Ан Стюарт
Рози в полунощ (14)

Глава 14

Жослин приличаше на уплашена сърна, така както го гледаше с огромните си тъмни очи. Тя рядко показваше, че е уплашена, но този момент явно беше по-различен. Всичките й защитни сили се бяха стопили под въздействието на природата, а Никълъс беше извънредно доволен и щастлив да види това. Лесно му беше да пренебрегне слабото угризение, което, кой знае защо, изпитваше.

— Аз само ще те целуна, моя най-скъпа — замърка той.

Говореше тихо и успокояващо. С такъв глас еднакво добре се справяше с уплашените коне и нервните жени. Почти винаги имаше успех — много малко жени успяваха да устоят на съблазнителните нотки в гласа му.

Жослин, разбира се, беше направена от доста по-твърда материя в сравнение с повечето жени. Въпреки това той очакваше, че мъркането му ще има същото въздействие и върху нея. Тя продължаваше да отстъпва заднешком, като че ли беше видяла самото олицетворение на дявола. Една по-слаба жена би постъпила точно така, но той не очакваше от нея да реагира по същия начин. Не беше жена, която се плаши лесно — дама, която не се страхува да използва отрова, едва ли може да се нарече страхливка. Но нещо в него я разтърсваше и плашеше. Съзнанието за това му доставяше извънредно голямо удоволствие.

— Ти обеща — каза тя отново, като продължаваше да отстъпва.

— Аз нямам чувство за чест, предупредих те — той уверено пристъпи към нея. — Освен това следобедът е много приятен, духа нежен бриз и има красива жена наблизо. Това вече е прекалено много. И светец не би устоял.

— А ти едва ли можеш да се наречеш светец…

Както отстъпваше заднешком, тя се препъна в една клонка и той я улови, докато падаше, след което нежно и леко я притегли към себе си. Тя се съпротивляваше, разбира се, но беше обречена, той знаеше това, защото беше много по-силен от нея.

— Само една целувка, любов моя!

Постави пръстите си под брадичката й и повдигна главата й, така че да срещне очите й и да може да приближи устата си до нейната. Тя стоеше неподвижно, докато неговите устни опитваха вкуса на нейните, но той усети лекия трепет, който пробяга по крехкото й, но силно тяло и лениво се запита какво ли го е причинило. Омраза? Или желание?

Повдигна още повече главата й. Искаше хубаво да надникне в очите й. Бяха затворени, лицето й беше пребледняло и напрегнато.

— Колкото по-скоро се предадеш, толкова по-бързо ще приключи всичко. Нищо повече от една обикновена целувка.

Трябваше му само малко усилие, едва доловим натиск на пръстите и устните й се отвориха. Той я целуна бавно, много бавно, и вложи цялото си умение в тази целувка. Тя остана в ръцете му и ако не беше съгласна и не отговаряше на целувката му, то поне не се и бореше. Отначало тялото й беше сковано, а после се отпусна и стана по-податливо, бедрата й се притиснаха към неговите само с незначителен натиск от негова страна, ръката му помилва гърба й и той се изправи, а съвършените й гърди се притиснаха до неговите. Единствената преграда между тях беше тънкият плат на роклята й. Той чуваше мързеливото жужене на пчелите наоколо, далечната песен на птиците и шумоленето на листата над главите им. Продължаваше да я целува, докато, най-после, тя затрепери, а и самият той започна да трепери. Прииска му се да я положи върху дъхавата трева, да разкъса дрехите й, да разкъса и своите, и да потърси успокоение и облекчение в сладкото й тяло.

Не беше сигурен какво го възпря. Не беше липсата на желание — беше възбуден като момче и щеше да избухне още в мига, в който тя го докоснеше. Може би го възпря начинът, по който ръцете й се стегнаха и го докоснаха по раменете, изразявайки мълчалива молба. Може би причината беше в мекото й и нежно тяло, и в силната й, твърда душа. А може би, за първи път в живота му, му се прииска да постъпи както трябва, да спази дадената дума и благоприличието.

Бавно я пусна. Престана да я целува, прекара устните си по бузата й и изчака, докато най-сетне се увери, че тя няма да падне, когато я пусне. А може би изчакваше, за да бъде сигурен, че той няма да падне? И едва тогава отстъпи назад.

— Ето, видя ли — каза с глас, който не издаваше никакви чувства, — нищо повече от обикновена целувка.

