Тери Пратчет
Пощенски гамбит (11)

Глава десета
Изгарящи думи

В която Станли запазва спокойствие — Героизмът на Влаго — Издирването на котки никога не е добра идея — Нещо в мрака — Среща с г-н Грайл — Огън и вода — Г-н Мустак сътрудничи на стражата — Танц на ръба на лудостта — Г-н Мустак оценява религията — Време на възможности — Шнолата за коса на г-ца Макалариат — Чудото

Писмата горяха.

Част от тавана се срути и добави още писма в пламъците. Огънят вече обхващаше горните етажи. Докато Станли влачеше г-н Грош по пода, отгоре се откърти още една голяма част от мазилката и се разби на плочите, а писмата, които се изсипваха след нея, вече бяха в пламъци. Дим, гъст като супа, се кълбеше под високия таван. Станли изтегли стареца до съблекалнята и го сложи на леглото му. Той не пропусна да прибере и златната шапка, защото беше сигурен, че г-н Мустак много ще се ядоса, ако я изгуби. След това той затвори вратата и смъкна от рафта над леглото на Грош Книга Постановления. След това запрелиства страниците методично, докато откри отметката, която беше оставил там само преди минута, на раздел Как да постъпим в случай на пожар.

Станли винаги следваше правилата. Ужасни неща се случваха, ако човек не спазваше правилата.

До тук той беше отметнал точка 1: При установяване наличието на пожар, запазете спокойствие.

Затова сега премина към точка 2: Извикайте „Пожар!“ високо и ясно.

— Пожар! — извика той и отметна точка 2 с молива си.

Следваше точка 3: Ако е възможно, опитайте да потушите огъня.

Станли отиде до вратата и я отвори. Пламъци и дим се втурнаха в стаята на талази. Той ги разглежда съсредоточено за момент, а после поклати глава и затвори вратата.

Точка 4 гласеше: Ако се окажете притиснати от огъня, потърсете изход. Не отваряйте врати, ако усетите че са горещи. Не използвайте стълбите, ако те горят. Ако не намирате никакъв изход, запазете спокойствие и изчакайте а) спасители или б) смърт.

Това беше в общи линии. Светът на топлийките беше простичък и Станли го познаваше, както златна рибка познава аквариума си, но всичко останало беше ужасно сложно и затова беше важно да се спазват правилата.

Той погледна нагоре към зацапаните малки прозорци. Те бяха твърде тесни, за да успеят да се измъкнат през тях, пък и многобройните слоеве боя, нанесени един върху друг, на практика ги бяха заварили към рамките им. След като не можеше да отвори прозорец, Станли внимателно счупи едно стъкло, за да влезе малко въздух. След това записа стъклото в книгата за нанесени повреди.

Г-н Грош все още дишаше, макар от гърдите му да се разнасяше неприятен бълбукащ звук. В съблекалнята имаше Аптечка, защото Постановленията го изискваха, но тя съдържаше само малко парче марля, шишенце с нещо черно и лепкаво и резервните зъби на г-н Грош. Г-н Грош му беше забранил да пипа домашно приготвените лекарства и понеже не беше необичайно някое от тях да се взриви нощем, Станли чинно следваше това правило.

В Постановленията не се казваше: „Ако ви връхлети грамадно пищящо създание цапардосайте го здраво през устата с кесийка топлийки“ и Станли се зачуди дали да го запише в книгата. После обаче реши, че това ще е унищожаване на пощенска собственост, а такова нещо можеше да му докара неприятности.

След като беше опитал безрезултатно всички останали посоки на действие, Станли седна и запази спокойствие.

 

 

Писмата валяха над града леко като сняг. От пропукания покрив на пощата изригваше фонтан от пукащи пламъци и част от писмата все още горяха, когато достигнеха земята. Някои бяха напълно овъглени и по тях пробягваха искри, иронично напомнящи умиращото мастило. Други — всъщност доста други — бяха се понесли над града незасегнати от огъня и сега се спускаха надолу в леки спирали, все едно съобщения изпратени от някой изключително претенциозен бог.

Влаго си раздра сакото докато си пробиваше път през навалицата.

— Хората вероятно са се измъкнали — каза г-ца Добродуш, която потракваше до него.

— Мислите ли? — попита Влаго.

— Ако трябва да съм честна, най-вероятно не. Не и ако това е дело на Злат. Съжалявам, не ме бива много да утешавам.

Влаго спря и се опита да прецени ситуацията. Пламъците се издигаха от покрива в единия край на сградата. Входната врата и цялата лява част изглеждаха незасегнати. Влаго обаче знаеше, че огънят е подла гадина. Той си тлее и чака търпеливо, докато някой отвори врата да провери как върви. Тогава огънят си поема мощно дъх и ти заварява очните ябълки към черепа.

— Най-добре да вляза вътре — каза Влаго и после добави. — Ъм… няма ли да кажете нещо като: „Не, недейте, няма нужда да проявявате чак такава смелост“?

Група хора бяха организирали верига с кофи и подаваха вода от близък фонтан. Със същия успех някой можеше да пробва да плюе по слънцето.

Г-ца Добродуш хвана едно горящо писмо във въздуха, запали си цигарата с него и пое дима.

— Не, недейте, няма нужда да проявявате чак такава смелост — каза тя. — Така добре ли е? Ако все пак решите да влезете, отляво изглежда е чисто. Пазете се обаче. Говори се, че Злат държи на служба вампир. От дивите.

— Аха. Но пък огънят ги убива, нали? — Влаго отчаяно търсеше нещо положително в цялата ситуация.

— Огънят убива всичко, г-н Мустак — каза г-ца Добродуш. — Убива всичко.

Тя го сграбчи за ушите и му залепи голяма целувка. Наистина беше като да целунеш пепелник, но пак беше приятно.

— Като цяло, бих предпочела да се измъкнете от там жив — каза тя тихо. — Сигурен ли сте, че не искате да изчакате? Момчетата скоро ще са тук.

— Големите? Те са в почивка!

— Да но трябва да се подчиняват на своята Повеля. Огънят означава, че има хора в опасност. Те ще го подушат и ще са тук до минути, вярвайте ми.

Влаго се поколеба, загледан в лицето й. А хората пък се бяха загледали в него. Беше наложително да влезе в сградата. Противното не се връзваше с персонажа на пощенския началник. Проклет да е Ветинари!

Той поклати глава, обърна се и се затича към вратата. Най-добре да не мисли какво прави. Да не мисли колко глупаво постъпва. Опипа врата… сякаш беше хладна. Отвори я внимателно… отвътре го лъхна въздушна струя, но не последва експлозия. Голямата зала беше осветена от пламъците, но те бяха високо над главата му и, ако се движеше внимателно и избягваше препятствията, щеше да се добере до врата към съблекалнята.

Той я отвори с ритник.

