Дейвид Едингс
Кралят на мургите (6)

5.

— Я погледни само — възмущаваше се Се’Недра на другата сутрин. Току-що беше станала и стоеше до прозореца в топлата си роба.

— Какво? — промърмори сънено Гарион. — Какво да погледна, скъпа? — Беше завит дълбоко под топлите юргани и сериозно си мислеше дали да не продължи да спи.

— Няма да го видиш оттам, Гарион. Ела тук.

Той въздъхна, измъкна се от леглото и тръгна бос към прозореца.

— Не е ли отвратително? — каза тя.

Дворът беше застлан в бяло, а из мъртвешки спокойния въздух мързеливо се носеха големи снежинки.

— Не е ли малко странно да вали сняг в Тол Хонет? — попита той.

— Гарион, в Тол Хонет никога не вали сняг. Последния път, когато видях сняг тук, бях на пет години. Наистина необичайна зима. Е, аз се връщам в леглото и няма да стана, докато не се разтопи и последната снежинка.

— Ти наистина можеш и да не излизаш в снега.

— Не искам дори и да го погледна. — Тя пак си легна и се зави.

Гарион сви рамене и също тръгна към леглото. Още един-два часа сън звучаха съвсем добре.

— Моля те, дръпни завесите около леглото — каза му тя. — И не вдигай много шум на излизане.

Той се вгледа в нея и въздъхна. После дръпна завесите и сънено започна да се облича.

— Бъди така добър, Гарион — каза тя нежно. — Отбий се в кухнята и им кажи, че ще закусвам тук.

Е, това вече определено му се стори нечестно. Той начумерено си облече останалите дрехи.

— О, Гарион?

— Да, скъпа? — Спокойствието му струваше доста усилия.

— Не забравяй да се срешиш. Сутрин винаги изглеждаш като купа сено. — Гласът й вече звучеше сънено.

 

 

Белгарат седеше мрачно пред прозореца на тъмната трапезария. Въпреки че беше много рано, на масата до него имаше халба.

— Можеш ли да повярваш? — каза той с отвращение и погледна стелещия се сняг.

— Не мисля, че ще продължи много, дядо.

— В Тол Хонет никога не вали сняг.

— Това каза и Се’Недра. — Гарион протегна ръце към светещия мангал.

— Къде е тя?

— Пак си легна.

— Това съвсем не е лоша идея. Защо не се присъедини към нея?

— Реши, че е време да ставам.

— Това изобщо не е честно.

— И на мен така ми се стори.

Белгарат разсеяно се почеса по ухото. Все още гледаше снега.

— Твърде далеч на юг сме, за да продължи повече от един-два дни. Освен това след два дни е Ерастид. Много хора ще пътуват след празника и няма да изглеждаме подозрително.

— Смяташ, че трябва да изчакаме?

— Логично е. И без това няма да спестим много време, ако непрекъснато работим усърдно.

— Какво мислиш да правиш днес?

Белгарат вдигна халбата си.

— Мисля да изпия това, а после да си легна.

Гарион придърпа един от тапицираните в червено столове и седна. Нещо го тревожеше вече от няколко дни и той реши, че моментът е подходящ да сподели притеснението си.

— Дядо?

— Да?

— Защо всичко изглежда така, сякаш се е случвало и преди?

— Какво имаш предвид?

— Всичко. Има ангараки в Арендия, които се опитват да причиняват неприятности така, както когато следваха Зедар. В Толнедра има интриги и политически убийства — същото като миналата година. Сблъскахме се с чудовище — този път дракон наместо алгротите, но двете неща имат много общо. Изглежда сякаш повтаряме всичко, което се случи, когато се опитвахме да намерим Кълбото. Дори срещнахме и същите хора: Делвор, онзи човек на митницата, дори Джийбърс.

— Знаеш ли, Гарион, това е много интересен въпрос. — Белгарат помисли малко и разсеяно отпи от халбата си. — Ако обаче разгледаш това от друга гледна точка, ще видиш, че всичко се връзва.