Жослин отвори широко очи и ги втренчи в него. Беше изненадана и разтревожена. Странна реакция, помисли си той, наистина странна реакция, породена само от една обикновена целувка и нищо повече.

— Щом това беше само една обикновена целувка, не мога да си представя как ще изглежда една по-сложна целувка.

— Мога да ти покажа.

Той протегна ръце към нея.

Но този път тя беше по-бърза от него и успя да се изплъзне.

— Къде отиваш?

— В хижата. Тъй като не си успял да хванеш риба за вечеря, ще трябва да се погрижа сама за нея. Това стогодишно пиле, което Кръчмаря донесе, ще трябва да ври с часове, докато стане годно за ядене.

— Предполагам, че очакваш от мен да му извия врата — каза той с глас на мъченик.

Усмивката й беше странна и обезпокоителна.

— Ни най-малко. Аз съм много способна в убиването… на пилета.

Той не можа да се сдържи. Избухна в гръмогласен смях, в който нямаше мрачни и иронични нотки както обикновено.

— Нима ще отровиш и това бедно същество?!

Тя го гледаше така съсредоточено, като че ли не беше го виждала никога преди. Огромните й тъмнокафяви очи бяха широко отворени и бдителни, а прекрасната й, желана уста беше широко отворена от изненада. Изглеждаше така, като че ли беше видяла призрак.

— Защо си толкова изненадана? — запита я той. Все още беше в нехарактерно за него добро настроение. — Да не би да съм разкрил отвратителния ти план? Извини ме за играта на думи.

Ужасната му шега не успя да изтръгне от нея ответна усмивка. Тя го гледаше все така втренчено. Беше мъртво бледа. А после се обърна и побягна.

Той се изкуши да я догони, но реши да остане на мястото си. Стоеше и я гледаше, докато тя бягаше през поляната, а полите на роклята й и дългата кестенява коса се развяваха след нея. Приличаше на малка горска нимфа — невинна и прекрасна. Той знаеше, че ако се втурне да я преследва, лесно ще я хване. Но не беше готов, не искаше да го направи, защото почувства, че доброто му настроение отново е помрачено от по-тъмната страна на неговия характер.

Беше оставил рибарските си принадлежности долу до реката, когато се беше поддал на изкушението да тръгне да я търси. Трябваше да отиде да ги вземе. Но стоеше и си мислеше за онзи кратък миг, в който тя беше пожелала да го целуне в отговор на неговата целувка. Може би когато сенките се удължат, той ще успее да изтръгне от нея още по-страстен отговор. Но не беше сигурен дали иска да предизвика нейната страст. Това беше най-лесното и най-очевидното от всички отмъщения — да съблазни изпълнената с омраза Жослин, да разкъса дрехите й, да победи гнева й, да събори преградните стени, да я накара да лежи увита около тялото му, да я накара да се задъхва, да отнеме дъха й, да я обезоръжи, да събуди в нея нагона. Не, това щеше да бъде прекалено лесно. Знаеше как да накара жените да му отговорят с желание, беше го правил толкова много пъти, че беше безпогрешен. И дори жена, жадуваща за мъст и кръв като Жослин, нямаше да може да се съпротивлява дълго.

Той тръгна към хижата. Предишното му весело и спокойно разположение на духа беше изчезнало. От комина излизаше дим, миризмата на пушек и на горящо мокро дърво се носеше из въздуха и той осъзна, че отново се беше спуснал студ. Той се спря и се загледа в порутената постройка. Зачуди се дали, ако нещата се бяха развили другояче, щеше да успее да я запази. А след това потрепери от студ. Щетите бяха нанесени много отдавна, десетилетия наред за хижата не бяха полагани грижи, огънят се беше оказал само последното камъче, което беше преобърнало колата. Онзи педант, баща му, не се интересуваше от такива лекомислени удоволствия като лова и риболова, а и лудите Блекторнови обикновено не се грижеха за собствеността си. Въпреки че Никълъс беше оставил хижата да се срути, може би дядо му беше този, който първи я беше оставил на произвола на съдбата.

Дядо му беше убит в леглото на любовницата си. Един от чичовците му беше убит на дуел, а другият се беше самоубил със собствената си ръка. Никак не беше чудно, че бяха оставили това местенце в Шотландия на ветровете и огъня. Блекторнови бяха прекалено заети със саморазрушението си и не можеха да обърнат внимание на някаква си обикновена ловджийска хижа.