Станли вдигна поглед към него от марките си.

— Здравейте, г-н Мустак — поздрави го той. — Аз запазих спокойствие. Но мисля, че г-н Грош не се чувства добре.

Старецът лежеше на леглото си и не изглеждаше да чувства, каквото и да било.

— Какво се е случило с него? — попита Влаго като го повдигна внимателно. Г-н Грош беше кожа и кости.

— Беше нещо като голяма птица, ама аз го прогоних — обясни Станли. — Ударих го през устата с кесийка топлийки. Аз… имах Малък Момент, сър.

— Ами добре тогава. Можеш ли да ме последваш?

— Само да взема марките. И кутията с парите. Г-н Грош я държи под леглото си на сигурно място — после момчето засия. — А ето и шапката ви. Аз запазих спокойствие.

— Браво на теб. Сега гледай да вървиш плътно след мен, разбра ли?

— А какво ще стане с г-н Писанчо, г-н Мустак? — внезапно се разтревожи Станли.

В залата отвън се чу трясък и пукотът на огъня се усили.

— Кой? Г-н Пис… Котката? Майнат… — Влаго съобрази с кого разговаря. — Той сигурно вече е отвън и доволно си хапва печен плъх. Хайде тръгвай де.

— Ама той е пощенска котка! — възрази Станли. — Никога не е излизал навън.

Обзалагам се, че тази вечер се е престрашил, помисли си Влаго. Но в гласа на младежа се усещаше надигащата се паника.

— Нека да изведем г-н Грош от тук — каза той, като се измъкваше през вратата със стареца на ръце. — После аз ще се върна за Пис…

Една горяща греда се строполи насред залата и изпрати рой искри и горящи пликове в спирала нагоре към основната огнена маса. С рев този възходящ огнен водопад, същинска стена от пламъци, се издигна през всички етажи и изхвърча през покрива. Това беше съпроводено с грохот. Огънят беснееше свободен и се стараеше да извлече всичко възможно от свободата си.

Част от Влаго фон Мустак се радваше да се отърве от това място. Но друга една нова притеснителна част си мислеше: Нещата бяха почнали да се подреждат. Всичко вървеше добре. Марките наистина щяха да проработят. Беше почти толкова приятно, колкото живота извън закона, само дето не вършиш престъпления. Беше забавно.

— Хайде, Станли! — сопна му се Влаго, като обърна гръб на ужасната гледка и пленителните мисли. Момчето го последва неохотно, като викаше проклетата котка, чак докато се измъкнаха навън.

Въздухът отвън го преряза като с нож, но пък тълпата бурно го аплодира и после блесна светкавица, която Влаго вече от опит знаеше, че няма да му донесе нищо добро.

— Добра вечер, гозподин Музтак — радостно го приветства Ото Вик. — Дума да няма, ако ни трябват новини, дозтатъчно е просто да ви зледваме.

Влаго не му обърна внимание, а си проправи път до г-ца Добродуш, която, той не пропусна да забележи, не си беше точно изгубила ума от тревога.

— Има ли лечебница в този град? Или изобщо свестен лекар?

— Сещам се за безплатната болница Лейди Сибил — каза г-ца Добродуш.

— Там вършат ли добра работа?

— Някои хора не умират.

— Толкова са добри, значи? Закарайте го там веднага! Аз трябва да се върна за котката!

— Вие ще се върнете там вътре, за една котка?

— Ама той е г-н Писанчо — отвърна Станли разпалено. — Той е роден в пощенската станция.

— Няма смисъл да се спори с него — Влаго се обърна пак към сградата. — Погрижете се за г-н Грош, моля.

Г-ца Добродуш погледна надолу към изцапаната с кръв риза на мъжа.

— Изглежда някакво създание се е опитало да го… — подхвана тя.

— Нещо е паднало върху него — прекъсна я Влаго.

— Това не може да е причинило…

— Нещо е паднало върху него — натърти пак Влаго. — Това се е случило.

Тя го погледна в лицето и се съгласи.

— Добре. Нещо е паднало върху него. Нещо с големи нокти.

— Не, отломък от греда с множество пирони, стърчащи от нея, нещо такова. Съвсем очевидно така е станало.

— Очевидно значи?

— Именно, очевидно, това се е случило — каза Влаго и се отдалечи преди да последват още въпроси.

Нямаше смисъл да замесват стражата, разсъждаваше Влаго докато бързаше към вратата. Те ще се скупчат наоколо, той нямаше да може да отговори на въпросите им, а по негови наблюдения стражниците много държаха непременно да арестуват някого. „Защо смятате, че е бил Грабльо Злат, г-н… Мустак ли казахте? О, просто имате такова чувство? Това е своеобразен ваш талант? Странна работа и на нас понякога ни идват такива чувства. Лицето ви ми се струва много познато, г-н Мустак. Откъде казахте, че сте?“.

Не, нямаше смисъл да се привлича вниманието на стражата. Те можеха да създадат неприятности.

Един прозорец по горните етажи се взриви навън и пламъците плъзнаха нагоре по покрива. Влаго се сниши в рамката на вратата, когато отгоре се посипа стъкло. Що се отнася до Писанчо… ами, явно трябваше да намери проклетата котка. Ако не успееше лошо му се пишеше. Ако не рискуваше поне известна част от живота си и, ако не опърлеше поне някой крайник, нямаше да може да живее със себе си.

Нима тази мисъл наистина се беше родила в неговата глава?

О, богове. Ето че си беше изгубил ума. Не помнеше кога точно се е сдобил с ум, но сега категорично усещаше, че е изчезнал. Това се случва, като почнеш да живееш на заплата. И не беше ли го предупредил дядо му да стои настрана от жени, нервни като обръсната маймуна? Всъщност, май не беше споменавал такова нещо, понеже интересите му се свеждаха предимно до кучета и бира, но определено е трябвало да го предупреди.

Споменът за раните на г-н Грош не спираше да тормози въображението му. Изглежда някой с големи нокти беше замахнал към гърдите на стареца и само дебелата униформа е попречила да го разпори. Такова нещо не беше присъщо на вампир. Те не действаха толкова мърляво нито биха похабили храната по такъв начин. Въпреки това Влаго се въоръжи с отломък от строшен стол. Беше отлично заострен. А най-хубавото на подхода „кол в сърцето“ беше, че убива всички, не само вампирите.

Още части от тавана бяха пропаднали на пода, но Влаго успяваше да се промъкне между отломките. Главните стълби бяха в близкия край на залата и засега не бяха засегнати от огъня, но димът се стелеше по тях като килим. В другия край на залата, където бяха струпани камарите стари писма, огънят беснееше.

Той вече не чуваше гласът ни писмата. Съжалявам, помисли си Влаго, направих всичко по силите си. Не е моя вината…

Добре, сега какво? Можеше поне да си вземе кутията от офиса. Щеше да е жалко да изгори. Някои от химикалите, които съдържаше, се намираха изключително трудно.

