Тери Пратчет
Пощенски гамбит (6)

Глава пета
Изгубен в пощата

В която Станли изпитва радостта от кесийките — Синовните страхове на г-н Грош — Нахал е разтревожен — Грабльо Злат, светски лъв — Стълба от писма — Юруш на пощата! — Г-н Мустак го вижда — Със завързани очи — Обиколката на пощальона — Шапката

Станли си лъскаше топлийките. Работеше с благоговейна концентрация, като човек сънуващ наяве.

Колекцията му блещукаше по прегънатите ивици кафява хартия и ролките черен филц, които бяха неизменен реквизит в света на всеки истински любител на топлийки. До него беше голямата му настолна лупа, а до краката му си чакаше реда кесийка с несортирани топлийки, получени миналата седмица от пенсионираща се шивачка.

Той нарочно отлагаше момента, в който щеше да отвори кесийката, за да има повече време да му се наслади. Естествено, едва ли щеше да намери нещо ценно, сигурно си бяха най-обикновени месингови топлийки, вероятно можеше да се намери някоя със сплесната главичка или друга с фабричен дефект, но въпросът беше в това, че няма как да знаеш предварително. В това беше радостта от кесийките. Никога не се знаеше. Хората, които не колекционираха, бяха абсолютни невежи по въпросите на топлийките и се отнасяха с тях сякаш не бях нещо повече от тънки, остри парченца метал, служещи да се забождат разни неща едно към друго. Така често се случваше наистина чудесни топлийки да се не намерят смесени в кесийка с най-обикновени месингови.

А ето че сега, благодарение на г-н Мустак, той имаше в колекцията си №3 Широкоглава, модел „Пиле“ удължена. Светът беше придобил особен блясък, подобно на блясъка, който издаваха топлийките подредени чинно по ролката филц развита пред него. От него можеше да се носи миризма на сирене и краката му може да бяха покрити с гъбички до коленете, но точно в този момент Станли имаше усещането, че се рее в небесата на сребърни криле.

Грош седеше до печката, гризеше си ноктите и си мърмореше сам. Станли не му обръщаше внимание, понеже мърморенето не се отнасяше до топлийки.

— … назначен, нали така? Няма значение какво гласи Заповедта! Той може да повишава, когото си иска, нали така? Значи трябва да си получа допълнителното златно копче на ръкава и заплащането, нали така? Този е първият, който ме нарече Старши пощальон! Пък и, каквото и да си говорим, той достави писмо. Взел е писмото, видял е адреса и го е доставил, просто ей така! Може би в жилите му наистина тече кръв на пощальон! И ей го на, върна онез метални букви по местата им! Буквите пак са свързани с писма и писане. Това определено си е знак. Ха, че той дори може да чете липсващи думи! — Грош изплю парче нокът и се намръщи. — Обаче съвсем скоро и той ще иска да научи за Пи-тата. О, да, и той ще разчопли тая рана. Може да стане лошо. Много лошо. Обаче… ха, как само ни върна ония букви… чудна работа. Може би е истина, че някой ден отново ще имаме истински пощенски началник. Както е речено: „Истина ви казвам, той ще смаже изоставените ролкови кънки под ботушите си и, дойдете и вижте, светските кучета ще строшат зъбите си о него“. И той наистина ни даде знак, нали? Добре, вярно че знакът висеше над натруфена бръснарница за жени, но си беше знак, няма спор. Така де, ако всеки е могъл да го види, защо само той го видя?

Още едно откъртено парче нокът хвръкна от устата му, лепна се на горещата печка и тихо зацвърча там.

— Пък вече не съм първа младост, така си е. Тая работа с изпитателния срок не е хубава, никак не е хубава. Какво ще стане ако опъна петалата утре, а? Ще се изправя значи пред предците си и те ще попитат: „Не си ли ти старши пощенски инспектор Грош?“, а аз ще им река „не“; и те пак ще питат: „Не си ли ти пощенски инспектор Грош?“ и аз ще им кажа, „бе не е точно така“; и те ще искат да знаят: „Тогава трябва да си старши пощальон Грош?“ и аз ще отговоря „не на практика“; и накрая те ще кажат: „Дяволите да го вземат, Толивър, да не искаш да кажеш, че не си мръднал по-нагоре от младши пощальон? Що за Грош си ти?“. И аз ще си умра от срам и позорът ще е пълен. Хич няма да им пука, че аз се грижа за това място от години, никак даже. Никой не те поглежда, ако не докопаш онуй златно копче!

Той се загледа в огъня и сред заплетената му брада почна да се прокрадва усмивка.

— Той може да опита да направи Обиколката. Никой няма да му оспорва правото, ако измине Обиколката. И тогава ще мога да му кажа всичко! И всичко ще е наред! Пък ако не стигне до края, значи хич не го е бивало за пощальон! Станли? Станли!

Станли изплува от своя приказен свят на топлийките.

— Да, г-н Грош?

— Имам няколко задачки за теб, момче.

Ама ако не го бива за пощальон, продължаваше да скрибуца мозъкът на стареца, аз ще си пукна младши пощальон…

 

 

Не беше лесно да се чука на врата, докато отчаяно се опитваш да пазиш пълна тишина. Затова накрая Криспин Нахал се отказа от втората си цел и замахна с входното чукче.

Звукът отекна по празната улица, но никой не се показа по съседните прозорци. Обитателите на тази елитна улица не биха си направили труда де погледнат през прозореца, дори под него да се извършва убийство. В по-бедните квартали хората поне биха излезли да гледат или да се присъединят.

Вратата се отвори.

— Добър вечер, шър…

Нахал бързо се вмъкна покрай ниската несъразмерна фигура в тъмен коридор и нервно махна на слугата да затвори вратата.

— По-бързо затваряй, човече! Мисля, че някой ме следи… Боже мили, ти си Игор, нали? Злат може да си позволи да наеме Игор?

— Отлишно предположение, шър! — каза Игор. Той надникна навън в ранния вечерен сумрак и го увери. — Чишто е, шър.

— О, богове, затвори тая врата! — изхленчи Нахал. — Трябва да говоря с г-н Злат!

— Тажи вечер гошподарят има малко шоаре, шър — уведоми го Игор. — Ще попитам, дали може да ви приеме.

— Някой от другите тук ли? Те дали… Какво е шоаре?

— Малка шбирка, шър — каза Игор и подуши въздуха. Гостът вонеше на алкохол.

— Соаре?

— Именно, шър — потвърди Игор безучастно. — Нека вжема вашата крайно жабележима дълга пелерина с качулка, шър. Моля, бъдете така добър да ме пошледвате в приемната…

В следващия момент Нахал се озова в голяма стая пълна със сенки, осветена от свещи и населена с втренчени погледи, а вратата се хлопна зад гърба му.

Погледите принадлежаха на портрети в големи прашни рамки, покрили всяка педя от стените. Говореше се, че Злат ги е купил всичките и то не само портретите. Той купил също правата върху отдавна мъртвите личности, придобил законно техните имена и така се сдобил с благородни предци за нула време. Това изглеждаше леко притеснително дори за Нахал. Всеки лъжеше за родословието си, в това нямаше нищо лошо. Но да си пазаруваш родословие беше вече някак смущаващо и все пак типично за мрачноватия оригинален стил на Грабльо Злат.

Веднага щом беше попаднал в общественото полезрение за него бяха се появили един куп слухове и всички се питаха: „Кой е Грабльо Злат и що за име е Грабльо изобщо?“. Той организираше запомнящи се партита, които скоро станаха част от градските легенди. (Вярно ли е за кълцания дроб? Ти беше ли там? Ами онзи случай, когато довел стриптизьорка трол и трима души скочили от прозорците? Ти беше ли там? Ами историята за купата със сладки? Вие бяхте ли там? Видяхте ли го? Вярно ли е? Бяхте ли там?). По всичко личеше, че половината Анкх-Морпорк е бил там, циркулиращ между бюфета, дансинга и масите за хазартни игри и явно всеки гост е бил следван по петите от личен дискретен келнер, носещ поднос с напитки. Някои казваха, че притежавал златна мина, други твърдяха, че бил пират. И той определено приличаше на пират с дългата си къдрава черна коса, остра брадичка и превръзка на окото. Казваха, че си имал даже и папагал. Пиратската версия определено можеше да обясни несметното му богатство, както и факта, че абсолютно никой не беше чувал за него преди да пристигне в града. Хората се шегуваха, че може би е продал миналото си, точно както си беше купил славно ново минало.

Това което не можеше да му се отрече, беше неговият талант за бизнес дела, Нахал беше наясно с това. Някои от нещата…

— Дванадесет и половина процента! Дванадесет и половина процента!

След като се увери, че инфарктът, който очакваше да го порази цял ден, пак му се беше разминал, Нахал прекоси стаята, поклащайки се като човек, обърнал една-две чашки да си успокои нервите, и повдигна тъмно червено покривало, под което откри клетка на папагал. Всъщност беше какаду и се клатеше трескаво нагоре-надолу на летвата си.

— Дванадесет и половина процента! Дванадесет и половина процента!

Нахал се ухили. Зад гърба си чу гласа на Злат:

— А, виждам, че си се запознал с Алфонс. На какво дължа това неочаквано удоволствие, Криспин? — зад гърба му вратата бавно се затвори в подплатената си рамка и отряза дочуващата се от разстояние музика.

