне кабината. Инстинктивно се беше върнала към този език. Той беше избягвал разговорите на френски още от самото начало на принудителното им пребиваване заедно, нарочно ги беше избягвал. Френският език му напомняше за миналото. Английският, на който тя говореше, беше безупречен и тя дори му придаваше различни нюанси, понякога говореше на диалекта на слугите, за да заблуди дори и най-наблюдателните хора. Но нейният френски беше красивия и мелодичен език, който говореше аристокрацията. Напомняше му за отминалите дни, за изгубената младост и за начина на живот, който беше пометен от жаждата за власт и гнева на селяните.

Той погали разрошените й кестеняви коси и ги отметна от лицето й. Тя не помръдна. Беше изтощена както от неразположението, така и от своите собствени терзания. Той се наведе и прошепна в ухото й няколко думи — любовни думи, произнесени на чист и нежен френски. Думите изглежда достигнаха до нея в съня й, защото на устните й се появи лека, невинна усмивка, а той беше разтърсен от желание. Копнееше да я вземе в ръцете си веднага — в същия този момент и на същото това място.

Отдалечи се бързо, преди изкушението да е станало прекалено силно. Едва късно през нощта, докато с Кръчмаря отпиваха бренди от бутилката, той осъзна какво е прошепнал в ухото й. Тогава го беше направил инстинктивно, гальовните, нежни думи сами се отрониха от устните му. Съвсем несъзнателно ги беше изрекъл на френски. Беше й казал, че е красива, че тя е неговото скъпо дете, неговият ангел в мрака. Беше й казал, че тя е неговата душа, неговия живот и неговия дъх, че тя е топлината и желанието, които го изгарят. И, Господ да му е на помощ, беше й казал още, че я обича. И дори сега не беше сигурен, че е излъгал. Не, не беше излъгал.