Дейвид Едингс
Кралят на мургите (9)

8.

— Всичко започна миналата година — започна Сади, все още гледайки Белгарат с опасение. — Един малореанец, представящ се за търговец на бижутерия, дойде в Стис Тор и търсеше моя главен съперник в двореца — жалкия интригант Сарис. Всеизвестно беше, че Сарис отдавна желаеше моето място, но не беше стигнал дотам да пожелая главата му. Голям пропуск, както се оказа. Както и да е, Сарис и малореанецът се договориха за нещо, което нямаше нищо общо със скъпоценни камъни. Така наричащият се бижутер се нуждаеше от нещо, което можеше да му осигури само човек с власт. Така че той даде на Сарис известна информация, с която да ме дискредитира и да узурпира мястото ми в двореца.

— Политиката е хубаво нещо, нали? — каза Силк, без да се обръща конкретно към никого.

Сади направи гримаса.

— Подробностите около падането на кралското доверие към мен са доста — продължи той — и няма да ви досаждам с тях. С една дума, Сарис ме измести като главен евнух и аз просто трябваше да избягам от двореца, за да спася живота си. След като зае мястото ми, Сарис можеше да изпълни своята част от договора си с малореанския си приятел.

— Какво точно искаше малореанецът? — попита Силк.

— Това, принц Келдар — каза Сади, стана, отиде до разхвърленото си легло, измъкна един внимателно сгънат пергамент изпод дюшека и му го подаде.

— Е? — обади се Белгарат.

— Това е официален документ — отговори Силк. — Най-малкото има кралски печат. Рано през миналата пролет Салмисра е изпратила дипломатическа мисия в Сендария.

— Това е съвсем нормално, Силк.

— Знам, но има също някои секретни инструкции за дипломатите. Тя им казва, че при устието на Змийската река ще се срещнат с едно лице и трябва да му окажат всякаква помощ, която поиска. Същността на всичко това е, че дипломатите трябва да закарат лицето до пристанище Халберг и да осигурят нийсански кораб да го чака на брега на определена дата в средата на миналото лято.

— Може би е съвпадение? — предположи Белгарат.

Силк поклати глава и показа пергамента:

— Лицето е идентифицирано с името си. Дипломатите е трябвало да го идентифицират с името Зандрамас.

— Това обяснява някои неща, нали? — каза Гарион.

— Мога ли да видя? — попита Поулгара.

Силк й подаде пергамента.

Тя го погледна набързо, върна го на Сади и попита:

— Сигурен ли си, че това е печатът на Салмисра?

— Няма две мнения за това, Поулгара — отговори той. — Никой не се осмелява да докосне този печат без нейно съгласие.

— Разбирам.

— Как попадна този документ у тебе, Сади? — полюбопитства Силк.

— Обикновено се правят по четири копия на всеки официален документ, принц Келдар. Това е един от начините за печалба на тези, които имат благоразположението на кралицата. Цената на копията е установена от векове.

— Значи така — каза Гарион. — Зандрамас идва в Нийса като търговец, урежда Сарис да те измести като главен евнух и по някакъв начин успява да накара Салмисра да издаде тази заповед. Така ли е?

— Не е толкова просто, Белгарион — каза Сади. — Малореанският търговец не беше Зандрамас. Никой в Стис Тор не е виждал Зандрамас. Лицето което се споменава в документа, е трябвало да се присъедини към дипломатите по пътя им за Сендария. Доколкото успях да установя, Зандрамас никога не е стъпвал в Стис Тор. Не е само това. След като са осигурили кораб за Халберг, всички дипломати са умрели. Спрели в един хан в Камаар по пътя за столицата, а там избухнал пожар посред нощ. Никой не успял да избяга от пламъците.

— Схемата ми е позната — каза Силк.

— Добре, тогава кой е бил малореанският търговец? — попита Гарион.

Сади безпомощно разпери ръце и призна:

— Не успях да разбера.

— Ти успя ли да го видиш?

— Само веднъж. Изглеждаше странно. Очите му бяха абсолютно безцветни.

Всички замълчаха за известно време, после Силк се обади:

— Това изяснява всичко, нали?

— Може би — каза Гарион. — Но все още нямаме отговор на основния си въпрос. Сега знаем за кого работи Нарадас. Знаем, че Зандрамас е отишъл в Черек и е избягал от Острова на ветровете с моя син. Но това, което трябва да знам, е къде ще ни изведат тези дири.