Офисът беше задръстен с дим. Той измъкна кутията изпод бюрото си и тогава забеляза златния костюм, висящ на закачалката. Трябваше да го вземе, нали така? Не можеше просто да го остави да изгори. Нямаше как да обясни защо се е върнал за кутията, но виж, костюмът му беше… необходим. Писанчо не се виждаше никъде. Трябва да се беше измъкнал. Нямаше ли такова правило, че котките напускат потъващите кораби? Или това беше за плъховете? Е, ами тогава котките не биха ли последвали плъховете? Така или иначе, дим се процеждаше през дъските на пода и се носеше надолу от горните етажи, така че нямаше никакво време да се мотае. Беше потърсил котката на всички логични места. Нямаше логика да я търси там, където тонове горяща хартия можеше да му се изсипят на главата.

Това беше отлична стратегия, която рухна в момента, в който видя котаракът долу в залата. Той го разглеждаше с интерес.

— Писанчо! — извика Влаго, но много му се щеше да не го беше правил. Има имена, които просто не върви да се крещят в горяща сграда.

Котката го погледна и се отдалечи с лека стъпка. Влаго я последва като сипеше проклятия и я видя да изчезва надолу към подземието.

Котките са интелигенти създания, нали така? Значи някъде там сигурно имаше друг изход навън… трябваше да има…

Влаго дори не погледна нагоре, когато чу пропукването на дърво над главата си. Вместо това се втурна надолу като вземаше стъпалата по пет наведнъж. Ако съдеше по звука, голяма част от сградата се строполи на пода зад гърба му и порой искри се втурнаха надолу в прохода към подземието, като му опърлиха врата.

Значи, нямаше връщане назад. Но пък в подземията имаше шахти за въглища, които се отварят навън и други подобни, нали така? И бяха хладни и безопасни и…

… идеалното място да се скриеш и да си ближеш раните, ако някой ти напълни устата с топлийки.

Въображението е ужасен спътник.

Тя беше споменала вампир. А Станли каза, че е ударил нещо като „голяма птица“ с кесията топлийки. Станли Унищожителят на вампири с топлийки. Човек не би могъл да си го представи, ако не беше виждал Станли в един от неговите, както г-н Грош ги наричаше, Малки Моменти.

Все пак, вероятно не би било възможно да се убие вампир с топлийки…

Именно след подобна мисъл човек осъзнава, че колкото и да се оглежда зад себе си, не може да гледа във всички посоки едновременно, все нещо остава зад него. Влаго залепи гръб о студената каменна стена и се плъзна встрани докато стената свърши и усети зад себе си рамка на врата.

От там се процеждаше синкавото сияние на Сортировачката.

Влаго надникна в помещението и видя, че Писанчо се е свил точно под машината.

— Напълно типично за котка — каза си той като се взираше в сенките. — Хайде, Писанчо, ела при чичо Влаго. Моля те?

Той въздъхна, закачи костюма на старите полици за сортирани писма и коленичи на пода. Как се взема котка в ръце? Не му се беше случвало преди. В кучкарника, където дядо му развъждаше муштауцери, не се свъртаха много котки. Ако се появеше някоя, тя обикновено служеше като ордьовър.

Той протегна ръка към котката и тя веднага сви уши и му изсъска.

— Да не искаш да се изпечеш тук долу? — подкани я Влаго. — Без нокти, моля.

Котката почна да ръмжи и Влаго осъзна, че тя всъщност не гледа директно в него.

— Добър Писанчо — каза той като усещаше ужасът да се надига в гърдите му.

Едно от основните правила при ориентиране във враждебна среда беше: да не ти пука за котката. И ето че средата внезапно беше станала подчертано враждебна.

Друго важно правило в такава ситуация: не се обръщай бавно да погледнеш зад гърба си. Защото там, разбира се, нещо те дебне. Не е котката. Майната й на котката. Нещо съвсем друго.

Той се изправи и стисна здраво дървения кол с две ръце. Трябва да е точно зад мен, нали? Естествено, че проклетото нещо е точно зад проклетия ми гръб! Ама, разбира се! Къде другаде би могло да бъде!

Чувството за страх му напомняше чувството, което го обземаше, когато някой „клиент“ оглеждаше стъкления „диамант“. Моментът се проточваше, всичките му сетива се изостряха и в устата си усещаше метален вкус.

Не се обръщай бавно. Обърни се със замах.

Той се извъртя, изкрещя и замахна. Дървеният кол се удари в нещо, което почти не помръдна.

Дълго бледо лице му се ухили в синкавата светлина. При това се показаха няколко реда остри зъби.

— Пропусна и двете ми сърца — каза г-н Грайл, като плюеше кръв.

Влаго отскочи назад в момента, в който тънка ръка с остри нокти изплющя във въздуха, но задържа кола пред себе си, като го използваше да държи създанието на разстояние.

Банши, помисли си той. О, по дяволите…

Когато Грайл помръдна, черната му кожена пелерина за момент се разтвори и разкри тънката като скелет фигура под нея. Вероятно беше от полза да се знае че въпросната пелерина са всъщност крила. Баншите бяха единственият хуманоиден вид, който в хода на еволюцията си беше добил способността да лети. Вероятно понеже живееха някъде в дън горите тилилейски, където им се налагаше да ловуват летящи катерици и подобни. Беше интересно също да се знае причината, поради която се считаше, че вик на банши предвещава смърт, макар че нямаше особено полза от това знание.

Викът означаваше, че някой банши е по следите ти. И няма смисъл да се оглеждаш зад гърба си. Защото той е над главата ти.

Не се срещаха много диви екземпляри, дори в Юбервалд. Но Влаго помнеше съветите на хора, които бяха оцелели след среща с банши. Трябва да се пазиш от устата му — зъбите са зловещи. Не се опитвай да го удряш в гърдите — летателните мускули са твърди като броня. Баншите не са много силни, но сухожилията им са като стоманени кабели и в комбинация с дългите ръце, могат спокойно да ти отнесат главата…

Писанчо се сви още по-навътре под Сортиращата машина с вой. Грайл отново замахна към Влаго и го последва, когато той отстъпи.

… но вратът им може да се прекърши лесно, ако успееш да се приближиш достатъчно и когато надават своя крясък, се налага да затворят очи.

Грайл пристъпваше напред и въртеше глава лудо. Влаго вече нямаше накъде да отстъпва, затова хвърли дървения кол и вдигна ръце.

— Добре, предавам се. Гледай само да ме довършиш по-бързо.

Създанието постоянно хвърляше поглед към златния костюм. По това баншите много приличаха на свраките — умираха си за лъскави неща.