— Не те разбирам.

— Ние сме на път към срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака — обясни Белгарат. — Тази среща ще бъде повторение на едно събитие, което се е случвало безброй пъти, откакто свят светува. И тъй като това е същото събитие, логично е обстоятелствата, които го съпътстват, да са подобни… — Той помисли още малко. — Всъщност би трябвало да е така, нали?

— Боя се, че това е твърде сложно за мен.

— Има две предсказания, наречи ги пророчества, ако искаш — две страни на едно и също нещо. Преди непонятно много време нещо се е случило и ги е разделило.

— Да. Това го разбирам.

— Когато се разделили, нещата някак спрели.

— Кои неща?

— Трудно е да се обясни с думи. Да го наречем хода на нещата, които се предполага, че трябва да се случат — бъдещето, мисля. Докато тези две сили са разделени и равностойни, бъдещето не може да се случи. Всички ние просто продължаваме да изживяваме същите събития отново и отново.

— Кога ще спре това?

— Когато едното предсказание най-накрая надделее над другото — когато Детето на Светлината победи Детето на Мрака или обратното.

— Мислех, че аз вече съм направил това.

— Не смятам, че това е достатъчно убедително, Гарион.

— Аз убих Торак, дядо. Какво по-убедително от това?

— Ти уби Торак, Гарион, а не предсказанието на Мрака. Мисля, че ще е необходимо нещо повече от бой с мечове, за да се разреши проблемът.

— Например?

Белгарат разпери ръце.

— Не знам. Наистина не знам. Но идеята ти може да се окаже много полезна.

— О?

— Ако ще се случват същите събития като миналия път, то това би могло да ни даде идея какво да очакваме, нали? Помисли за това. Отдели малко време тази сутрин да си спомниш какво точно се случи миналия път.

— Ти какво ще правиш?

Белгарат изпразни халбата си и стана.

— Както казах — връщам се в леглото.

 

 

Следобед един учтив служител в кафява ливрея почука на вратата на стаята, в която Гарион четеше, и го уведоми, че император Варана иска да го види. Гарион остави книгата и последва служителя през ехтящите мраморни коридори към кабинета на Варана.

— А, Белгарион — каза Варана. — Току-що дойде новина, която може да ти се стори интересна. Заповядай, седни.

— Новина ли? — попита Гарион и седна на тапицирания в кожа стол до бюрото на императора.

— Човекът, за когото споменахте онзи ден — Нарадас, — е забелязан в Тол Хонет.

— Нарадас? Как е успял да дойде тук толкова бързо? Последно чух, че язди на север от Големия панаир на Арендия.

— Следял ли ви е?

— Задаваше много въпроси и пръскаше пари наляво и надясно.

— Мога да го заловя, ако желаете. Аз самият искам да му задам няколко въпроса и мога да го задържа няколко месеца, ако е нужно.

Гарион се замисли за малко, после със съжаление поклати глава.

— Той е малореански гролим и може да се измъкне от всяка килия само за минути.

— Имперският подземен затвор е доста сигурен, Белгарион — каза Варана малко намръщено.

— Но не и достатъчно сигурен, Варана. — Гарион се усмихна, като си спомни за твърдите предубеждения на императора към тези неща. — Да кажем, че Нарадас притежава някакви свръхестествени способности. Това е едно от онези неща, за които ти е неудобно да говориш.

— О! — каза Варана с отвращение. — Това ли имаш предвид?

Гарион кимна.

— Може би в края на краищата е по-добре хората ти само да го следят. Ако той не знае, че ние сме уведомени за присъствието му, може да ни отведе до някой друг — или поне до някаква информация. Харакан също е бил забелязван в Толнедра и искам да разбера дали има някаква връзка между двамата.

Варана се усмихна.

— Твоят живот е доста по-сложен от моя, Белгарион — каза той. — Аз имам само една действителност, с която да се оправям.

