Ан Стюарт
Рози в полунощ (12)

Глава 12

Жослин чувстваше топлина, безопасност и нежни грижи. Знаеше, че пак е в „Сен Дю“, че пак е дете, че по-малкото й братче спи в детската стая и че родителите й са в техния луксозен апартамент. Сигурно не беше на повече от петнайсет години. На петнайсет нейният живот беше претърпял болезнена промяна и тя никога повече не се почувства така закриляна и обичана.

А може би всичко това беше сън. Безкраен, отвратителен кошмар, изпълнен със смърт и отчаяние, но все пак само сън. Ако отвори очи, ще види облицованите с бледоморава коприна стени на стаята си в „Сен Дю“. Ще види яркосиньото небе и ще чуе песента на птиците. В „Сен Дю“ небето винаги беше синьо. Птиците винаги пееха. Освен в деня, в който отведоха родителите й, а тя и Шарл-Луи ги последваха по пътя им към смъртта.

Навън сигурно още е тъмно — тя не долавяше никаква светлина през спуснатите си клепачи. Копринените завивки бяха по-тежки от обикновено, възглавницата под главата й — много по-твърда, сякаш не беше пълна с пера. Но, разбира се, че сигурно беше пълна с пера. Ако не е така, това означава, че тя не е в „Сен Дю“ и че кошмарът всъщност е реалност. Значи няма я утехата на сигурността, има само опасност. Отново опасност.

Едната му ръка я беше прегърнала през кръста и я притискаше плътно до тялото му. Единият от краката му беше отпуснат между нейните, а другата му ръка беше вплетена в косите й. Тя си представяше картината — дългите му бели пръсти, вплетени в кестенявите къдри, спомняше си тази картина от онази странноприемница, в която го беше заварила с онова момиче. Дали и тя щеше да намери куп монети до леглото?

Но не, тя не беше заслужила монети. И нямаше да ги заслужи. Не можеше да я купи. Можеше да я отвлече, да я държи в плен като заложница, можеше да я има насила, ако иска. Можеше дори да я убие. Но не можеше да купи съгласието й, не можеше да купи покорството й.

Рамото на мъжа не е удобна възглавница. Особено ако мъжът е слаб и мускулест като Никълъс Блекторн. Но на нея й беше удобно. Брадичката му беше подпряна на нейното чело и тя не се осмеляваше да помръдне. Ако се раздвижеше, щеше да го събуди и той можеше да извърши онова, което се канеше да направи още снощи. Тя не желаеше да поеме този риск. Алтернативата, която й оставаше, беше да лежи неподвижно, хваната като в капан от ръцете му и притисната до силното му, горещо тяло. Просто трябваше да го понесе.

Изглежда, той се беше преместил през нощта и беше съединил ръцете и краката им, а тя дори не беше усетила. Нейните собствени ръце го бяха прегърнали и тя се беше прилепила до него като слаба, безпомощна жена. Като жена, която копнееше да бъде в ръцете му. Абсурд.

Гърдите му бяха гладки и топли, батистената му риза се беше разкопчала през нощта. И тъй като нямаше върху какво друго да съсредоточи вниманието си, тя реши да се концентрира върху гърдите му и да потърси в тях признаци за отслабнали мускули, повехнала кожа или някакви други поражения, причинени от разгулния му живот.

Проклет да е, нямаше такива. Кожата му беше гладка, опъната и грееше като злато в оскъдната утринна светлина, зърната му бяха твърди и едва се забелязваха между гъстите косми. Тя го изучаваше и си казваше, че това, което я изгаря отвътре и пронизва утробата й, е отвращение. Да, отвращение, а спазмите в стомаха й сигурно бяха причинени от силното кафе, което бяха пили предишната вечер. Но тя не можеше да престане да се пита какъв ли е вкусът на неговата кожа.

Изведнъж осъзна, че е буден. Че е буден от известно време и че с оглеждането на тялото му само е загубила възможността веднага да прекрати допира с него.

— Разреши ми да стана — ядосано му се сопна тя.