— Рак Веркат — сви рамене Сади.

— Как стигна до това заключение? — попита го Силк.

— Сарис не е властвал достатъчно дълго, за да накара хората да са му верни. Намерих един, който беше готов за лични инвестиции. Зандрамас трябва да е в Малореа с принц Геран тази пролет, а маршрутът минава през Рак Веркат.

— Може ли да се разчита на този, когото си подкупил? — попита Силк.

— Разбира се, че не. След като ми каза всичко това, той планираше да ме издаде заради наградата — мъртъв, естествено, така че нямаше причина да ме лъже, а беше и достатъчно глупав, за да измисли такава лъжа. — Евнухът се засмя. — Знам едно растение, на което може да се разчита. То кара човека да казва абсолютната истина. Всъщност той продължи да ми говори истини дълго след като ми беше омръзнало да го слушам. Сарис е осигурил на Зандрамас ескорт през Нийса и подробна карта на най-краткия път до остров Веркат.

— Това ли беше всичко, което ти каза този приятел? — попита Гарион.

— О, не! — Отговори Сади. — Той бързаше да сподели с мен как е мамил на изпитите в училище, докато Айсус не му преряза гърлото. Не мога да се справя с толкова истини за един ден.

— Така — каза Гарион, без да обръща внимание на последното. — Зандрамас отива на остров Веркат. Какво ни помага това?

— Пътят, който ще следва Зандрамас, е обиколен, защото Кал Закат дава награда за главата му. Ние, от своя страна, можем да тръгнем направо през Ктхол Мургос. Така ще спестим месец.

— Но този път минава точно през зоната на военните действия — запротестира Силк.

— Това не е голям проблем. Мога да ви преведа директно до Веркат без спънки от страна на мургите или на малореанците.

— Как ще направиш това?

— Когато бях млад, се бях забъркал в търговията с роби в Ктхол Мургос. Знам всички пътища, знам кого можем да подкупим и кого трябва да избегнем. Робите са нужни и на двете страни във войната, така че на търговците им е позволено да се движат свободно. Всичко, което трябва да направим, е да се облечем като търговци на роби и никой няма да се занимава с нас.

— Какво ще те задържи да не ни издадеш на гролимите веднага щом пресечем границата? — попита го направо Силк.

— Собственият ми интерес — сви рамене Сади. — Гролимите са неблагодарно племе. Ако ви продам на тях, много вероятно е те от своя страна да ме продадат на Салмисра. Не мисля, че това ще ми хареса.

— Толкова ли ти е ядосана? — попита Гарион.

— Раздразнение — каза Сади. — Змиите не се ядосват. Чух, че искала да ме ухапе лично. Това е голяма чест, разбира се, но предпочитам да го избегна.

Вратата на тайната стая се отвори и Дроблек каза:

— Айсус се върна.

Едноокият влезе. Носеше кутията, описана от Сади. Беше плоска квадратна кутия, две стъпки дълга и няколко пръста висока.

— Какво има вътре, Сади? — попита той. — Вътре нещо бълбука.

— Внимавай, човече! — извика Сади. — Някои от бутилките са чупливи.

— Какво е това? — ядосано попита Белгарат.

— Малко от това, малко от онова — уклончиво отговори Сади.

— Дрога?

— И отрови, и противоотрови, няколко афродизиака, успокоителни и доста ефективното лекарство на истината. И Зит.

— Какво е Зит?

— Зит е кой, а не какво, древни. Никъде не ходя без нея. — Той отвори кутията и с любов взе една керамична бутилка, здраво запушена с коркова тапа, но с няколко малки дупчици на гърлото. — Би ли подържал за малко това? — каза той на Силк. — Искам да съм сигурен, че Айсус не е изпочупил всичко. — И внимателно прегледа ред по ред малките бутилки, лежащи върху кадифена подложка в кутията.

Силк погледна любопитно шишенцето и хвана запушалката.

— Не ти препоръчвам да правиш това, принц Келдар — посъветва го Сади. — Можеш да бъдеш неприятно изненадан.

— Какво има вътре? — попита Силк и разклати бутилката.

