К. Дж. Чери
Уилоу

Седми ден вече яздеше, оставил зад гърба си пушека на изгорелите поля, нагоре по склоновете на планината покрай голи зъбери и орлови канари и пак надолу през сиви изсъхнали трънаци и млада хвойна по стръмния гръб на планинския масив. Конят му едва повдигаше копита, измършавял и охлузен. Очуканите доспехи се нуждаеха от поправка, но не му се занимаваше с тях. Така пътуваше ден след ден — отдалечаваше се от войната, от младостта, която бе пропилял в нея, и от службата, която бе изоставил.

Казваше се Дубан и домът му беше далеч напред, но пътят изглеждаше съвсем различен от този, по който бе минал преди десет години. Помнеше нивите и селата, и слънцето над планините, когато конят му беше млад и доспехите му блестяха в ярки цветове, а той отиваше да поеме службата си при херцога. Сега около него една след друга се разстилаха безцветни и безрадостни гледки. Може би поради сезона — тогава бе пролет. Сега беше краят на лятото и вероятно тази беше причината. Или пък цветовете тогава, когато лесно можеше да се заблуди, бяха само в очите му — преди старият херцог да му покаже истинското лице на света и преди рицарите, навремето защитници на тази земя, да се превърнат в разбойници, които я грабеха и плячкосваха и опожаряваха градовете, а пушеците се издигаха към небето, полята се покриваха с кости и желязо и мършата бе единствената храна за птиците. А може би войната бе прехвърлила планините и бе завладяла и опустошила целия свят. Смътно си спомняше огрени от слънчева светлина зелени морави, които сега не виждаше, но това никак не го изненадваше, както не го изненадваха и най-отвратителните гледки, с които очите му бяха свикнали.

През онази пролет преди десет години тялото му не носеше белезите, с които бе покрито сега. Старите рани боляха, нощем студът човъркаше ставите и тези болки бяха единствените му спътници. Останал беше без дом и без господар и сега, докато все още можеше да държи меча, търсеше нов дом и нов господар, и някоя по-успешна война. Искаше да вдигне покрив над главата си, преди да се е превърнал в грохнал старец, загубил и последната надежда. Парче хляб, постеля за сън и малко вино за болките, когато завали дъжд: не се надяваше на нищо повече.

От време на време някой процеп между скалите разкриваше пред погледа му скучния гоблен, изтъкан от короните на дърветата, между които извиваше пътят. Колкото по-надолу се спускаше, толкова по-близо бяха дърветата и толкова по-надалеч се простираше гората — много по-голяма, отколкото в спомените му. На моменти спираше да огледа внимателно пътя, скрит между стволове и шубраци.

Видя как птиците полетяха уплашени над върхарите някъде пред него и дръпна толкова рязко юздата, че умореното животно вирна глава и напрегна мускули. Черни криле запърхаха във въздуха и известно време кръжаха, преди отново да се скрият в короните на дърветата. Прецени колко му остава да стигне дотам, подкара коня и измъкна очукания щит от кожения калъф. Изпита съжаление, че не бе позакърпил доспехите си, и откачи шлема от седлото. Движеше се по средата на пътя, както правеше винаги когато излизаше на открито място — внимаваше да не пропусне нечия неочаквана поява или да не го изненада зловещият блясък на метала. Изпита не страх, а само спокойна непоколебимост.

Войната го бе научила, че по пътищата й не се срещат приятели. Яздеше дебнешком, стараеше се копитата на коня да не чаткат по стърчащите тук-там камъни. Усещаше в себе си надеждата на хищник — за храна, каквато отдавна не му достигаше, и за всичко друго, което би могъл да намери. Ако бяха много, щеше да се опита да отмине незабелязан, ако беше един човек — това бе друга работа.

Слънцето вече залязваше, когато излезе на равното. През сивата маса на листата прозираха кървави отблясъци. Дърветата, които отгоре изглеждаха ниски и схлупени, се извисиха като свод, който шушнеше над главата му от поривите на вятъра. Някой бе минал наскоро: един пречупен клон се белееше в дрезгавия сумрак. Продължи нататък и стигна до пресни конски изпражнения — животното явно бе по-охранено от неговата кранта и идваше от друга посока.

Слаб, тънък писък разцепи въздуха — глас, женски — и отново тишина. Хвана поводите изкъсо, определи посоката и продължи да язди. Някой в тъмното пред него не обръщаше внимание на виковете й, но друг се опитваше да й попречи. Бавно измъкна меча от ножницата — милиметър по милиметър — и с колене сръчка коня в ребрата. Той запристъпва внимателно с навирени уши и изпружена глава.

Пътят се раздели, нечии стъпки бяха разрошили плътния килим от листа. Смушка коня да тръгне по следите. Между клоните видя светлото петно на огнените езици. И пак чу гласа — женски, обезумял, и нисък мъжки смях… зъбите му се оголиха в хищна усмивка, дишането му се учести, очите блеснаха похотливо. Пулсът нахлу в ушите му и заглуши шума от движението на коня в шубраците. Сепна го внезапно изправилата се пред огъня черна фигура.

Бяха двама или повече. Пришпори коня, изскочи от храсталака на светло, размаха меча и разсече изправената пред него фигура, зърна как друг се надига от бялото женско тяло, обърна коня към него и налетя отгоре му, след което се завъртя в кръг и видя как двата коня измъкнаха кола и препуснаха през шубраците. Първият тръгна с изваден меч към него, той връхлетя върху него и този път острието попадна между шията и рамото. Обезоръжен, той се търкулна върху мъртвите листа.