Прегръдката му не стана по-здрава, но този път тя не допусна грешката да си помисли, че той ще й разреши да избяга. Когато беше готов, сам щеше да я пусне. А в момента ни най-малко не беше готов. Ръката му се плъзна по бузата й надолу към брадичката, бавно, нежно — ласка, която я накара да потрепне. С дланта си повдигна лицето й и срещна очите й.

— Е, ти преживя нощта, Жослин — измърмори той. — Девствеността ти е непокътната. Не мислиш ли, че заслужавам награда за въздържанието си?

Преди да успее да му каже какво заслужава, устата му се спусна над нейната, леко, и я дари с кратка целувка, а тя дори не успя да събере мислите си и да изрази протест. Тъкмо когато вдигна ръце да го отблъсне, той се търкулна далеч от нея, седна на хлътналото легло и прокара ръка през дългата си, разбъркана тъмна коса.

Миг по-късно той отново я погледна, а тъмносините му очи имаха странно изражение.

— Моите приятели няма да повярват на това.

— Ти имаш приятели? Това ме изненадва.

Той се усмихна — обичайната за него присмехулна гримаса.

— Още се бориш? Може би все пак трябваше да те имам снощи. Нямаше да бъдеш толкова войнствена днес. А и аз щях да се чувствам по-добре.

Той се надигна от леглото, протегна ръце над главата си, а тя остана загледана в него като хипнотизирана. Той беше висок, безкрайно висок, с дълги крака и ръце, и със здраво, мускулесто, слабо тяло, гъвкаво и грациозно. Престъпление беше, че демон като него беше надарен с такава привлекателност, помисли си тя. Това правеше всичко много по-трудно.

— Мечтаеш за отрова ли, красавице? — пак промърмори той — Ще трябва да почакаш. Мисля, че засега животът ни в провинцията се урежда добре. Ти ще готвиш, аз ще ловя риба и ще стрелям по птиците и въобще ще бъда идеалния джентълмен от провинцията. През нощите ще седим заедно до огъня, ще държим ръцете си и ще разговаряме за това колко сме щастливи.

— Ще стреляш?

Тя със закъснение забеляза, че полите й са се вдигнали до коленете. Издърпа ги надолу до глезените си, но той като че ли нищо не беше забелязал.

— Нима съм споменал нещо за стрелба? Колко съм глупав. Сега, след като знаеш, че имам пушка, ще трябва да те държа постоянно завързана. Куршум в гърба не би ме очаровал.

— Е, може да те застрелям и в лицето.

— Очарователно предложение, но аз прекрасно мога да си представя коя част от моето тяло ще избереш за цел. Мисля, че предпочитам да стреляш в гърба ми — той се беше извисил над нея и гледаше надолу, за да вижда лицето й. — Нима ще се търкаляш в леглото през целия ден? Няма ли да ми приготвиш закуска?

Нещо в нея се заинати.

— Аз съм твоя заложница, не твоя слугиня — изръмжа тя.

— Ако предпочиташ да останеш в леглото, нямам нищо против да се присъединя към теб. Лесно ще ме убедиш да го направя. Имам и други апетити, които ти можеш да задоволиш.

Тя скочи от леглото и се отдалечи от него.

— Така е много по-добре — измърка той. — Сигурен съм, че ще приветстваш чаша кафе толкова възторжено, колкото и аз. А що се отнася до снощната вечеря, ти имаш рядък талант да приготвяш яйца. Гладът ми е много силен, момиче.

Той явно се опитваше да я дразни. За нещастие, думите му имаха ефект. Ако имаше нещо подръка, тя щеше да го запрати по него. Той изглеждаше странно безгрижен в тази тъмна, порутена стая. Светлината, която въглените хвърляха, се сливаше с дрезгавината на настъпващия ден. А през цялата нощ той като че ли се беше крил зад предпазен щит от гняв и цинизъм. През главата й изведнъж мина страшната мисъл, че ако той й се усмихне, ако й се усмихне истински, тя може би щеше да бъде очарована от него така, както беше очарована преди много, много време.