Влаго проследи погледа му и обясни любезно:

— Ще ми трябва за по-късно — имам излизане тази вечер.

Грайл се поколеба. Той беше ранен, дезориентиран и беше ял противни гълъби. Искаше само да се измъкне навън високо в хладното небе. Тук всичко беше прекалено сложно. Имаше прекалено много миризми, твърде много мишени, върху които да се съсредоточи.

За баншите най-важен беше моментът на атаката, когато се хвърляха напред с все зъби, нокти и телесна маса. Грайл обаче пристъпваше несигурно напред-назад и се опитваше да реши как да постъпи. Нямаше достатъчно място да разпери крила, не можеше да се измъкне от тук, но пък плячката беше точно пред него… инстинкт, емоции и някаква бегла рационална мисъл се бореха в прегрялата му глава.

Накрая инстинктът спечели. Спускането напред с протегнати нокти беше вършило работа на баншите милиони години. Защо да не проработи и сега?

Той отметна глава, изкрещя и се хвърли напред.

Влаго направи същото, но сви глава, за да избегне дългите ръце. Това не беше обичайно поведение за плячка: тя трябваше или да се е свила на кълбо или да бяга. Вместо това рамото на Влаго го удари в гърдите.

Създанието беше изключително леко.

Влаго усети един нокът да се впива в ръката му тъкмо преди да метне Грайл върху Сортировачката и самият той да се хвърли на пода. В един ужасен миг си помисли, че може би е пропуснал колелото и, че създанието ще се изправи отново, но след малко вбесеният г-н Грайл спря да се извива и се чу нещо като…

… блоп…

… последвано от тишина.

Влаго остана да лежи на хладния камък докато сърцето му забави ритъм до там, че се различаваха отделни удари. Както си лежеше, той усещаше, че нещо лепкаво се стича отстрани по машината. Изправи се бавно, олюлявайки се и огледа останките на създанието. Ако беше професионален герой щеше да каже нещо като „Дадох му да се разбере“. Но понеже героизмът не му беше присъщ, вместо това той повърна. Тялото явно не функционира правилно, когато съществени негови части не споделят същата време-пространствена рамка, като останалите части, но определено изглеждаше по-живописно.

Като притискаше окървавената си ръка към тялото, Влаго се наведе и потърси г-н Писанчо под машина.

Налагаше се да изведе котката оттук, помисли си той смътно. Това просто трябваше да се случи. Човек, който се втурва в горяща сграда, за да спаси една тъпа котка и успее да се измъкне от там с котката на ръце е герой, макар и не особено интелигентен герой. Ако обаче излезе с празни ръце, е просто идиот.

Приглушен трясък над главата му подсказа, че сградата продължава да се руши. Въздухът беше като в пещ.

Писанчо се отдръпна от протегнатата му ръка.

— Слушай — изръмжа му Влаго, — необходимо е героят да излезе с котката в ръце. Никъде не се казва, че котката непременно трябва да е жива…

Той се стрелна напред, сграбчи животното и го извлачи изпод машината.

— Добре — възкликна и взе костюма си в другата ръка. По него бяха попаднали няколко бучки банши, но си помисли разсеяно, че вероятно има някакъв начин да се отстранят.

Затътри се към коридора. И в двете посоки пътят беше отрязан от огнена стена, а Писанчо избра точно този момент да впие всичките си нокти в ръката му.

— Ох — каза си Влаго. — А дотук вървеше толкова добре…

— Г-н Муштак! Добре Ли Сте, Г-н Муштак?

 

 

Големите се справяха с пожара като отнемаха от него самият огън. Изваждаха от горящата сграда всичко, което гореше. При това с хирургическа точност. Скупчваха се по краищата на огъня и го лишаваха от предмети, които горят. Обграждаха пламъците, притискаха ги и после ги стъпкваха до смърт.

Големите можеха да оцелеят в течна лава и разтопено желязо. Дори да бяха в състояние да изпитват страх, един обикновен градски пожар нямаше да ги изплаши.

Ярко червени ръце отместиха нажежените отломки от стълбите. Влаго погледна нагоре и установи, че равномерният огнен пейзаж е нарушен от тялото на г-н Помпа. Той сияеше ярко оранжев. Дребни прашинки, полепнали по глината му, съскаха и тлееха.

— Радвам Се Да ви видя, Г-н Муштак! — избумтя големът жизнерадостно, като захвърли една пращяща греда настрани. — Разчистихме Ви Проход До Външната Врата! Най-Добре Побързайте!

— Ъм… благодаря! — изкрещя Влаго, за да надвика ревът на пламъците.

Отвън наистина го чакаше разчистен участък, отвеждащ чак до примамливо отворената хладна врата. В далечния края на залата други големи спокойно изхвърляха горящия паркет навън през дупка в стената, без изобщо да се трогват от огнените стълбове, танцуващи около тях.

Горещината беше нетърпима. Влаго присви глава, стисна ужасената котка пред гърдите си и се втурна напред, понеже усети, че вратът му ще пламне всеки момент.

От там насетне всичко се сля в един спомен. Трясък високо над главите им. Металическо избумтяване. Ангамарад поглежда нагоре, а съобщението, прикрепено към ярко червената му ръка, сияе в огнено жълто. Десет хиляди тона дъждовна вода се изсипват надолу сякаш на забавен кадър. Студената вода се блъсва в нажежения голем…

… експлозия…

Пламъците стихнаха, звуците заглъхнаха, светлината изчезна.

 

 

— АНГАМАРАД.

Ангамарад погледна ръцете си. Нямаше глина, само чиста, абсолютна, изпепеляваща жарава, която някак успяваше да оформи пръсти.

— АНГАМАРАД, повтори ехтящият глас.

— Изгубил Съм Глината Си — каза големът.

— ДА — потвърди Смърт. — ТОВА Е ОБИЧАЙНО. ТИ СИ МЪРТЪВ. СМАЗАН. ВЗРИВИ СЕ НА МИЛИОН ПАРЧЕТА.

— Тогава Кой Сега Слуша Повелята?

— ВСИЧКО ОСТАНАЛО ОТ ТВОЯТА ЛИЧНОСТ, КОЕТО НЕ БЕШЕ ГЛИНА.

— Ще Ми Заповядаш Ли Нещо? — попита остатъкът от личността на Анагамарад.

— ПО-СКОРО НЕ. НАМИРАШ СЕ НА МЯСТО, КЪДЕТО ВЕЧЕ НИКОЙ НЯМА ДА ТИ КАЗВА КАКВО ДА ПРАВИШ.

— Какво Да Правя Сега?

— СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ НЕ ЧУ ПОСЛЕДНАТА МИ ЗАБЕЛЕЖКА.

Ангамарад седна. Това място доста му напомняше океанското дъно, само дето тук под краката си имаше пясък, а не тиня.