— Моля те, Келдар! Зит се дразни, когато я разклащат така. — Сади затвори кутията, сложи я настрана и взе бутилката от Силк. — Така, така, — каза той с нежен глас. — Няма за какво да се безпокоиш, скъпа. Аз съм тук и няма да му позволя да те безпокои повече.

От бутилката се чу слаб мъркащ звук.

— Как си сложил котка вътре? — попита Гарион.

— О, Зит не е котка, Белгарион — увери го Сади. — Ето, ще ти покажа. — Той внимателно извади тапата и сложи бутилката на масата до себе си. — Можеш да излезеш, скъпа — тихо каза той.

Нищо не се случи.

— Излез, Зит. Не се срамувай.

От гърлото на бутилката се измъкна малка яркозелена змия. Имаше святкащи жълти очи и яркочервена лента по цялата дължина на гърба си от носа до края на опашката. Змията докосна с раздвоения си език протегнатата ръка на Сади.

Силк отскочи.

— Не е ли красива? — попита Сади и погали главата й с пръст.

Змията започна да мърка удовлетворено, след което надигна глава, фиксира Силк със студените си очи и злобно изсъска.

— Мисля, че ти е обидена, принц Келдар — каза Сади. — Известно време ще е по-добре да стоиш далеч от нея.

— Не се притеснявай — веднага се съгласи Силк и отстъпи още една крачка. — Тя отровна ли е?

— Тя е най-смъртоносната змия на света, нали, скъпа? — Сади отново я погали по главата. — И също една от най-редките. Тези влечуги са високо ценени в Нийса, защото са най-интелигентните от всички. Те са приятелски настроени, даже любвеобвилни и, разбира се, мъркат много приятно.

— Но тя и хапе — добави Силк.

— Само хора, които я дразнят, и никога приятел. Всичко, което трябва да направите, е да я храните и държите на топло и от време на време да й показвате, че я обичате, и тя ще ви следва като кученце.

— Не и мен.

— Сади — каза Белгарат и посочи кутията. — Какъв е смисълът на това? Нямам нужда от ходеща след мен аптека.

Сади вдигна ръка и каза:

— В Мургос не се интересуват много от пари, древни, а в Ктхол Мургос има хора, които ще трябва да подкупвам. Някои от тях имат определени навици. Тази кутия ще струва повече от натоварен със злато кон.

Белгарат се намръщи.

— Ти се дръж далеч от това. Не искам главата ти да е пълна с дим в някой критичен момент — и дръж змията си под контрол.

— Разбира си, Белгарат.

Старият чародеец се обърна към Айсус:

— Можеш ли да намериш по-голяма лодка? Трябва всички да пресечем реката, а твоята няма да ни издържи.

Айсус кимна.

— Не веднага, татко — каза Поулгара. — Ще имам нужда от него за малко.

— Поул, трябва да се върнем на другия бряг преди изгрев слънце.

— Няма да се задържам, татко, но трябва да ида до двореца.

— До двореца?

— Зандрамас е отишъл в Черек, където никой ангарак не е допускан от дните на Мечото рамо. Салмисра е уредила това, а също и бягството му от Острова на ветровете след отвличането на бебето на Се’Недра. Искам да знам защо.

— Малко сме притиснати от времето, Поул. Не може ли това да почака?

— Не мисля, татко. Трябва да знаем какво друго е уредила. Не бих искала някой батальон нийсански войници да ни последва през джунглата.

— Може би си права.

— Ти отиваш в двореца? — попита я Гарион.

— Трябва, скъпи.

— Добре. — Той изпъна рамене. — Тогава идвам и аз.

Тя го изгледа продължително и каза:

— Настояваш ли?

— Да, лельо Поул, настоявам — твърдо каза той.

Тя въздъхна и каза:

— Колко бързо порастват.

След това се обърна към Айсус и го попита:

— Ще ни заведеш ли до двореца?

Едноокият кимна и каза:

— Разбира се. Ще обсъдим цената по-късно.

— Цената?

— Нищо не е даром. Тръгваме ли?

Беше почти полунощ. Айсус изведе Поулгара и Гарион от къщата на Дроблек и тръгнаха по една тясна уличка, която миришеше на разлагащи се боклуци. Продължиха по няколко подобни извиващи се улички, като понякога минаваха направо през къщите, за да излязат от една улица на друга.