Гарион сви рамене и лаконично отговори:

— Помага при запълването на свободното ми време.

На вратата се почука и лорд Морин бавно се дотътри вътре.

— Извинете за безпокойството, ваши величества, но от града дойдоха обезпокояващи новини.

— О? — каза Варана. — Какво става, Морин?

— Някой избива членове на рода Хонет — много тихо и много ефикасно. Доста от тях са умрели през последните две нощи.

— Отрова?

— Не, ваше величество. Този убиец е по-директен. Задушил е няколко от тях със собствените им възглавници преди две нощи. Има и едно отвратително падане. Първоначално изглеждало като естествена смърт, но миналата нощ той започнал да използва нож. — Морин поклати глава неодобрително. — Лошо, много лошо.

Варана се намръщи.

— Мислех, че старите кръвни вражди са утихнали. Мислиш ли, че е възможно да са хорбитите? Понякога те могат да имат зъб на някого завинаги.

— Никой не знае, ваше величество. Хонетите са наплашени до смърт. Или ще избягат от града, или ще превърнат къщите си в крепости.

Варана се усмихна.

— Мисля, че ще преживея неудобството на рода Хонет. А този приятел оставял ли е след себе си нещо като запазена марка? Можем ли да го смятаме за някой познат убиец?

— Нямаме представа, ваше величество. Да поставя ли стражи около къщите на хонетите?

— Те си имат собствени войници — сви рамене Варана. — Но ти поразпитай малко и се постарай този приятел да узнае, че искам да си поговоря с него.

— Ще го арестувате ли? — попита Гарион.

— Не знам дали искам да отивам толкова далеч. Искам просто да разбера кой е и да му предложа да спазва правилата по-внимателно. Това е всичко. Чудно ми е кой ли може да бъде.

Гарион обаче си имаше някои лични подозрения.

 

 

Празниците на Ерастид в Тол Хонет бяха в разгара си. Множество гуляйджии, повечето прекалили с пиенето, се клатушкаха от едно празненство към друго, а големите родове си съперничеха във вулгарна проява на показното си богатство. Огромните резиденции на богатите и властващите бяха окичени с гирлянди от знаменца във весели нюанси и цветни фенери. Цели състояния бяха изхарчени за разточителните угощения, а предлаганите забавления често прекрачваха границите на добрия вкус. Въпреки че празненствата в двореца бяха по-сдържани, император Варана се чувстваше длъжен да покани хора, които всъщност ненавиждаше.

Събитието, което беше планирано отдавна точно за тази вечер, беше държавен банкет, след който щеше да има и грандиозен бал.

— А вие двамата ще бъдете моите почетни гости — каза твърдо Варана на Гарион и Се’Недра. — Ако аз трябва да изтърпя това нещо, значи същото се отнася и за вас.

— Наистина не бих желала, чичо — отвърна му Се’Недра с тъжна усмивка. — Точно сега не съм в настроение за празнуване.

— Не можеш просто да изключиш живота си, Се’Недра — каза той нежно. — Едно празненство — дори и в компанията на скучни хора тук в двореца — може да те разсее от проблемите ти. — Той я погледна предизвикателно. — Освен това, ако не дойдеш, хонетите, хорбитите и всички останали ще започнат да те одумват и да ти се подиграват.

Се’Недра изправи глава и очите й блеснаха решително.

— Така е — каза тя. — Обаче нямам какво да облека.

— В императорските апартаменти има две стаи, пълни с твои дрехи, Се’Недра — припомни й Варана.

— О, да. Бях забравила. Добре, чичо, ще се радвам да присъствам.