— ОБИКНОВЕНО ХОРАТА РЕШАВАТ ДА ПРОДЪЛЖАТ НАПРЕД — подсказа му Смърт. — ПРЕМИНАВАТ В ОТВЪДНОТО.

— Аз Смятам Да Остана Тук.

— ТУК? НО ТУК НЯМА НИЩО — каза Смърт.

— Да, Знам — отвърна големът. — Идеално Е. Аз Съм Свободен.

 

 

В два сутринта започна да вали.

Можеше и да е по-зле. Можеше да валят змии или дъждът да бъде киселинен.

Някои от стените бяха оцелели и крепяха малка част от покрива. Това означаваше, че все още е налице някаква сграда.

Влаго и г-ца Добродуш седяха на топлите развалини пред съблекалнята, която беше кажи-речи единствената оцеляла стая с всички характеристики на стая. Големите бяха стъпкали остатъка от огъня, бяха подпрели останките да не рухнат и после тихо се бяха оттеглили да продължат да доказват, че не са чукове до залез слънце.

Г-ца Добродуш държеше полу-разтопена бронзова плочка в ръце и я въртеше насам-натам.

— Осемнадесет хиляди години — прошепна тя.

— Това беше резервоарът за дъждовна вода — каза Влаго с отсъстващ поглед.

— Огън и вода — мърмореше си тя. — Но не и двете заедно.

— Не може ли… да се изпече наново или нещо такова? — още докато го казваше, Влаго осъзнаваше, че предложението е безнадеждно. Той беше видял големите да събират остатъците.

— Не е останало достатъчно. Само прах, смесена с всичко останало — каза г-ца Добродуш. — Той искаше само да бъде полезен.

Влаго погледна останките от писмата. Потопът беше превърнал овъглената хартия в каша и я беше натикал във всеки възможен ъгъл.

Те искаха само да бъдат доставени, помисли си той. В такива моменти девет хиляди години престой на морското дъно му се струваха примамливи.

— Той се канеше да чака докато вселената измине пълен кръг, знаехте ли?

— Да, вие ми казахте — отвърна Влаго.

Нищо не мирише по-тъжно от влажна обгоряла хартия, помисли си той. Миризмата сякаш казваше: Това е Краят.

— Ветинари няма да възстанови сградата, да знаете — продължаваше г-ца Добродуш. — Злат ще намери хора, които да се развикат, че това са пари от хазната хвърлени на вятъра. Той има приятели. Хора, които му дължат пари и услуги. Бива го да трупа такива приятели.

— Точно Злат стои зад пожара — каза Влаго. — Беше шокиран, когато ме вида в ресторанта. Очаквал е да бъда тук.

— Никога няма да успеете да го докажете.

Влаго се съгласи тихо в размътената си от дима глава. Стражата се беше появила много по-бързо, отколкото Влаго очакваше от градски полицаи. И наистина бяха довели върколак със себе си. Повечето хора вероятно го виждаха като великолепно на вид куче, но ако човек беше израсъл в Юбервалд с дядо, развъждащ кучета, нямаше как да пропусне белезите. Този тук носеше каишка и се въртеше със сумтене около все още тлеещите въглени докато откри някаква интересна миризма сред димящите останки.

Те бяха поровили около мястото, където душеше върколакът и тогава последва леко смущаващ разпит. Влаго се беше постарал да се държи на ниво, доколкото беше възможно в тези обстоятелства. Важното беше в никакъв случай да не признава истината. Ченгетата така или иначе си знаеха, че хората ги лъжат, нямаше смисъл да им създава излишна работа.

— Скелет с крила? — беше възкликнал Влаго с възможно най-неподправена изненада.

— Да, сър. Горе-долу с човешки ръст, но много… тежко увреден. Може дори да се каже обезобразен. Чудно ми е дали знаете нещо по въпроса? — този стражник беше капитан и Влаго не беше успял да го проумее. Лицето му беше спокойно и не издаваше никакви излишни емоции. Нещо у него подсказваше, че той вече знае отговорите, но задава въпросите, просто за да следва процедурата.

— Дали не е бил някой по-едър гълъб? Сградата беше пълна с тях — беше предположил Влаго.

— Съмнявам се, сър. Ние смятаме, че е бил банши, г-н Мустак — беше го информирал капитанът търпеливо. — Те се срещат много рядко.

— Мислех, че те само викат по покривите на хората, които скоро ще умрат — беше казал Валго.

— Това е вярно за цивилизованите екземпляри, сър. Дивите банши предпочитат да причиняват смъртта, вместо само да я оповестяват. Вашият млад служител каза, че е ударил нещо?

— Вярно, Станли спомена, че видял нещо да прелита наоколо, но аз помислих, че трябва да е бил…

— … някой по-едър гълъб? Разбирам. И нямате представа как е започнал огънят? Знам че тук ползвате обезопасени лампи.

— Опасявам се, че камарите с писма спонтанно са се възпламенили — Влаго вече беше обмислил този въпрос.

— Никой не се е държал странно напоследък?

— В пощата? Тук е невъзможно да се прецени дали някой е странен, капитане, вярвайте ми.

— Не сте получавал заплахи? Или може би някой ви има зъб?

— Нищо такова.

Капитанът беше въздъхнал и беше прибрал тефтерчето си.

— Въпреки това ще оставя двама стражници на пост пред сградата за през нощта. Поздравления, за дето спасихте котката, сър. Хората наистина ви се зарадваха, като я измъкнахте. Само още нещо…

— Да, капитане?

— Защо един банши — или да речем, един едър гълъб — би нападнал г-н Грош?

Влаго веднага беше съобразил — шапката!, но беше отговорил:

— Нямам идея.

— Да, сър, убеден съм, че нямате — беше се съгласил капитанът. — Откъде ще имате. Аз съм Капитан Айрънфаундерсън, сър. Но повечето хора ме наричат Капитан Керът. Ако ви хрумне още нещо, моля не се колебайте да се свържете с мен. Нашата задача е да защитаваме гражданите.

Така ли, и как бихте защитили гражданите от един банши? — беше се озъбил наум Влаго. Явно подозирате Злат, браво на вас. Но хора като него не си губят времето да се тревожат за закона. Те никога не го нарушават, наемат си хора да го нарушат вместо тях. И никога, никъде няма дори късче доказателство.

Тъкмо преди капитанът да се обърне да си ходи, Влаго можеше да се закълне, че върколакът му намигна.

Сега, докато дъждът вдигаше пара по все още горещите камъни, Влаго огледа тихите пламъци наоколо. Те се издигаха от местата, където големите бяха струпали горящите отломки. Типично за Анкх-Морпорк, нощни създания се бяха надигнали като мъгла и се бяха скупчили, привлечени от топлината.