Той като че ли усети, какво може да я поквари. Пресече стаята бързо и решително, като не й остави време да избяга. Не я докосна, което, само по себе си, беше изненадващо. Той постоянно я докосваше, прекарваше ръка по бузата й, хващаше ръцете й, като по този начин й припомняше, че е пленничка. А също така й напомняше, че тя е странно и страшно уязвима за неговия чар. Той стоеше прекалено близо до нея. Не беше закопчал ризата си. Тя не знаеше къде е най-безопасно да спре погледа си: на неговото цинично, но обезпокоително привлекателно лице, или на гладките му, обрасли с косми, гърди. Или още по-надолу.

Реши, че лявото му рамо е най-безопасната точка и съсредоточи очите си върху него. То беше неудобно близо до присмехулната му уста, но беше далеко от други, по-съблазнителни опасности.

— Защо не сключим временно примирие, Жослин? — думите му бяха подвеждащо разумни. — Опитите да се бориш с мен няма да ти донесат нищо добро. Ако стигнеш прекалено далече и ме предизвикаш, аз просто ще те завържа върху леглото. Това няма да ти хареса, дори и ако аз сметна, че е необикновено забавно. Защо не прекараме един ден в мир, преди битката да започне отново?

Тя се зачуди дали ще има полза, ако го помоли да я пусне. Съмняваше се. Той не беше човек, на когото бяха присъщи актове на милосърдие и благотворителност, не беше човек, който можеше лесно да прости, а нейната несломима гордост беше единственото оръжие, което й беше останало. Ако се унижеше, щеше да остане напълно беззащитна.

— И какво предлагаш? Какво ще правиш с мен? — не желаеше да прави компромиси. Не желаеше да преговаря.

Той повдигна рамене.

— Наистина не знам, любима. Може и да те пусна да си вървиш. А може би няма да те пусна. Още не съм решил.

— И очакваш от мен да бъда послушно малко момиче, докато ти вземаш решение да ме убиеш?

— Не трябва да приемаш така нещата. Не трябва да губиш търпение и да се ядосваш. Ти беше първата, която въведе идеята за убийство в нашите, иначе очарователни взаимоотношения.

— Ние не сме в никакви взаимоотношения! — изстреля тя в отговор.

— О, тук аз не съм съгласен с теб. Ние съвсем определено сме в някакви взаимоотношения. Но аз не съм сигурен от какъв род са те. И какво е твоето мнение и решение, Жослин? Ще прекараме ли един ден в мир? Или и през този ден ще бъдем във война?

Тя знаеше, че да отстъпи, дори за такова дребно нещо, ще бъде равносилно на първата й крачка към позорното поражение. Но тя също беше смъртно уморена от постоянната борба. Тялото й все още беше предателски отпуснато и топло и тя знаеше, че близостта на друго човешко същество я беше лишила от защитните й стени. Всяко друго тяло щеше да има същия ефект, каза си тя. Не само неговото.

— Един ден. И при едно условие.

Той въздъхна и прокара ръка през дългата си коса.

— Знаех си, че ще поставиш условие. Какво е то?

— Да не ме докосваш.

Устата му пак се изкриви в подигравателна усмивка.

— Въобще?

— Въобще да не ме докосваш. Не ми харесва да ме блъскат постоянно. Спести ми това поне един ден и аз ще забравя за удоволствието, което ще изпитам, ако забия нож в ребрата ти.

— Ти нямаш нож.

— Ако ще трябва да ти приготвям храна, ти ще трябва да ми дадеш нож.

— Добре казано. Е, предполагам, че един ден ще мога да контролирам животинския си нагон — каза той, като я съзерцаваше изпод вежди. Погледът му издаваше отегчение и в същото време беше обиден за нея. — Всяка жена може да лежи по гръб и да вдига полите си. Но не са много тези, които могат да готвят като теб.

Тя само го погледна безучастно.

— Значи обещаваш?

— Обещавам.

Той направи още една крачка и се доближи толкова до нея, че тя чувстваше топлината, която се излъчваше от тялото му. Беше достатъчно близо и представляваше опасност за слабото й самообладание, а дори не беше се докоснал до нея. Това беше ефикасен начин да й покаже, че не е необходимо да слага ръце върху нея, за да я докосне.