Какво ли щеше да струва ремонтът на хижата? Сигурно повече, отколкото той притежава. Не беше сигурен дори, дали щеше да запази хижата. Това щеше да бъде абсурдно, като се имаха предвид петстотинте акра първокласни ловни гори, които заобикаляха постройката. Ако беше ги продал навреме, можеше да плати някои от по-значителните си дългове и да си опита късмета в нови залагания. Но не беше и сега можеше само да съжалява за грешката и да се обвинява за сантименталното си размекване.

В живота му нямаше място за сантименталност, за топлота или слабост — било то душевна или физическа. Красотата на мястото му беше изиграла номер и го беше накарала да мисли различно навремето. Досега трябваше вече да е научил, че може да разчита единствено на себе си и на разума си.

Едно нещо беше от сигурно по-сигурно — той нямаше да спи в едно и също легло с Жослин, без да я похити. Щеше да я съблазни и да я накара да забрави желанието си за мъст, а след това щеше да я изостави. Вече не искаше да я вземе със себе си в Лондон — това беше лудост. Тя имаше лош ефект върху него. Започваше да се тревожи за нея, искаше да се грижи за нея. А всъщност не искаше и нямаше намерение да се тревожи и да се грижи за никого.

Кръчмаря не се виждаше — факт, който едновременно го обезпокои и го зарадва.

Жослин вече се беше справила с пилето. То може и да беше старо и жилаво, но миришеше прекрасно. Приятната миризма погъделичка ноздрите му още щом влезе в пригодената за живеене стая. Жослин беше в другия й край и го гледаше уморено. Той със съжаление забеляза, че беше вързала дългата си кестенява коса, която се спускаше на опашка по гърба й.

Той също се беше уморил от чакането. Тя беше там, оставена на неговата милост, а той я искаше. Защо, за Бога, трябваше да се колебае? Винаги се беше гордял с пълната липса на чувство за чест и благоприличие, винаги беше смятал, че желанията и нагонът трябва да се удовлетворяват, независимо от цената. Не можеше да си позволи да се размекне сега. Ако покаже някакво съжаление към Жослин, ще свърши живота си с прерязано гърло или със стомах, пълен с отрова.

Но можеше да завърши така живота си и без да задоволи желанията си, затова беше по-сигурно за всеки случай да го направи. Трябваше да се порадва на прелестите, които неговият палач предлагаше. Въпреки че му отговаряха неохотно, нейните устни бяха много сладки. А страстната камериерка, която беше похитил в странноприемницата преди няколко дни, само беше раздразнила апетитите му. Нямаше да приеме никакъв заместител на Жослин. Жослин беше тази, която той искаше, искаше тя да се гърчи под него, искаше да влезе в нейното крехко, борбено тяло. И Жослин беше тази, която щеше да има.

Жослин знаеше, че времето й е изтекло. Беше приела този факт и се беше примирила. И така, той щеше да вземе тялото й. Това и трябваше да се очаква. Ако имаше някакъв разум, това трябваше да я радва, защото по този начин той щеше да й даде още едно основание за силна омраза. А във време, когато тази омраза започва да затихва и чувствата й да се колебаят, тя имаше нужда от всичкия гняв, който можеше да събере.

Ако само не се беше усмихнал. Целият днешен ден, от началото до края, беше една катастрофа. Твърдостта и защитните й сили бяха атакувани и отслабени. Черният демон беше изчезнал и на негово място се беше появил един уморен от света провинциален джентълмен с опасно чувство за хумор и усмивка, която можеше да разтопи дори сърцето на Горгона. Въпреки че се бе опитала да накара сърцето си да закоравее, една малка част от него все още беше страшно уязвима. Усмивката на врага действаше като слънчева светлина върху замръзналата й, ледена душа.

Но сега на лицето му нямаше усмивка, изражението му не излъчваше лекота и безгрижие. Ако нямаше доказателства за противното, тя щеше да си помисли, че последните няколко часа е прекарал с бутилка бренди в ръка. Чувствата, предизвикани от топлината на следобеда и красотата на горската полянка, бяха изчезнали, нещо черно и изкривено ги беше засенчило. И тя си каза, че трябва да приветства с добре дошла тази сянка, този мрак. Така нямаше да има опасност за нея, тя нямаше да отстъпи пред злите сили.

— Уморих се да чакам, красавице.