Щеше да е нужно цяло състояние, за да се възстанови сградата. Е, в интерес на истината, той разполагаше с цяло състояние. Досега беше мислил за него само като натрупани точки в една игра. Но играта беше дело на Албърт и компания, а не на един невинен пощальон, и беше приключила с тяхната смърт.

Той свали златната си шапка и я огледа. Пелк го беше нарекъл аватар. Земно въплъщение на божествена същност. Но той не беше бог. Беше измамник в златен костюм и ето, че с измамите му беше свършено. Защо сега не му се явеше някой ангел? Къде са боговете, когато се нуждаеш от тях?

Боговете можеха да му помогнат.

Шапката проблясваше в светлината от огъня и в същото време някакво прозрение проблесна в главата му. Влаго затаи дъх, за да не стресне плахата нова мисъл. Тя беше съвсем простичка. Но не би хрумнала на никой честен човек…

— Това, от което се нуждаем… — подхвана той.

— Да? — подкани го г-ца Добродуш.

— Е музика! — заяви Влаго.

Той се изправи и сви ръце на фуния пред устата си.

— Хей, хора, случайно някой тук да свири на банджо? Нещо със струни? Ще дам по една доларова марка, с изключителна колекционерска стойност, на всеки, който може да подкара някакъв вид валс. Нали знаете, едно-две-три, едно-две-три?

— Напълно ли сте се побъркал? — попита г-ца Добродуш. — Вие явно…

Тя млъкна, когато дрипав мъж потупа Влаго по рамото.

— Аз свиря на банджо — каза той. — А приятелят ми Хъмфри свири на хармоника като хала. Ще ти струва един долар, сър, ама на монети, ако не възразяваш, ’щото аз, видиш ли, тъй и не се научих да пиша и не познавам никой, който да знае да чете.

— Прекрасна моя г-це Добродуш — обърна се Влаго към нея с дива усмивка. — Не може ли да ви наричам по някакъв друг начин? Някакво симпатично умалително име или прякор, който да е приемлив за вас?

— Пиян ли сте? — настойчиво попита тя.

— За съжаление, не — каза Влаго. — Но ми се ще да бъда. Е, г-це Добродуш? Хайде де, та аз спасих дори костюма!

Тя беше искрено озадачена и отговорът й се изплъзна преди естествено присъщият й цинизъм да му отреже пътя.

— Брат ми ме наричаше… ъъ…

— Да?

— Човекоядката — изтърси тя. — Но той го казваше в положителен смисъл. Да не сте посмял да го ползвате.

— Вие сте такава драка. Защо не ви наричам Трънчо?

— Трънчо? Амиии, мисля, че ще го преживея. Следователно и на вас ще ви се размине. Но сега сериозно не е време за танци…

— Напротив, Трънчо — възрази Влаго цял засиял сред утихващите пламъци, — тъкмо сега му е времето. Сега ще танцуваме, а после ще разчистим, ще отворим навреме и ще продължим да доставяме пощата. Ще поръчаме да построят сградата на ново и всичко ще е по старо му. Уверявам ви!

— Явно работата в пощата наистина взема ума на хората — каза г-ца Добродуш. — Откъде смятате да намерите толкова пари?

— Уповавам се на боговете. Вярвайте ми.

Тя го измери с поглед.

— Вие сте сериозен?

— Като самата смърт.

— Възнамерявате да отправите молитва за пари?

— Не точно, Трънчо. Боговете чуват хиляди молитви на ден. Моите планове са малко по-различни. Пак ще вдигнем пощата на крака, г-це Добродуш. Няма смисъл да се опитвам да мисля като полицай, пощальон или чиновник. Достатъчно е просто да бъда себе си. А после ще измисля начин да докарам Грабльо Злат до фалит преди да е изтекла седмицата.

Устните й и оформиха едно съвършено О.

— Това пък как ще стане? — успя да каже накрая.

— Нямам представа. Но ако сега вие се съгласите да танцувате с мен и това не ми струва нито един пръст на краката, значи всичко е възможно. Ще танцуваме ли, г-це Добродуш?

Тя беше учудена, изненадана и удивена, а Влаго фон Мустак харесваше хора в такова състояние. По някаква причина той се чувстваше изключително щастлив. Нямаше представа защо и не беше сигурен какво ще прави сега, но каквото и да беше, щеше да е забавно.

Той усещаше в себе си да пулсира същият електрически заряд, който пробягваше през тялото му докато чакаше някой банкер да прегледа последния му шедьовър. Вселената затаяваше дъх и след това мъжът казваше с усмивка: „Много добре, г-н Псевдоним, ще пратя някой чиновник да донесе парите веднага“. Това не беше прословутата радост от преследването, а напротив. Радостта да стоиш напълно неподвижен, да запазиш спокойствие и да изглеждаш естествено сдържан и уравновесен достатъчно дълго, та да успееш да заблудиш света и да го завъртиш на пръста си. Точно за такива моменти живееше. Единствените моменти, когато действително се чувстваше жив. Мислите му течаха като живак и дори въздухът наоколо блещукаше. По-късно щеше да си плати цената за това вълшебно чувство. Но точно сега се носеше на крилете му.

Беше се върнал в играта. Но засега се задоволи да танцува с г-ца Добродуш в светлината от догарящото минало, под звуците на уличните музиканти.

Тя все още беше удивена, когато се прибра и си легна, но се беше сдобила и с лека усмивка. А той се качи в офиса си, който беше изгубил всичко на всичко една стена, и за първи път в живота си оцени религията, както никой друг не я беше оценявал.

 

 

Младият жрец в храма на Офлър, богът крокодил, беше леко дезориентиран в четири сутринта, но мъжът с крилатата шапка и златния костюм явно знаеше какво прави, така че той не му възрази. Жрецът не страдаше от излишен интелект, което беше една от причините да му поверят нощната смяна.

— Искате това писмо да бъде доставено на Офлър? — попита той с прозявка.

Мъжът държеше плик в ръката си.

— Адресирано е до него — обясни Влаго. — Залепил съм и нужното количество марки. Едно добре написано писмо винаги привлича вниманието. Освен това донесох половин кило наденички, както вярвам е обичаят? Крокодилите обичат наденички.

— Вижте, ако трябва да сме точни, това, което достига боговете, са молитвите — отговори жрецът несигурно.

По това време храмът беше празен с изключение на старец в мърлява роба, който сънливо премиташе пода.

— Всъщност, ако съм разбрал правилно — продължи Влаго, — жертвените наденички достигат Офлър, когато бъдат изпържени, нали? При което същността на наденичките се издига до бога посредством техния аромат? И после жрецът изяжда наденичките?

— А, не. Не точно. Съвсем не — поправи го жрецът, който си знаеше тази част. — Може да изглежда така в очите на непосветените, но, както казахте, истинската наденичност се издига директно до Офлър. Той, видите ли, изяжда духът на наденичките. А ние изяждаме само тяхната земна обвивка, която, вярвайте ми, се превръща в прах и пепел в устата ни.