— Как знаеш коя къща е отворена? — шепнешком попита Гарион, когато излязоха от една висока тясна къща в долния квартал на града.

— Това ми е работата — отговори Айсус и се огледа. — Приближаваме двореца. Улиците в тази част на града се патрулират. Изчакайте тук за момент. — Той пресече внимателно улицата, отвори една скрита врата и влезе в къщата. След малко излезе с две копринени роби, две копия и два медни шлема. — Ще трябва да облечем това — каза той на Гарион. — И ако нямате нищо против, милейди, дръпнете качулката си над лицето. Ако някой ни спре, оставете ме да говоря.

Гарион облече робата, нахлупи шлема и взе едното копие.

— Набутай косата си под шлема — каза му Айсус и тръгна смело напред. Явно вярваше на дегизировката повече отколкото на потайността.

Още на следващата улица ги спряха половин дузина въоръжени мъже.

— По каква работа сте тук? — попита началникът на патрула.

— Съпровождам една посетителка до двореца — отговори Айсус.

— Каква посетителка?

Айсус го погледна с отвращение.

— Не би искал да пречиш, нали, капрале? Този, когото ще посети тази жена, няма да хареса това.

— И кой е той?

— Е, това вече е много глупав въпрос. Ако приятелят на тази жена разбере, че съм ти казал, и двамата ще ни хвърлят в реката.

— Как мога да знам, че ми казваш истината?

— Не можеш, но наистина ли искаш да знаеш?

Изражението на капрала стана малко нервно.

— По-добре продължавайте — каза той накрая.

— Бях сигурен, че ще разбереш — отбеляза Айсус и дръпна грубо ръката на Поулгара. — Хайде, тръгвай!

Когато стигнаха края на улицата, Гарион се обърна. Войниците все още ги гледаха, но не ги следваха.

— Надявам се, че не се обидихте, милейди — извини се Айсус.

— Не — отговори Поулгара. — Ти си много изобретателен.

— За това ми плащат. Ще минем оттук.

Стената на двореца на Салмисра беше много висока, изградена от големи, грубо издялани каменни блокове, престояли векове в този влажен град до реката. Айсус ги поведе в плътната сянка под стената до една малка желязна врата. Забави се за момент с ключалката, а после внимателно отвори вратата и измърмори:

— Да вървим.

Дворецът беше лабиринт от слабо осветени коридори, но Айсус сигурно ги поведе напред. Когато излязоха в главния коридор, който водеше към фоайето в центъра на двореца и където светлината беше по-силна, видяха гротескната фигура на един евнух. Той се клатушкаше със сковани крака и невиждащ поглед. На устата му се беше залепила глупава усмивка, а тялото му потръпваше в спазми. После минаха покрай една отворена врата и чуха някой да се кикоти — не беше ясно мъж ли е, или жена.

Едноокият спря пред една врата, взе една опушена лампа от нишата до нея и каза:

— Ще трябва да минем оттук. Внимавайте. Тъмно е, а по пода има змии.

Наистина беше тъмно и миришеше на мухъл. Гарион почти чуваше глухото съскане на змиите, които се търкаха една в друга в ъглите.

— Сравнително безопасно е — каза Айсус. — Хранени са днес, а това ги прави мързеливи. — Той спря пред една врата, отвори я и се огледа. — Почакайте.

Гарион чу гласовете на двама мъже и стъпките им, които се отдалечаваха.

— Чисто е — каза спокойно Айсус. — Да вървим. — После ги поведе по слабо осветения коридор до една полирана врата и като погледна Поулгара, каза: — Сигурна ли сте, че искате да видите кралицата?

Тя кимна.

— Добре тогава. Сарис е тук. Той ще ни заведе до тронната зала.

— Сигурен ли си? — тихо попита Гарион.

Айсус измъкна изпод робата, която беше навлякъл на улицата, дълъг остър нож.

— Гарантирам. Само ми дайте малко време. След това влезте и затворете вратата. — Като каза това, Айсус отвори вратата и се вмъкна вътре безшумно като котка.

— Какво… — извика някой отвътре с тънък глас. След това настъпи плашеща тишина.