Нахал се извъртя. Краткият забавен момент беше удавен в страха, който отново се надигна у него. Злат, с ръка в джоба на елегантен домашен халат, го изгледа насмешливо. Нахал подхвана нервно:

— Следят ме, Грабльо! Ветинари е пратил един от своите…

— Моля те, Криспин, седни. Мисля, че едно голямо бренди ще ти дойде добре — а след като леко сбърчи нос, той добави: — т.е. още едно бренди ще ти се отрази добре.

— Няма да ти откажа! Наложи се да обърна едно-две, нали разбираш, да си ’спокоя нервите! — Нахал се строполи в едно кожено кресло.

— Ама какъв ден само! Бяха сложили един стражник на пост пред банката цял следобед.

— Дебелак? Сержант? — попита Злат, като му подаваше чашата.

— Дебел беше, да, не му видях чина — Нахал подсмръкна. — Никога не съм си имал вземане-даване със стражата.

— Аз обаче съм имал — отговори Злат и потръпна при гледката на отлично бренди, похабявано за човек като Нахал.

— Не вярвам сержант Колън да има навика да се размотава в близост до големи сгради, в случай, че някой реши да ги отмъкне. Мисля, че просто обича да се скатава някъде, докато си пуши фаса. Той е нещастник, няма защо да се тревожиш заради него.

— Да, ама тази сутрин един данъчен инспектор посети оня стар глупак Мандрачек…

— Нима това е необичайно Криспин? Нека ти допълня чашата — предложи домакинът с успокоителен тон.

— Е, вярно че идват веднъж-дваж всеки месец — съгласи се Нахал, като подаваше празната си чаша.

— Значи е нормално. Правиш от мухата слон, скъпи мой Криспин.

— Ветинари ме следи — избухна Нахал. — Тази вечер един мъж в черно дебнеше покрай къщата. Чух шум, обърнах се и го видях да стои в ъгъла на градината!

— Може би е бил крадец?

— Не, платил съм си всички вноски на Гилдията! Сигурен съм, че някой е тършувал вътре в къщата днес следобед. В кабинета ми разни неща бяха разместени. Много съм разтревожен, Грабльо! Само аз съм си заложил главата тук! Ако ни одитират…

— Криспин, знаеш че нищо такова няма да се случи… — гласът на Злат беше меден.

— Да, но не мога да събера всички документи, не и преди стария Мандрачек да се пенсионира. А Ветинари има цяла армия, нали знаеш, как им вика… чиновници, чиято единствена работа е да четат всяко лис’че хартия! Те ще разберат, ще видиш! Ами че ние купихме Главната линия с нейните собствени пари!

Злат го потупа по рамото.

— Успокой се, Криспин, всичко ще бъде наред. Твоята представа за парите е твърде остаряла. Парите не са предмет, те не са дори процес. Те са нещо като споделен сън. Хората сънуват, че малки кръгчета обикновен метал имат същата стойност като ценен метал. А онези, които успеят да се събудят, получават възможността да плуват в море от пари.

Гласът му беше почти хипнотизиращ, но гостът беше твърде ужасен, за да се успокои. По челото му лъсна пот.

— И Зеленхай-Вер му е отпуснал края! — сопна се Нахал, а в очите му се четеше безсилна злоба. — Нъл’ се сешаш оназ кула в Ланкър дето преди два-тр’ мес’ца пра’еше проблеми? И казаха, че било щото там летели вещици и се блъскали в кулите. Ха! Само първият път е било веш’ца! После Зеленхай-Вер платил на двама новаци да обявят повреда и после единият подкарал като луд долния поток и му пратил стойн’стите на борсата в Генуа два шаса преди някой друг да ги видял! Така направи оня удар с’ сушен’те сливи. И сушен’та риба, и сушен’те стриди. И в’обше не е за първи път! Човека смуше яко!

Злат огледа Нахал, като се опитваше да прецени дали е добра идея да го убие веднага. Ветинари не беше глупак. Човек не се задържаше дълго начело на лудница като този град, ако не му сечеше пипето. Ако си в състояние да забележиш, че някой те следи, значи Ветинари искаше да знаеш, че някой те следи. Единственият начин да си сигурен, че патрицият наистина те държи под око, би бил да се обърнеш много рязко и да не видиш абсолютно никого зад себе си.

Проклетият Зеленхай-Вер. Някои хора изобщо не схващаха общата картина, а бяха толкова… дребнави.

Да използваш семафорите по такъв начин беше пълна глупост, но да позволиш на отрепка като Нахал да научи, беше непростимо. Беше идиотско. Нещастни малки идиоти със самочувствието на крале, които въртяха дребните си измами, усмихваха се на хората, които обираха и абсолютно нищо не разбираха от пари.

И ето че тъпата свиня Нахал беше доприпкал право при него. Ситуацията беше деликатна. Стаята беше звукоизолирана, килимът лесно можеше да се подмени, а Игорите бяха пословични със своята дискретност, но беше почти сигурно, че някой е видял мъжа да влиза в къщата му и следователно той на всяка цена трябваше да си излезе от тук жив.

— Ти с’ до’ър шовек, Грабльо Злат — хлъцна Нахал и размаха несигурно чашата си, която отново беше почти празна.

Той се пресегна да я остави на малка масичка с подчертаното внимание на пиян човек, но понеже я виждаше тройна, не улучи и чашата се строши на пода.

— ’Свинявай за т’ва. Ти с’ до’ър шовек, зат’ва ш’ти дам т’ва. Не мог’ да г’ държа в къшата, не мога. Не и докат’ Ветинари ме следи. Не мог’ и да го ’згоря — ’сишко е вътре. ’Сишки малки… операции. ’Ног важно. ’Сишки други ме мразят, не им вярвам. Ти с’ погрижи за т’ва, а?

Той извади изтъркан червен тефтер и го повдигна с треперлива ръка. Злат го взе и го разгърна. Погледът му проследи записките.

— Записал си всичко, Криспин? Но защо?

Криспин изглеждаше ужасен.

— Тряб’а да се водят записки, Грабльо. Как ш’си покриеш следите, ако не помниш къде с’ги оставил. По-късно… мож’ да върнеш ’сишко, нали, и все едно нишо не е било.

Той се опита да почука носа си пръст и не го улучи.

— Ще се погрижа за дневника ти с най-голямо внимание. Много добре си направил, че ми го донесе — увери го Злат.

— Т’ва ознашава мно’о за мен, Грабльо — Нахал приближаваше ревливата пиянска фаза. — Ти ме вземаш на сериосно, не кат’ З’ленхай-Фер и другите. Аз им върша мръсната раб’та, пък те после ме тъпшат. Ти с’ адски до’ър шовек, адски. Затуй е с’ранно, нъл знайш, дето при тебе раб’ти Игор. Шото, такова, казват, ше Игорите раб’тели само за лунатици. Пълни откашалки или вампири, или там такова, хора дет’ им хлопа туй-онуй. Не, ше имам нешо против твоя шовек, никак, изглежда си свес’ен тип, даже няколко свес’ни типа…

Грабльо Злат внимателно го подръпна.

— Ти си пиян, Криспин, и твърде разговорлив. Затова ето какво ще направим. Аз ще повикам Игор…

— Да, шър? — отвърна Игор зад гърба му. Малцина можеха да си позволят такава прислуга.

— … и той ще те откара у дома с моята карета. Погрижи се да го предадеш на иконома му, Игор. А, когато приключиш с тази задача, моля те свържи се с моя колега, г-н Грайл. Кажи му, че имам малка задача за него. Лека нощ, Криспин — той потупа треперливата буза на мъжа. — И не се тревожи. Ще видиш, че още утре всички тези тревоги ще са… изчезнали.

— ’Ноо до’ър шовек — Нахал си мърмореше доволно. — За чуж’енец…

Игор откара Криспин до дома му. Дотогава той вече беше достигнал веселата пиянска фаза и пееше някаква песен, особено популярна сред играчите на ръгби и децата под единадесет години, и със сигурност разбуди съседите си, особено след като няколко пъти повтори куплета за камилата.

След това Игор се върна у дома, прибра карета, погрижи се за коня и отиде в малкия гълъбарник зад къщата. Тези гълъби бяха едри и охранени, не като невзрачните покривни плъхове в града. Той избра един особено дебел, сръчно надяна сребърно пръстенче за съобщения на крака му и го подхвърли нагоре.

Гълъбите на Анкх-Морпорк не бяха глупави. За гълъби. Глупостта като цяло не оцеляваше дълго в този град. Този гълъб със сигурност скоро щеше да открие покривното обиталище на г-н Грайл, но Игор много се дразнеше, че никога не си получава гълъбите обратно.

 

 

Стари пликове се издигаха, подобно на преспи около Влаго, докато той ядно бродеше или се промушваше през изоставените стаи на пощенската станция. Беше в унищожително настроение. Чувстваше се в капан. Беше в капан. Беше направил всичко по силите си, нали? Може би това място наистина беше прокълнато. Грош беше добро олицетворение на това проклятие.

Той бутна поредната врата и се озова в големия двор за карети, около който сградата на пощата беше извита като подкова. Тази част все още се използваше. Грош беше обяснил, че когато пощата беше рухнала, конюшнята беше оцеляла. Била е полезна, добре разработена и е имала на разположение сума ти коне. А тях не можеш да ги натикаш под дъските на пода или на тавана да чакат по-добри дни. Те трябвало да се хранят и така кочияшите, без кой знае колко да са го планирали, поели управлението на конюшнята и я превърнали в пътническа служба.

