Александер Кравчук
Дните на Клеопатра (85)

Смъртта на Клеопатра

Няколко дена след това се състоя тържественото погребение на Антоний. Октавиан не само че позволи тази церемония, но дори заповяда да доставят на царицата всичко необходимо за погребението.

Още в гробницата, плачейки отчаяно над умиращия Антоний, Клеопатра раздра гърдите и лицето си. Образуваха се рани и се разви силна треска. Но тя се радваше на това: защото си беше намислила, че под прикритието на болестта ще престане изобщо да яде и така ще се прости с живота; това разказваше нейният придворен лекар.

Но Октавиан заплаши, че ще убие децата на Клеопатра, ако не прекрати гладуването; това подействува светкавично.

След известно време Октавиан посети царицата. За тази среща има две предания — на Плутарх и на Касий Дион. Въпреки измамното впечатление, те не си противоречат. Съобразявайки се и с двете, можем да предадем срещата по следния начин:

Когато Октавиан влезе в стаята, царицата почиваше върху ниско ложе, облечена в лека туника, несресана. Веднага скочи и падна в краката му. Октавиан я помоли да си легне и седна до нея. За последен път бе видял Клеопатра преди 16 години в Рим, когато гостуваше там по покана на Цезар. Тя навярно не е забелязала момчето, което сега беше господар на нейната съдба.

Царицата започна да се оправдава. За всичко станало е виновна силата и злата воля на Антоний. Но когато Октавиан напомни някои факти, тя веднага смени темата на разговора. В стаята имаше скулптури и портрети на Цезар, както и доста негови писма. Започна да чете откъси от тях, добавяйки в някои моменти, уж мимоходом, но многозначително, че прочетените откъси били изпълнени с най-горещи любовни излияния.

От време на време от устата на Клеопатра се откъсваха сякаш изпуснати въздишки:

— И защо ми са сега твоите писма?… О, ако ми беше съдено да умра преди теб!… Но щом той е при мен, значи и ти си тук.

Октавиан седеше невъзмутим. Накрая, без да вдигне очи, каза:

— Мисли за доброто. Няма да те срещне нищо лошо.

Клеопатра му връчи след това списъка на своите скъпоценности и богатства. Но в този момент присъствуващият на разговора интендант на царицата я упрекна, че списъкът не е пълен. Царицата скочи от леглото, задърпа интенданта за косите и започна да го бие по лицето. Октавиан се разсмя и спря това яростно избухване. Клеопатра се обърна поривисто към него:

— Това не е ли страшно? Ти благоволи да дойдеш, за да разговаряш с мен. А моите слуги имат безсрамието да ме обвиняват, че съм укрила малко скъпоценности! Да, сторих това, но не с мисълта за себе си. Искам да подаря тези скъпоценности на Ливия и Октавия, за да се застъпят пред теб за мен!

Октавиан отговори, че й дава пълна свобода по тези въпроси. Добави, че може да разчита на повече разбиране, отколкото е очаквала. С това разговорът свърши.

По-късно таен почитател на Клеопатра я уведоми, че заминаването й от Египет е вече близко. Ще я вземат заедно с децата й след три дена; царското семейство ще придаде празничност на триумфа на победителя. Тогава царицата взе окончателното решение.

С разрешение на Октавиан тя посети рано сутринта гроба на Антоний. Плака там дълго и постави цветя. Оплакваше се, че от всички нещастия, които са я срещали, най-тежкото е това, че няколко дена е трябвало да живее без него. А ето сега, той — римлянинът — лежи в египетска земя, а тя — египетската царица — ще намери гроба си в далечна Италия.

След това царицата поиска да се изкъпе, после й поднесоха изискана закуска. В това време към външната врата на двореца се приближи някакъв селянин с кошница. Стражата запита какво носи. Селянинът отвори кошницата, отметна листата отгоре и те видяха прекрасни смокини. Войниците се възхитиха от големината им, а той със смях им позволи да си вземат по няколко. След което се отправи с кошницата към покоите на царицата.

След закуската Клеопатра седна да пише писмо. Запечата го и нареди да бъде предадено на Октавиан. Освободи прислугата, като остави само двете робини, същите, които бяха с нея в гробницата. Когато Октавиан хвърли поглед върху писмото, скочи и поиска сам да изтича до покоите на царицата. Защото писмото съдържаше молба — останките й да бъдат погребани до гроба на Антоний.