Гарион и Поулгара бързо влязоха и затвориха вратата. Един мъж седеше до масата с очи, пълни със страх, а острият връх на ножа на Айсус беше опрян на гърлото му. Той носеше тъмночервена копринена роба и беше пребледнял от страх. Бузите му бяха нездравословно дебели и висяха, а уплашените му очички бяха малки като на прасе.

Айсус му говореше с вледеняващо спокоен глас и подчертаваше думите си, като натискаше ножа до гърлото му.

— Това е урго-нож, Сарис. Не го усещаш когато влиза, но като излиза, вади всичко навън. Няма да викаш, нали?

— Н-не — заекна Сарис с писукащ глас.

— Знаех, че ще ме разбереш. Виж сега какво ще направим. Тази дама и нейният млад приятел искат да си поговорят с кралицата, така че ти ще ни заведеш до тронната зала.

— С кралицата? — ахна Сарис. — Никой не може да я посети без позволение. Аз… аз не мога да направя това.

— Този разговор върви трудно. — Айсус погледна Поулгара и учтиво попита: — Бихте ли си обърнали главата, милейди? Гледката на излизащ от ушите мозък действа лошо на някои хора.

— Моля ви — проплака Сарис. — Не мога. Кралицата ще ме убие, ако ви заведа в тронната зала, без да съм извикан.

— А аз ще те убия, ако не ни заведеш. Чувствам, че това не е от добрите ти дни, Сарис. Хайде, ставай. — Убиецът издърпа дебелия мъж от креслото. Излязоха в коридора.

— И без хитрини, Сарис — предупреди го Айсус. — Не забравяй, че съм точно зад теб.

Двамата снажни пазачи пред тронната зала се поклониха с уважение на главния евнух и отвориха тежките врати.

Тронната зала на Салмисра не беше променена. Огромната статуя на Иса — змийския бог — се мержелееше на една платформа в дъното. Кристални лампи, окачени на сребърни вериги, слабо осветяваха помещението, а двадесетина плешиви евнуси, облечени в червени роби, бяха коленичили на лъснатия под, готови да повтарят с обожание думите и фразите на кралицата. Даже огледалото в златната рамка все още стоеше на пиедестал до трона, приличащ на легло.

Самата Салмисра обаче беше доста променена. Вече не беше красивата чувствена жена, която Гарион беше видял първия път, когато го доведоха при нея. Сега лежеше на трона и се извиваше вълнообразно. Блестящите й люспи святкаха на слабата светлина, а плоската й глава се крепеше на дълъг тънък врат. Златната корона блестеше над мъртвите й очи.

Тя им хвърли един поглед и се обърна отново да наблюдава отражението си в огледалото.

— Не съм те викала, Сарис — прошепна тя със сух глас.

— Кралицата говори на главния евнух — повториха в унисон двадесетината гологлави мъже, коленичили пред трона.

— Прости ми, вечна Салмисра — примоли се евнухът и легна на пода пред трона. — Бях принуден да доведа тези странници. Те заплашиха, че ще ме убият, ако откажа.

— Тогава трябваше да умреш, Сарис — изсъска змията. — Знаеш, че не обичам да ме притесняват.

— Кралицата е притеснена — повториха половината евнуси.

— А! — каза другата половина със злобно задоволство.

Салмисра извъртя леко главата си, за да фиксира очите си върху Айсус.

— Струва ми се, че те познавам — каза тя.

Едноокият се поклони.

— Аз съм Айсус, ваше величество — отговори той. — Убиецът.

— Не искам да бъда обезпокоявана сега — каза му змийската кралица с безчувствен глас. — Ако това значи, че ти трябва да убиеш Сарис, моля те да го изведеш в коридора и да го направиш там.

— Няма да те притесняваме за дълго, Салмисра — каза Поулгара и свали качулката от главата си.

Главата на змията бавно се обърна, раздвоеният й език се стрелна във въздуха.

— А, Поулгара — изсъска тя без видима изненада. — Измина доста време от последното ти посещение.

— Няколко години — съгласи се Поулгара.

— Вече не броя годините. — Смъртоносният поглед на Салмисра се обърна към Гарион. — И Белгарион е тук. Виждам, че вече не си момче.

— Не — отговори той, борейки се с неволните тръпки.

— Ела по-близо — прошепна тя. — Едно време ме смяташе за красива и копнееше да те целуна. Искаш ли сега ти да ме целунеш?