Влаго гледаше тежко натоварените карети, които се измъкваха от двора и в един момент погледът му беше привлечен от някакво движение високо горе.

Той беше вече свикнал със семафорните кули. Струваше му се, че на всеки покрив стърчи по една. Повечето бяха от новия тип, с клапи, инсталирани от Компанията на Главната Линия, но имаше и някои по-старомодни, даже и такива, които си служеха със знаменца. Те обаче работеха много бавно и трябваше да са на пряка визуална линия, а мястото в този град беше крайно ограничено сред разрастващата се гора от кули. Ако човек искаше нещо повече от най-основните услуги, той трябваше да си наеме кула с клапи от някоя от по-малките семафорни фирми. Към нея получаваше заприходен водоливник, който да следи за получени съобщения, а също и достъп до разпределителните кули. Ако клиентът можеше да си го позволи, той наемаше и обучен оператор. И за всичко това хората си плащаха през носа. Влаго не се интересуваше и не разбираше от технологии, но доколкото беше чувал, тези услуги струваха майка си и баща си. Но точно в момента тези мисли се въртяха по-скоро в орбита около един централен, нетърпящ възражение въпрос: защо, по дяволите, им трябваше на тях кула?

Определено можеше да я види на покрива и дочуваше потракването на клапите. И беше убеден, че в един момент видя нечия глава да се подава над ръба, преди набързо да се скрие от погледа му.

Защо имаме кула там горе и кой я ползва?

Той изтича обратно вътре. Досега не беше виждал стълби към покрива, но кой да знае какво може има скрито зад някоя камара писма в края на някой коридор…

Той се промуши през поредния проход, почти изцяло запълнен с пощенски чували, и попадна пред залостена двойна врата, водеща обратно към вътрешния двор. Тук имаше стълби, водещи нагоре. Малки предпазни лампички хвърляха бледа светлина нагоре в мрака. Ето ви я на, пощенската служба — Постановленията изискваха стълбите да са осветени и те бяха осветени, въпреки че от десетилетия стълбата не се ползваше от никого, освен от Станли, който пълнеше лампите.

Тук имаше и стар товарен асансьор, от онзи опасен модел, който работеше с добавяне и отнемане на вода от голямата цистерна за дъждовна вода на покрива. Влаго не знаеше как да го подкара, дори ако се престрашеше да го ползва. Грош беше казал, че не работи.

В основата на стълбите, размазана, но все още ясно забележима, се виждаше линия, очертана с тебешир. Ръцете и краката на очертаната фигура не бяха на съвсем правилните места.

Влаго преглътна сухо, но се хвана за перилото и тръгна нагоре.

На първия етаж видя врата. Тя се отвори съвсем лесно. По-точно отвори се с трясък в момента, в който докосна дръжката й и натрупаните до тавана писма се юрнаха надолу по стълбите като някакво подскачащо чудовище. Влаго се олюля и изхленчи, докато писмата се плъзгаха покрай него, поток след поток, и се изсипваха по стълбите.

Той продължи да се изкачва сковано и намери още една слабо осветена врата, но този път съобрази да се дръпне встрани преди да я отвори. Въпреки това напорът на писмата запрати вратата към краката му и мъртвите писма се понесоха надолу в сумрака със сух шепот. Звукът напомняше донякъде за прилепи. Цялата тази сграда, пълна с мъртви писма, които си шепнеха едно на друго, докато някъде съвсем наблизо един мъж е пропадал към смъртта си…

Още малко и щеше да се превърне във втори Грош — самият той луд като прилеп. Но тук трябваше да има още нещо. Все някъде тук трябваше да има врата, която…

Главата му беше размазана по цялата стена…

Влаго беше бесен на собственото си развинтено въображение и наум го заплаши, че ако не се държи прилично, другият път няма да го вземе със себе си. Но то на инат продължи да го тормози. Той абсолютно никога не беше посягал на никого. Винаги предпочиташе да се измъкне, отколкото да се бие. А що се отнася до убийствата, винаги бе смятал, че това е едно цялостно и неделимо явление. Няма как да извършиш 0,021 убийство, нали? И въпреки това Помпа явно смяташе, че може да се убива на кило. Добре, може би някои от неговите престъпления бяха… притеснили някои хора, които привидно нямаха връзка с тях, но какво да кажем за банкерите, земевладелците, че и барманите: „Ето ви двойното бренди сър и моля имайте предвид, че в момента ви убивам 0,0003“? Каквото и да прави човек, постъпките му засягат други хора, рано или късно.

Да не говорим, че много от неговите престъпления, не бяха реално престъпления. Например, номерът с пръстените. Той никога не им казваше, че пръстенът е диамантен. Беше направо отчайващо колко бързо на почтените граждани им хрумваше идеята да да се възползват от бедния заблуден пътник. Можеше направо да ти съсипе вярата в човешката природа, ако случайно си се излъгал да вярваш в нея. И освен това…

Третият етаж осигури още една лавина от писма, но дори след като те спряха да се изсипват зад вратата се виждаше само стена от писма, натрупани до тавана и препречващи пътя към коридора. Едно две писма се измъкнаха и изглеждаше сякаш цялата камара можеше да се срути, затова Влаго побърза да продължи нагоре. В интерес на истината никак не му се искаше да продължи, но стълбите под него бяха затрупани с хлъзгави камари хартия, а на него въобще не му се пързаляше в момента.

Поне петият етаж трябваше да е празен. Иначе как Бакенбард е успял да стигне до стълбите, за да се срещне със съдбата си? На четвъртия етаж върху купчина писма все още се забелязваше жълто-черна лента — доказателство, че Стражата наистина е била тук. Въпреки това Влаго отвори вратата внимателно, точно както някой стражник трябва да беше направил преди време. Изпаднаха само едно-две писма. Основната камара се беше вече изсипала. Няколко стъпки навътре се виждаше познатата стена от пликове, натъпкани плътно като скална маса. Явно стражникът се е опитал да мине по нататък. Влаго можеше да различи кухина в преградата, където някой беше промушил ръка и беше напънал с цялото си тяло, точно както и Влаго опитваше в момента. Точно както се е случило и при предишния опит, пръстите на Влаго докопаха само още повече пликове.

Никой не можеше да е излязъл на площадката на стълбите тук. За целта трябва да е преминал някак през два метра плътна маса от писма.

Имаше още едно стълбище нагоре. Влаго се заизкачва по него внимателно и беше до средата, когато чу, че някъде под него, писмата отново се юрват надолу.

Явно беше нарушил баланса на стената от писма на четвъртия етаж и сега те се сипеха от коридора с неумолимостта на водопад. Когато потокът се удари в перилата на стълбата, част от писмата преля и тръгна да пропада в празното пространство надолу. Някъде далече в ниското се чу проскърцване и нещо дървено се скърши. Стълбите се разтресоха.

Влаго взе последните стъпала до петия етаж наведнъж, сграбчи вратата пред себе си и я дръпна, което отприщи поредната стихия. Вече всичко се тресеше. Чу се внезапно пропукване и стълбището окончателно поддаде, като остави Влаго да виси уловен за дръжката на вратата, а покрай него все още се сипеха писма.

Той повися там със затворени очи, докато усети че движението и шумът донякъде затихват, макар под него все още да се дочуваха отделни проскърцвания.

Стълбата беше изчезнала.

Много внимателно Влаго повдигна крака, докато усети ръба на новия коридор. Като внимаваше да не прави нещо твърде рязко, като например да диша, той бавно премести ръцете си, така че да хване дръжките от двете страни на вратата. Съвсем бавно той запремества краката си през камарата писма на пода в коридора, като в същото време постепенно затваряше вратата след себе си. Едновременно с това премести и двете си ръце на дръжката от вътрешната страна.

След това вдиша дълбоко сухия въздух, задрапа лудо с крака, изви се като риба, окачена на кука, и успя да прехвърли достатъчна част от себе си на пода на коридора, та да предотврати падането през няколко метра писма и натрошена дървения.

Без да се замисля той откачи лампата от рамката на вратата и се обърна да види какво го чака.

Коридорът беше ярко осветен, покрит с дебел килим и абсолютно лишен от поща. Влаго се оцъкли.

Само преди миг мястото беше задръстено от писма, натъпкани от пода до тавана. Той ги беше видял и усетил да се изсипват покрай него по стълбите. Те не бяха плод на въображението му, бяха осезаеми, древни, прашни и съвсем истински. Да приеме, че това не е било реалност, си беше чиста лудост.

Той се обърна за потвърждение към разрушената стълба и не видя нито врата, нито стълби. Коридорът, застлан с килим, се простираше съвършено празен чак до отсрещната стена.

Влаго осъзнаваше, че трябва да потърси някакво обяснение за тази промяна, но единственото, което му хрумваше в момента беше: „Колко странно!“. Той плахо се пресегна да докосне килима, там където би трябвало да бъде стълбата, и усети хлад по пръстите си, когато те безпроблемно минаха през него.

Той се зачуди дали някой от предшествениците му беше стоял точно на същото място и в същата ситуация като него? И дали, заблуден от гледката, беше пристъпил върху солидно изглеждащия под, само за да пропадне пет етажа надолу?