Жената побягна и краката й проблеснаха на светлината на огъня. Дръпна поводите и препусна след нея, ухилен и задъхан от нетърпение, но тя се шмугна в храстите, той скочи от седлото и се затича след нея — блъскаше се в клони и храсти, тежките доспехи му пречеха, а в главата му имаше една-единствена мисъл — от градовете ли я мъкнеха или беше военна плячка, която можеш да задържиш, докато даяни, или я бяха отвлекли от някоя близка ферма? Мерна я пред себе си — гола между скалите, опитваше се да се покатери по зъберите, които на това място се вклиняваха в гората — бял силует с облак разчорлена коса около главата, търсеше сигурна опора под краката си, за да не изгуби равновесие.

— Слез! — викна подигравателно той. — Слез!

Тя го погледна отгоре, вкопчила бледи пръсти в скалата, а косата й се развяваше около тялото й. Погледна отново скалата над себе си, която се издигаше като отвесна, непревземаема стена.

— Слез при мене! — отново подвикна той. — Нямаш друг избор.

Тя направи някакъв жест. Пръстите й пуснаха скалата. Бяла вихрушка полетя във въздуха, чу се вик и тъпият удар на падащо тяло. Просна се, облещила очи, близо до него. Усети, че целият плувва в пот. Обърса уста с разтреперана ръка, изпсува и се отдалечи. Гадеше му се.

Отрепка. Жалка отрепка. Никой нямаше да види, никой нямаше да разбере. Да се утрепе за такава дреболия. Малко топлинка, малко разтуха. Сега нищо нямаше да получи.

Намери коня си уплашен и изгубен сред шубраците и го поведе обратно към огъня в очакване да открие нещо ценно, но там бяха само двамата мъртъвци, които се търкаляха в локви кръв. Конете бяха избягали в тъмната гора.

Имаше поне храна. Намери я в оставените край огъня дисаги, задъвка сушеното месо и продължи да рови. Обичайните боклуци, парчета кожа, връв, канче с някакъв мехлем и увито в парцал — злато.

Ръцете му се разтрепериха, докато развиваше тежкия предмет с форма на потир. Разсмя се при мисълта, че късметът му, който винаги досега го бе подминавал, най-после беше проработил. Злато. Затършува из другите дисаги, претегляше на ръка тежестта им, а сърцето му бумтеше с все сила. Напипа още нещо, увито в парцал, измъкна тежкия предмет и той заблещука на огъня. Кръст. Обир на църква. Напоследък не се спираха и пред това.

Пусна го на земята, избърса ръце о бедрата си, облиза устни, взе го отново и го напъха в една от торбите. Грабна нов къс месо, след като погълна предишния… намери до огъня манерка с вино и я надигна, за да прокара хапката. Приклекна, загледан в лицето на мъртвеца с прерязаното гърло. Стори му се познато… беше го виждал някъде, но през тези десет години бе виждал толкова много брадясали, мъртви и кални лица, че всички бяха започнали да си приличат. Отпи още една голяма глътка, за да се отърси от кошмара, пусна коня да пасе и се спря до другия труп, който бе прегазил.

Наистина го познаваше… от много-много години. Брийо, наричаше се Брийо, син на Дейн. Бяха еднакво млади и еднакво уплашени при първата си битка. Получиха едновременно първите рани по време на следващата… войната ги бе разделила и отново ги бе събрала тук тази нощ. Усети, че от виното му се повдига. Брийо би го посрещнал като приятел. Не бяха много мъжете, които биха го сторили, но Брийо положително щеше да го направи. Ако изобщо се беше сприятелявал с някого в годините на службата, то беше именно с него, но мина толкова време и почти го бе забравил. Ето го сега през очите му — на неговата възраст, рус, с белега на веждата, който му остана от битката при Лугдан, когато той самият бе дамгосан по брадичката и на мястото не растяха никакви косми.

Изпсува и се засрами, застанал пред това мъртвешко лице с обърнати към огъня очи, които сякаш умишлено бяха спрели да му обръщат внимание. Беше време, когато двамата крояха планове, как ще се прославят — той и този млад мъж, който отдавна не бе млад, — как ще натрупат богатства и слава. Изсмя се отвратен, като се сети за обраната църква, за жената, за това, как бе приключило всичко, за войната, за техните планове и за причините, които ги бяха добели дотук. Великолепие, блестящи доспехи, избраници в свитата на краля. И накрая какво — църковно злато и студен женски труп. Надигна за последен път манерката, отпи и тръгна. Вълчият инстинкт му подсказа, че бяха се случили твърде много неща и е крайно време да се махне.

Беше по-разумен от Брийо. Натовари златото, храната и още някои неща на коня, качи се на седлото с манерката в ръка… и потегли бавно. Остави огъня сам да загасне под вторачения поглед на мъртвеца. Не след дълго заспа на седлото, без да изпуска празната манерка. Конят застина в очакване, докато той намери сили да се свлече от гърба му и да се свре в шубраците.

Заспа с бронята, стиснал в ръка дръжката на меча, и засънува потънали в пламъци градове, мъртвешки лица, мятащи се пред очите му голи женски крака. Събуди се с вик, потръпна и отново заспа.

Този път му се присъни църква, пожар и свещеник, прикован към вратата на църквата.

Лугдан и безсмислено мятащи се тела, топовни гърмежи, неспирно дрънчене на желязо, човешки крясъци и после тишина — пуста, безнадеждна тишина…

Стая с каменни стени, пълна със запалени свещи, блясъкът на златото от олтара, пълният до ръба потир, тържествено отекващите гласове от детството. Олтарът на Девата, статуята в синя роба с изрисувани очи, протегнала към всички благославящи ръце… И отново тишина, удавила звънтящите гласове, и угасени от вятъра свещи.

Камъните започнаха да се срутват, вятърът се усили, заразмятал пушечночерни кичури коса пред нечие бледо лице. Писък разцепи тишината — писъкът на жената, — белите й крака рухнаха…

Той извика, конят се подплаши и се омота в гъсталака, а Дубан затътри крака подире му, все още замаян от съня, и запроклина шубраците, които деряха лицето и ръцете му.