— Това, което ме интересува, любима, е как успяваш да понасяш моята преднамерена грубост, без да се изчервяваш като девица. Мислех си, че годините, които си прекарала в женския манастир, са те направили по-превзета и от братовчедка ми Елън.

— Никога през живота си не съм била в женски манастир.

Тя се надяваше, че ще го изненада, че ще го ядоса, че ще го сепне и ще го накара да отстъпи. Но той само се усмихна със своята лека, опасна усмивка.

— Знам.

И тогава се обърна с гръб към нея. С радост би дала останалата половина от живота си, за да има нож в ръцете. Това трая само миг и после тя си спомни за обещанието си и отново я обзе спокойствие. Един ден. Можеше да издържи толкова, тъкмо щеше да събере наново сили и решителност. Двайсет и четири часа, за да приспи вниманието му и да го накара да й се довери.

И след това или тя ще си е отишла, или той ще е мъртъв.

 

 

Господи, какъв непоправим глупак беше той, помисли си Никълъс часове по-късно. Трябва да е бил полупиян, когато е решил да вземе Жослин де Лорни със себе си. Не, не беше виновен алкохолът, на който той обикновено се поддаваше — причината беше в отровата за мишки, която беше проникнала в мозъка му и беше изгонила оттам здравия разум. Та той беше отишъл до ада и се беше върнал оттам.

Е, разбира се, здравият разум не беше ръководил много често постъпките му. Джейсън Харгроув и онази кучка, жена му, бяха добър пример за обратното. Още от самото начало трябваше да стои по-далеко от Мелиса, като знаеше, че тя има за съпруг един брутален глупак, а и притежава перверзното желание да го подстрекава и да го подтиква. Вместо това се беше поддал на моментното желание и трябваше да плати последиците. Всъщност, все още плащаше за този грях.

А да вземе със себе си тази малка пленничка, която таеше в сърцето си жажда за отмъщение, беше друга голяма грешка. Грешка беше и това, че беше дошъл в Шотландия, и то по същата причина. И двете — и Шотландия, и самата тя — бяха много съблазнителни. О, не по обикновения начин, не в общоприетия смисъл на думата. Беше прав, когато беше казал на Жослин, че всяка жена може да достави на тялото му облекчението, от което то имаше нужда. Той и без това не подбираше жените за леглото си. Интересуваше се само да не са болни от някоя заразна болест и изискваше от тях съвсем незначителна привлекателност.

Жослин въздействаше на тялото му така, както би въздействала една обикновена красавица. Но силата й, смелостта й и несломимият й характер въздействаха на душата му. Караха го да се тревожи и да се грижи за нея, а неотменно правило в неговия живот беше, да не се грижи за никого другиго, освен за самия себе си.

Шотландия беше също толкова лоша. Беше забравил колко много беше обичал тази страна, беше забравил как миришат влажната земя и въздухът при изгрев-слънце. Беше забравил, че тук я няма вонята на Лондон, тежката миризма на залите и салоните, пълни с хора, които използваха тежки парфюми. Беше свикнал с горещината и миризмата на тези места, те се съчетаваха с черния му мироглед и циничното му виждане за живота и обществото.

Но Шотландия му напомняше, че съществува и светлината. Напомняше му за детството, което не беше напълно лишено от удоволствия. И го караше да изпитва копнеж по него, по отдавна изгубената невинност, която никога нямаше да се върне. Напомняше му за възможността да дишаш с пълни гърди, да се усмихваш, да бъдеш щастлив. А този проклет здрав разум му нашепваше, че тези неща отдавна са си отишли, изчезнали са при черния обрат, който животът му беше взел. Нямаше светлина, нямаше щастие за последния от лудите Блекторнови.

Дори не можеше да разчита на Жослин да го развлича. Интересно му беше, че тя успя да изтръгне това обещание от него. Не че той имаше намерение да го спази. Вече й беше казал, че обикновено нарушава дадената дума. Просто искаше да изчака достатъчно дълго, за да приспи подозренията й, така че, когато я докосне, нейната реакция да бъде още по-силна.