И така Се’Недра, облечена в млечнобяла кадифена рокля и с вплетена в огнените й къдрици скъпоценна диадема, влезе в балната зала под ръка със съпруга си — краля на Рива. Гарион, облечен във взето на заем синьо сако, което очевидно му беше тясно в раменете, подходи към цялата история с пълна липса на ентусиазъм. Като държавен глава на посещение, той бе задължен да стои около един час в редицата по посрещането в главната бална зала и да отговаря с вяло мърморене на шегите, поднасяни от хорбити, ранити, боруни и от техните често лекомислени съпруги. Хонетите бяха забележими само със своето отсъствие.

Към края на тази безкрайна церемония меденорусата племенница на Джевълин маркграфиня Лизел, облечена в неотразима рокля от бледолилав брокат, мина покрай редицата под ръка с принц Калдон.

— Смелост, ваше величество — прошепна тя на Гарион, докато правеше реверанс. — Дори това не може да продължи вечно — макар и да изглежда точно така.

— Благодаря, Лизел — отговори той сухо.

След като посрещането приключи, Гарион любезно си проправи път сред останалите гости, изтърпявайки непрекъснато повтаряния коментар: „В Тол Хонет никога не вали сняг“.

В другия край на осветената от свещи зала група арендски музиканти свиреха на своите инструменти. Репертоарът им беше съставен от празнични песни, характерни за всички кралства на Запада. Техните лютни, виоли, арфи, флейти и обои създаваха музикален фон за бърборенето на гостите на императора.

— Бях ангажирал мадам Алдима да ни забавлява тази вечер — тъкмо казваше Варана на малка групичка хорбити. — Тя трябваше да бъде гвоздеят на програмата за празниците. За съжаление заради промяната във времето реши да не излиза от дома си. Доколкото разбирам, тя много се грижи за гласа си.

— И как не — промърмори на придружителката си една ранитска дама, която стоеше точно зад Гарион. — Първо на първо, гласът й не беше кой знае какъв, а и времето не се отнесе милостиво към него. Не се съмнявам, че Алдима е пяла по кръчмите през всичките тези години.

— Празникът няма да е истински, ако не се пее — продължи Варана. — Може би ще успеем да убедим някоя от тези прекрасни дами да ни удостои с една-две песни.

Една пълничка борунска дама на средна възраст бързо откликна на предложението на императора и се присъедини към оркестъра в изпълнението на любима стара песен. Чуруликащото й сопрано се измъчваше много в достигането на високите регистри. Когато свърши и застана пъхтяща и зачервена пред публиката, гостите на императора я уважиха с учтиви, почти петсекундни аплодисменти. След това всички продължиха празното си бърборене.

И тогава оркестърът засвири една толкова стара арендска песен, че корените й се губеха далеч в мъглата на древността. Като повечето арендски песни, тази също беше меланхолична и започваше с тъжното настроение на сложния водопад от ноти на лютнята. С включването на звучната виола в главната тема се чу и дълбок контраалт. Постепенно този глас остави гостите безмълвни и разговорите замряха. Гарион бе стъписан. Недалеч от оркестъра, маркграфиня Лизел беше вдигнала глава и пееше. Гласът й беше невероятен, с тъжен и вълнуващ тембър. Останалите гости се отдръпнаха от нея, дълбоко респектирани от великолепния й глас, и тя остана съвсем сама в златния кръг на светлината на свещите. И тогава, за голяма изненада на Гарион, Се’Недра пристъпи в кръга и се присъедини към облеченото в бледолилаво драснианско момиче. Флейтата поде контрахармонията и дребничката риванска кралица вдигна малкото си тъжно лице и запя заедно с маркграфинята. Чистият й глас без усилие се изви със звука на флейтата така, че човек не можеше точно да разграничи гласа на флейтата от нейния. В песента й се усещаше такава тъга, че можеше да ти се пръсне сърцето; мъка, от която в гърлото на Гарион застана буца, а в очите му се появиха сълзи. Беше съвсем очевидно, че Се’Недра все още таи болката дълбоко в сърцето си и никакви забавления няма да намалят страданието й.

Когато песента свърши, аплодисментите бяха страхотни.

— Още! — викаха присъстващите. — Още!

