Александер Кравчук
Дните на Клеопатра (28)

Нил и Рубикон

Всъщност, царският двор следеше със задоволство развитието на събитията в Републиката, а по-специално задълбочаващия се разкол между двамата главни политици. Защото фактически триумвиратът престана да съществува от момента, когато загина Крас от ръката на партите през 53 година. Оттогава останалите двама триумвири се отнасяха помежду си с нескривана подозрителност; отношението на Помпей към Цезар може да се определи направо като враждебно. Вождът, който някога носеше орлите на римските легиони през много земи на Изтока — от Кавказ до Ерусалим — не можеше да понася обстоятелството, че победите на Цезар в Галия, зад Рейн, в Британия, затъмняват блясъка на неговите триумфи. Затова Помпей се сближи със Сената, който — както е известно — беше неблагосклонен към Цезар от самото начало на неговата кариера. Последиците от тази нова коалиция бързо се проявиха. На завоевателя на Галия не беше продължено наместничеството, а също така му беше попречено да поднови старанията си за консулско място. Това водеше Цезар към катастрофа. Защото, при една загуба на провинциите и легионите, той щеше да стане частно лице и трябваше да отговаря пред строг съд. Някои политици явно го заплашваха, че ще бъде обвинен за обявяването на войната срещу галите без пълномощия от Сената. Подобен съдебен процес със сигурност би завършил с изгнание, т.е. с отричане достиженията на целия му живот и с финансово разорение.

Цезар ясно виждаше и многократно протягаше ръка за помирение. Той искрено желаеше това. Готов беше да приеме всеки разумен компромис. Обаче Помпей, чувствувайки все по-силната подкрепа на Сената, се държеше високомерно. Предварително отхвърляше всеки опит за заглаждане на спора.

За Александрия всичко това беше по-скоро полезно. Защото, зает със собствени грижи, Рим не можеше да се меси в египетските дела. Беше оставил държавата край Нил на съдбата й, а при тогавашната ситуация тя бе слаба и не искаше нищо друго: желаеше само спокойно вегетиране.

За Клеопатра и нейните съветници беше безразлично, кой ще победи в спора — Помпей или Цезар. Първият от тях — пазителят на завещанието на Флейтиста — се смяташе за изпълнител на последната воля на починалия цар и за настойник на децата му. Цезар се отнасяше приятелски към династията на Птолемеите, от които беше взел, преди десет, години милиони.

От началото на 49 година започнаха да пристигат в Александрия обезпокоителни вести:

В Италия пламнала гражданска война. Цезар преминал река Рубикон. Бързо марширува към южната част на полуострова. Помпей се оттегля, тъй като няма достатъчно сили в Италия. Ще се мъчи да се изтегли зад Адриатика…

Римският въоръжен конфликт постави пред александрийския двор трудни проблеми. Беше ясно, че всяка от воюващите страни ще поиска помощ. Египет пък, това беше очевидно, желаеше да запази неутралитет и благоразумно да изчака резултата от братоубийствената война. Тайните надежди нашепваха, че противниците взаимно ще се изтощят и унищожат, докато Рим се разлюлее из основи и рухне. Едва тогава Птолемеите и другите зависими страни, биха могли да мислят за възстановяване на своята независимост и дори за възвръщане на онези земи, които римската агресия откъсна неотдавна: Киренайка и Кипър.

Навярно, подобни мисли и съкровени желания се мътеха умовете на по-смелите политици — може би и на самата Клеопатра? — макар никой да не се осмеляваше явно да ги изрази. Междувременно, събитията се развиваха все по-драматично.