Уж галеното обръщение издаваше известно презрение към нея. Жослин остана спокойна. Не помръдна. Водата, в която беше сложила пилето, още не беше завряла и тя не можеше да я използва като оръжие, а не беше сигурна в силата си. Колко ли далече можеше да запрати желязната тенджера? Ако успееше да го фрасне с нея по главата, можеше и да го убие, но той беше много по-висок от нея и тя нямаше да достигне главата му. А, разбира се, не можеше да го помоли да се наведе, за да се изложи на опасност, нали?

Но тя не беше беззащитна. Не, никога не е била беззащитна. Докато имаше на разположение ума и езика си, все още можеше да се бори с него.

— Не — каза тя, — не се приближавай.

Очевидно разумните й думи го стреснаха и го спряха по средата на настъплението му. Ако можеше да го забави, докато заври водата, все още имаше добри шансове за надмощие.

— Не? — повтори той. — Не знаех, че имаш право на глас по въпроса.

— Нима изнасилването е едно от твоите хобита? Знам, че си жалък, презрян окаяник, но мислех, че дори и ти имаш някакви критерии.

Усмивката му не вдъхваше сигурност.

— Никога през живота си не съм изнасилвал жена — каза той, като се приближаваше бавно. — Мисля, че е време за нови преживявания. Ако се стигне дотам. Но мисля, че няма.

Гневът й избухна.

— Мислиш, че ще ти се дам доброволно? Мислиш, че съм достатъчно глупава да се увлека по тебе? Мислиш, че като ме докоснеш и аз ще се разтопя, така ли?

— Не. Мисля, че ти си извънредно разумна и практична французойка, която знае, че аз съм много по-силен от нея. Съпротивляването ще бъде загуба на време. И особено след като съм стигнал до заключението, че девствеността ти не е залог в тази игра.

Тя откри, че може да влезе в тон с насмешките му.

— Казваш, че се съмняваш в невинността ми? Господи, сър, как можете така да ме обиждате?

— Не би могла дълго да оцелееш в Париж, без да изгубиш девствеността си. Тя обаче няма значение за мен.

— Много съм щастлива, че все още ме смяташ за достойна за похотливите ти намерения — думите й бяха разяждащи и хапливи като киселина. — Ако очакваш да намериш в мен цял арсенал от еротични умения, страхувам се, че ще бъдеш ужасно разочарован.

— Не, няма да бъда — беше се приближил опасно близо. — Очевидно, твоите преживявания не са оставили добри впечатления у теб и не са те накарали да обикнеш това занимание. Ти се бориш със себе си всеки път, когато те докосна.

— Боря се с тебе!

Той повдигна рамене, усмивката му беше мрачна и присмехулна.

— Щом настояваш, нека да е така. Можеш да си мислиш каквото и да е, щом това те прави щастлива. Можеш да си мислиш, че нежните звуци, които ще издаваш, са викове на протест. Можеш да си мислиш, че начина, по който ще извиваш тялото си, ще бъде в резултат на отвращение. Че ме целуваш, само защото аз искам така. Всичко това няма да има никакво значение за мен.

Водата почти беше завряла. Тя се приближи до тенджерата, като се надяваше, че движението й изглежда съвсем естествено.

— Ако ме докоснеш, ще се съпротивлявам — бясно произнесе тя, като с бързо и неочаквано движение хвана тенджерата и провери тежестта й. Беше дяволски тежка!

— Ако те докосна, ти ще се предадеш. Да ти покажа ли?

Той се приближи. Леглото беше точно зад него и тя знаеше, че той може да я завлече там твърде лесно и да я обладае.

— Докосни ме и ще те убия.

Можеше поне да наклони тенджерата и да залее краката му с врялата вода. Щеше може би да опръска и своите, но болката си заслужаваше. Може би щеше да успее да избяга, докато той се опомни.

— Това си го казвала безброй много пъти — търпеливо произнесе той. — Но ти знаеш, малка моя сладка убийце, че може би си заслужава да опиташ.

Тя бързо пристъпи напред и наклони тенджерата, но той се протегна и я лиши от единственото й оръжие.

— Разчитам на теб, любима — прошепна й той.

— Не, това ще бъде изнасилване — яростно му отвърна тя.

— Не — противопостави й се той. — Няма да бъде.