— Значи затова ароматът на наденичките винаги е по-добър от вкуса им? — отбеляза Влаго. — Често съм го забелязвал.

Жрецът беше впечатлен.

— Теолог ли сте, сър? — попита той.

— Не, но… работата ми е сходна с теологията. Но това което се опитвам да кажа е: ако вие прочетете това писмо, ще е все едно Офлър го е прочел лично, не съм ли прав? През вашите очи духът на писмото ще се издигне до Офлър? И после ще мога да ви дам наденичките.

Младият жрец огледа храма отчаяно. Беше прекалено ранна утрин. Когато даден бог не мърда от леглото, образно казано, преди слънцето хубавичко да затопли пясъчните брегове, неговите жреци също са склонни да си поспиват.

— Предполагам, че сте прав — отвърна жрецът неуверено. — Защо не изчакате докато дойде дякон Джоунс…

— Доста бързам — каза Влаго и след кратка пауза добави: — Донесох и медена горчица. Идеалната гарнитура за наденички.

Изведнъж цялото внимание на жреца беше насочено към Влаго.

— От кой вид? — попита той.

— На Едит Лийкол, Екстра качество — каза Влаго и му показа бурканчето.

Лицето на младежа светна. Той беше доста ниско в йерархията и успяваше да докопа горе-долу толкова наденички, колкото и самият Офлър.

— Леле, тая е от скъпите! — изхриптя той.

— Да, всичко е в тънкия привкус на див чесън. Но вие сте може би прав, вероятно е най-добре да изчакам дякон…

Жрецът грабна писмото и буркана.

— Не, не, виждам, че въпросът не търпи отлагане. Ще се заема веднага. Предполагам искате да го помолите за помощ?

— Да. Бих искал Офлър да сведе светлината на очите си и блясъка на зъбите си и да огрее моя колега Толивър Грош, който в момента е в болницата Лейди Сибил — каза Влаго.

— О, разбирам — въздъхна псалтът с облекчение. — Такива имаме много…

— И освен това искам сто и петдесет хиляди долара — продължи Влаго. — За предпочитане Анкх-Морпорски, но няма да възразя и срещу всяка друга стабилна валута.

 

 

В походката на Влаго се забелязваше една особена лекота докато се връщаше към руините на пощенската станция. Беше изпратил писма на Офлър, Ом и Слепия Йо, все важни богове, а също и на Ядна, по-незначителна богиня на нещата, които се заклещват в чекмеджета.^[1]

Смяташе да им даде един час. Боговете действат бързо, нали така?

Пощата не изглеждаше по-добре на сивата дневна светлина. Приблизително половината сграда още се държеше. Но дори и с метнатите тук-там брезенти покритите площи бяха оскъдни и прогизнали. Наоколо се въртяха хора без да са сигурни какво да правят.

Той щеше да им каже.

Първи го посрещна Джордж Аги, който чевръсто закуцука към него.

— Ужасно нещо, сър, ужасно нещо. Дойдох веднага щом… — подхвана той.

— Радвам се да те видя, Джордж, как е кракът?

— Кое? А, добре е, сър? Свети в тъмното, ама тъкмо пестя от свещи. Какво ще…

— Назначавам те мой заместник, докато г-н Грош е в болницата — каза Влаго. — Колко пощальони можеш да събереш?

— Около дузина сър, но какво ще…

— Ще придвижим пощата, г-н Аги! Това ни е работата. Кажете на хората, че днешната ни специална оферта е гарантирана доставка до Псевдополис за десет пенса! Всички останали да почнат да разчистват. Все още ни е останал някакъв покрив. Така че, пощата е отворена, както обикновено. Даже повече от обикновено.

— Но… — Аги не намери думи и само посочи към развалините. — Всичко това?

— Нито дъжд, нито огън, г-н Аги! — отвърна Влаго решително.

— Това не го пише в мотото, сър — възрази Аги.

— От утре ще го пише. А, Джим…

Кочияшът се спусна към Влаго, а огромната му пелерина плющеше около него.

— Това е дело на проклетия Злат, нали! — изръмжа мъжът. — Чист палеж! Как можем да ти помогнем, г-н Мустак?

— Все още ли имате планиран курс за Псевдополис днес?

— Да — потвърди Джим. — Хари и момчетата изкарали всички коне веднага щом подушили дим. Изгубихме само една карета. Ще ти вземем пощата, дума да няма, ама Линията си работи нормално. Само ще си изгубиш времето.

— От вас искам транспорта Джим, а аз ще ви осигуря товар за транспортиране — увери го Влаго. — Торбата ще е готова в десет.

— Нещо си много сигурен, г-н Мустак — Джим го изгледа наклонил глава.

— Един ангел ми се яви насън — каза Влаго.

Джим се ухили.

— А, щом е тъй, може. Ангели, значи? Осезаемо присъствие в смутни времена, или поне тъй съм чувал.

— Точно така — потвърди Влаго и се качи във влажната, опушена, отворена от едната страна пещера, в която се беше превърнал офисът му. Изтръска пепелта от стола, бръкна в джоба си и сложи писмото на Светкавичното Гну на бюрото.

Единствените хора, които можеха да знаят със сигурност кога ще се повредят кулите, трябваше да са служители на Компанията, нали? Или по-скоро бивши служители. Ха! Точно така се случват нещата. Например случаят с банката в Сто Лат — той никога нямаше да успее да фалшифицира онези полици, ако не беше подкупил един чиновник да му продаде старата счетоводна книга с всички подписи в нея. Това беше голямо постижение.

Главната Линия вероятно не просто създаваше врагове, а направо ги бълваше. И ето че сега това Светкавично Гну искаше да му помогне. Бивши оператори извън закона. Колко тайни трябва да знаеха…

Той се беше ослушвал за ударите на градския часовник и отбеляза, че вече е девет без четвърт. Какво ли ще направят? Дали ще взривят някоя кула? Но там работеха хора. Вероятно не…

— О, г-н Мустак!

Не се случваше често хлипаща жена да дотича в стаята и да се хвърли в обятията на някой мъж. Поне на Влаго никога не му се беше случвало преди. Затова му се струваше истинска загуба, че сега, когато му се случва за първи път, жената е г-ца Макалариат.

Тя пристъпи напред и сграбчи изумения Влаго, а лицето й бе обляно в сълзи.

— О, г-н Мустак! — изхлипа отново. — О, г-н Мустак!

Влаго се олюля под тежестта й. Тя се беше вкопчила в яката му толкова здраво, че вероятно всеки момент щеше да го събори на пода. А мисълта да се намери на пода с г-ца Макалариат беше… ами, просто мисъл, която не можеше да бъде помислена. Глава, в която се завърти такава мисъл, вероятно би експлодирала.