Дневната светлина се просмукваше през балдахина от листа. Намери меча и го пъхна в ножницата, огледа колана си, качи се на седлото и потегли, но сега пътят беше много по-тесен от онзи, който си спомняше. Някаква птица зачурулика весело и трелите й отекнаха нелепо сред сумрака, който го заобикаляше под надвисналите клони. Сигурно бе кацнала на върха на някоя клонка, огряна от слънчевите лъчи, и пред погледа й се разкриваха съвсем други гледки, а не тези мъртви шубраци, окапали листа и разкривени стволове. И той изпита омраза към нея. Пришпорваше коня, щом пътят се разширяваше, и не го оставяше на мира, докато пяната не покриеше коленете му и дръгливото животно не се задъхаше от изтощение. Когато видя проблясъците на зазоряването, отново го пришпори и конят препусна към светлината. Премина в ходом едва когато слънцето се показа и запристъпва, пъхтейки под лъчите му. Гората свърши и се ширнаха поляни с трева и храсти, а сред тях се белееше друг път от запад.

Това не беше същият път, който си спомняше. Слънцето припичаше в гърба му, тънки струйки пот потекоха под доспехите, проникнаха до всяко ъгълче на тялото му и ватата залепна по седалището, ръцете и бедрата му. Късно следобед пътят отново се спусна надолу, навлезе в друга долчинка и той разбра със сигурност, че се е загубил. Имаше следи от хора, пограничен камък, стари коловози. Тесният път се разделяше на две — единият, с коловозите, завиваше на запад, а другият, обрасъл с трева, лъкатушеше на изток към някаква гора.

Не желаеше да вижда никого, нито да среща съпротивата на селяните, които нямаше да се зарадват на появата му. Ако им се удадеше и най-малка възможност, като нищо биха прерязали гърлото му, защото беше сам. Такива работи се случваха често. Избра пътя на изток, далеч от хора и къщи, и единственото му желание бе в края на това пътуване да намери най-после местенце, където никой не познава мъките на войната, където никой дори не е чувал за нея, и там да претопи своето злато, да го пробута парче по парче и да намери пристан и спокойствие за остатъка от живота си.

От време на време заспиваше на седлото, главата му клюмваше на гърдите, а ръката с омотаните около пръстите поводи се отпускаше върху седлото. Конят продължаваше да пристъпва тежко, откъртваше по някое клонче от шубраците край пътя, опъваше врат, за да достигне тревата — тогава той се събуждаше от полюшването напред и изпитваше облекчение, че наоколо му е все още светло. Сънуваше пожарища и изпепелени села — такива бяха сънищата му през последните месеци. Вече не се събуждаше ужасен, а само потръпваше с плувнало в пот тяло, все едно го бяха полазили мравки, и се заслушваше в обичайните звуци на поскърцваща кожа и прозвънващо желязо, в шепота на тревата и в равномерния ритъм на копитата. Опитваше се да не заспива, не защото сънищата го плашеха, а защото се боеше да не налети на някоя опасност по пътя. Но еднообразните звуци и жуженето на насекомите в късния летен следобед отново го унасяха и колкото и да се мъчеше, главата му отново клюмваше и очите му пак се притваряха, съвсем за малко, само за минутка, конят само това чакаше, за да се опита пак да си открадне малко трева, и той отново се събуждаше.

Този път го събуди рязко разтърсване — десният крак на коня бе стъпил на по-ниско — и той чу плясъка на вода под копитата. Вдигна глава в сумрачната мараня наоколо си и видя тънки зелени листа, провиснали клони и стърчащи от водата храсти и дървета. Конят прецапа тинестия участък и стъпи върху чиста трева.

Дубан погледна назад, но не видя никаква пътека. Във всички посоки гледката беше еднаква — застояла вода покриваше всичко наоколо, тук-там стърчаха храсти и дънери, надвисналите клони докосваха повърхността й, мержелееха се ясно очертани гьолове. Конят не спираше безсмисления си ход, върбовите клонки гъделичкаха лицето на Дубан и той ги отстраняваше с ръце, а конят продължаваше напред и напред, без да намалява темпо, без да се поколебае, сякаш изпаднал в умопомрачение от преумора и пристъпвайки като замаян от крак на крак през лепкавата кал в плитките локви. Денят си отиваше. Кървави отблясъци се процедиха през короните на върбите, откъм гъстите шубраци се прокрадна здрачът, постепенно погълна последните искрици върху водната повърхност и покри всичко с ужасяващо скучното си и измамно еднообразие. Той дръпна поводите и конят спря, но в мига, в който ги отпусна, животното продължи в същия бавен и монотонен ритъм, сякаш бе взело непоколебимо решение да върви така, докато грохне окончателно. Жабите крякаха вечната си еднообразна мелодия. Водата бълбукаше и се плискаше под копитата и над калта се издигаше зловонният дъх на разложение. Той отново дръпна поводите, но този път безропотно отзивчивото по време на битка животно пренебрегна нареждането и продължи напред, напрегнало вратните си жили. Той уви поводите около китката си и се изопна назад с цялата тежест на тялото си, успя да изтегли главата му чак до гърдите си и конят най-после спря… но щом ги отпусна, добичето отново протегна глава и я замята във всички посоки, за да се освободи от опънатите поводи. Той го накара да завие, за да забрави накъде е вървял, но животното направи пълен кръг около себе си, цамбуркайки из рядката тиня, и упорито потегли отново в същата посока. Дубан го наруга, след което започна да го увещава: как бяха воювали заедно на младини, как им предстои да прекарат още много дни заедно, ще си намерят някое топло местенце за зимата, няма да има никакви битки повече и никакво спане на открито в нощния студ. Но конят продължаваше да напредва в безцветния мрак под надвисналото сиво небе и водата стенеше и шуртеше в тишината.