Влаго запристъпва съвсем бавно по коридора в обратна посока и започна да долавя шум. Беше приглушено неясно жужене, каквото се носи във всяка натоварена сграда — подвиквания, разговори, потракване на уреди, смесено ромолене на хиляди гласове, скърцащи колела, тежки и леки стъпки, подраскване и затръшване на врати, всичко смесено заедно в едно огромно празно пространство и съставящо звуковата среда на една бизнес сграда.

Пред него се отвори галерия, простираща се напречно на коридора. Звукът долиташе от ярко осветеното пространство отвъд галерията. Влаго приближи блестящите месингови перила на балкона пред него… и спря.

Добре, беше си направил труда да разнася мозъка си със себе си дори тук горе, сега беше време да се възползва от него.

Голямата зала на пощенската станция беше мрачна пещера пълна с планини писма. Там не се виждаха нито балкони, нито блестящ месинг, нито ангажиран с работа персонал и със сигурност, не се мяркаха никакви клиенти.

Последният път, когато пощата е изглеждала, както той я виждаше сега, ще да е бил някъде в далечното минало.

Имаше балкони, сър, обикаляха голямата зала на всеки етаж, перилата им бяха изковани от желязо, ама приличаха на дантела.

Само че балконите не бяха част от настоящето, нито пък той реално се беше прехвърлил в миналото — все пак, пръстите му бяха пропаднали в нищото, докато очите го уверяваха, че вижда пред себе си килим. Затова Влаго достигна до извода, че физически си е тук и сега, но някак вижда там и тогава. Естествено, това беше напълно налудничава идея, но това все пак беше пощенската станция.

Горкият г-н Бакенбард явно беше пристъпил по под, който вече не съществуваше.

Влаго се спря преди самият той да пристъпи на балкона, протегна ръка надолу и отново усети студенина, когато пръстите му преминаха през пода. Значи кой от всичките, о, да, г-н Млък беше стоял на това място, беше хвърлил поглед надолу и…

… направо се размаза по мрамора, сър.

Влаго се изправи, подпря се на стената и надникна плахо в голямата зала долу.

От тавана висяха полилеи, но не бяха запалени, защото искрящият купол на тавана пропускаше обилна слънчева светлина, заливаща картина напълно необременена с птичи изпражнения, но изпълнена с хора, сновящи по шахматния под или заети с работа зад гишетата — тате казваше, че плотовете са направени от рядко дърво. Влаго попиваше всичко с поглед.

Картината се състоеше от стотици целенасочени действия, смесващи се в една обща жизнерадостна анархия. Под него хора бутаха големи плетени кошове на колела през залата, чували с писма се носеха по поточна линия, чиновници трескаво запълваха дупките на пощенските гълъби. Беше истински цялостен механизъм, чиито чаркове бяха отделните хора, само да го бяхте видели, сър!

Далече вляво Влаго можеше да види изправена насред залата златна статуя три-четири пъти човешки бой. Тя представляваше строен млад мъж, явно бог, чиито одеяния се състояха само от шапка с крила, сандали с крила и — Влаго присви очи — това смокинов лист с крила ли беше? Скулпторът го беше изобразил готов за скок, понесъл писмо в ръка и с изражение на благородно намерение на лицето си.

Статуята се извисяваше над залата. В настоящето обаче нямаше статуя и пиедесталът й стоеше празен. Щом дори плотовете и полилеите бяха изчезнали, цяла статуя, дори само да е изглеждала златна, не е имала шанс да се задържи. Това трябва да е бил Духът на пощата или нещо такова.

Междувременно движението долу беше придобило по-прозаичен вид.

Точно под купола имаше часовник с четири циферблата обърнати в четирите посоки. Влаго видя как голямата стрелка отбеляза точния час.

Изсвири рог. Трескавото движение спря, когато някъде долу се отвори врата и две колони мъже в униформите, сър, кралско синьо с месингови копчета! Ех, да ги бяхте видели, сър! пристъпиха тържествено в залата и застанаха мирно от двете страни на входните врати. Там ги чакаше едър мъж с доста по-внушителна версия на същата униформа и лице като хроничен зъбобол. От колана му висеше пясъчен часовник в плетена месингова рамка. Той гледаше очакващите го мъже сякаш рядко беше виждал нещо по-отблъскващо и то само по подметките на грамадните си ботушите.

Той вдигна пясъчния часовник със злокобно задоволство и пое въздух дълбоко преди да изреве с цяло гърло: „Дооооооооооставка номер чет’ри… готови!“

Думите достигаха Влаго леко приглушени, сякаш преминаваха през преграда. Пощальоните, застинали мирно, се постараха да изглеждат още малко по-готови. Мъжът ги изгледа свирепо и отново пое въздух мощно.

„Дооооооооооставка номер чет’ри… още само секунда… ДОСТАВЯЙ!“

Двете колони мъже измаршируваха покрай него навън.

Някога, ние бяхме пощальони…

Влаго реши, че е време да намери истински стълби и се отдалечи от ръба. Той явно халюцинираше миналото, но физически беше в настоящето. Все едно ходеше насън. Нямаше никакво желание разходката му да го отведе на въздух, така че де се превърне в поредната очертана на пода фигура.

Той се извъртя и някой мина направо през него.

Усещането беше неприятно, като внезапно надигнала се треска. Но това не беше най-лошото. Най-лошият момент, беше да видиш как нечия глава преминава през твоята собствена. Гледката беше предимно сивкава с отделни червени петна и кухини, където бяха синусите. Въобще не искаше да си спомня очните ябълки.

… а лицето му изкривено, сякаш е видял призрак…

Стомахът на Влаго се сви и, когато се извърна, покрил устата си с ръка, той видя млад пощальон, взиращ се в негова посока с ужасена физиономия, каквато в момента вероятно украсяваше и невидимото лице на Влаго. Младежът потрепери и побърза да се отдалечи.

Така, значи и г-н Апатия беше стигнал до тук. Беше проумял номера с пода, но гледката на нечия глава, преминаваща през твоята, ами да, това можеше да се отрази зле на човек…

Влаго се затича след младежа. Тук горе беше напълно изгубен. Грош трябва да го бе развел из не повече от една десета от цялата сграда — остатъкът беше плътно зает с поща. Но тук някъде имаше други стълби, Влаго беше сигурен, реални и солидни в настоящето, както и в миналото. Целта му беше да достигне приземното ниво — на пода винаги можеше да се разчита.

Младият пощальон мина през някаква врата и се изгуби в стая, която изглежда беше пълна с колети, но в далечния й край Влаго можеше да различи отворена врата и нещо като перила отвъд нея. Той се втурна напред и подът се изгуби под краката му.

Светлината изчезна. В следващия момент Влаго осъзна болезнено ясно, че е обграден от сухи писма, които пропадаха заедно с него. Той се приземи върху други пликове и се задави, докато още суха, древна поща се изсипваше върху него. За момент, през падащата хартиена маса той зърна прашен прозорец, наполовина покрит с писма, и после отново потъна надолу. Камарата под него започна да се приплъзва надолу и встрани. Чу се нещо като врата, изкъртена от пантите си, и страничното плъзгане се засили значително. Той отчаяно се бореше да се измъкне над писмата, но в момента, в който подаде глава, тя се удари в горния праг на вратата, през която го носеше потокът. След това течението отново го дръпна надолу.

Напълно безпомощен сред подмятащата го хартиена река, Влаго усети бегло разтърсване, когато подът отдолу поддаде. Пощата се изсипа през пукнатината, повличайки и него със себе си и го запрати към поредната камара писма. Докато пликовете го затрупваха, те отрязаха всяка видимост, а скоро изчезнаха и всякакви шумове.

Мрак и тишина го притиснаха в задушаваща прегръдка.

Влаго фон Мустак успя да се закрепи на колене с глава отпусната върху ръцете му. Топлият застоял въздух нямаше да му стигне за дълго, а не можеше да помръдне дори пръст. Можеше да си умре тук. Щеше да си умре тук. Вероятно го бяха затрупали тонове поща.

— Предавам душата си на, който бог успее да я докопа — измърмори Влаго сред задушния въздух.

В този момент пред очите му заигра синя линия.

Бяха ръкописно изписани думи, но му говореха на глас.

Скъпа майко,

пристигнах безпроблемно и си намерих хубава квартира в…

Гласът звучеше като на провинциален младеж, но имаше… хрущяща нотка в него. Вероятно точно така биха звучали писмата, ако можеха да говорят. Думите продължиха нататък, извивайки се неловко под писалка, движена от неумела ръка.

И докато първата линия още се извиваше, се появи втора, преля в първата и занарежда сухо:

Уважаеми Господине,

Имам честта да ви известя, че на мен бе поверено да изпълня завещанието на покойния Дейви Трил от имението Разни благини и изглежда вие сте негов единствен…

Гласът продължи с толкова формален тон, че в него можеха да се усетят рафтовете пълни с тежки юридически томове зад бюрото, но в този момент се намеси трета линия.

Уважаема Г-жо Кларк,

С огромно съжаление се налага да ви информираме, че вчера, при сблъсък с вражеските войски, вашият съпруг К. Кларк, макар да се сражава храбро…

И после отвсякъде заприиждаха нови линии едновременно. Докато те се извиваха под клепачите му, до ушите му достигаха техните десетки, стотици, хиляди гласове. Те не викаха, просто изливаха дума след дума, докато главата му щеше да се пръсне от шума, а в него сякаш можеше да различи други думи, точно както отделните звуци на симфоничен оркестър стържат, дрънкат и гърмят, докато достигнат до обща връхна точка…

Влаго се опита да изкрещи, но устата му се напълни с хартия.