Тя успя да устои на похотливата му целувка. Успя да устои на силата, с която я дръпна на леглото, събори я по гръб и покри тялото й със своето. Успя да устои на докосването на ръцете му, които хванаха здраво гърдите й, успя да устои на усещането, породено от допира на възбудения му член до корема й. Но не можа да устои на неочакваната нежност, на зараждащата се топлина в утробата й, на топлината в гърдите си и на дяволския копнеж, който завладя сърцето й.

Той повдигна главата й и се взря в очите й. Зениците му проблясваха в здрача.

— Виждаш ли, Жослин? Никакво изнасилване.

Той се наведе да я целуне отново и тя разбра, че ако устните му докоснат нейните още веднъж, ще бъде изгубена. Диво извърна главата си, като се зачуди на неочакваната скованост на врата си и на паренето в очите си.

— Ако го направиш пак, въобще няма да се замисля дали да не те отровя.

Усмивката му беше вбесяващо самодоволна.

— Мисля, че няма да ме убиеш.

— Тогава ще се самоубия.

Това го възпря, поне за момент. Думите й бяха кратки, неумолими и поне за момента, бяха дяволски искрени. Тя наистина мислеше това, което казваше. Беше достатъчно умен и проницателен, за да я разбере правилно.

— Не ставай мелодраматична — гласът му беше лишен от каквито и да било чувства. — И двамата знаем, че няма да ти е за първи път. Какво ще каже твоят католически Бог за това?

— Моят католически Бог загина на гилотината. Аз съм истинско дете на Революцията — не вярвам в нищо. Ако има живот след смъртта, той сигурно ще е по-добър от този. Ако продължаваш да правиш каквото си намислил, ще разбера какъв е отвъдният живот.

— Мога да те спра.

Тя бавно поклати глава.

— Можеш да ме спреш да не убия теб. Но ще бъде много по-трудно да ме спреш да не убия себе си. Има скали, реки, океани. Мога да скоча и от бързо препускаща карета. Мога да се промуша с нож толкова бързо, че ти дори да не разбереш. Има места на тялото, от които кръвта и животът изтичат бързо. Не можеш да ме спреш.

Той все още не помръдваше. Ръцете му все още бяха положени върху гърдите й, но вече не я милваха, а изражението му беше мрачно.

— А защо си мислиш, че бих се разтревожил. Може и да не направя усилие да те спра.

Беше победила и го знаеше. Усмихна се горчиво.

— Няма да се опиташ да ме спреш. Но може би ще те разтревожи липсата на каквито и да било чувства в теб, може би ще те разтревожи липсата, на каквото и да е съзнание в теб. Може би образът ми ще те преследва късно нощем. Ще те накарам да полудееш.

— Моя сладка Жослин — уморено й каза той, — това е нищо. Не можеш да направиш нищо повече от това, което вече е сторено.

Той отмести ръцете си от гърдите й и ги придвижи нагоре по тялото й, за да обхване с длани упоритата й брадичка.

— А и не съм сигурен дали наградата не си заслужава да понеса това наказание.

И той покри устата й със своята — влажна и широко отворена — и я целуна бавно и внимателно. Езикът му се движеше толкова изкусно, че на нея й се прииска да крещи от мъка и още някакво чувство, което не разбираше. Вдигна ръце и ги сложи на раменете му, за да го изблъска назад, но знаеше, че опитът й предварително е обречен на неуспех, защото този път твърдо беше решил да го направи, а той беше безмилостен. Нямаше сърце. Но, незнайно как и защо, ръцете й се плъзнаха по врата му и го придърпаха по-близо и тя го целуна в отговор. За първи път в живота си целуваше някого.

Това беше чудо. Чувстваше се така, все едно се носи по водата. Единственото, което усещаше, бяха устните му върху нейните — беше усещане за интимност, каквото никога преди това не беше изпитвала. Нищо подобно не беше усещала по време на всички онези наложени й сношения с мъже. Искаше й се да се разтвори, да се загуби в сладостното усещане, което целувката му предизвикваше. Искаше й се това да продължава вечно. Искаше й се вечно да изпитва този прилив на нежност и страст.

— Хм! — гласът на Кръчмаря и неговият познат кокни успяха да проникнат през мъглата, която я обгръщаше. — Блекторн…

— По дяволите, веднага се измитай оттук. Веднага! — бясно каза Никълъс, като дори не погледна към нахалния си слуга. — Веднага!

— Извинете ме, но точно това няма да направя. Ние сме в затруднение и няма време за губене.