Паяжина докосна очите на Дубан, полази по лицето и ръцете му. Той размаха ръка и върху него налетя цял рояк мушици — пълзяха по кожата, жужаха край ушите, щипеха напуканите устни, пъхаха се в очите и ушите и се вмъкваха в носа. Конят изпръхтя, замята глава и тръгна по-бързо, а Дубан размаха свободната си ръка пред лицето си, затърка очи, започна да плюе, да духа нос, ослепен и полузадушен от стотиците мушици. Прилепи се плътно към гърба на коня, а той разтърси тяло, размаха опашка като камшик и препусна. Клоните се стрелкаха около тях и се нахвърляха върху Дубан, той се притискаше още по-плътно към коня, стиснал поводите в едната си ръка, а с другата се опитваше да сграбчи късата грива, подстригана, за да не може противникът да се хване за нея, но сега и той не можеше да я хване и когато един клон го перна с все сила по рамото, залитна зашеметен назад. Конят се подхлъзна в тинята, но запази равновесие със сведена шия и широко разтворени крака.

След това вдигна глава, изправи се и затънал до глезени във водата, отново пое бавно и неотклонно напред. Риданието се чу по-ясно. Дубан се понадигна на седлото, затърка отново очи и тялото му пак се заклатушка върху гърба на коня. След това се прекръсти и си спомни какво носи със себе си. Спомни си за статуята с изрисуваните очи, за огъня и заобикалящия го мрак, за завинаги замлъкналите гласове. Страхът сви на топка стомаха му и стисна като в обръч сърцето му. Вече не смееше да опъне поводите… нямаше никаква надежда да потегли назад, да свърне встрани, нямаше никаква представа накъде бяха поели, нито колко далеч бяха стигнали. Сега единствената му надежда бе обезумялото животно, което го бе спасявало толкова пъти на бойното поле, врязвайки се в железните рицарски редици: пришпорвано от същия ужас, само то можеше да го измъкне от това проклето място и от тази безкрайна нощ, стига да не го напуснеха силите. Говореше му, потупваше го по мършавата шия, умоляваше го, но то не променяше равномерния си ход, нито бърз, нито бавен, макар че вече едва дишаше и плещите му бяха покрити с потна пяна.

Навлязоха в плътната сянка на стари върби, чиито клони криеха нощен мрак и груби ласки под сводестите корони. Здрач и мрак се редуваха, а риданието все повече напомняше човешки вопли и страхът все по-силно стягаше гърлото му.

Сякаш ридаеше дете, изгубена в нощта душа, която оплакваше съдбата си. Стенанията се носеха отляво и отдясно, отзад и отгоре, извираха от клоните на дърветата и от миналото. Един-единствен звук, който го оплиташе в мрежите си. В миг на внезапно просветление той грабна закачената на седлото торба, бръкна рязко и метна потира и кръста, които проблеснаха през завесата от клони, пльоснаха в черната вода и тя ги погълна. Конят не спря. Дубан се извърна напред, за да предпази лицето си от влажните и студени клони. Вече нямаше злато. Сега стенанието идваше отпред и отгоре, видя някаква бледа сянка с разпуснати коси сред сухите клони на една върба. Приличаше на призрак и той заби шпори в хълбоците на коня.

Животното трепна и спря. Дишаше тежко, главата му бе увиснала чак до земята. Дубан погледна отново към клоните, но привидението бе изчезнало. Огледа се наоколо — една бяла фигура отмести с ръка провисналите върбови вейки. Беше съвсем гола и мъничка… пристъпи с протегнати ръце и с втренчени в него големи тъмни очи, а косата й се развяваше като призрачен воал около бялото тяло. В нощния полумрак забеляза, че очите й са пълни със сълзи. Ръцете молеха. Краката й бяха съвсем тънички… детска фигура, детинско лице. Смушка коня, за да я отмине, както бе отминавал толкова много бездомни сираци: спомни си очите им, умолително протегнатите ръце, изпъкналите ребра и сплъстените коси, хлътналите кореми и зъзнещите от студ голи телца. Но животното не помръдна и малките й ръце сграбчиха стремето, откритият й поглед бе насочен към него.

— Заведи ме вкъщи — помоли го тя. — Студено ми е.

Ритна стремето, за да го освободи от пръстите й. Тя се дръпна назад и застана неподвижно, булото на косата й покриваше малките гърди, ако изобщо имаше вече гърди, едва забележима сянка разделяше бедрата и тази белота му напомни друга белота — на скалите, — но тези очи бяха живи и го гледаха обидени и потъмнели от страх.

— Ти ли плачеше? — попита я той.

— Берях цветя и дойдоха мъже — отново се разхълца тя. — Затичах към вкъщи.

Момичето беше най-обикновено момиче и блатото беше най-обикновено крайречно мочурище, а някъде наблизо имаше тихо и уютно домашно кътче. Подаде й колебливо ръка. Тя се приближи и стисна със студени и слаби пръсти голямата му длан. Хвана я с другата си ръка през тъничкия кръст и я вдигна — беше лека като перце. Конят тръгна, преди да бе успял да я настани. Оправи поводите, нагласи я в скута си, а тя мушна главичка в рамото му и обви врата му с две ръце. Вместо ребра пръстите му усетиха две меки подутини и нежна кожа. Погледна надолу и видя сенчестия облак на косите й, а изгрялата в този момент луна опипа с лъчите си детското тяло, проблясна по голите закръглени хълбоци и дългите бедра и надникна в сенчестата вдлъбнатина между тях. Тялото й се затопли. Тя се размърда и премести крака, притисна се още по-силно към него и той усети да го залива топла вълна. Върбовите клонки се полюшваха над тях, конят напредваше с неумолимия си ход, а той изведнъж си помисли, че единствената преграда между тях е ризницата му.