А след това усети, че нечия ръка сграбчва крака му и се намери във въздуха с главата надолу. В следващия момент чу бумтящия глас на г-н Помпа:

— А, Г-н Муштак, Виждам, Че Сте Разучавал Сградата. Добре Дошъл В Новия Си Офис.

Влаго изплю хартията и си пое въздух жадно.

— Те са… живи! — изхриптя той. — Живи и много ядосани! Освен това те говорят и изобщо не съм си го въобразил. Имал съм халюцинации преди — те не причиняват болка! Вече знам как са загинали всички преди мен!

— Радвам Се За Вас, Г-н Муштак.

Помпа го изправи в нормално положение и го понесе, като си пробиваше път през плътната маса писма, стигаща до кръста му. Зад гърба му от отвора в тавана все още се изсипваха пликове.

— Ама ти не разбираш! Те говорят! И настояват… — Влаго се поколеба. Все още можеше да чуе сухите им гласове в главата си. Накрая довърши, като говореше по-скоро на себе си, отколкото на голема: — Мисля, че искат да бъдат… прочетени.

Г-н Помпа се съгласи спокойно:

— Това Е Функцията На Писмата. Впрочем, Както Ще Видите, Почти Успях Да Разчистя Апартамента Ви.

— Ама слушай, това е чисто и просто хартия! Как може да говори!

— Да, Това Място Е Гробница На Нечути Думи. Те Се Борят За Нечие Внимание — избоботи големът мрачно.

— О, я стига, писмата не са нищо повече от хартия! Тя не може да говори!

— А Аз Не Съм Нищо Повече От Глина, Но Ето Че Ви Слушам — възрази Помпа със същото вбесяващо спокойствие.

— Да, ама на теб са ти добавили малко абра-кадабра…

В очите на голема червеният блясък се изостри за миг, той се обърна и се взря във Влаго.

— Аз… мисля, че се върнах назад във времето — измърмори той и отстъпи несигурно. — В… главата си. Така е загинал Бакенбард. Паднал е по стълби, които не са били там в миналото. А г-н Апатия е умрял от страх. Убеден съм! Обаче реално аз бях насред масата писма и… трябва да е имало дупка в пода или нещо и тогава… аз паднах и… — той сам се прекъсна. — На това място му трябва свещеник или магьосник. Някой, който разбира от тези работи. И това не съм аз!

Големът загреба две пълни шепи от пощата, която за малко не се беше превърнала в гробница за клиента му.

— Вие Сте Пощенският Началник, Г-н Муштак — каза той.

— Това са просто номерата на Ветинари! Аз не съм пощальон, аз съм просто измамник…

— Г-н Мустак? — от вратата зад гърба му се дочу нервен глас. Влаго се извърна и видя Станли, който потрепери, когато срещна погледа му.

Влаго му се сопна:

— Какво по дяволите… Какво искаш, Станли? Малко съм зает в момента.

Станли се ухили нервно.

— Тука има едни хора. Долу са. Едни хора.

Влаго го изгледа свирепо, но Станли явно беше казал, каквото имаше да казва.

— И какво искат тези хора? — подкани го той.

— Вас искат, г-н Мустак. Искат да видят кандидата за поста на пощенския началник.

— Ама аз не съм се кандидатирал… — подхвана Влаго и се отказа.

Нямаше смисъл да си го изкарва на момчето.

— Извинете Ме, Пощенски Началник, Бих Искал Да Довърша Възложената Ми Задача.

Влаго се отдръпна и глиненият великан излезе в коридора, а старите дъски на паркета изстенаха под масивните му стъпки. Отвън се виждаше как е успял да разчисти офиса. Стените на съседните стаи бяха се издули, сякаш всеки момент щяха да се пръснат. Когато един голем решеше, че дадена стая ще побере нещата, които той иска да натика вътре, стаята беше лишена от мнение по въпроса.

Видът на тантурестата фигура донякъде успокои Влаго. Имаше нещо изключително… земно у г-н Помпа.

Това, от което Влаго се нуждаеше сега, бяха нормални неща за правене, нормални разговори, с нормални хора, които да му помогнат да заглуши гласовете в главата си. Той изтръска късчета хартия от костюма си, който добиваше все по-окаян вид всеки следващ момент.

Той издърпа вратовръзката си, която се беше извъртяла на гърба му, и се стегна.

— Добре, хайде да видим какво искат тези хора.

Те го чакаха на междинната площадка на централното стълбище. Бяха старци, хилави и съсухрени, приличаха на малко по-древни версии на Грош. Носеха същите стари униформи, но във вида им имаше нещо странно.

Всеки от тях носеше шапка с козирка, върху която с помощта на тел беше прикрепен гълъбов скелет.

— Ти ли ще да си Незаклейменият Човек? — изръмжа един от тях като го приближи.

— Какво? Кой? Какво дали съм? — Влаго усети, как идеята за нормални занимания отново му се изплъзва.

— Да, сър, това сте вие — прошепна Станли зад гърба му. — Трябва да кажете да, сър. Боже, сър, как ми се иска да бях на ваше място.

— Защо, какво става?

— За втори път — ти ли ще да си Човекът Без Клеймо? — попита старецът явно вече ядосан. Влаго забеляза, че на средните три пръста на дясната му ръка им липсваха върховете.

— Ами, явно, аз съм, щом настоявате.

Отговорът му изглежда не беше удовлетворителен.

— За последен път — ти ли ще да си Незаклейменият Човек? — този път гласът на стареца звучеше наистина заплашително.

— Да, добре! За целите на този разговор, да! Аз съм Незаклейменият Човек! Сега може ли…

Някой нахлузи нещо черно на главата му изотзад и стегна върви около врата му.

— Незаклейменият човек закъснява — изграчи друг старчески глас в ухото му и невидими жилави ръце го сграбчиха. — И това ми било пощальон.

Докато Влаго се бореше да се освободи, той чу гласа на Станли.

— Всичко ще бъде наред сър, не се тревожете. Г-н Грош ще ви води. За нула време ще я минете, сър.

— Какво ще мина? Пуснете ме, изкуфели дърти дяволи!

— Незаклейменият Човек се бои от Обиколката — изсъска един от нападателите му.

— Тъй-тъй — Незаклейменият Човек ще бъде Върнат На Изпращача без препирни — каза някой друг.

— Незаклейменият човек трябва да бъде претеглен на везните — обяви трети.

— Станли, веднага извикай г-н Помпа — извика Влаго, но качулката беше плътна и приглуши гласа му.

— Не бива да го викам, сър. Никак даже не бива. Всичко ще е наред, сър. То си е просто… проверка сър. Такъв е Редът в пощата, сър.

Внезапно Влаго осъзна значението на смешните шапки и усети, че се успокоява. Завързват ти очите и звучат заплашително… Ясни му бяха тези номера. Това беше просто форма на популярен мистицизъм. Всеки град на света си имаше своя Древен Окултен Орден На Верните И Достойни Синове На (някого си). Такива окултни организации неизменно се състояха от невзрачни хорица, убедени, че могат да се възползват от тайните на древните си предтечи за по два часа всеки четвъртък. Друга популярна заблуда сред тези хора беше, че изглеждат внушително в дългите си роби. Влаго нямаше съмнение, че е попаднал на местна разновидност — все пак, беше минал през десетки такива церемонии. Можеше да се обзаложи, че си имат и тайно ръкостискане. През годините беше научил повече тайни ръкостискания вероятно дори от боговете. След като установи с какво си има работа, Влаго окончателно се успокои — вероятно би го грозила по-голяма опасност, ако го оставят сам с банда пет годишни хлапета. Незаклейменият Човек… боже мили.

Той се остави да го поведат надолу по стълбите, а после го завъртяха. Ама разбира се, посвещаваният трябваше да изпитва страх, но на всички беше ясно, че всичко е на ужким. Щеше да звучи страшно и вероятно нямаше да е особено приятно изживяване, но нямаше да има реална опасност. Той си спомни случая, когато се беше присъединил към — как му беше името? О да, Мъжете на Браздата в някакво градче, заобиколено от зеленчукови ниви^[1]. Естествено бяха му завързали очите, бяха отприщили всички страховити шумове, които им хрумнаха, и после един глас в мрака беше му заповядал да стисне ръката на Стария Майстор. След което Влаго беше сигурен, че се е ръкувал с козе копито. Целта на упражнението беше, да успееш не напълниш гащите.

На следващия ден беше измъкнал осемдесет долара с измама от неколцина от новите си братя. Сега обаче случката не му се струваше чак толкова забавна.

Старите пощальони го водеха към Голямата зала. Той разпозна начинът, по който отекваха стъпките им. Косъмчетата на врата му настръхнаха, когато инстинктивно усети, че е заобиколен от още хора. А може би и не само хора — стори му се, че дочу приглушено ръмжене. Но това си беше в реда на нещата при такива церемонии — трябваше да звучи страшно. Номерът беше да не трепва, да се държи храбро и достойно.

Придружителите му се отдалечиха. След миг Влаго усети нечия ръка да сграбчва лакътя му.

— Аз съм, сър, изпитателно старши пощальон Грош, сър. Не се тревожете за нищичко сър. Аз ще съм вашият временен Настоятел, тази вечер.

Влаго въздъхна.

— Това наистина ли е нужно, г-н Грош? Аз все пак съм официално назначен на поста пощенски началник.