Тичащите хора искаха да влезнат през парадния вход на двореца, но вратата беше затворена. Изкъртиха я насила. Видяха Клеопатра изтегната на позлатено ложе. Беше облечена в прекрасни царски одежди. Едната от робините — Еирас — се свлече на пода в краката на своята господарка, а втората — Хармион — олюлявайки се, все още оправяше диадемата върху главата на царицата. Някой изкрещя:

— Биваше ли така, Хармион?

А тя отговори, потъвайки в мрака на смъртта, мислейки навярно за диадемата:

— Така е най-добре, защото тя е потомка на толкова древен и знатен род…

И рухна мъртва на пода.

Тези три жени отнесоха тайната на своята смърт в гроба.

Върху лявото рамо на Клеопатра беше открита следа от две убождания, но змия в покоите нямаше; може би е успяла да изпълзи навън през вратата водеща към брега? Ако царицата е умряла от ухапването на кобра, както твърдяха, това имаше своето символично значение. От много векове кобрата украсяваше короната на фараоните, беше символ на монархическата власт; помним как се хвали Пшерени Птах, че положил върху главата на Клеопатра „украшение — корона с увита змия около нея“. А в египетските култове кобрата се свързва също с бога на Слънцето — Ра; твърди се, че нейното ухапване осигурява безсмъртие и божественост.

Погребението на царицата беше достойно за последната представителка на една велика династия, властвувала над Египет цели три века. Останките на Клеопатра бяха положени край гроба на Антоний, а наблизо бяха погребани и двете робини, останали верни докрай.

Победителят заповяда да убият Птолемей-Цезар, тогава седемнадесетгодишен. Момъкът вече пътуваше към Индия, но се отби по пътя, следвайки съвета на своя покровител, без да подозира предателство. Колкото до по-малките деца на царицата и Антоний, те бяха изпратени в Рим; там за тях се грижеше Октавия. По-късно Клеопатра-Селене беше омъжена за царя на Мавритания, Юба; това беше същото онова момче, което водеха в триумфалния поход на Цезар през 46 година. Александър-Хелиос и най-младият Птолемей, също останаха да живеят в мавританския двор, но по-нататъшната им съдба е неизвестна. Синът на Юба и Селене, т.е. внукът на Клеопатра — Птолемей, наследи трона от баща си, а заедно с майка си горещо почитаха култа на богиня Изида; умря през 40 година по воля на император Калигула, който включи Мавритания в Римската империя.

На 15 август 29 година Октавиан организира великолепен триумф по случай своята победа над Египет. В шествието през Рим към Капитолия носеха изображение на Клеопатра на смъртния одър и водеха трите й деца.

И все пак, истински вечен паметник за победата стана песента, съчинена от поета Хораций, непосредствено след падането на Александрия и смъртта на царицата — защото известията за тези две събития достигат до Рим почти едновременно. По-ярко от всякакви документи и исторически доводи песента разкрива колко силни били в римското общество антиегипетските настроения и защо са се страхували от Клеопатра; от друга страна, макар в песента да звучат нотки на горделива радост, последните й думи изразяват почит към величието на победената.

Ето мислите и нарисуваните от Хораций картини:

„Сега вече можем да пием и танцуваме! Сега, приятели, ние трябва да поднесем жертви пред олтара на боговете!

Не подобаваше да извадим от мазетата старо вино, докато побеснялата царица и стадо мекушави мъже заплашваха да разрушат Капитолия и да унищожат Империята. Опиянена от сладостта на успеха, тя таеше необуздани надежди. Но безумието й отлетя, когато нейният кораб се спаси от пожара. Помътен от египетското вино, разсъдъкът на царицата потрепери от страх. В уплаха бягаше към Египет, а Октавиан я преследваше така, както ястребът гони гълъбите, както ловецът — заека по заснеженото поле. Той искаше да окове във вериги това зловещо чудовище. Но тя потърси по-благородна смърт. Затова не се уплаши от меча, както би се уплашила всяка друга жена, и не избяга към далечни страни с бързи кораби.

Посрещна смело римляните в царския дворец, а после студената змия прегърна нежно, за да проникне черната отрова в тялото й.

Съзнателно избра смъртта! Доказа, че е храбра! Горделивката не позволи на вражеските кораби военни да я откарат като обикновена простосмъртна, като скъпо украшение на пищния триумф.“

Странно нещо: почти едновременно с Клеопатра, т.е. през 31 или 30 година, — умира Петубаст — синът на Пшерени-Птах и Та-Имхотеп. Той се роди по божие благоволение на Имхотеп, който се смили над горещите им молби и ги дари с мъжка рожба.

Съдба ли е, че две големи династии — тази на египетските царе и тази на върховните жреци в Мемфис — напуснаха сцената едновременно?