Тя беше извънредно податлива и уязвима на допира му, той знаеше това. Също така беше стигнал до заключението, че на колкото и много места да е била през изминалите години, манастирът не е бил измежду тях. Защото беше страшно трудно да я шокира с нещо. Тя му беше подхвърлила информация само, за да го предизвика, но ужасно се беше провалила. Това нямаше да я предпази от опитите му. Все още не разбираше, че си е намерила майстора — нямаше значение какви оръжия ще използва, той винаги щеше да е победител. И един от най-сигурните начини да постигне това беше да я докосва.

Дори не можеше да разбере какво означава реакцията й. Когато докосваше малките й, но прекрасни гърди, зърната й се втвърдяваха, отговаряха му инстинктивно. Когато целуваше устните й, на нея й се искаше да му отвърне с целувка, но вместо това се бореше с него.

А може би тя все пак не изпадаше в забрава. Може би това бяха реакции на съпротивляващото й се тяло. Но… едва ли.

Може би по този начин той искаше да си отмъсти. Искаше да завладее тялото й. Той беше вещ и сръчен в любовта. Знаеше как да достави удоволствие на една жена — това беше само едно от уменията му. Той можеше да приложи тези умения, за да накара Жослин де Лорни да се развилнее, да се отдаде на страстта, чрез тях можеше да й открадне девствеността, можеше да събори преградните й стени, можеше да победи неукротимата й гордост. Всичко това можеше да направи. Трябваше само да съблече дрехите й.

Но имаше една мисъл, която го тревожеше. Подобна мисъл не безпокоеше често съзнанието му, което беше заето да се грижи само за него и неговите удоволствия. Какво щеше да прави с нея, след като свърши?

Не искаше да мисли за това. Не искаше да мисли за факта, че вече я беше изоставил веднъж и беше разбил живота й. Не беше отговорен пред никого, но беше отговорен пред себе си, а и той самият се отнасяше несериозно към тази отговорност.

Слънцето беше изгряло и стопляше земята. Дъждът най-после беше престанал. Странно беше и това, че хората обикновено мислеха за Шотландия като за студена страна, в която постоянно вали, а времето беше меко, сладко и по-топло, отколкото беше в Англия.

Кръчмаря беше проявил предвидливост и беше скрил пушката, но за нещастие, Никълъс не можеше да открие къде. Нямаше да има заек или някакво друго животно за вечеря — факт, който го радваше. По някаква неизвестна причина, той нямаше настроение да убива.

Пъстървата беше друго нещо. Очевидно, Кръчмаря беше решил, че Жослин няма да успее да му навреди с рибарската кука, ако въобще се добереше до рибарските му принадлежности. Той се стегна и през късната утрин, потегли към бързотечащия поток, който беше открил за първи път, когато беше едва десетгодишен. А Жослин го гледаше как заминава.

Изглеждаше абсурдно в тези яркожълти, прекалено големи за нея дрехи, които се спущаха край дребното й тяло. Когато беше накарал Кръчмаря да опакова някои от дрехите на Елън, той не беше взел под внимание разликата в ръста между двете. Само не искаше да гледа малката си пленница в онези мрачни дрехи, които тя носеше като главна готвачка. И сега тя трябваше да запрята ръкавите, за да покаже китките си, и трябваше да подпъхва част от горниците на роклите в колана, за да не се спъва в полите. Поне цветовете й отиваха повече, отколкото на братовчедка му. Може би можеше да вземе Жослин със себе си в Лондон и да я облече така, както подобава. В богати коприни, които да се плъзгат по слабото й, момчешко тяло. И в скъпоценности. Тя беше жена, създадена да носи диаманти, помисли си той, докато вървеше през гъстата растителност. За нещастие, не можеше да й ги осигури. Дори и да имаше пари, нямаше да ги похарчи по една жена. Но може би това е отговорът на въпроса за нейното бъдеще. Можеше да я запознае с плътските наслади, да я заведе в Лондон и да я предаде на някой, който ще я пожелае и ще може да й осигури охолен живот. Общо взето, това като че ли беше едно разумно разрешение на въпроса и щеше много да облекчи разкаянието, което изпитваше заради предишните си постъпки.