— Назначен все още не означава Заслужил, сър. Това че едно писмо е пуснато, все още не доказва, че е било успешно доставено.

— Какви ги говориш?

— Не мога да разкривам тайни на Незаклеймения Човек, сър — отвърна Грош хрисимо. — Но вие се справяте отлично засега, сър.

Влаго се постара гласът му да звучи приповдигнато.

— О, просто чудесно. И кое е най-лошото, което може да се случи сега?

Грош не отговори.

— Попитах…

— Опитвам се да преценя, сър — отвърна Грош. — Да видим… да. Най-лошият възможен изход е да изгубите всички пръсти на едната си ръка, да бъдете осакатен до живот и да си потрошите половината кокали. О, и в такъв случай, няма да приемат кандидатурата ви. Ама вие за нищо не се тревожете, сър, за нищичко!

Някъде пред тях и малко по-високо избумтя глас:

— Кой ни води Незаклеймения Човек?

Влаго чу как Грош прочисти гърлото си и се изненада, че когато старецът заговори, гласът му потрепери.

— Аз, изпитателно старши пощальон Толивър Грош, ви водя Незаклеймения Човек.

— Това, дето каза за кокалите беше само, за да ме стреснеш, нали? — изсъска му Влаго.

— И изправя ли се той Сред Нощен Мрак? — отново попита гласът заповедно.

— Сега вече да, Почитаеми Господарю! — щастливо извика в отговор Грош, а на Влаго прошепна — Старите момци са много доволни дето ни възстановихте надписа.

— Хубаво. Обаче тези натрошени кокали, които спомена…

— Тогава нека да направи Обиколката! — нареди гласът.

— Сега просто ще тръгнем напред сър, полекичка, точно така, спрете сега тука — Грош шушнеше напрегнато в ухото му.

— Слушай, всичко това е само, за да ме стресне, нали — продължи да настоява Влаго.

— Вие оставете тая работа на мен, сър — отвърна Грош шепнешком.

— Ама слушай… — опита отново Влаго, но качулката внезапно беше натикана в устата му.

— Нека надене Ботушите — продължи инструкциите бумтящият глас.

Влаго се удиви как гласът успяваше да предаде усещането за главни букви, но удивлението му беше удавено в тревогата да не се задави с качулката си.

— Има чифт ботуши точно пред вас, сър — дочу хриптящия глас на Грош. — Няма страшно, просто ги обуйте.

— Пхф! Добре, обаче слушай…

— Ботушите, сър, моля ви!

Влаго си събу обувките непохватно и нахлузи невидимите ботуши. Те се оказаха тежки като олово.

— Обиколката на Незаклеймения Човек е Трудна — избумтя пак гласът. — Нека продължи напред!

Влаго пристъпи наред, стъпи на нещо, което се изтъркаля, залюля се стремглаво напред и усети пронизваща болка, когато нещо метално удари кокалчетата на краката му.

Гласът оповести:

— Пощальони, каква е Първата Клетва?

От мрака гласовете се надигнаха в общ хор:

— Проклет да съм, не е за вярване какви боклуци зарязват хората в дворовете си — играчки, детски колички, градински инструменти… на какво ли няма да попаднеш в ранна тъмна утрин!

— Незаклейменият човек извика ли от болка? — попита гласът.

Влаго беше убеден, че си е строшил брадичката, докато Грош го изправяше на крака. Беше си строшил проклетата брадичка! Старецът му изсъска:

— Браво на вас, сър — а после повиши глас: — Той не издаде ни звук, Почитаеми Господарю, показа се твърд.

— Тогава нека поеме Чантата! — избумтя далечният глас. Влаго определено почваше да го мрази.

Невидими ръце преметнаха презрамка през врата му. Тежестта го преви на две.

— Пощенската Чанта е Тежка, но съвсем скоро ще Олекне! — отекна от стените.

Влаго не беше доволен — такива церемонии не трябваше да причиняват болка. Вярно, че този път го бяха предупредили, но той си мислеше, че това е само част от заплахите.

— Продължаваме, сър — побутна го Грош. — Не можете да спирате Обиколката на пощальона!

Влаго пристъпи напред много внимателно и усети, че нещо се изтъркаля встрани с потракване.

— Той не стъпи на Ролковите Кънки, Почитаеми Господарю! — тържествено оповести Грош.

Влаго, обнадежден, въпреки упоритата болка, направи още две колебливи крачки и чу поредното потракване, когато срита нещо друго с ботуша си.

— Безразсъдно Зарязаната Бирена Бутилка не го препъна! — гласът на Грош беше триумфиращ.

Влаго направи поредната крачка малко по-смело, стъпи на нещо хлъзгаво и усети как краката му хвръкват нагоре. Тупна тежко по гръб и главата му издрънча на пода. Беше убеден, че си е пукнал черепа.

— Пощальони, каква е Втората Клетва? — отекна гласът.

— Кучета! Дума да няма, всичките са отрепки! Ако не хапят, дрискат! А това е по-хлъзгаво от машинно масло!

Влаго успя да се изправи на колене, но главата му се въртеше.

— Точно тъй, точно тъй, не спирайте — Грош сграбчи лакътя му и сниши глас още повече. — Вас не ви плашат ни дъжд, ни слънце. Нали помните какво пишеше пред сградата.

— Г-жа Кейк? — измърмори Влаго, а после се опита да се сети дали беше написано дъжд или сняг. Или беше суграшица?

Той усети някакво раздвижване и след миг се преви над тежката чанта, когато някой го заля обилно с вода, а кофата го удари по главата.

Аха, значи дъжд е било. След това се поизправи, но веднага почувства, че във врата му пускат ледени късчета и за малко не изкрещя от внезапното им остро парване. Грош прошепна:

— По това време на годината няма как да намерим истински сняг, сър. Взехме ледените кубчета от моргата, ама вий не се тревожете, почти не са ги ползвали. Изобщо, за нищо не се тревожете!

— Проверете състоянието на пощата! — излая заповедния глас.

Грош пъхна ръка в чантата и от движението Влаго се завъртя около себе си. След това старчето измъкна едно писмо тържествуващо.

— Аз, изпитателно старши — о, извинете ме само за момент, Почитаеми Господарю… — Влаго усети, че Грош дръпва главата му надолу до нивото на устата си. — Все още ли съм на изпитателен срок или вече съм официално старши пощальон?

— Какво? О, да, да, съвсем официално. Със сигурност! — отвърна Влаго, докато в ботушите му се процеждаше ледена вода.

— Аз, старши пощальон Грош, заявявам, че пощата е напълно суха, Почитаеми Господарю! — извика старецът победоносно.

Когато заповедният глас заговори отново, в него се долавяше нотка на перверзно задоволство.

— Тогава… нека я достави!

Сред задушаващия мрак на качулката, Влаго усети, че естественият му радар за опасности се разпищя. Можеше да усети как невидимите наблюдатели се скупчват, за да имат по-добра видимост. Беше сигурен, че това вече не е само на ужким.

— Ама аз не съм се подготвил, да знаете — започна да увърта той.

— Хайде, хайде, внимавайте сега — изсъска му Грош. — Почти стигнахме. Точно пред вас има врата и на нея има пощенска кутия — ще му позволите ли да си поеме дъх, Почитаеми Господарю? Преди малко яко си цапардоса главата на пода…

— Да си поеме дъх, а братко Грош? Че да му подскажеш още туй-онуй, а? — гласът, водещ церемонията звучеше раздразнено.

— Почитаеми Господарю, според правилата на Незаклеймения Човек е разрешено… — подхвана Грош.

— Незаклейменият Човек изминава Обиколката сам, Толивър Грош! Ами че той не се кандидатира за младши пощальон, ами, нито даже за старши, никак даже! Направо пощенски началник решил да става, така, от раз. Тука не си играем на „Имате поща“, младши пощальон Грош! Ти ни придума да участваме, ама няма да ни разиграваш! Той трябва да докаже, че заслужава поста!

— Ще ме прощаваш, ама съм старши пощальон, много ти се моля! — озъби му се Грош.

— Ако той не си довърши обиколката, ще видиш старши пощальон през крив макарон, Толивър Грош.

— Да бе, а теб кой те направи Почитаем Господар, а, Джордж Аги? Ти си Почитаемият Господар, само щото успя да докопаш робата преди всички останали!

Гласът на Почитаемия Господар донякъде се смекчи:

— Ти си свестен тип, Толивър, ама всички тия приказки за истински началник, дето щял да се появи някой ден и да оправи всичко са просто… глупави. Огледай се само! Това място си е изживяло дните. Като всички нас. Но щом толкова настояваш, тогава ще караме точно според правилата!

— Ами хубаво, тогава! — съгласи се инатливо Грош.

— Ами хубаво, тогава! — отвърна Почитаемият Господар.

Междувременно Влаго недоумяваше — на кого му е притрябвало тайно общество на пощальони? Усети, че Грош отново се навежда към него и го чу да шепне:

— Само да приключим тука, ще им дам да се разберат. Съжалявам, сър. Просто пуснете писмото в кутията. Аз вярвам във вас.

И той отстъпи назад.

Сляп, зашеметен и кървящ, Влаго провлачи крака с ръце, протегнати напред. Напипа вратата и прокара пръсти по нея да потърси отвора на пощенската кутия. Накрая го намери само на стъпка над долния й край. Сега оставаше само да натика там писмото и да приключва с тоя цирк.