Това беше прегръдка на дете, причинена от детински страх, и той не помръдна ръце, все така придържаше голия гръб и голите крака и лекичко и успокоително я потупваше с длани. От друго човешко тяло в кръвта му се вливаше тиха топлина в нощта. Детските обятия не очакваха дай стори нещо лошо и той не би го направил. Сети се, че не би трябвало да измъчва изтощения си кон с двойната тежест — би трябвало да слезе и да тръгне пеша, а да остави детето върху седлото, но животното пристъпваше уверено и почти не усещаше тежестта й. Изглежда, бе заспала — едната й ръка се плъзна в скута й и под лунната светлина разтворените й пръсти му заприличаха на рядко водно цвете. През клоните се виждаше осеяното със звезди небе. Конят стъпваше по твърда земя. Короните на дърветата се отдръпнаха и пред очите му се изопна широк и равен път. Вече изобщо не си спомняше преди колко време бе започнало всичко.

Силуетите на хълмовете се издигаха в нощното небе, протегнали мрачни сенки към звездите. Пред тях имаше голяма каменна постройка, разположена като междуселски хан до самия път, но видът й бе заплашителен и неприветлив — някаква безразборна купчина от камъни и сенки — и нямаше нищо общо с дървената къщурка, която си бе представил.

— Дете — прошепна той. — Дете. Това ли е домът ти?

Тя потръпна в ръцете му и пръстите му отново усетиха меката й кожа.

— Да — въздъхна тя, поглеждайки между ушите на коня.

— Няма никакви светлини.

— Сигурно са си легнали.

— Не се ли тревожат за теб?

Сигурно бе някое слугинско дете, за което господарите не даваха пукната пара. Бе служил на господар, който не се грижи за хората си, бе побеждавал такъв господар и накрая бе загубил себе си. Отново го обзе някакво лошо предчувствие, но конят продължаваше да пристъпва напред и каменният силует блестеше все по-близо под лунната светлина, вече не така величествен, както допреди миг — най-обикновена кула, при това в развалини. Може би в нея наистина живееше някой дървар, настанил се сред това бивше великолепие. Детските ръце отново обгърнаха шията му. Притисна за по-удобно тялото й към своето. Умората бе притъпила сетивата му. Кулата отново се извиси, вече съвсем близо, над него. Всичко му се струваше като в сън — заплашително надвисналата сянка, каменните блокове, високи колкото човек, и изпречилата се пред очите му масивна дървена порта.

Прегърна я плътно, но тя се размърда, той я остави на земята и слезе от коня. Коленете му се подгънаха от тежестта на доспехите. Тя хвана ръката му с две ръце и нейното плахо доверие му върна силите. Поведе я нагоре по стълбите и заблъска с юмрук по обкованото с желязо дъбово дърво, вбесен от сънливото им безгрижие, което дължеше подслон на едно загубено дете и възнаграждение на неговия спасител. Ударите кънтяха в тишината. Очакваше някакво раздвижване, някой да запали светлина, да се появи отнякъде или пък да го нападнат въоръжени мъже.

Внезапно вратата се открехна, сякаш някой я отвори отвътре или изобщо не беше залостена. Дубан уплашено пусна ръката на детето и измъкна меча. В процепа потрепваше светлина и той натисна с рамо масивната тежест. В камината проблясваха пламъци, които се олюляха от внезапния повей. Опипа тъмнината зад себе си, притеснен да не е изчезнала, и усети голото рамо. Конят изцвили уморено някъде зад гърба му. Пристъпи навътре. Детето го последва, изплъзна се от ръката му, притвори вратата и долепи крехкото си тяло до нея.

— Ще намеря мама. Сигурно е заспала.

— Стига й толкова. — Удари с меча закачения на стената чайник, който издрънча на каменния под и се търкулна оглушително. — Събудете се! Има ли родители това дете?

— Дете — откликна ехото. — Дете, дете, дете…

— Мамо! — извика момичето.

Протегна ръка да я хване, но закъсня. Тя се втурна по витите стълби, които се издигаха стръмно нагоре към потъналия в мрак таван.

— Дете! — викна след нея той и ехото размеси нейния и неговия вик, после утихна и го остави сам.

Отстъпи заднишком към вратата, разхлаби хватката си около ефеса на меча, за да я отвори, и погледна навън. Дали не му бяха устроили капан и дали не е по-добре да се махне колкото може по-бързо от това място? Конят пасеше спокойно под лунната светлина.

Стълбището изскърца под нечии стъпки. Детето се втурна надолу, но сега голото телце бе облечено в бяла роба. Дотича и го сграбчи за ръката.

— Мама каза да останеш. — Тя го гледаше с големите си тъмни очи. — Много се е уплашила. Мама и аз сме съвсем сами. Искала е да си помислиш, че тук не живее никой. Може да ни нападнат разбойници. Остани, моля те. И бъде внимателен с мама, моля те.

— Дете…? — понечи да попита нещо той, но тя го пусна и затича обратно по стълбите — бяла сянка от бели крачета и бяла дреха, по която проблеснаха отраженията на пламъците. Затвори внимателно вратата и погледна към огъня, изненадан от разкрилата се пред очите му гледка. Изтощените му сетива отново го бяха подвели. Сега стаята изглеждаше много по-обширна, отколкото му се бе сторило преди малко. Сенките и огнените отблясъци бяха скрили от погледа му останалото пространство, появило се сякаш изневиделица. Видя голяма маса, на която бяха наредени сребърни прибори. По стените бяха закачени оръжия — истински бойни оръжия, а не бутафорни имитации.