Разбира се, да превърне дъщерята на конт де Лорни в жена със съмнително поведение може би не беше най-подходящото, което можеше да й се случи. Но баща й беше мъртъв, семейните имения отдавна бяха изядени от революцията, която представляваше чудовище с глава на хидра, а този живот със сигурност беше по-лесен и по-добър от живота на готвачка. Поне нямаше да живее повече под стълбите.

Той откри, че не му се размишлява върху това. Не му се искаше да мисли за нищо, дори и за това дали тя щеше да удържи на думата си и щеше да го чака в порутените останки, които представляваха ловджийската му хижа. В душата му имаше прекалено много чувства, между тях чувство за вина, а още и разкаяние, които му пречеха да се радва на красотата на деня. А той не беше човек, който си губеше времето да анализира чувствата си. Не можеше да хаби живота си, за да изпитва вина и разкаяние. Трябваше да ги прогони.

В момента сьомгата и пъстървата бяха много по-важни, от бъдещето на тази малка убийца, французойката. Ще се заеме с нея, независимо дали тя ще бъде там или не, щом се върне в хижата.

Земята около малкото поточе се беше поиздигнала през двайсетте години, през които не беше идвал тук. Отне му известно време да намери мястото, а дори и тогава не можеше да бъде сигурен, че това е абсолютно същото място. Да разплете и нагласи оплетените стари въдици, които Кръчмаря беше открил и донесъл, беше друго предизвикателство. Но с него той се справи и само след няколко мига вече се беше изтегнал под едно дърво. Въдицата беше хвърлена във водата и чакаше първото подръпване. Слънцето печеше силно и стопляше костите му, тялото, свикнало с градския живот, приятно се отпусна. Всичко, което трябваше да направи, беше да освободи съзнанието си и да съсредоточи вниманието си в риболова. И за останалото щеше да дойде подходящ момент.

Задряма на ярката слънчева светлина. Няколко часа по-късно я чу да идва към него. Не се приближаваше особено тихо, като че ли нарочно го правеше. Чу я още отдалеко как си проправя път през гъстата растителност и се усмихна накриво. Несъмнено си мислеше, че е извънредно предпазлива. Той не се помръдна. Остана все така лениво изтегнат на слънчевата светлина и започна да обмисля вероятностите. Нима тя беше решила да наруши примирието? Досега той не познаваше нито една жена с чувство за чест и не беше много вероятно точно тази жена, чиято душа беше изпълнена с желание за убийство, да бъде първата. Освен това категорично й беше заявил, че той самият винаги нарушава дадената дума. Защо тя да се чувства обвързана с чувството за чест, щом той не е обвързан с него?

Беше й дал нож. Разбира се, ножът беше тъп, но тя разполагаше с достатъчно време, за да го наточи. Бяха изминали вече няколко часа от неговото заминаване, а празният му стомах му подсказваше, че времето за храна отдавна е минало. А може би тя имаше повече късмет от него при търсенето на пушката. Тази мисъл го накара да потръпне. Той не се съмняваше в способността си да се справи с жена, която е въоръжена с нож. Беше цели трийсет сантиметра по-висок от Жослин и тежеше може би два пъти колкото нея, а това й беше известно от предишните им сблъсъци.

Пушката обаче беше друго нещо. Един изстрел можеше да отнесе главата му от двайсет крачки. Тази мисъл беше неприятна, но не го обезпокои много. Тя вероятно не беше запозната с устройството на огнестрелните оръжия и нямаше да се справи със зареждането на пушката. А ако все пак успееше, вероятно нямаше да може да го уцели, независимо от това, че той представляваше една огромна мишена. А и той имаше предимството, че я чуваше как се приближава и знаеше къде се намира, а тя не знаеше къде е той. Въпреки огромното й желание да го убие, щеше да открие, че той все още не е лесна плячка.