Гарион изпита странно желание да служи и откри, че не може да свали очите си от тези на змийската кралица. Без даже да се усети, той направи крачка към трона.

— Щастливецът приближава трона — измърмориха евнусите.

— Гарион! — остро каза Поулгара.

— Няма да го нараня, Поулгара. Никога не съм искала това.

— Имам няколко въпроса към теб, Салмисра — студено каза Поулгара. — След като отговориш, ще те оставим да се забавляваш.

— Какви въпроси, Поулгара? Какво мога аз да знам, което твоята магия не може да разкрие?

— Наскоро си се срещала с един малореанец на име Нарадас — каза Поулгара. — Мъж с безцветни очи.

— Това ли е името му? Сарис не ми каза.

— Уредила си някои неща за него.

— Така ли?

— По негова молба си изпратила дипломати в Сендария. Между тях е имало чужденец на име Зандрамас. Твоите дипломати са били инструктирани да оказват всякаква помощ на този чужденец, за да стигне до Халберг на западния бряг на Черек. Също така си поръчала кораб до Острова на ветровете, който да върне Зандрамас в Нийса.

— Не съм давала такива разпореждания, Поулгара. Нямам интерес от действията на Зандрамас.

— Това име познато ли ти е?

— Разбира се. Казах ти веднъж, че жреците на Ангарак и магьосниците от Алория не са единствените, които могат да открият скритата истина. Знаех, че отчаяно преследвате някой, който е взел сина на Белгарион от Цитаделата на Рива.

— Но казваш и че не си направила никакви разпореждания.

— Този, когото наричате Нарадас, дойде при мен с подаръци — каза Салмисра, — но каза само, че иска моето разрешение да търгува тук, в Нийса.

— Тогава как си обясняваш това? — Леля Поул извади пергамента на Сади изпод наметалото си.

Салмисра посочи с езика си един от евнусите и заповяда:

— Донеси ми го.

Евнухът скочи, взе пергамента от леля Поул, коленичи до подиума на трона и подаде листа на кралицата.

— Това не е заповедта, която издадох — каза кралицата, като хвърли един поглед на листа. — Заповядах на дипломатите да отидат в Сендария, нищо повече. Това копие не е точно, Поулгара.

— Но оригиналът трябва да е някъде тук — каза Гарион.

— У Сарис трябва да е.

Сарис с ужас погледна кралицата-змия.

Гарион обмисли няколко варианта, но избра най-простия.

— Накарай го да говори, Айсус — каза кратко той.

Едноокият се приближи до треперещия евнух, хвана го здраво за брадичката и изви главата му. Острият нож почти изсвири, докато Айсус го изваждаше от канията.

— Чакай! — примоли се Сарис. — Той е в гардероба в спалнята ми, в едно чекмедже на дъното.

— Методите ти са директни, убиецо — отбеляза кралицата.

— Аз съм прост човек, ваше величество — отговори Айсус. — Нямам нерви за хитрости или сложни неща. Открил съм, че директността помага. — Той пусна ужасения Сарис и прибра ножа. После попита Гарион: — Искаш ли да донеса пергамента?

— Мисля, че ще ни е нужен.

— Добре. — Айсус се обърна и излезе.

— Интересен мъж — отбеляза Салмисра и нежно погали навитото си на кръгове тяло. — Животът ми доста се промени, откакто беше тук за последно, Поулгара — тихо каза тя със сухия си глас. — Не съм вече обладана от онзи глад, както преди, и дните ми минават в постоянна дрямка. Приспивам се със звука на собствените си люспи, които се прегръщат една друга. Като спя, сънувам. Сънувам влажни пещери в тъмни студени гори и сънувам дните, когато все още бях жена. Но понякога в сънищата си съм безплътен дух, търсещ истините, които другите крият. Знам за страха, който лежи в сърцето ти, Поулгара, и за отчаяната нужда, която подтиква Зандрамас. Даже знам за тежката задача, която лежи на плещите на Кайрадис.

— Но все пак казваш, че не си забъркана в тези неща?

— Нямам никакъв интерес от това. Ти и Зандрамас можете да се преследвате през всички кралства на земята, но аз не се интересувам от развръзката.

Очите на леля Поул се присвиха.