Но се сети, че това вече не беше игра. Не беше една от онези „церемонии“, където всички си знаеха, че Хари трябва само да произнесе правилните думи, за да бъде приет като най-новия член на Ордена на Шивачите на Дамаски. Тези хора се вземаха на сериозно.

От друга страна обаче трябваше просто да промуши писмо през отвор на пощенска кутия — това не беше кой знае какво предизвикателство, нали? Обаче, я чакай, на единия мъж, който го беше чакал на стълбите, не му ли липсваха върховете на пръстите?

Внезапно Влаго побесня. Усещането надделя дори над болката от насинената брадичка. Никой не можеше да го застави да продължи! Поне не беше длъжен да се съобразява с техните правила. Нещата в момента никак не изглеждаха розови, но тия стари глупаци не знаеха с кого си имат работа!

Той се изправи рязко, като се постара да не обръща внимание на болката, и дръпна качулката от главата си. Наоколо му беше тъмно, но мракът се нарушаваше от приглушената светлина на десетина фенера.

— Таквоз, ама той си махна качулката! — извика някой.

Влаго произнесе отчетливо:

— Незаклейменият Човек може да избере да остане в мрака, но пощальонът обича Светлината.

Беше подбрал гласа съвсем точно. Това беше ключът към хиляди измами. Човек просто трябваше да звучи, сякаш знае какво върши, сякаш той води парада. И макар да говореше пълни глупости, те бяха достоверно звучащи глупости.

Светлината на един фенер се позасили и един глас се оплака:

— Таквоз, това не го намирам никъде в книгата. Това от кога е част от церемонията?

Човек трябваше да съобразява бързо. Влаго уви качулката около едната си ръка и повдигна капачето на пощенската кутия. С другата ръка сграбчи някакво писмо от чантата, натика го през отвора и дръпна приспособената си ръкавица. Тя се разкъса, сякаш срязана от ножица.

— Пощальони, каква е третата Клетва — извика Грош победоносно. — Хайде сега, всички заедно, момчета: Проклет да съм, от какво ги правят тези капаци, от бръсначи ли?

Отговори му само недоволно мълчание.

— Ама той с’ беше ма’анал качулката — измърмори фигура в роба.

— Напротив — беше я намотал около ръката си! Покажете ми къде пише, че не може да прави така! — развика се Грош. — Казах ви! Точно него чакахме!

— Остава последното изпитание — каза Почитаемия Господар.

Грош се зае да протестира бурно.

— Какво си се заял с това финално изпитание, Джордж Аги, нали достави пощата! Ветинари го назначи пощенски началник и той измина Обиколката!

— Ветинари пък какво разбира от пощи? Да не би баща му или дядо му да са били пощальони? Виж само какви хора изпращаше преди този тук! Ти самият казваше, че до един са били нехранимайковци, без дори капка пощенско мастило в кръвта си.

— Да, ама съм сигурен, че този ще успее…

— Ще трябва да премине последното изпитание. Знаеш за какво говоря — заинати се Почитаемият Господар.

Грош възрази:

— Ама то ще си е чисто убийство. Не можете…

— Няма повече да повтарям, младежо, дръж си устата затворена! Е, г-н пощенски началник, ще минеш ли през най-страшното изпитание за всеки пощальон? Ще се изправиш ли срещу… — гласът направи драматична пауза, а може би се надяваше, че отнякъде ще прозвучи прокобна музика. — Врагът при Портата?

— Ще се изправя и ш’го надвия, щом туй се иска! — заяви Влаго.

Глупакът го беше нарекъл пощенски началник! Беше му се вързал. Ако звучиш, сякаш ти дърпаш конците, хората почват да ти вярват. И, разбира се, това „ш’го“ също прозвуча добре.

— О да, точно туй изискваме — прозвуча отново хорът от пощальони в роби.

Грош, който в момента беше само брадата сянка в мрака, изненада Влаго като взе ръката му и я разтърси.

— Съжалявам, г-н Мустак. Това никак не го очаквах. Те не играят честно. Ама на вас всичко ще ви е наред. Старши пощальон Грош няма да ви изостави.

Грош отдръпна ръка и Влаго усети някакъв дребен студен предмет на дланта си. Той го стисна в юмрук. Значи, не го бил очаквал, а?

— Добре, пощенски началник — обади се Почитаемият Господар. — Това изпитание е простичко. Всичко, което се иска от вас, е да се задържите на краката си една минута. Ясно? Момчета — бягайте!

Дочу се шумолене на роби, забързани стъпки и затръшване на врати. Влаго се намери съвсем сам насред сумрака, изпълнен с птичи аромати.

Какво още му бяха измислили? Той опита да се сети всички думи от надписа на сградата. Тролове? Дракони? Зелени неща със зъби? Той разтвори юмрук да погледне какво му беше оставил Грош.

Приличаше на малка свирка.

Някъде в мрака се отвори врата и пак се затвори бързо. Последва я далечния шум на бързо препускащи лапи.

Кучета.

Влаго се извърна и хукна към празната платформа. Тя нямаше да представлява голям проблем за кучетата, но поне докато стоеше върху нея, главите им щяха да се окажат в позиция удобна за ритане.

След това се дочу излайване и лицето му се разтегли в усмивка. Човек никога не забравяше този лай. Той не беше особено агресивен и нямаше нужда да бъде — издаваше го паст, способна да строши цял череп. Не ти трябва допълнително средство за всяване на ужас, ако имаш такива способности. Такива умения не остават скрити.

Това щеше да се окаже… иронично. Да не повярваш, че бяха успели да намерят истински Муштауцери!

Влаго изчака, докато можеше да види очите на кучетата, осветени от фенерите и тогава извика:

— Шлат!

Кучетата спряха и се втренчиха в него. Явно недоумяваха какво не е наред в тази картинка. Той въздъхна и се смъкна от платформата. После мина зад кучетата, сложи по една ръка на задницата на всяко и натисна надолу.

— Вижте сега, всички знаят, че женски Муштауцери никога не са били допускани извън родината. Така цената на породата си остава висока… Шлат казах!… и всяко кутре бива обучено на типичните за Муштауцер команди. Ето че разпознавате думите, набити в главата ви в старата родина, момчета. Шлат!

Кучетата се подчиниха и седнаха.

— Добри момчета.

Както казваше дядо му, щом се абстрахираш от способността им да ти откъснат крака с едно захапване, те всъщност се оказват много симпатични животни.

Той събра ръце и извика:

— Господа, вече можете да излезете! — той беше сигурен, че пощальоните се ослушват за агонизиращи викове. В далечината се отвори врата.

— Излезте спокойно!

Кучетата се обърнаха да огледат приближаващите мъже. От гърлата им се надигна тихо, непрекъснато ръмжене.

Сега Влаго имаше възможност да огледа мистичните Старейшини по-добре. Те естествено до един бяха облечени в роби — какъв таен орден би било без роби. Бяха дръпнали качулките си надолу и се виждаха шапките с козирки, украсени със скелет на гълъб, които се мъдреха на главите им.

— Да, ама ние видяхме, че Толивър ти пробута кучешката свирка… — подхвана един от мъжете^[2], като хвърляше нервни погледи към Муштауцерите.

— Това ли? О, не съм я ползвал. Само ги вбесява.

Пощальоните се взряха в послушно приседналите кучета.

— Ама те си седят там… — каза друг.

— Ако държите, могат и други неща да правят — уведоми ми ги Влаго сухо. — Само една думичка да им кажа.

— Ъм, ако не възразявате, отвън има няколко момци с намордници — уведоми го Грош, докато старейшините отстъпваха по-далече от кучетата. — Всеки пощальон се ужасява от кучета — то си ни е в кръвта.

— Уверявам ви, че моят глас ги държи в хватка, по-здрава от стомана — заяви Влаго.

Продължаваше с глупостите, но те несъмнено звучаха добре.

Ръмженето на едно от кучетата говореше, че то всеки момент ще се трансформира в торпедо със смъртоносна захапка на върха, затова Влаго го възпря.

— Водит! Съжалявам, господа, мисля, че ги изнервяте. Както вероятно знаете, те могат да надушат страха.

— Виж сега, ние много съжаляваме — гласът звучеше като да беше на Почитаемия Господар. — Ама трябваше да сме сигурни, нали разбираш?

— Значи тогава аз съм пощенският началник? — попита Влаго.

— О, абсолютно, сър. Никакви проблеми. Поздравления, о, пощенски началник!

Браво на него, помисли си Влаго, бързо схваща.

— Мисля че сега… — двойните врати в другия край на залата се отвориха.

През тях влезе г-н Помпа, понесъл голяма кутия. По принцип е трудно да отвориш двойна врата, докато и двете ти ръце са заети, но това не важи за големите. Те просто си минават и оставят на вратата да реши дали да си остане затворена или не.

Кучетата се изстреляха като ракети. Пощальоните хукнаха в обратна посока, като на свой ред се изкачиха на пиедестала зад Влаго със завидна за възрастта им бързина.

Г-н Помпа се понесе напред, стъпквайки остатъците от Обиколката. Той се залюля, когато кучетата се удариха в него, а после търпеливо остави кутията на пода, преди да вдигне по един пес във всяка ръка, като ги държеше за врата.

— Отвън Чакат Няколко Господа С Ръкавици И Изключително Дебели Одежди, Г-н Муштак. Казват, Че Работят За Г-н Хари Кинг. Питат Дали Сте Си Приключили Заниманията С Тези Кучета.