Тя се беше задъхала леко, което показваше, че прави някакво усилие — чуваше леко учестеното й дишане, както и шумоленето на тревата. Което означаваше, че сигурно носи нещо тежко. Пътеката, която се спускаше до брега на реката, беше грапава и неравна, но той вече я беше утъпкал, а и тя беше силна и пъргава млада жена. Може би все пак беше намерила пушката.

Беше по-близо, отколкото му се беше сторило първоначално. Движеше се право към него — решително и непредпазливо. Беше се проявил като глупак и беше оставил ясна диря, помисли си той, но мисълта му беше бавна, ленива, също като отпуснатото му тяло. Домързя го даже да отвори очите си. Беше се проявил като глупак и в още нещо — беше й се доверил. Смъртта му щеше да дойде в резултат не само на нейните кръвожадни желания, но и на неговата собствена глупост.

Тя беше прекалено близо, не можеше да се скрие от нея. А и не му хареса мисълта да се втурне към храсталаците, за да се скрие там. Не че особено високо ценеше достойнството си. Но не мислеше, че животът му си заслужава това безпокойство и усилие.

Нещо затъмни яркостта на слънцето, която той долавяше дори през спуснатите си клепачи. Никълъс разбра, че тя стои пред него. Чувстваше присъствието й, можеше дори да помирише слабия аромат на цветя и на сапун, който се носеше от нея. Но не се помръдна. Просто чакаше изстрела.

— Никълъс — каза тя след дълго, дълго мълчание.

Той отвори очи, като очакваше да види насоченото към него дуло на пушката. Но вместо това видя Жослин, изправена над него. Приличаше много на овчарка и носеше тежка кошница в ръцете си. Не се виждаше оръжие. Той седна и се вгледа в нея. Беше успяла да се изкъпе. Кестенявата й коса се спускаше на мокри и прави кичури около лицето й. Там, където беше поизсъхнала малко, започваше да се накъдря. А тя се беше погрижила и за дрехите си. Носеше една от дневните рокли, които бяха хвърлили в пътната чанта, но беше скъсила ръкавите и полите. Той предположи, че е успяла да направи това с ножа, който й беше оставил — нямаше с какво друго да ги отреже. Двете най-горни копчета не бяха закопчани и откриваха шията й. Тези няколко сантиметра влажна розова кожа бяха най-еротичното нещо, което беше виждал през целия си живот.

— Ти подлагаш на изпитание моята твърдост, любима — бавно произнесе той. — Щом не ми разрешаваш да те докосвам, трябва поне да положиш усилия да не изглеждаш така прелестна и желана.

Тя се изчерви. Това го изненада. Не мислеше, че е способна на такова нещо. Червенината изчезна толкова бързо, колкото се беше и появила и на лицето й отново се изписа онова сурово и неприветливо изражение, което намаляваше особената красота на лицето й.

— Донесох ти обяда.

— Наистина ли? Колко си загрижена за мен! Какво е предизвикало такъв прилив на милосърдие и великодушие у мрачната ти безрадостна душица, Жослин?

И той протегна ръка към кошницата. Тя не направи никакво движение. Не му я подаде.

— Не бих си позволил преценка и осъждане на моята душа, ако бях на твое място. Твоята не е по-чиста и неопетнена от моята, предполагам.

— Съвсем вярно. Ти всъщност не си убивала никого, въпреки че много ти се иска, а аз съм успявал поне на два пъти да извърша това. Поне този път жертвата ми като че ли се възстановява. Дано да е така.

Отказа се да чака тя да му подаде кошницата, издърпа я от ръцете й и надникна в нея.

— Храната е прекалено много за сам мъж. Ще бъда ли наречен нагъл оптимист, ако изкажа предположението, че ти си имала намерение да се храниш с мен?

Тя като че ли се чувстваше неудобно.

— Не знаех, че ще имам избор. Имаш ли доверие в приготвеното от мен ядене?

— Ни най-малко — все така ли ще стърчиш над мен, или най-после ще седнеш?

Тя седна. Вероятно си въобразяваше, че не може да я достигне и той се въздържа — не й каза, че още дълго време няма да може да се изплъзне от ръцете му. Можеше да се движи по-бързо от нея, ако искаше. Просто изчакваше да дойде неговото време.