Сивата й коса беше прихваната с розова шнола. По нея се виждаха малки, ръчно изрисувани виолетки. Гледката на тази шнола, само на сантиметри от очите на Влаго, беше странно притеснителна.

— Хайде, хайде, стегнете се, г-це Макалариат — измънка той, като се опитваше да задържи и двама им изправени.

— О, г-н Мустак!

— Да, г-це Макалариат, тук съм — отчаяно каза Влаго. — Какво мога да направя за…

— Г-н Аги каза, че никога няма да възстановят сградата! Той каза, че лорд Ветинари никога няма да отпусне нужните средства! О, г-н Мустак! Цял живот си мечтая да работя на гишетата тук! Баба ми ме научи на всичко. Дори ме караше да смуча лимон, за да добия подходящото изражение! Аз пък предадох всичко това на дъщеря си. Тя има глас, който може да лющи боя! О, г-н Мустак!

Влаго бясно потърси някое местенце, където да потупа жената, което да не е прогизнало от сълзи или абсолютно непристойно. Спря се на рамото й. Адски много му трябваше г-н Грош. Г-н Грош знаеше как да се справя с такива ситуации.

— Всичко ще бъде наред, г-це Макалариат — успокои я той.

— И горкият г-н Грош — изхълца жената.

— Мисля, че той ще се оправи, г-це Макалариат. Нали знаете какво казват за Лейди Сибил: някои хора си тръгват от там живи.

А на себе си добави — искрено се надявам да оцелее, изгубен съм без него.

— Всичко това е ужасно, г-н Мустак! — продължи г-ца Макалариат, решена да си излее цялата мъка и отчаяние до дъно. — Всички ние ще останем на улицата!

Влаго я хвана за ръцете и внимателно я отблъсна, като се бореше с представата за улици, по които броди г-ца Макалариат.

— Сега, чуйте ме, г-це Мак… Впрочем, как ви е малкото име?

— Йодин, г-н Мустак — отвърна тя като подсмърчаше в кърпичката си. — На татко му харесвало как звучи.

— Ами… Йодин, аз твърдо вярвам, че ще намеря парите нужни за възстановяване на сградата до края на деня — увери я Влаго.

Тя си беше издухала носа и ето че сега, о, да, аргххх, щеше да си прибере кърпичката в ръкава на жилетката, о, богове…

— Да, г-н Аги спомена и това. И също се говори, че сте пратил писма на боговете, сър. Казват, че сте поискал от боговете пари! О, сър! Не че е моя работа, сър, ама боговете не дават пари на хората.

— Аз имам вяра, г-це Макалариат — каза Влаго и се изпъна.

— В моето семейство сме Ядни от пет поколения, сър — обясни му тя. — Разтрисаме чекмеджетата всеки ден, но никога не сме получили нищо реално, така да се каже, с изключение на баба ми, която откри бъркалка за яйца, дето не помнеше да я е слагала там и затова съм сигурна, че е било недоразумение…

— Г-н Мустак! Г-н Мустак! — извика някой. — Казват, че семафорите… О, много съжалявам… — изречението увисна, а гласът внезапно доби сладникава нотка.

Влаго въздъхна и се обърна към посетителя, застанал в обгорялата рамка на вратата с неестествено широка усмивка на уста.

— Да, г-н Аги?

— Чухме, че семафорите пак са се повредили, сър? Този път е линията към Псевдополис — каза Аги.

— Какво нещастие — възкликна Влаго. — Елате, г-це Макалариат, елате, г-н Аги — да раздвижим пощата!

В останките от голямата зала се беше събрала тълпа. Както Влаго вече се беше убедил, гражданите си умираха да участват във всичко ново. Вярно, че пощата не беше нещо ново, но беше толкова древна, че сякаш на магия, беше станала истинска новост.

Когато слезе по стълбите, го приветстваха възторжено. Дай им зрелище, дай им нещо, на което да се възхитят. Анкх-Морпорк винаги оценява зрелищата.

Влаго дръпна един стол, изправи се на него и сви ръце пред устата си.

— Дами и господа, специална оферта, само днес! — извика той над глъчката. — Цената за пратка до Псевдополис е само три пенса. Три пенса! Каретата потегля в десет. Освен това, ако сте подали съобщения при нашите злощастни колеги от Компанията на Главната Линия и успеете да си го вземе обратно, ние ще ги доставим безплатно!

Това предизвика допълнителна врява и доста хора побързаха да се отдалечат.

— Пощенската служба, дами и господа! — извика Влаго. — Ние винаги доставяме!

Последва ново бурно приветствие.

— Искате ли да чуете нещо много интересно, г-н Мустак? — попита Станли, като притича до него.

— Какво, Станли — каза Влаго, като слизаше от стола.

— Тази сутрин хората купуват много от новите еднодоларови марки. И знаете ли още какво? Хората пращат писма до самите себе си!

— Какво? — Влаго беше озадачен.

— За да може марките да минат през пощата, сър. Това ги прави истински! Доказва, че са били използвани. Хората ги колекционират, сър! И това дори не е най-хубавото!

— Та какво може да е по-хубаво от това, Станли? — попита Влаго.

Той погледна младежа и забеляза, че той наистина се беше сдобил с нова тениска. На нея се виждаше изображение на марката от едно пени и под нея пишеше: Питайте ме за марки.

— Сто Лат искат Охолен и Масур да им отпечатат отделен комплект марки! И други градове искат същото!

Влаго отбеляза наум: ще сменяме марките често. И ще предложим отделен дизайн за марките на всеки град и държава, за които се сетим. Всички ще искат да си имат техни марки, вместо да се налага да „ближат задницата на Ветинари“. И ние, разбира се, ще им изпълним желанието, ако те се съгласят да разнасят нашата поща. А г-н Масур ще ни е много задължен и ще изрази благодарността си по много материален начин. За което аз лично ще се погрижа.

— Съжалявам, че изгуби топлийките си, Станли.

— Топлийки? — попита момчето. — О, топлийките. Те са просто остри парченца метал, сър. Свърши се с топлийките!

И ето че вървим напред, помисли си Влаго. Винаги напредвай. Току виж нещо се спотайва зад теб.

Сега всичко, от което се нуждаем, е да ни се усмихнат боговете.

Хмм. Вероятно отвън ще има малко повече място за усмивката им.

Влаго пристъпи на дневна светлина. Границите между интериора и екстериора на пощата не бяха толкова ясно очертани в момента, но въпреки това още се стичаха хора. Там бяха и двамата стражници. Тяхното присъствие щеше да е му е от полза. Те вече го гледаха с подозрение.

Ами, това беше. Сега оставаше да се случи чудото. Всъщност, то наистина щеше да си е цяло чудо!

Влаго вдигна глава към небесата и се вслуша в гласа на боговете.