Никълъс отпусна главата си върху рамото й, зарови лицето си в косите й и тя чу затрудненото му дишане. Той се опитваше да се овладее. А после скочи от леглото, бързо и неочаквано я изостави, а на нея й се прииска да се свие на кълбо. Изпитваше срам и мъка.

— Новините сигурно са ужасно добри! — изръмжа той и от мястото си върху леглото Джили разпозна гнева, който обикновено го обземаше, когато нещо не ставаше по неговата воля. Същият гняв беше изписан на лицето му и докато я преследваше с каретата.

Гневът му обаче не направи никакво впечатление на Кръчмаря.

— Новините са дяволски лоши! — призна той. — Джейсън Харгроув е умрял преди малко повече от седмица. Това е достатъчно лошо, но на всичкото отгоре, неговата вдовица е решила, че публичният позор е нещо, което не й отива, и е разказала една история, в която те описва като абсолютен негодник — ни повече, ни по-малко.

Жослин седна, намести полите на роклята си, като с недоверие осъзна, че дрехите й са все още на нея, и то в прилично състояние. А тя се беше почувствала гола в ръцете му!

— Никълъс Блекторн — абсолютен негодник! — каза тя. Успя да придаде на гласа си безгрижни и присмехулни нотки. — Можете ли да повярвате в такова нещо?

Той дори не я погледна.

— Бързо възстановяваш силите си, любима — промърмори той, а тя като че ли съжали за прибързаността си.

— Онази жена разправя, че си я изнасилил — продължи Кръчмаря непоколебимо — и че не си убил съпруга й на дуел, а си го застрелял в гръб.

— Никога през живота си не съм изнасилвал жена — провлече думите Никълъс, без въобще да се впечатли от изреждането на предполагаемите му престъпления. — Да. И все още не съм.

Той хвърли многозначителен поглед към Жослин, която се плъзна на пода и отиде до огъня. Никълъс продължи:

— И ти, и аз, и двамата знаем каква е истината и как се срещнах със съпруга й, а и секундантите ни знаят. Но предполагам, че никой не си е направил труда да каже нещо в моя защита?

— Не ми е известно някой да го е направил. Те са по петите ти, това е факт. Вече е заведено дело и местният съдия само чака случая, който ще го превърне в герой. А и това не е всичко.

Никълъс въздъхна.

— Да, не бих могъл да се отърва само с това, нали?

— Нейната господарка също е по петите ти — той кимна по посока на Жослин.

— Елън? — ужасена отрони Джили.

— Не ти вярвам! — каза Никълъс. — Оная моя превзета братовчедка едва ли ще се втурне да гони слугинята си. Но може би Мамзел е нещо повече от слугиня, а? Е, все още не мога да си представя, че братът на Елън ще седи със скръстени ръце и ще позволи това да се случи.

— Съмнявам се, че брат й знае. Тя не е сама. Пътува с някой си Уилтън-Грининг и вероятно след по-малко от ден ще са тук.

— Господ да ни е на помощ! — едва чуто промълви Никълъс и взе бутилката с бренди. Жослин като замаяна проследи как той отпи прекалено щедра глътка. — Как успя да разбереш всичко това?

— Очевидно този джентълмен, който пътува с нея, изпраща слугата си напред, за да ангажира стаи в странноприемниците. И последното съобщение е изпратено на персонала на странноприемницата в града, сред персонала, на която има и една весела вдовица. Разреших си да се погрижа за транспорта.

— Знам, че мога да разчитам на теб — каза Никълъс, като се приближи до огъня. Жослин отскочи назад, по-далеч от него, а той й се усмихна с иронична, многозначителна усмивка. — Какво си намерил?

— Два кораба, които ще потеглят от Дънстър. Единият към Франция. Удобствата, които предлага, са приемливи. Вторият — към Холандия. Този кораб е по-стар и се клати повече, а и защо ти трябва да ходиш в Холандия? Запазих места на кораба за Франция.

— За трима ни, предполагам? — с коприненомек глас каза Никълъс.

— Аха.

Краткото потвърждение на Кръчмаря беше заглушено от вика на Жослин — вик на ужас.

— Не! — изкрещя тя.

Никълъс я погледна.

— Не обичаш да пътуваш по вода ли, красавице? Може би страдаш от морска болест? Не се тревожи, ще подпирам главата ти, докато повръщаш.

— Няма да се върна във Франция.

— Холандия в момента също е френско владение. Не виждам каква е разликата.

— Не мога да се върна там — тя се презря заради отчаянието в гласа си. — Моля те. Всичко друго, но не и Франция.