Окуражени от овациите, музикантите започнаха същата древна мелодия отначало. Лютнята още веднъж изля сърцето си в ромолящ водопад, но този път с въвеждането на Лизел от виолата се чу трети глас. Глас, който Гарион познаваше толкова добре, че не беше нужно да поглежда, за да разбере кой пее.

Поулгара, облечена в тъмносиня кадифена рокля със сребърна украса, се присъедини към Лизел и Се’Недра в осветения от свещите кръг. Гласът й беше толкова дълбок и чист, колкото на маркграфинята, но в него имаше тъга, която надминаваше и тази на Се’Недра. Тъга за място, което беше загубено и никога нямаше да се върне. После, докато флейтата акомпанираше на Се’Недра в издигащия се контрапункт, Поулгара се присъедини и към нея. Хармонията, която се получи, не беше традиционната и толкова добре позната във всички западни кралства. Очите на арендските музиканти бяха изпълнени със сълзи. Те подеха странните древни акорди и пресъздадоха мелодия, нечувана от хиляда години.

Докато последните ноти на великолепната песен затихваха, настъпи благоговейна тишина. След това гостите избухнаха в аплодисменти, като много от тях открито плачеха. Поулгара безмълвно изведе двете млади жени от златния кръг светлина.

Белгарат стоеше на пътя й, очите му бяха загадъчни. Изглеждаше някак необикновено царствен в снежнобялото си толнедранско наметало. Държеше пълна сребърна чаша.

— Е, татко? — попита го тя.

Без да каже нищо, той я целуна по челото и й подаде чашата.

— Чудесно, Поул. Но защо възкресяваш нещо, което е мъртво и не съществува от векове?

Брадичката й се повдигна гордо.

— Споменът за Воу Вейкюн няма да умре, докато съм жива, татко. Аз винаги го тая в сърцето си и от време на време ми се приисква да припомня на хората, че някога имаше един сияен град, изпълнен с очарование, смелост и красота, а този земен свят, в който живеем сега, му позволи да изчезне.

— Това е много болезнено за теб, нали, Поулгара? — попита сериозно той.

— Да, татко — дори повече, отколкото бих могла да понеса, но досега успявах да потискам болката си, така че… — Тя остави мисълта си недовършена, сви рамене и излезе царствено от залата.

След банкета Гарион и Се’Недра се поразтъпкаха на дансинга — повече за показност, отколкото от искрено желание.

— Защо лейди Поулгара се вълнува толкова от Арендия? — попита Се’Недра, докато танцуваха.

— Като млада е живяла доста време във Воу Вейкюн — отговори Гарион. — Мисля, че много е обичала града и хората.

— Помислих, че ще ми се пръсне сърцето, когато запя.

— Моето почти спря да бие — каза тихо Гарион. — Тя е изстрадала много, но нищо от това, което се е случило досега, не я е наранило толкова, колкото унищожението на Воу Вейкюн. Тя никога не прости на дядо, че не е отишъл да помогне на града, когато астурианците го разрушили.

Се’Недра въздъхна.

— Има толкова много мъка по света…

— Има и надежда — припомни й той.

— Но толкова малко. — Тя отново въздъхна, а после внезапно по устните й се плъзна закачлива усмивка. — Тази песен съсипа всички присъстващи дами! — Тя се усмихна самодоволно. — Напълно ги съсипа.

— Опитай се да не злорадстваш на публични места, скъпа — нежно я скастри той. — Наистина не е прилично.

— Чичо Варана не каза ли, че аз съм една от почетните гости?

— Ами, да.

— Тогава това е мое тържество — каза тя и тръсна глава — и ако искам, ще си злорадствам.

 

 

Силк ги чакаше пред камината и си грееше ръцете. Изглеждаше разтревожен и беше много мръсен.

— Къде е Варана? — попита той напрегнато.

— В балната зала. Забавлява гостите си — каза Гарион.