Някакво пламъче затрептя в ъгъла на очите му. Обърна се и видя едно светло петно да се спуска по стълбите покрай стената… пред него се появи жена, понесла тънка свещ в ръка, и сърцето му се разтуптя — красотата й далеч превъзхождаше красотата на детето. Косата се виеше като среднощен облак около бялата роба, а огряното от пламъчето на свещта лице бе чисто и прозрачно като восък. Дългите кичури разкриваха женствените очертания на гърдите и бедрата й. Слизаше боса по дървените стъпала, в очите й се спотайваше тревога.

— Вие доведохте Уилоу^[1] у дома.

Той кимна за поздрав малко пресилено, все така стиснал меча в ръката си. Жената слезе от последното стъпало, приближи се като някакво привидение в полумрака и пламъкът на свещта освети пълни с тъга очи.

— Уилоу е луда — изрече с не по-малко тъга в гласа. — Забелязахте ли това, господине? Понякога се крие в гората… Не мога да я спра по никакъв начин. Благодаря ви, че я върнахте невредима. — Та примигна с дългите си мигли и го погледна кротко. — Чувствайте се като у дома си, господине. Ще ви помогна да нахраните коня си и ще ви постеля да си легнете в салона.

— Простете — каза той, като видя, че стои с меча в ръка.

Посегна към ножницата, прибра го в нея и отново я погледна. Храна, подслон, топъл и уютен салон… „Ние сме съвсем сами“ — беше казало детето. Огледа големите тъмни очи, женственото тяло и нежните ръце, които стискаха притеснено свещта — изящни и крехки също като ръцете на Уилоу. Не можеше да откъсне очи. Усети, че лицето му се зачервява и го облива топла вълна.

— Ще се погрижа за коня — успя да каже най-после. — Но ще помоля за храна и покрив за него, госпожо.

— Отзад има обор. Имаме крава. Там има сено.

— Благодаря — поклони се той и усети по вените му да се разлива някакво сладостно усещане. Излезе в тъмнината отвън, хвана поводите на коня и заобиколи кулата с умореното животно — едва сега забеляза, че от другата страна има някаква сграда. До стената беше построен краварник с няколко отделения, задрямалата крава се изправи несигурно на краката си на лунната светлина и ги погледна с кротките си очи. Вкара коня вътре, свали внимателно седлото, разтри ожуления и потен гръб със стиска чиста слама, а кравата продължаваше да ги наблюдава. Не бързаше да остави верния си помощник, макар че и него го боляха костите от тежките доспехи и дългото яздене. Когато свърши, прегърна силно измършавелия врат и го погали, припомни си отдавна отминалите дни, когато същата тази кожа бе гладка и мека и костите не стърчаха, сякаш щяха да я пробият. Конят потърка главата о гърдите му като на млади години, преди да тръгне по бойните полета и да забият железа в копитата му. След това докосна с бърни дланта му. Кравата измуча в мрака, рогата й проблеснаха под лунните лъчи, той сложи сено на двете животни, провери дали имат вода, излезе, затвори плътно вратата на краварника, обиколи кръглата каменна стена, качи се по стъпалата и бутна вратата, която този път се отвори съвсем лесно.

Пламъците подскачаха буйно в камината, на масата в сребърните чинии имаше студено печено месо, а до тях — пълни кани с вино. Ядоса се, че се бе бавил толкова дълго навън, докато тя… Тя стоеше до масата, протегнала покритите си с бели ръкави ръце — канеше го да се нахрани с приготвената от нея вечеря.

Пристъпи и седна на високия стол. Беше толкова гладен, че изобщо не му мина през ума да свали доспехите си, грабна чаша сухо червено вино и я изпи на един дъх, натъпка устата си с натопен в мед пресен хляб, а с другата ръка в това време развърза ремъка, който стягаше кръста му. Само няколко хапки бяха достатъчни да усети, че силите му се връщат. Вдигна поглед от кочината, която бе направил пред себе си, и видя очите й да му се смеят от другата страна на масата, но смехът й не бе подигравателен.

Беше придобил тези маниери по време на войната. А някога, много отдавна, не бе лишен от добри обноски. Изправи се и свали колана и меча, окачи ги на заострения връх на високата облегалка, а тя дойде при него и му помогна да се освободи от тежките доспехи. Облекчен от тежестта и от горещината, той пое дълбоко въздух, свали просмуканата от пот ризница и остана по риза и брич. Отпусна се отново на стола и яде до насита. След това грабна украсената със скъпоценни камъни чаша… и замръзна. Сърцето му заблъска бясно — същата големина, същата форма…

Но сребърна, не златна. Пресуши я и погледна замислен прекрасните тъмни очи зад блещукащия пламък на свещта.

— Няма ли господар този дом… — попита глухо той, — или прислужник… освен теб и детето?

— Войната — отвърна тя с познатата тъга в очите. — Имах прислужник, но той открадна всички пари и избяга. Селяните са отвъд хълмовете… никога не идват тук. Страхуват се от Уилоу, а аз се страхувам от тях — заради Уилоу.

— Какво се е случило с господаря ти?

— Отиде на война. И не се върна.

— Как се казва?

— Брийо.

Дъхът му секна. Той огледа стената зад гърба й, за да открие някакъв герб, някакъв знак — но нямаше нищо.

— Не синът на Дейн…

— Познаваш ли го? Знаеш ли нещо за него?

— Мъртъв е — отвърна глухо той.

Прекрасните очи се напълниха със сълзи. Устните затрептяха.

— В битка — добави той.

— Храбро ли загина?

Само това попита. Той не я виждаше. Пред погледа му изникна прегазеният полугол мъж, проснат на земята с обърнати към огъня невиждащи очи. Спомни си и момчето, с което се запозна край Лугдан, дъжда, тишината, търкалящите се мъртви тела и дъждовните капки, които падаха в окървавената вода. Мъжете, които повръщаха от изтощение. Цвилещите коне, по-обезумели и от хората. И пак огъня, гората, изнасилването.