— Не разполагах с много продукти.

Като че ли се извиняваше. Той извади от кошницата топъл хляб, масло и сирене. Беше сложила и една от бутилките вино, които Кръчмаря беше взел в багажа. Той се зачуди дали тя иска да го напие. Но, така или иначе, на него му беше необходимо доста повече от една бутилка, за да легне под масата. Беше донесла и ножа. Той се оказа прав. Ножът беше много по-остър отпреди.

Известно време се храниха в мълчание, заслушани в шума на бързотечащата река, която беше малко придошла от дъждовете, и в шумоленето на листата над главите им. Странно беше това тяхно мълчание, помисли си Никълъс, докато я гледаше изпод подпухналите си клепачи и ядеше най-вкусната храна от двайсет години насам. Като се има предвид, че бяха смъртни врагове, като се има предвид, че тя го мразеше и се страхуваше от него, изненадващо беше, че седят така мирно на брега на реката и си хапват сладко.

И той наруши мира и спокойствието. Без да иска, но от това ефектът не беше по-малко разрушителен.

— Защо не ми разкажеш как така си попаднала при братовчедка ми Елън и защо си приела да живееш под стълбите? След като си призна, че никога през живота си не си била в манастир, аз съм любопитен да науча как си оцеляла през годините след терора.

Тя пребледня. Никога преди не я беше виждал да пребледнява. Жослин и без това имаше бяла като порцелан кожа, като само на високите й скули цветът беше малко по-розов. А сега беше направо мъртво бледа.

— Един ден примирие не означава, че имам намерение да те забавлявам — успя да отрони тя. Гласът й издаваше напрежение.

Тя щеше да го забавлява и да направи дори повече от това, но сега той не беше в настроение да спори с нея.

— Искаш ли малко вино? Забравила си да донесеш чаши, така че ще трябва да си подаваме бутилката.

Той отпи голяма глътка. Светотатство беше да се пие така прекрасното бордо, но то все пак имаше по-добър вкус от виното, поднасяно в ирландски кристални чаши в лондонските салони.

— Не, благодаря… — тя понечи да стане, но той я хвана за китката и я задържа.

— Пийни малко вино!

Гласът му беше нежен, но единствената му цел беше да я заблуди. Тя не помръдна.

— Обеща да не ме докосваш.

— Направи, каквото те помолих, и ще те пусна.

Тя го погледна свирепо, огромните й очи горяха от едва сдържан гняв. На ярката слънчева светлина ирисите й изглеждаха съвсем малки, едва се забелязваха. Човек можеше да се удави в дълбоките й тъмнокафяви очи, те бяха бездънни и горяха като живи въглени.

— Една глътка, Жослин, и ще те пусна.

Тя взе бутилката със свободната си ръка, повдигна я към устата си и отпи една изненадващо голяма глътка. Той я гледаше със смесени чувства. Почти се беше надявал, че тя ще продължава да го предизвиква, като по този начин ще му даде възможност да наруши примирието. Пусна китката й в момент, когато най-много му се искаше да я дръпне долу до себе си. Усмивката му беше хладна и невъзмутима.

— Не беше толкова трудно, нали? Животът е много по-прост, когато човек проявява разбирателство.

Тя се изправи на крака, като при това събори бутилката. Никълъс гледаше как тъмната течност попива в земята, без да съжалява особено.

— Аз никога няма да съм готова да се разбирам с теб! Няма да правя компромиси.

— Какво тогава наричаш примирие?

Жослин беше извън обсега му, поне временно, и той я остави да си отиде. Тогава тя се усмихна и ледената й, неукротима решителност сигурно би изплашила един по-дребен мъж.

— Примирието се дава само за да се приспи вниманието на жертвата — изстреля думите тя.

Обърна се и си отиде, без да отрони нито дума повече. А той остана да гледа след нея и да й се възхищава мълчаливо. Ако всички французи притежаваха нейната твърдост, можеше да се смята за абсолютно щастие факта, че Наполеон беше подписал Амиенския мир. В противен случай Англия щеше да изпадне в сериозна беда.