— Какво си правил, принц Келдар? — попита Се’Недра и сбърчи нос от зловонните миризми, които идваха от дрехите му.

— Крих се под една купчина смет. Мисля, че ще ни се прииска да напуснем Тол Хонет — доста бързо при това.

— Какво точно си намислил, Силк? — присви очи Белгарат. — И къде беше през изминалите два дни?

— Къде ли не — отговори той уклончиво. — Наистина трябва да взема да се измия.

— Предполагам, че не знаеш нищо за това, което се е случило на рода Хонет? — каза Гарион.

— 3а какво става въпрос? — попита Белгарат.

— Бях с Варана следобед, когато лорд Морин докладва. Хонетите измирали с изненадващи темпове. Осем или десет според последното преброяване.

— Дванадесет всъщност — поправи го Силк педантично.

Белгарат се обърна към него.

— Мисля, че ми дължиш обяснение.

— Хората умират — сви рамене Силк. — Случва се.

— На тези помогнал ли им е някой?

— Може би, малко.

— И ти ли беше този, който им съдействаше?

— Смяташ ли, че съм способен на това?

Лицето на Белгарат помръкна.

— Искам истината, принц Келдар.

Силк разпери широко ръце.

— Какво е истината, приятелю? Може ли някой да каже какво всъщност е истината?

— Това не ти е философска дискусия, Силк. Ти ли си изклал хонетите?

— Не знам дали бих казал точно „изклал“. Тази дума звучи грубо, а аз се гордея със своята изтънченост.

— Кажи ми — ти ли ги уби?

— Ами… — Силк направи леко обидена гримаса, — ако ще поставяш нещата по този начин…

— Дванадесет души? — каза Дурник скептично.

— И още един, който няма шанс да оцелее — отбеляза Силк. Бях прекъснат преди да се уверя, че е мъртъв, но вероятно съм направил достатъчно, за да считам работата за свършена.

— Все още чакам, Силк — мрачно каза Белгарат.

Силк помириса единия си зловонен ръкав и направи гримаса.

— С Бетра бяхме много добри приятели — каза той и сви рамене, сякаш това обясняваше всичко.

— Но — възрази Дурник — тя не се ли опита да те убие веднъж?

— О, онова ли? Нищо особено. Това беше бизнес — нищо лично.

— Да се опиташ да убиеш някого не е ли достатъчно лично?

— Разбира се, че не. Аз се забърках в нещо, над което работеше тя. Разбирате ли, тя имаше една уговорка с посланика на тулите и…

— Престани да се отклоняваш от темата, Силк — прекъсна го Белгарат.

Очите на Силк станаха студени.

— Бетра беше изключителна жена — отговори той. — Красива, талантлива и невероятно честна. Много й се възхищавах. Почти може да се каже, че я обичах — по много особен начин. Мисълта, че някой е сметнал за добре да я наръга на улицата, дълбоко ме засегна. Направих това, което сметнах за добре.

— Въпреки важността на делото ни? — Лицето на Белгарат беше като буреносен облак. — Значи просто заряза всичко и отиде да убиваш за отмъщение, така ли?

— Има неща, които не можеш да оставиш просто така, Белгарат. Тук са замесени и принципи. Ние не позволяваме убийството на член от драснианското разузнаване да мине безнаказано. Лошо е за бизнеса, ако хората си мислят, че може и да им се размине. Въпреки това първата нощ се постарах нещата да изглеждат естествено.

— Естествено? — каза Дурник. — Как може едно убийство да изглежда естествено?

— Моля те, Дурник. „Убийство“ е много грозна дума.

— Задушил ги е в леглата им със собствените им възглавници — обясни Гарион.

— А един приятел някак си пък падна през прозореца — добави Силк. — От високо беше, доколкото си спомням. Падна върху желязната ограда.

Дурник потрепера.

— Успях да посетя петима по-миналата нощ, но този метод ми отнемаше твърде много време, така че снощи станах малко по-директен. С барон Келбор обаче се позабавих малко. Той всъщност е заповядал да убият Бетра. Поговорихме си хубаво преди да ни напусне.