— Храбро — отвърна той. — В битка. Видях как падна. С лице към враговете. Свали петима, но прииждаха още и още. Отблъснахме ги, но беше късно. Загина геройски.

Сълзите се стичаха по страните й. Тя извади кърпичка от ръкава си и попи очи.

— Приятели ли бяхте?

— Познавахме се.

Отново избърса очи и се усмихна измъчено и тъжно.

— Още веднъж си постъпил добре.

— Сега си сама.

— С Уилоу.

— Мога да остана за известно време.

Тя стана от масата. Той също се изправи.

— Моля те — каза тя с разтреперан глас. — Ще ти постеля леглото. Ще се наспиш и утре сутринта заминаваш.

— Госпожо…

— Утре сутринта.

Обърна се и тръгна към стълбите — с разпусната коса около сведената глава и превитите рамене. После погледна назад — той не помръдваше и се взираше в нея.

— Ела.

Тя взе свещ от свещеника и спря пред стъпалата. Той тръгна след нея и в съзнанието му отново нахлу споменът за Брийо, за натрошените от конските копита кости, за бялата му плът. Смъртта го бе заварила полугол, и то в какъв момент — преди или след? Една натрапчива мисъл не му даваше мира — да умреш по такъв начин, а след това да разправят разни лъжи за смъртта ти…

Последва я по витите стълби, които отвеждаха към най-защитеното убежище на върха на кулата и бяха толкова тесни, че раменете му изпълваха ширината им, а вратата бе толкова ниска, че тя се приведе одве, за да се промъкне през нея. Пламъчето на свещта очерта силуета й — потънала в сянка гръд, стройни бедра под белия лен — и той усети учестеното си дишане, причинено не само от стръмното изкачване по стълбите. Последва я в помещение с височина човешки ръст, с наклонен дървен таван. Сенките на подпорните греди зашаваха от трептенето на пламъчето из просторния лабиринт с врати от четирите страни.

Тя отвори първата врата и го въведе в стая, в която имаше друга запалена свещ, и той видя широко удобно легло и до него маса с подредени на нея цветя. Бельото бе намачкано, някой бе лежал в него.

— Моето легло — каза тя. — Ще спя в съседната стая. Почивай. Ще донеса вода да се измиеш.

Тръгна към вратата със сведен поглед.

— Госпожо…

Тя повдигна очи, беше съвсем близо до него, телата им почти се докосваха. Той протегна ръка към черния облак коса и го погали — защото беше жена и беше красива. Виното бълбукаше в кръвта му и замъгляваше всичко наоколо. Взе ръката й, духна свещта, която държеше в нея, и постави ръце на раменете й, върху тънкото ленено платно, което се спускаше по гладкото й женствено тяло.

— Не — промълви тя и се опита да го отблъсне със слабата си ръка.

Той я обгърна с двете си ръце, притегли я към леглото и се отпусна в меките пухени завивки заедно с нея.

— Не — повтори тя, съпротивлявайки се под него, а той я целуна по устата, по очите, по нежната кожа.

— Не — простена тя и риданията й го вцепениха, щом усети конвулсиите на тялото й.

Пред очите му отново се появи полетялата в мрака бледа фигура с разперени крайници и вторачени в луната безжизнени очи. Остана да лежи, без да помръдне. Тя се опита да покрие разголеното си тяло и да го отблъсне. Той се надигна, оправи робата и погали косата й. Желанието не бе го напуснало.

— Ти си мой гост — каза тя. — В моята спалня. Пусни ме да изляза.

Големите очи проблясваха. Загуби всичко, защото нямаше търпение. Разбира се, че можеше да има всичко: нея, кулата, цялото това богатство. Можеше да остане да живее тук, с лудостта на Уилоу. Можеше да има и нея. Беше силен и двете не можеха да му се противопоставят, да го изгонят. Биха се страхували да вдигнат ръка срещу него, а и постепенно щяха да разберат, че с него ще им е по-добре. Никакви студени зими повече, нито смърт, дебнеща го на всяка крачка по пътищата. Всяка вечер тя щеше да му сервира в сребърни съдове, а нощите щяха да прекарват в мекото и ухаещо на розмарин легло. Щеше да докара селяни да издигнат здрава стена наоколо, да събира данъци от тях и да не се страхува от нищо…

— Пусни ме — повтори тя.

Не молеше. Не бе уплашена. Просто повтори.

— Някой мъж ще се появи по пътя… и ще ти отнеме всичко, което имаш. Твоят господар вече няма да се върне. Помисли за това.

— Ти ли си този мъж?

Погали с ръка косата й, безсилен да овладее желанието си, спусна я към гърдите й, но преди да ги докосне, я отдръпна.

— Бих искал да те пазя.

— От себе си ли?

— Никога не бих те насилил. Можеш да излезеш. Да поговорим утре. Съгласна ли си?

— Щом искаш. Но ако кажа „не“?

— Помисли за мен. Наистина те желая. Лека нощ, госпожо.

Тя се надигна, измъкна се от леглото, излезе и затвори вратата зад себе си. Той се изправи, пое дълбоко дъх и заби с все сила юмрук в дървената стена. Обгърна юмрука с другата си ръка, присвил очи от болка и от обзелото го безумие, което сякаш започна да се уталожва заедно с бликналата кръв. Притисна раната и закрачи по скърцащия под, докато сърцето му се успокои.

Изми се с водата, която тя бе използвала. Ухаещата на лилии ледена течност отне болката, а щом обля раменете и гърдите си, по тялото му полазиха мравки. Свали всичко от себе си, попи влагата с ленените кърпи и използва нощното гърне, което намери под леглото. След това се мушна между ухаещите на розмарин чисти и меки чаршафи, протегна се, за да духне свещта, и примигна в неочаквано обградилия го непрогледен мрак. След миг затвори очи и по лицето му се разля блажена усмивка, докато се наместваше удобно сред благоуханните чаршафи.