— Нямам причина да те лъжа, Поулгара — каза Салмисра, усетила подозрението в погледа й. — Какво може да ми предложи Зандрамас, което би ми заинтересувало? Всичките ми нужди са задоволени и повече нямам никакви желания. — Главата й се надигна и езикът й затрептя. — Радвам се все пак, че вашите въпроси те доведоха отново при мен, така че да мога още веднъж да погледам красивото ти лице.

Поулгара вдигна брадичката си.

— Тогава гледай бързо, Салмисра. Малко ми е търпението към забавленията на една змия.

— Вековете са те направили сприхава, Поулгара. Нека да се държим цивилизовано. Искаш ли да ти кажа каквото знам за Зандрамас? Тя вече не е това, което беше.

— Тя!? — извика Гарион.

— Вие даже и това ли не знаехте? — изсъска злобно змията. — Твоето магьосничество не струва, Поулгара. Не можа ли да усетиш, че врагът ти е жена? И това ли не си забелязала, когато си я срещнала?

— За какво говориш, Салмисра?

— Бедната Поулгара! Дългите векове са обвили ума ти с паяжина. Наистина ли мислеше, че само ти и Белгарат единствени на света можете да променяте формата си? Драконът, който ви посети в планините над Арендия, изглежда доста различно в естествената си форма.

Вратата на тронната зала се отвори и влезе Айсус. Носеше пергамент с печат от червен восък.

— Донеси ми го — заповяда Салмисра.

Айсус я погледна и единственото му око се присви. Той пристъпи към евнуха, който бе предал документа от Поулгара на кралицата, и без да променя изражението си, го срита в ребрата.

— На — каза той. — Занеси това на нейно величество.

— Страхуваш ли се от мен, Айсус? — попита Салмисра с нещо като учудване.

— Не заслужавам честта да ви приближавам толкова, ваше величество.

Салмисра се наведе и погледна пергамента, който й подаде треперещият евнух.

— Изглежда, има някакво несъответствие — изсъска тя. — Документът изглежда по същия начин като този, който ми показа Поулгара, но това не е документът, който заповядах да се подпечата. Как е възможно това?

— Мога ли да кажа нещо, кралице? — попита евнухът.

— Разбира се, Адис — отговори тя с приятен глас, доколкото това беше възможно. — Както разбираш, ако думите ти ме раздразнят, ще получиш за награда моята смъртоносна целувка. — Раздвоеният й език се обърна към него.

Лицето на евнуха стана сиво, а треперенето му стана толкова силно, че той почти щеше да падне.

— Говори, Адис — прошепна тя. — Това е заповед: да споделиш мислите си с мен. Тогава ще определим дали ще живееш, или не. Сега говори.

— Кралице… — Гласът му трепереше. — Главният евнух е единственият, който може да пипа печата на ваше величество. Ако този документ е фалшив, не трябва ли да му поискаме обяснение?

Змията се замисли върху думите му, главата й се залюля ритмично, раздвоеният език затрепка. Накрая тя спря змийския си танц и се протегна напред, докато езикът й не докосна бузата на раболепно приведения евнух.

— Живей, Адис — измърмори тя. — Твоите думи не ме разсърдиха и с тази целувка ти подарявам живота. — После разви навитото си на кълбо тяло и погледна Сарис с мъртвешките си очи. — Имаш ли обяснение, Сарис? Както отбеляза нашият отличен слуга Адис, ти си моят главен евнух. Ти си сложил печата. Как е станало това недоразумение?

— Кралице… — Побелялото му от страх лице замръзна в абсолютен ужас.

Все още треперещият Адис се надигна, в очите му проблесна дива надежда. Той вдигна пергамента и извика високо:

— Ето го! Ето го доказателството за измяната на главния евнух!

Другите евнуси погледнаха първо Адис, после унижения и ужасен главен евнух и накрая Салмисра в опит да разчетат загадъчния й поглед.

— Чакам, Сарис — изсъска змийската кралица.

Сарис изведнъж скочи и се втурна към вратата на залата, като запищя от луда, животинска паника. Независимо колко бърз беше той, Айсус беше по-бърз. Едноокият убиец последва тичащия дебел мъж, стиснал ужасния си нож. Настигна го и го събори на земята, после се обърна и питащо погледна Салмисра.

— Не още, Айсус — каза тя. — Доведи го при мен.