— Къщата на Келбор е най-добре охраняваната в Тол Хонет — каза Се’Недра. — Как успя да се промъкнеш вътре?

— Хората рядко поглеждат нагоре през нощта, особено ако вали. Влязох през покрива. Както и да е. Келбор ми даде малко полезна информация. Изглежда, че човекът, който е казал на хонетите за дейността на Бетра, е бил малореанец.

— Нарадас? — попита Гарион бързо.

— Не. Бил с черна брада.

— Харакан, тогава?

— Много хора носят бради, Гарион. Аз искам малко повече информация — не че имам нещо против да нарежат Харакан на малки парченца, но ще се ядосам, ако истинският злодей се отърве. — Лицето му отново помръкна. — Това е особено вярно, като се има предвид и фактът, който спомена Келбор: че този услужлив малореанец е организирал и е участвал в убийството на Бетра — нещо като услуга към рода Хонет.

— Наистина ми се ще да се изкъпеш, принц Келдар — каза Се’Недра. — Какво, за бога, те накара да се скриеш в купчина смет?

Той сви рамене.

— Прекъснаха ме по време на последното ми посещение и ме преследваха много хора. Този сняг малко усложни нещата. Много лесно успяваха да следват дирите ми. Трябваше да се скрия накъде и купчината смет беше подръка… — Изражението му се изпълни с отвращение. — В Тол Хонет никога не вали сняг.

— Ще се изумиш колко хора ми казаха това днес — промърмори Гарион.

— Наистина смятам, че трябва да заминем веднага — каза Силк.

— Защо? — попита Дурник. — Нали се измъкна?

— Забравяш следите, Дурник. — Силк вдигна единия си крак. — Риванските ботуши са мое предпочитание. Много са удобни, но оставят и доста ясни следи. Предполагам, че е само въпрос на време някой да събере две и две, а наистина не съм в настроение да бягам от хонетски убийци. Те са доста глупави, но могат и да са неприятни.

Вратата тихо се отвори. Силк моментално приклекна и ръцете му се мушнаха под мръсното палто за камите.

— Боже мой! — каза облечената в бледолилаво Велвет, като влезе и затвори вратата. — Не сме ли малко нервни тази вечер?

— Какво правиш тук? — попита Силк.

— Бях на имперския бал. Нямаш представа колко клюки може да научи човек по такива мероприятия. Цялата бална зала жужеше около инцидентите, които сполетяха хонетите през последните две нощи. Предвид обстоятелствата помислих, че може да ви е хрумнало, че за нас е време да си тръгваме.

— За нас?

— О, не ви ли казах? Каква съм забравана! Аз се присъединявам към вас.

— Това със сигурност няма да стане! — каза Белгарат.

— Не искам да ти противореча, древни — каза Лизел със съжаление, — но аз следвам заповеди. — Тя се обърна към Силк. — Чичо ми е малко разтревожен от някои от делата ти напоследък. Той ти вярва, Келдар — никога не си помисляй, че не ти вярва, но иска и някой да те държи под око. — Тя се намръщи. — Мисля, че много ще се ядоса, когато чуе за среднощните ти визити при хонетите.

— Знаеш правилата, Лизел — отговори Силк. — Бетра беше една от нашите. Ние не оставяме тези неща така.

— Разбира се, че не. Но Джевълин предпочита той лично да се разпореди за този вид отплата. Твоето някак прибързано отмъщение го лиши от тази възможност. Ти си просто твърде независим, Силк. И знаеш ли, той е прав. Ти наистина имаш нужда от някой да те наглежда. — Тя присви устни. — Трябва да призная обаче, че свърши много хубава работа.

— А сега ме изслушай, млада госпожице — каза Белгарат разгорещено. — Няма да ръководя екскурзия в полза на драснианската шпионска мрежа.