Старият дъсчен под зад вратата изскърца. „Госпожата?“ — зачуди се той полузадрямал. Вратата се открехна и той вдигна глава, но в плътния мрак не можа да види абсолютно нищо. Скрибуцащите дъски издадоха нечии безшумни стъпки, придружени от едва доловимия шепот на дреха.

— Кой е? — попита той, обезпокоен от среднощното посещение.

Някой приседна в ъгъла на леглото, той дръпна крака си и в същия миг се сети, че мечът и доспехите му бяха останали долу. Виното и женското присъствие за първи път го бяха оставили беззащитен.

— Кой е? Госпожо?

Опита се да скочи, но някой се прокрадна покрай покрития му с чаршаф крак, наведе се към него и той усети аромата на женски парфюм.

— Госпожо? — повтори нерешително той и добави хладно: — Или си ти, Уилоу?

— Ние трите — отвърна му шепот. — Майка, Девица и аз.

Метна се назад. Нещо ледено сграбчи ръката му и го полазиха тръпки. Ръката му срещна друга ръка с мека и отпусната повяхнала плът, крехка, но силна, която го сграбчи и той усети как дъхът му изстива и как сърцето му се сковава в мъчителни спазми.

— Човече — прошепна гласът и мраз облъхна лицето му, — човече… за това, че не докосна Уилоу в тресавището — заслужаваш похвала. За това, че не насили дъщеря ми — още една похвала. Но за това, че целуна насила дъщеря ми… ще си платиш: каквото за едната… същото и за трите — Майка, Девица и аз.

Той се задушаваше… нещо докосна устните му, обви краката му, студът проникваше все по-навътре и по-навътре.

— Не — отчаян прошепна той.

Бялото лице отново се изпречи пред очите му, прокле го и се метна от скалите.

— Не — повтори той.

Зъзнеше от студ — пред погледа му се заредиха лицето на Уилоу, лицата на умиращите от глад деца, празните им очи, опустошените им от войната сърчица.

— Не — извика за трети път той.

Викът му се сля с вика на жената, в който усети болката и оскърблението от един бездушен свят, където властва единственото силата, където приятелите се убиват един-друг и злото е непредотвратимо. Вече нямаше никакви сили, изпитваше само болка и скръб.

Раменете му се удариха в пода, усети, че припада, сълзите замръзнаха на клепките му, устните му се вкочаниха и той се просна в цял ръст върху студените дъски — ослепял, бездиханен, неспособен да се съпротивлява. Най-накрай изгуби съзнание. Нямаше представа, колко време бе изминало, когато отново почувства дървения под под голия си гръб, усети лека дрезгавина през клепачите, но все още не можеше да отвори очи. Нечия сянка се приведе над него и топло дихание облъхна лицето му. Меки устни го целунаха по едното око, след това по другото и накрая по устата.

Видя клекналата до него Уилоу със запалена свещ в ръка, обгърнала с другата коленете си.

— Вече е ден. Тук няма прозорци.

Той не отвърна. Надигна се и засрамен от голотата си, навлече дрехите, докато тя го наблюдаваше безмълвно. Излезе от стаята, бързо прекоси скърцащия под на коридора, провря се през ниската врата, спусна се по витата стълба в потъналия в сумрак салон, от чийто прогнил дървен таван висяха паяжини и гнезда на прилепи, а през прозорците се процеждаше мътна дневна светлина. Доспехите му лежаха в праха. Облече ги с треперещи ръце и пристегна колана.

Стълбите изскърцаха. Погледна и видя Уилоу да слиза по тях. Грабна меча и го пъхна в ножницата. Погледна пак и на мястото на Уилоу видя госпожата.

Външната врата зееше отворена. Нямаше никаква гора. Затича се към обора и видя коня да пасе сам зад порутената ограда, а седлото лежеше върху мократа от росата земя. Оседла го набързо, метна се отгоре му и заобиколи внимателно кулата. Чу крава да мучи зад гърба му. Изведнъж върху полуразрушената стена видя Уилоу. Люлееше боси крака и му махаше. Смушка коня в хълбоците, но веднага дръпна поводите, усетил нечий поглед. Извърна глава към портата. Там стоеше госпожата. С лилия в косите и босонога.

— На добър час — пожела му тя. — Сбогом, рицарю.

Изплющя с поводите и препусна по пътя. Сред дърветата и шубраците стоеше черна фигура, обгърната в пелерина и с качулка на главата. Конят се закова на място подплашен. Дубан си пожела с изтръпнало сърце фигурата да не вдигне глава и да не отметне качулката си.

— Не още — чу той глас като шепот на листа. — Имаш още време, рицарю.

Пак изплющя с поводите и препусна. Слънчевите лъчи постепенно го стоплиха, чу чуруликане на птици и буцата лед в стомаха му бавно се разтопи. Извърна се назад. Пред погледа му се разстилаше само гората.

На другия ден стигна до някакво село. Докато поеше коня, хората плахо го наобиколиха и го заразпитваха за новини. Разказа им за войната, за смъртта на краля, за смъртта на графа — те изобщо не бяха чували за тези неща и примигваха, и цъкаха с език. Дадоха му хляб и бира, и жито за коня, а той им поблагодари и продължи нататък.

Този ден окачи меча на седлото и повече не го пипна.

На следващия свали доспехите и нежният зефир милваше кожата му, докато препускаше през плодородни земи и разположени край пътя села, в които хората не се страхуваха от нищо.

Щом съглеждаха оръжията му, децата го молеха да им разказва приказки.

И той съчиняваше истории за дракони и еднорози. И децата се усмихваха.

След време започна да се усмихва и той.

Бележки

[1] Уилоу (англ.) — върба. — Б.пр. ↑