Айсус повлече дебелия евнух към трона. Сарис ломотеше ужасено и се запъваше по полирания под.

— Ще получа отговор от теб, Сарис — измърмори Салмисра.

— Говори — каза Айсус спокойно и опря острието на ножа си до окото му. После натисна леко и по бузата на дебелия евнух потече струя яркочервена кръв.

— Простете ми, ваше величество! — изпищя Сарис. — Нарадас ме принуди.

— Как направи това, Сарис? — заповеднически попита змията.

— Аз… аз сложих твоя печат на този лист, божествена Салмисра — отговори той. — После, когато останах сам, добавих другите неща.

— Имаше ли и други разпореждания? — попита го леля Поул. — Кои са другите спънки и капани на Зандрамас?

— Не! Нищо друго! Единствените разпореждания, които направих, бяха Зандрамас да се ескортира до границата с Мургос и да и се предоставят картите, които иска. Моля ви, ваше величество, простете ми.

— Това е абсолютно невъзможно, Сарис — изсъска тя. — Имах намерение да се държа настрани от спора между Поулгара и Зандрамас, но сега съм въвлечена в него заради твоята измяна.

— Да го убия ли? — попита кротко Айсус.

— Не, Айсус — отговори тя. — Сарис и аз ще споделим една целувка, какъвто е обичаят тук. — Тя го погледна с любопитство. — Ти си интересен човек, убиецо. Искаш ли служба при мен? Сигурна съм, че ще се намери служба, отговаряща на твоите таланти.

Евнухът Адис зяпна, лицето му изведнъж побеля.

— Но, ваше величество — запротестира той, — вашите слуги винаги са били евнуси, а този човек, той… — Той се запъна, осъзнавайки изведнъж безразсъдството на прибързания си изблик.

Мъртвешките очи на Салмисра се заковаха в неговите и той се хвърли на колене на пода.

— Разочароваш ме, Адис — прошепна тя със сухия си глас и се обърна към едноокия убиец — Е, Айсус? Човек с твоите таланти може да се издигне много, а доколкото знам, процедурата е бърза. Бързо ще се оправиш и ще заемеш служба при своята кралица.

— О, това е голяма чест, ваше величество — отговори предпазливо той. — Но предпочитам да остана повече или по-малко непокътнат и да не се забърквам в тези неща.

— Разбирам. — Тя завъртя главата си към уплашения Адис, после пак погледна към убиеца. — От днес имаш нов враг, който, мисля, един ден ще стане доста силен.

— Аз имам доста врагове — сви рамене Айсус. — Някои от тях са все още живи. — Той бегло погледна страхливия евнух. — Ако Адис иска да разследва нещата, можем да ги дискутираме лично някой ден — или може би някоя нощ, когато разговорът ни няма да бъде обезпокоен от никого.

— Ние трябва да тръгваме — каза Поулгара. — Много ни помогна, Салмисра. Благодаря.

— Не съм безразлична към благодарностите ти — отговори Салмисра. — Не мисля, че ще те видя отново някога, Поулгара. И мисля, че Зандрамас е по-силна от тебе и ще те победи.

— Само времето ще реши това.

— Наистина. Сбогом, Поулгара.

— Довиждане, Салмисра. — Вълшебницата се обърна към Гарион и Айсус и каза: — Хайде.

— Сарис — каза Салмисра с пеещ глас, — ела при мен.

Гарион се обърна през рамо и видя как тя разви тялото си и се надигна над покрития с кадифе трон. Люлееше се ритмично. Мъртвешките й очи блеснаха в нещо като смъртоносен глад.

Сарис, със зяпнала уста и замръзнали свински очички без никаква мисъл в тях, тръгна към подиума с треперещи крака.

— Ела, Сарис — напяваше Салмисра. — Желая да те прегърна и целуна.

Леля Поул, Гарион и Айсус стигнаха резбованата врата и тихо излязоха в коридора. Бяха направили само няколко крачки, когато откъм тронната зала се чу рязък писък, преминаващ в хриптене.

— Мисля, че мястото на главен евнух е вакантно — сухо отбеляза Айсус. После се обърна към Поулгара. — Сега, милейди — каза той, като броеше на пръсти — първо за това, че ви доведох с младежа до двореца. Второ — за това, че накарах Сарис да ни вкара в тронната зала, и трето…