Тя му се усмихна обезоръжаващо и нежно го потупа по брадатата буза.

— О, стига, Белгарат! — Меките й кафяви очи го умоляваха. — Не е ли по-разумно и удобно да съм с вас, отколкото да ви следвам от разстояние? А аз ще изпълня заповедите си независимо дали ти харесва, или не.

— Защо трябва вечно да съм заобиколен от жени, които никога не правят каквото им се каже?

— Защото те обичаме, безсмъртни — невъзмутимо обясни тя. — Ти си отговорът на мечтите на всяка девойка и ние те следваме от сляпа преданост.

— Достатъчно, госпожице — каза той заплашително. — Ти няма да дойдеш с нас и решението ми е окончателно.

„Знаеш ли — каза сухият глас в съзнанието на Гарион, — мисля, че най-накрая открих проблема, който винаги съм имал с Белгарат. Това е неговата чиста и упорита любов към противоречията. Той всъщност няма никаква причина за своеволните решения, които взима. Прави го само за да ме дразни.“

— Искаш да кажеш, че се предполага тя да дойде? — изтърва се Гарион. Беше толкова стъписан, че го произнесе на глас.

„Разбира се, че да. Защо мислиш, че си направих, целия този труд, за да дойда в Тол Хонет преди всички вие да си тръгнете? Давай, кажи му.“

Изражението на Белгарат ясно показваше, че неволното възклицание на Гарион вече му е подсказало, че доводите му току-що са били отхвърлени.

— Още едно навестяване, така ли? — каза той отегчено.

— Да, дядо — каза Гарион. — Боя се, че да.

— Значи тя идва с нас?

Гарион кимна.

„Обичам да гледам изражението му, когато загуби един от тези спорове“ — каза самодоволно сухият глас.

Поулгара започна да се смее.

— Какво ти е толкова забавно, Поул? — попита я Белгарат.

— Нищо, татко — отговори тя невинно.

Изведнъж той вдигна ръце и ядосано викна:

— Давайте! Поканете цял Тол Хонет да дойде. Не ме интересува.

— О, татко — каза му Поулгара, — не бъди толкова проклет.

— Проклет ли? Поул, внимавай какво говориш.

— Това наистина е много трудно, татко, а и те прави смешен. А сега, мисля, че трябва да направим някакви планове. Докато ние се преоблечем и съберем багажа, защо ти и Гарион не отидете да обясните на Варана, че ни се е наложило да заминем? Измислете някакво подходящо извинение. Не знам дали е необходимо да го уведомяваме за нощните занимавки на Силк. — Тя замислено погледна тавана. — Дурник, Ерионд и Тот ще се погрижат за конете, разбира се, а за теб имам една по-специална задача, принц Келдар.

— И каква по-точно?

— Иди да се измиеш. Старателно.

— Предполагам, че ще трябва да ми се изперат и дрехите — отбеляза той, като погледна полепналите с боклуци палто и панталони.

— Не, Силк, няма да бъдат изпрани, а изгорени.

— Не можем да тръгнем довечера, лейди Поулгара — каза Се’Недра. — Всички порти на града са заключени и легионерите няма да ги отворят за никого, освен ако не са под преките заповеди на императора.

— Аз мога ни измъкна от града — каза уверено Велвет.

— И как ще стане това? — попита я Белгарат.

— Довери ми се.

— Ще ми се хората да престанат да ми казват това.

— О, между другото — продължи тя, — видях един наш стар познайник днес. Голяма група хонети яздеха към южната порта. — Тя погледна Силк. — Ти наистина трябва да си ги наплашил, Келдар. Около тях бяха събрани цели батальони, за да те държат надалеч. Както и да е. Точно в средата яздеше изглеждащият като истински толнедрански джентълмен малореанец Харакан.

— Така, така — каза Силк. — Интересно.

— Принц Келдар — каза приятелски Велвет, — моля те, иди да се изкъпеш или поне не стой толкова близо до мен.