— Хари Кинг? — попита Влаго.

— Той е голяма клечка в търговията със скрап — обясни Грош. — Явно са взели кучетата назаем от него. Той ги пуска нощем из двора си.

— Явно не обича крадци, а?

— А, мисля, че няма нищо против някой крадец да се промъкне — спестява му нуждата да храни кучетата.

— Ха! Г-н Помпа, моля, отведете ги — Муштауцери. Беше се оказало толкова лесно.

Влаго наблюдаваше г-н Помпа, докато той се отдалечаваше с по едно скимтящо куче във всяка ръка и после пак се обърна към Грош.

— Бизнесът на г-н Кинг трябва да процъфтява щом може да си позволи да ползва Муштауцери като обикновени дворни кучета!

— Муштауцери? Хари Кинг? Ще ме прощавате сър, ама стария Хари няма и да си помисли да хвърли толкоз пари за натруфени чужбински песове, когато тук си имаме толкова помияри на разположение. Макар че може и да има някаква част Муштауцер в тях. Най-лошата част вероятно. Ама даже и чистокръвен Муштауцер няма да изкара дълго срещу някои от бесовете, дето върлуват по задните улички на тоя град. Някои от тях са отчасти крокодил!

Последва кратко мълчание и Влаго попита със задавен глас:

— Значи… тези определено не бяха вносни чистокръвни кучета, а?

— Можете да си заложите живота, сър — увери го Грош бодро. — Защо, проблем ли има?

— Какво? Ъмм… не. Никакъв.

— Изглеждате ми някак разочарован, сър. Или нещо такова.

— Добре съм, всичко е наред. Виж, определено трябва да се погрижа да си намеря чисти дрехи и нови обувки също няма да навредят…

Вратите се отвориха отново, този път не за да пропуснат кучетата, а г-н Помпа, който се върна и отново вдигна кутията, която носеше.

— Е, ами ний ще си ходим. Драго ми беше да се запознаем, г-н Мустак — каза Почитаемият Господар.

— И това ли беше? Няма ли нещо като официална церемония?

— О, Толивър е по тази част. Много ще се радвам, ако това място пак започне да работи, ама си знам, че в наши дни всички предпочитат семафорите. Младият Толивър си мисли, че пощата може да си върне предишната слава, ама той беше още хлапе, когато всичко се сгромоляса. Някои неща не могат да бъдат поправени, г-н Мустак. Можете да се наричате пощенски началник до посиняване, ама откъде ще я подхванете работата, че да оправите това старо място? Това е древно изкопаемо, сър, точно като нас.

— Шапката Ви, Сър — каза в този момент Помпа.

— Какво? — Влаго се извъртя към голема, който чакаше търпеливо до платформата с шапка в ръце.

Беше позлатена пощальонска фуражка със златни криле. Влаго я взе, и видя, че златото беше само боя, която се лющи, а крилете бяха от истински съсухрени гълъбови пера и едва не се разпаднаха, когато ги докосна. Докато големът я държеше сред слабата светлина, шапката приличаше на нещо, извадено от древна гробница. В ръцете на Влаго, тя беше напукана, воняща на таван и сипеща позлата.

От вътрешната страна имаше етикет с надпис „Болт и Ключ, военни и церемониални одежди, улица Прасковен пай, А-М, размер 7“.

— Има също чифт ботуши с крила — уведоми го г-н Помпа. — И нещо като еластично…

— Тая част няма да ви трябва! — побърза да го прекъсне Грош. — Къде намерихте тези неща? Ние ги търсим от години! Навсякъде преровихме.

— Бяха Под Пощата В Офиса На Пощенския Началник, Г-н Грош.

— Ама не може да са били там — запротестира Грош. — Прехвърляли сме писмата там десетки пъти! Виждал съм всеки сантиметър от пода в онази стая!

— Да, обаче днес поразместихме доста от пощата — призна Влаго.

— Съвсем Правилно — потвърди големът. — Г-н Муштак Падна През Тавана.

— А, значи той ги е намерил, а? Виждате ли, ето че пророчеството се сбъдва — Грош не беше на себе си от възторг.

— Няма никакво пророчество, Толивър — отряза го Почитаемият Господар, като клатеше глава тъжно. — Знам, че ти си убеден, ама да се надяваш, че ще се появи някой да оправи цялата бъркотия, не е същото като реално да съществува пророчество.

Грош не се предаваше.

— Писмата пак почнаха да говорят! Шепнат по цяла нощ. Четем им Постановленията, за да ги успокоим, както препоръча онзи магьосник.

— Да, ами, знаеш какво казвахме преди — човек трябва да е луд, за да работи тук! — отвърна Почитаемият Господар. — С всичко това е свършено, Толивър. Градът вече не се нуждае от нас.

Грош се обърна към Влаго.

— Сложете си шапката, г-н Мустак! Това си е знак от съдбата, дето вие я намерихте. Само я сложете и ще видите.

— Е, щом е толкова важно за всички… — измърмори Влаго и вдигна шапката над главата си, но се поколеба.

— Ама нали нищо няма да се случи? Щото денят ми до тук беше доста смахнат…

— Не, нищо няма да се случи — увери го Почитаемия Господар. — Никога нищо не се случва. Някога всички вярвахме, че ще се случи. Всеки път, когато някой ни обещаваше, че ще върне полилеите по местата им и ще разнесе пощата ние си мислехме, че може би това е то и този път наистина ще проработи. И ето че вие много зарадвахте младия Толивър като възстановихте надписа на сградата. Затова сега той е развълнуван и си вярва, че този път нещата ще се случат наистина. Ама никога нищо не става, защото това място е прокълнато.

— Хм, имате предвид именно „прокълнато“, а не „проклето“, а?

— Точно тъй, сър, с тегнещо над него проклятие. Ама вие си сложете шапката. Ако не друго, поне ще ви пази от дъжд.

Влаго пак понечи да си сложи шапката, но в този момент осъзна, че старите пощальони бавничко отстъпват назад.

— Вие не сте сигурни! — развика им се той и размаха пръст. — Изобщо не сте сигурни, всичките до един! Имате съмнения, че може би все пак този път ще се получи. Не можете да ме заблудите, виждам как сте затаили дъх! Надеждата е ужасно нещо, господа!

След това той все пак постави шапката на главата си.

— Усещате ли нещо? — попита Грош след малко.

— Ами, малко… ми драска — отвърна Влаго.

— Това дали не може да е усещането от някаква мистична сила, която се излъчва от вас — Грош звучеше отчаяно.

— Не ми се вярва. Съжалявам.

— Повечето пощенски началници, за които съм работил мразеха да носят това нещо — каза Почитаемият Господар, докато всички видимо си отдъхнаха. — Вие поне сте достатъчно висок. Пощенски началник Аткинсън беше метър и петдесет и два и с тая шапка приличаше на квачка.

После той потупа Влаго по рамото.

— Не се тормози, момче, направи, каквото можа.

Върху главата му тупна плик. Той го изтръска и след миг още един падна на рамото му и се изплъзна от там.

Навсякъде около събралите се започнаха да падат пликове, подобно на дъжд от риба, след преминаване на торнадо.

Влаго погледна нагоре. Писмата се изсипваха някъде от мрака и броят им постепенно се увеличаваше.

— Станли? Ти ли си играеш там горе? — провикна се Грош, почти изцяло скрит сред падащите пликове.

— Винаги съм казвала, че таваните не са достатъчно издръжливи — изпъшка Почитаемият Господар. — Просто още една пощенска виелица. Вдигнахме твърде много шум и ги разстроихме. Давайте да се махаме от тук, докато можем.

— Изгасете тия фенери, те не са обезопасени! — извика им Грош.

— Е, как ще си намерим пътя в мрака, момко!

— Да не предпочитате пътят ви да бъде осветен от горящия покрив?

Фенерите примигнаха и, когато ги обгърна мракът Влаго фон Мустак най-после забеляза думите, които висяха във въздуха точно пред очите му. Невидима писалка се въртеше и извиваше, и оставяше след себе си думи, излъчващи синя светлина.

Влаго фон Мустак! — изписаха думите.

— Ъ… да?

Ти си пощенският началник!

— Ама вижте, аз не съм човекът, който ви трябва!

Влаго фон Мустак, при дадените обстоятелства, Всеки ще свърши работа!

— Ама… ама… аз не съм достоен!

Най-добре побързай да станеш достоен, Влаго фон Мустак! Върни светлината! Отвори вратите! Не спирай вестоносците да изпълнят своя дълг!

Влаго погледна надолу към златистата светлина, извиваща се около ходилата му. Тя блещукаше по върховете на пръстите му и започна да го изпълва като добро вино. Той усети, че краката му се отлепят от пода, когато думите го повдигнаха и го завъртяха внимателно.

В началото беше Словото, но какво е словото без своя вестоносец, Влаго фон Мустак? Ти си пощенският началник!

— Аз съм пощенският началник — извика Влаго.

Пощата трябва да се раздвижи, Влаго фон Мустак! Твърде дълго се задържахме тук.

— Аз ще раздвижа пощата!

Ти ще ни избавиш от този ад?

— Да! Да!

Влаго фон Мустак?

— Да?

Думите го връхлетяха като вихрушка, завъртяха пликовете в искрящата светлина и разтресоха сградата до основи.

Достави ни!