— Молиш ли ме, Жослин? Нима чух молбата ти? Чувал съм те да заплашваш, да заповядваш, но не бях те чувал да се молиш — гърлено замърка той. — Искам да се насладя на новото преживяване.

— Корабът за Франция е по-добрия избор — с безразличие каза Кръчмаря. — Той е по-нов, маршрутът е по-кратък и тръгва един ден по-рано. Един ден по-малко ще си изложен на риска да те заловят онези, които жадуват кръвта ти.

Никълъс я погледна. Погледът му беше безучастен, като че ли случаен. Тя сама му беше дала неоспорима власт над себе си и не можеше да се преструва и да я отрича. Сега, след като знаеше какво я ужасява най-много, той можеше да си отмъсти както иска и тя не можеше да направи нищо.

— Ще се качим на по-късния кораб — каза той, като извърна главата си. Не че бързаше да я унижи и укроти веднага, след като узна от какво най-много се страхува. Щеше по-дълго да вкусва от удоволствието, което отлагането на присъдата предлагаше. — Много ми се иска да видя Холандия. Искам да вкуся от тяхното… сирене. А и оттам ще можем да продължим надолу към Венеция. Мисля, че Жослин никога не е виждала Босфора. Нали, любима?

Тя почувства облекчение и внезапна слабост. Едва успя да поклати глава, след което се обърна да види какво става с пилето. Очите й горяха, пареха, но тя си мислеше, че парата е причината за това.

— Както искаш — каза Кръчмаря. — Ако бях на твое място, не бих останал и минута повече тук. Хората знаят, че притежаваш хижата и земите наоколо, и е логично да те търсят тук. Ако имат ум, първо тук ще дойдат.

— Очевидно Тони Уилтън-Грининг има ум — измърмори Никълъс. — Но ми е трудно да си представя как е могъл да наруши спокойствието си и да преодолее ленивостта си, за да извърши нещо толкова героично и изискващо доста физически усилия. Сигурно е влюбен в братовчедката Елън — лицето му потъмня за миг. — Да не би пък да е влюбен в теб, мила? Мотал ли се е Тони из помещенията под стълбите?

— Не ставай отвратителен — възбудено заговори тя. Отново чувстваше онзи странен, силен гняв, който чак предизвикваше болка.

Усмивката на Никълъс беше едва доловима, но много опасна.

— Не бих го обвинявал. Но съм съгласен с Кръчмаря, що се отнася до безопасността на трима ни. Веднага щом изядем вкусната вечеря, която Жослин ни е приготвила, ще потеглим. Не ми се иска да убивам още някого, а ако Тони не се е променил от времето на познанството ни в Кеймбридж, не би се задоволил с друг отговор, освен с дуел. А аз не искам да загубя главата си.

— Ще ни трябва повече от половината ден, за да стигнем до Дънстър — съгласи се с него Кръчмаря. — С каретата не може да се движим толкова бързо, колкото бихме могли, ако яздим.

— Не бъди така разстроена — каза Никълъс, а дългите му пръсти погалиха Жослин по бузата, преди тя да успее да се отдръпне. — Скоро ще намерим друго легло, на което да си легнем.

Изпълнението на присъдата още веднъж беше отложено. Някъде по пътя, след като тръгнат оттук, и преди да се качат на кораба за Холандия, тя ще намери начин да избяга. Ще трябва да им се изплъзне, да се скрие и да чака до идването на Елън. Беше успяла да се скрие от мародерстващите тълпи на Париж, можеше да успее да се скрие и от този непоколебим мъж, щеше да успее, въпреки че той я познаваше много добре.

Когато каза на Кръчмаря, че ще поемат към Холандия, тя си помисли, че го прави от съжаление към нея. Не трябваше да издава паниката си. Все едно, кракът й нямаше повече да стъпи във Франция. Дори да успееше да я завлече на борда, тя нямаше да остане там, докато наближат бреговете на Франция.

Беше се заклела да не се връща там. На обещанието, което беше дала сама на себе си, беше подчинено всичко, целият й живот, включително и клетвата й за отмъщение.

Но не, това сигурно беше някакъв странен жест от негова страна. Нейният страх от завръщането във Франция, само щеше да го накара да я заведе там. Защо все забравяше, че й е враг, че той е виновен за сполетялата я трагедия, че той е този, който я подтикна към безчестие?

Господи, защо го беше целунала?